Огнена светлина

32

Виждала съм Касиан напълно преобразен много пъти. Но тук, сега, далече от прайда, гледката е ужасяваща. Той е по-висок, по-едър, отколкото в човешкия си облик. Мускули и сухожилия играят под блестящата, черна плът на безкрайните му гърди. Огромните му крила изглеждат като кожени и са твърде различни от моите, които са ефирни и прозрачни като паяжини.

Приклякам, пренасяйки тежестта върху възглавничките на краката си, поемам си дълбоко въздух и оставям жаравата в мен да се разгори, приготвяйки се да защитя себе си и Уил.

Чувам Уил да се изправя несигурно и ми се иска да бе останал на земята. Касиан завърта рязко тъмнолилавите си очи към него — свиреп поглед на хищник, готвещ се за скок. Крилата му проблясват зад него. Въздухът между зъбите му излиза със свистене.

— Назад! — изръмжавам аз.

Той повдига леко глава, сякаш чува някакъв далечен звук и казва с дрезгав глас.

— Те идват.

Заслушвам се и малко по-късно ги чувам и аз. Гласът на Зендър и останалите, които слизат надолу по склона и ни търсят.

Следващия път, когато си поемам въздух, Касиан нарежда:

— Трябва да тръгваме, Ясинда. Веднага!

Тамра наблюдава случващото се странно притихнала.

Осъзнавайки, че може би си отивам — най-вероятно завинаги — Уил сграбчва ръката ми и ме завърта към себе си.

— Не, Ясинда! — извиква той ожесточено. — Не го прави! Не си го и помисляй. Не тръгвай с него.

Той стиска ръката ми все по-силно с всяка следваща дума.

Образът му се замъглява и когато примигвам, в очите ми има сълзи. Опитвам се да сдържа риданието, което се надига в гърдите ми.

— Няма да ти позволя… — продължава той.

На устните ми се оформят думи, които запазвам за себе си: Не мога да остана, Уил. Не и сега. Съжалявам, толкова съжалявам. Иска ми се да мога да ги изрека. Иска ми се да може да ги разбере.

И това като че ли наистина се случва.

— Не, Ясинда! — Уил поглежда към Касиан, който стои зад мен, наблюдавайки сцената с презрителна усмивка. — Ти се връщаш с него! Обратно в прайда! — казва той развълнувано, сякаш съм тръгнала към собствената си смърт. И аз си давам сметка, че в някаква степен това е самата истина.

— Не! — извиква в този момент Тамра, като че ли събуждайки се от сън и започвайки да разбира ситуацията, в която е попаднала.

Поклащам глава и докосвам лицето на Уил с огненозлатните си пръсти, опитвайки се да му вдъхна увереност.

— Няма да му позволя да те отведе.

Касиан пристъпва заплашително към нас и изръмжава на драконов език нещо, което Уил няма да може да разбере.

— Ти нямаш думата по този въпрос, жалко създание! — След това тъмните му очи се забиват в мен и въпреки обещанието му, че няма да ме принуждава да правя нищо против волята ми, сърцето ми се изпълва с безпокойство, когато срещам хищния му, жесток поглед.

Това не остава незабелязано и за Уил. Той се отскубва от мен и се спуска, олюлявайки се и накуцвайки, към Касиан.

— Тя не е твоя собственост — прошепва Уил мрачно.

Тогава Касиан вижда онова, което аз вече знам. Лилавата кръв по лицето на Уил, която капе като мастило от писалка. Вглежда се в нея. Разбира, че в Уил има нещо необикновено. Сдържам дъха си, надявайки се да не реагира…

Но в следващия миг, надавайки рев, Касиан се устремява към Уил. Скачам между двамата точно преди да се сблъскат, опряла ръка до гърдите им, усещайки как сърцата им бият диво под дланите ми.

— Спрете! И двамата! Касиан, недей!

Уил сграбчва ръката ми и я притиска силно до сърцето си, гледайки ме настойчиво. Примигвам и извръщам поглед от лицето му, защото не издържам на гледката на всичката тази лилава кръв… доказателство за живота, който баща му е отнел заради него.

От гърдите на Касиан се надига ръмжене. Вдигам предупредително пръст, сякаш това може да го спре да разкъса Уил на парчета. После чувам някой да извиква името ми. И това на Уил. Гласовете се приближават.

Уил поглежда в посоката, от която идват, видимо разтревожен.

— Видяха ли те в този вид? — Здравото му око е приковано върху мен, блестящо и оцъклено. — Зендър видя ли те?

— Разбира се! — просъсква Тамра, чието лице е неестествено бледо. — Направи го, за да те спаси!

Уил все още се взира в мен, търсейки потвърждение за думите й. Кимвам веднъж, движението е рязко и конвулсивно.

Цялото му тяло се отпуска, желанието за борба си е отишло. Той навежда глава и прокарва ръце през косата си.

— Ясинда — изрича името ми тихо, тъжно и покрусено, когато най-накрая разбира.

Ако остана тук, съм мъртва. И двамата знаем, че нямам избор. Трябва да си тръгна.

