Огнена светлина

28

Сподавям вика си, за да не събудя мисис Хенеси.

— Здравей, Ясинда.

Сърцето ми се свива от ужас, когато чувам този глас. Знаех, че този момент най-накрая ще дойде, но това не ме направи по-подготвена за него. Той все пак ми обеща пет седмици. Преглъщам с усилие, знаейки, че ще бъде трудно да го убедя втори път да си тръгне.

Белите ми дробове тлеят. Дихателната ми тръба се разширява и се изпълва с топлина. Готова съм да се защитя. Огънят вътре в мен се усилва, когато си спомням за осакатяването на крилете ми, което ме очаква и на което той иска да ме подложи, след като ме върне обратно.

— Махай се — казвам дрезгаво.

Очите му проблясват и се разширяват, а зениците му се превръщат във вертикални цепнатини.

— Майка ти ти е казала — казва той равнодушно.

— Да! — отсичам. — Каза ми!

— Тя не знае всичко. Не познава мен… нито знае какво чувствам. Никога не бих те принудил да направиш нещо против волята си и никога не бих позволил някой да те нарани.

Думите му ме изваждат от равновесие. Убедена съм, че това са ЛЪЖИ. Замахвам с ръка, за да го зашлевя през лицето, на което е изписан загрижен израз. Точно по този начин ме гледаше и миналия път, когато ме излъга в очите.

Той хваща ръката ми и стисва силно китката ми.

— Ясинда…

— Не ти вярвам. Ти ми даде думата си. Пет седмици…

— Пет седмици са твърде много време. Не можех да те оставя толкова дълго, без да проверя какво става с теб.

— Защото си лъжец! — заявявам аз. Невъзмутимият израз на лицето му изчезва и емоциите му изплуват. Знае, че не говоря само за петте седмици. Затова поклаща глава и признава почти с нотка на съжаление:

— Може би не ти казах всичко, но това не променя нищо от онова, което ти обещах. Никога не бих те наранил. Искам да се опитам да те предпазя.

— Да се опиташ? — повтарям аз.

Той стисва зъби.

— Мога да го направя. Аз мога да ги спра.

В този момент дръпвам ръката си и той ме пуска. Разтърквам китката си и се взирам в него с ненавист.

— Сега животът ми е тук. — Пръстите ми се изпъват и свиват като хищни нокти, все още съм готова да се боря с него. — Ако ме принудиш да замина, никога няма да ти го простя.

Той си поема дълбоко въздух, при което широките му гърди се повдигат.

— Добре, тогава няма да го правя.

— Значи ще си тръгнеш? И ще ме оставиш на мира? — възкликвам с надежда.

Той поклаща глава.

— Не съм казал това.

— Разбира се, че не — изсумтявам презрително. — Какво тогава имаш предвид? — Обзема ме паника при мисълта, че може да остане и да научи за Уил и семейството му. — Нямаш причина да оставаш тук.

Тъмните му очи проблясват.

— Причината си ти. Мога да ти дам още време. Ти не можеш да се пригодиш към това място. Накрая ще си промениш решението.

— Не, няма!

— Няма да те оставя! — гласът му проехтява като мълния. — Знаеш ли колко непоносимо е да бъда без теб? Ти не си като другите. — Докато говори, ръката му разсича въздуха почти свирепо. Наблюдавам го с широко отворени очи. — Не си като някое добре дресирано кутре, което изпълнява с радост всяка твоя прищявка. Ти имаш огън в себе си. — Той се засмива безрадостно. — Нямам предвид буквално, макар че и това е вярно. У теб има нещо Ясинда. Ти си единственото истинско нещо за мен. Единственото нещо, към което проявявам някакъв интерес. — След това се вторачва в мен и ме оставя без дъх. Имам чувството, че всеки момент ще се протегне и ще ме грабне в прегръдките си.

