Огнена светлина

30

Още няколко коли спират в подножието на Голямата скала почти едновременно с нас. От тях слизат хора. Неясни фигури на фона на тъмносивата нощ. Затръшват се врати. Оглеждам се за Тамра с надеждата, че ще успея да я дръпна настрани и да й разкажа всичко. На всяка цена трябва да я накарам да тръгне с мен и Уил.

Някои от хората държат електрически фенери, осветявайки пътя си към Голямата скала. Зървам пламтящата й коса, която дори и в тъмното не губи цвета си. Тя ме избягва, движейки се плътно с групата си, докато се изкачваме, без да погледне нито веднъж към мен.

— Хей, добре ли си? — казва Уил близо до ухото ми.

— Какво е това място? — промърморвам аз.

— Хората просто идват тук да се позабавляват.

Поклащам глава, взирайки се в непрогледния мрак, докъдето светлината не стига.

— Какво прави тя тук? — прошепвам аз.

— Дошла е да се позабавлява. Като всички останали.

Да, тя се държи като всяко нормално момиче, казвам си аз. Което си навлича проблеми. Само дето не е можела да избере по-лоша компания.

Отново се питам какви ги е вършила през изминалата седмица. Дали е учила със Зендър през вечерите, когато я нямаше? Призлява ми при мисълта, че е била в дома му, без съмнение близо до същата стая на ужасите като тази в къщата на Уил.

Оглеждам групата, която се изкачва с нас и разпознавам неколцина от по-големите братовчеди на Уил. Други изобщо не съм виждала. Лицата им са като изсечени, очите — порочни и бездушни в нощта. Тъмни и неподвижни като черния космос. Когато стигаме върха, Уил кимва безмълвно на неколцина от тях, държейки ме близо до себе си, почти зад гърба си.

Кожата ми потръпва, мускулите ми са напрегнати, по горещия ми гръб като че ли пробягват мравчици — приготвям се за полет. Или за бягство.

Уил стрелва поглед в различни посоки. Неспокоен и бдителен като истински хищник.

Освобождавам ръката си от пръстите му и се спирам пред него. Сърцето ми забавя ударите си, докато търся очите му.

— Това да не е… — Оглеждам се наоколо, забелязвайки, че повечето от младежите тук са двайсет-трийсет годишни. Зендър, прегърнал Тамра с една ръка, ги поздравява сърдечно, потупвайки ги по гърба. Снишавам глас и се навеждам към Уил: — Това да не е някакво сборище на ловци?

Очите му проблясват и прочитам в тях чувство на вина. Той кимва само веднъж, но аз съм получила своя отговор.

Толкова много вълци. И аз влязох право в леговището им. Разхождаме се по платото на Голямата скала, която представлява плавен скалист хребет, надвиснал над единия край на Чапарал. Взирам се надолу в града, сгушен дълбоко в пустинята. Гледката е красива.

Минава час, но ми се струва, че е изминала цяла вечност. В този момент трябваше да съм на среща, в ресторант, някъде долу в осветения град. Вместо това съм сред хора, повечето от които са ловци на дракита. Фенерите образуват малък, неравен кръг, в средата на който е поставена стереоуредба, огласяща нощта с монотонен ритъм.

Радвам се, че е тъмно. Радвам се, че никой не може да види блещукането на кожата ми, пулсиращата кехлибарена светлина на тялото ми, докато то се подготвя за бягство. И ако можех, наистина бих избягала…, но не и без Тамра.

— Можем да си тръгнем, когато пожелаеш — казва Уил до мен. Той държи ръката ми, палецът му се приплъзва по своеволната ми кожа и аз знам, че е забелязал промяната, която е настъпила у мен.

Следвам плавно падащата червеникава коса на Тамра, когато тя пристъпва към кега с бира. Мислено се питам как са домъкнали кег с бира, чак тук горе.

— Дай ми минутка.

Оставям Уил и тръгвам решително към нея. Хващам я за ръката и я дръпвам от шумната група и кръга от светлина.

Зендър решава да ни последва, но Уил го спира. Двамата стоят един срещу друг, разменяйки си остри думи, докато аз я тегля по-навътре към сенките.

Тамра държи в ръката си празна чаша. Погледът ми се отмества от чашата към нея.

— Ти дори не харесваш вкуса на бира.

Въпреки тъмнината, виждам, че се усмихва. Очите и блестят ярко в нощта.

— Просто се нагаждам към средата. Една от двете ни трябва да го направи.

Подминавам шегата й и поклащам глава.

— Това не си ти!

— Внимавай, Ясинда — предупреждава ме тя с насмешлив тон. — Леко сияеш. Но пък можеш да кажеш на гаджето си, че си се намазала с брокат.

— Какво правиш тук? — питам я строго.

— Ти какво правиш тук?

— Тук съм заради теб. Зендър Рътлидж? Хайде, Тамра. Би трябвало да знаеш репутацията му. Момичетата, които излизат с него…

— А, моята по-голяма сестра! Май наистина смяташ, че тези единайсет минути разлика помежду ни са от някакво значение? — Тя се навежда към мен. — Ще ти издам една малка тайна. Аз вече си имам майка — казва тя през смях. — И по една случайност тя е и твоя майка.