Стъпките се приближават към нас. Забързани. Отдръпвам се от Уил и заставам до Касиан.

— Ясинда! — Гласът на Уил сега е глух, задавен от вълнение. Той изглежда готов да ме грабне отново в прегръдките си и част от мен жадува точно за това, въпреки всичко.

Взирам се в очите му, внушавайки му онова, което не смея да изрека пред Касиан. Обичам те. Въпреки че не би трябвало. Въпреки че във вените ти тече открадната драконова кръв.

Касиан не трябва да научава това. Касиан би го убил заради това. И е само на крачка от това да посегне на живота му.

Уил разбира. Виждам го в очите му. Болката му. Същата, която изпитвам и аз.

Без да отклонявам поглед от него, поклащам глава, съжалявайки горчиво за шанса, който пропуснахме. Шансът, който може би никога не сме имали. Но не и за това, че го спасих. Бих го сторила отново, на каквато и да е цена.

Оставям Касиан и се спускам към Уил. Не ме е грижа, че това става пред погледа на Касиан. Заговарям близо до устните му на моя език:

— Обичам те. — Копнея да го целуна, да притисна пламтящите си устни до неговите, но не посмявам да го направя.

Той се сковава до мен, върху нараненото му лице е изписана болка. Сетне взима лицето ми в двете си ръце и ме задържа.

— Не всичко е свършило. Това не е краят, Ясинда. Очите му са широко отворени и проблясват мрачно. — Ще те намеря. Ще видиш. И ние отново ще бъдем заедно.

— Да тръгваме — извиква Тамра.

Очите ми горят, парят. И колкото и да е невъзможно, аз искам това да е истина. Макар че не трябва. Защото не може да е истина. Той не може да ме последва. И ако все пак го стори, ще умре.

Поклащам отрицателно глава, но жестът ми не е достатъчно убедителен. Пръстите му се притискат още по-силно в изострените ми страни.

— Не се съмнявай в това. Ще те открия!

— Ясинда! — изръмжава Касиан. — Те идват!

Откъсвам се от него и болката в гърдите ми е толкова силна, толкова остра и мъчителна, че не успявам да си поема дъх. Ръцете на Уил се плъзват покрай лицето ми.

Касиан е вече над мен, държейки Тамра в ръцете си. Взирам се в Уил възможно най-дълго, задържайки погледа му, докато се издигам в ефирната нощ. И продължавам да гледам надолу към него, докато силуетът му става почти неразличим. За да изчезне накрая напълно.

Изминали сме няколко километра, когато Касиан започва да се спуска бавно надолу към кола, която е паркирал на някакъв забравен път.

Преобразяването му в човешки облик отнема само миг.

Опитвам се да направя същото, опирайки ръката си на колата. Но на мен ми е нужно повече време, защото съм твърде разстроена. Съкрушена. Затварям очи и се съсредоточавам. Представям си себе си в човешки образ. Най-накрая усещам как крилата ми се прибират. Изпъшквам от усилието.

Огънят в мен стихва, после отварям очи и срещам гневния поглед на Тамра.

— Как можа? — Тя трепери. Толкова е бледа, че се страхувам да не припадне. Никога не съм я виждала такава и сърцето ми се свива от чувство на вина. Заради всичко, на което я подложих…

— Качвайте се. И двете — изръмжава Касиан, после отваря вратата на колата и взима ключовете от мястото, където ги е пъхнал между тавана и сенника.

Тамра сяда отзад.

Аз не помръдвам. Стоя неподвижно близо до предната врата, потръпвам в пустинната нощ, останала без дрехи, които сега лежат разкъсани някъде сред пустошта.

Касиан пъхва ключа в стартера с голямата си ръка. Поглежда ме.

— Ясинда — казва той, сякаш говори на дете. И аз го ненавиждам. Наистина го ненавиждам. — Качвай се в колата. Да тръгваме.

— Ти направи това!

Той завърта нагоре очи.

— Не беше умишлено. Но се радвам, че развалих твоя малък романс с този… убиец? О, да, в това можеш да си сигурна. — Аз поклащам глава, виждайки го как кимва ожесточено, при което лицето му изглежда като изсечено в глухия полумрак. — Какъв е той? Ловец? — Гласът му като че ли се забива в ума ми. — И как е станало така, че в него тече кръвта на нашия вид, Ясинда? Как?

— Уил не е убиец — Това е нещо, което знам дълбоко в душата си. Защото познавам Уил. — Той… не е такъв. — И това е единственото, което мога да кажа в негова защита. Защото не мога да отрека истината. Уил е ловец. И дори нещо много повече от това.

— Убиец? — обажда се Тамра пискливо от задната седалка. — За кого говориш?

— Той е касапин — отсича Касиан.

Искам да го ударя. Да го нараня. За да почувства онова, което чувствам и аз. Към белите ми дробове се надига огън. Страхувайки се от самата себе си, отстъпвам назад.

— Ти не разбираш — казвам.

Очите му блестят в лилаво, а зениците му са свити и подобни на цепнатини.

— Качвай се в колата. Не можеш да останеш тук. Не и след тази нощ.