Отстъпвам бързо назад. И колкото и да е странно, той изглежда огорчен. Отпуска огромните си ръце и отново заговаря спокойно и овладяно:

— Ще ти дам още време. За да можеш да осъзнаеш, че това — той махва неопределено с ръка към всекидневната — не е за теб. Ти се нуждаеш от мъгли, планини и небе. От летене. Как би могла да живееш тук без тези неща? Как би могла да се надяваш да оцелееш? Ако още не си разбрала това, скоро ще го разбереш.

В ума си виждам Уил. Мисля си как той се превърна в мъглите, небето и всичко за мен. Това, което ми се случи тук, е нещо много повече от физическо оцеляване, да обичам. Но Касиан не бива никога да узнава това.

— Нещата, които имам тук, са ми по-скъпи от онова, което ме очаква там. Отрязването на крилете, за което ти така удобно пропусна да споменеш…

— Това няма да се случи, Ясинда. — Той пристъпва към мен. Навежда леко глава, за да ме погледне в очите. — Имаш думата ми. Ако се върнеш с мен, няма да бъдеш наранена. По-скоро бих умрял.

Думите му достигат до мен като хладен вятър.

— Но баща ти…

— Баща ми няма да бъде вечно наш водач. Един ден това ще бъда аз. Всички го знаят. Прайдът ще ме послуша. Кълна ти се, че ще бъдеш в безопасност.

Мога ли да му се доверя отново? Дори след всичко, което ми каза? Ако го направя и сгреша, цената ще бъде твърде висока. Животът ми.

— И ти си готов да чакаш, докато се съглася да се върна доброволно? — Искам на всяка цена да сме наясно по този въпрос. — Няма да упражниш принуда над мен, нито ще ме издадеш пред някого, каквото и да се случи?

— Ще чакам — обещава той. — Колкото време е нужно.

Той ще чака. Но през цялото време ще се спотайва някъде наблизо. Ще ме наблюдава. И понякога дори няма да подозирам за това.

Странно е как нещата се променят. В началото мислех, че никога няма да мога да остана тук. Сега не искам да си тръгна. Най-вече заради Уил, но също и заради мама и Тамра. Защото съм решила да им дам онова, което очакват от мен. Шанс. Не мога да мисля единствено за себе си. Ако съм достатъчно силна и достатъчно умна, драконът в мен ще оцелее. За което, разбира се, ще ми помогне и Уил. Няколко целувки, усмивка, докосване на ръката му и моето драки всеки път ще се пробужда. А най-хубавото е, че повече никога няма да се налага да го крия от него.

Ще завърша училище. Заради майка ми и Тамра. А когато се дипломирам, ще замина някъде с Уил, след като прекъсне всякакви връзки със семейството си. Само още две години. Детайлите ще уточним допълнително — как и къде? За пръв път откакто съм тук, аз съм изпълнена с надежда. Няма да позволя на Касиан да провали всичко.

— Ще чакаш вечно — заявявам аз. — Няма да променя решението си.

На устните на Касиан се изписва загадъчна усмивка. Сякаш знае нещо, което аз не знам. Той е на осемнайсет, но в този момент ми се струва, че е много по-голям от мен.

— Нещата непрекъснато се променят. Хората се променят. Ще разчитам на късмета си.

Аз поклащам глава.

— Ще видиш. Няма да променя решението си.

И когато се убеди в това, ще си тръгне. Без значение какво казва. Има прайд, който трябва да поведе. Не може да ме чака две години. Каквито и да са чувствата му към мен.

— Ще видим.

Поглеждам към мигащия часовник върху телевизора.

— По-добре си върви, преди да се е прибрала майка ми.

— Правилно. — Той тръгва към вратата. — Довиждане, Ясинда.

Не му отвръщам. Не искам да се преструвам, че нещо се е променило и оттук насетне можем да бъдем мили един към друг.

Ние не сме приятели. Дори не сме близко до това. И никога няма да бъдем.