Потушавам пламъците, които се изкачват към гърлото ми. Кимвам. Просто нямам друг избор.

— Знам това. — Заобикалям колата отпред и промърморвам: — Побързай. Трябва да вземем майка ми.

— Защо?

Спирам за момент и го поглеждам през зацапаното предно стъкло, преди да се кача в колата.

— Защото могат да я убият заради мен.

— Кой? Зендър? — пита Тамра от задната седалка. — И защо да я убива? Само защото е видял Ясинда да се преобразява? Той не знае какво е видял, не може да го проумее.

Касиан не обръща внимание на сестра ми. И съм му благодарна за това. Сега не е моментът да й обяснявам кой е Уил и семейството му.

— Ти си единственото нещо, което ме интересува — отвръща Касиан с равен глас. — Да те върна у дома. Тамра също е добре дошла…

— О, много благодаря — промърморва тя.

— Но майка ти е тази, която те отведе. И затова е нежелана в прайда.

— Или ще вземеш майка ми, или не отивам никъде — заплашвам аз, свивайки ръце в юмруци до тялото си.

— Добре. Но тя няма да бъде посрещната с отворени обятия… И освен това самата тя не иска вече да бъде част от прайда — напомня ми той. Сякаш бих могла да забравя този факт.

— Нито пък аз. — Тамра удря с юмрук по седалката на Касиан.

Касиан я поглежда за миг, безучастно и равнодушно. И в този момент той изобщо не прилича на момчето, което стоеше с мен в къщата край басейна. Добротата и загрижеността, които зърнах в него тогава, отсъстват напълно. Този Касиан като че ли е лишен от сърце.

Отварям уста, за да го обсипя с думи. Да му кажа, че майка ми и сестра ми винаги биха избрали да дойдат с мен. Защото това е моята майка. И моята сестра. И ние винаги ще бъдем заедно.

Но не казвам нищо. Защото не знам дали това е вярно. Защото истината, колкото и да не ми харесва, ме удря в лицето. От известно време аз ги бях изключила напълно от ума си. И може би просто не ги заслужавам.

Те трябва да научат всичко. От самото начало. Най-накрая. Извръщам се към Тамра.

— Независимо дали ти и мама искате да дойдете с мен или не, вие не можете да останете повече тук. Не и след онова, което се случи.

Тя се взира в мен и пепелявото й лице започва да ме притеснява вече сериозно.

— Е, всичко май се нареди идеално за теб. Ти получи онова, което искаше още от самото начало.

Да се разделя с Уил? Всъщност не.

— Нека не се караме сега, Тамра. Истината е, че вие също трябва да бягате! — Заради мен. Заради онова, което сторих. Остава единствено въпросът: Ще ме намразят ли заради това по-късно? Ще ме изоставят ли, когато след време заминат отново, за да започнат някъде другаде на чисто сред хората? Или майка ми отново ще пожертва живота си? И този на Тамра? Заради мен? Аз не очаквам това от тях? И няма да ги обвинявам, ако поемат в друга посока, различна от моята.

Тази вечер изгубих свободата си. Изгубих Уил. Ще изгубя ли също и майка си и Тамра?

Докато Касиан обръща колата и поема обратно към града, аз се взирам през прозореца в нощта, спомняйки си за ужасното пътуване преди повече от месец, когато напуснахме прайда. Тогава бях толкова уплашена, толкова нещастна.

И сега е същото. Отново седя на предната седалка на една кола, пътувайки към едно нежелано бъдеще. Ненавиждам се заради това, че трябва да тръгна с Касиан, и се питам дали някога ще се върна при Уил. Не вярвам, че той ще успее да ме намери, въпреки онова, което ми каза.

— Ще има последствия за теб заради действията ти от тази нощ — заявява Касиан, докато летим стремително в нощта.

Това не ме учудва. Последствията са нещо логично. Затова, че разкрих най-голямата тайна на вида ни. Затова, че избягах от прайда. Заради Уил. Да, заради Уил!

Извръщам бавно глава към Касиан. Кола от насрещното движение осветява за миг лицето му. Не пропускам да видя мрачно стиснатите му устни. Преглъщам буцата, която е заседнала в гърлото ми.

— Ще се опитам да те защитя… — Гласът му се издига във въздуха, плътен като дим.

— Не им позволявай да ми отрежат крилата — казвам умоляващо.

Тъмният му поглед се плъзва покрай лицето ми и за момент чертите му се смекчават.

— Ще опитам, Ясинда. Ще опитам.

Думите му не ми вдъхват голяма утеха. Поемам си тежко въздух и се заглеждам отново в нощта. Хвърлям поглед през рамо. Голямата скала се издига зад мен — огромна неподвижна грамада.

Някакъв звук се извисява в нощта над ръмженето на двигателя. Пресеклив писък на птица, който кара кожата ми да потръпне, отчаян и протяжен. Пустинен пъдпъдък, бе го нарекъл Уил. Изгубен. Търсещ своята половинка. Семейство. Дом.

Чувствам нишката, която ме свързва с него. Докато жалостивият звук все още ехти, аз затварям очи и се отпускам на седалката. Скоро ще стигнем…