Пияна ли е?

— Знам, че си ми ядосана, но не трябва да си тук с тези…

— А ти трябва, така ли? — Тамра махва с ръка към Уил, който стои в края на групата и ме чака. — Ти би трябвало да си вкъщи, не аз. Мама ти забрани да излизаш с него. Какво правиш тук?

Поглеждам многозначително към празната пластмасова чаша в ръката й.

— Бих могла да кажа, че мама няма да е доволна от нито една от нас в този момент.

Тамра свива рамене и плъзва крак по земята, при което по нанадолнището се посипват ситни камъчета, които изчезват в нощта.

— Е, и? Как точно смяташ да ме спреш, Ясинда. Може би ще й се обадиш по телефона?

— Тамра, моля те, ела с мен…

— Какво, и да проваля срещата ти? — Тя прихва. — Не мисля, че ще го направя.

— Уил няма да има нищо против.

— Той може би, не. — Тя вирва нос и издава неприятен гърлен звук. — Но аз със сигурност, да. Живях в сянката ти достатъчно дълго. Зендър ме харесва. А и аз него. — Гласът й тук леко трепва и аз не се хващам на думите й. Ни най-малко. Тя не е хлътнала по Зендър. Прави всичко, което е нужно, за да се приспособи, и ако междувременно успее да ме вбеси, това за нея е само един допълнителен бонус. — Просто си върви и ме остави на мира. — Тя ми обръща гръб и се връща при компанията си.

— Ясинда? — Уил се приближава към мен в тъмното.

Разтреперана, аз се отпускам в прегръдките му.

Той погалва лицето ми, отмята кичур коса зад ухото ми и ме притиска до себе си.

— Добре ли си? Искаш ли да си вървим?

Да си вървим? И да изоставя Тамра? Ледени тръпки полазват тялото ми.

Поемам си въздух и казвам до гърдите му.

— Не мога да я оставя тук със…

— Зендър — довършва той мрачно.

Кимвам. След всичко, което Уил ми разказа за братовчед си, съм сигурна, че той ще използва Тамра. И ще я нарани. Не може да стори нищо на мен или на Уил, но на нея може. Ако смята, че крия нещо или че съм енкрос, би могъл да предположи, че Тамра също има някаква тайна. И в състоянието, в което се намира, тя ще стане лесна плячка за него. Защото ми е толкова ядосана и толкова сърдита заради живота, който бе принудена да води.

— Не можеш ли да я накараш да дойде с нас?

— Тя ми е направо бясна — прошепвам аз и леко се задавям.

— О, Ясинда. — Той отдръпва лицето ми от гърдите си, опира чело до моето и ме целува със сухите си хладни устни. — Не трябва да се измъчваш заради това. Ти просто не можеш да промениш онова, което си.

Кимвам, но все още съм разколебана.

Истината е, че така и не се опитах да бъда онова, което мама и Тамра искат. Борих се с тях и със себе си през цялото време. Бях се вкопчила в своето драки, въпреки че щеше да бъде много по-безопасно за всички ни, ако просто го бях оставила да умре. Дори останах тук, след като Касиан ме намери. Може би наистина съм егоистка.

И сега, както и да се самозалъгвам, единствената причина, поради която съм тук, е Уил. Той е като наркотик, от който не мога да се откажа. И това отново ме прави егоистка.

Той ме целува отново и аз си позволявам да се отдам на опияняващото усещане. Целувката ни става още по-пламенна. Щастлива съм да забравя къде се намирам.

Колкото и налудничаво да звучи, Уил е моето спасение. Той е онзи, който знае всичко за мен. И въпреки това ме харесва. Обича ме. Разбира ме. И не се опитва да ме промени. Той е единственият, за когото мога да кажа това.

Отдръпвам се назад, за да го погледна, плъзвайки ръце по раменете му. Дъхът ни се слива. Забързан и трескав. Очите му блестят като малки златни факли в нощта. Пръстите ми се вкопчват в блузата му. Устните ни се докосват отново. Веднъж. Два пъти. Наслаждаваме се на вкуса си един на друг.

Изведнъж устните му се променят. Стават хладни. Ледени. С ням ужас осъзнавам, че причината е у мен. Той не е студен. Моята температура се е покачила. Кожата ми искри. Толкова е гореща, че свисти като капки вода, които падат върху нагорещена печка.

Бумтящият ритъм на музиката заглъхва. Гласовете и смехът заглъхват, докато жаравата се разгаря у мен и се издига нагоре като виещ се огнен език.

Въздъхвам. Твърде късно усещам парата, която се процежда през устните ми.

Уил трепва и рязко се дръпва назад.

— Ясинда…

Преди да успея да се откъсна от него и да се овладея, така че да не изпепеля любимия си, зад мен прозвънтява нечий глас, който ме връща в реалността. Тлеенето в белите ми дробове утихва. Отдръпвам ръцете си от Уил и бавно се обръщам.

— Значи затова искаш да останеш тук?

Миг по-късно погледът ми се спира на Касиан — висок, тъмен силует, изплувал от нощта. Косата му докосва широките му рамене, докато върви.

— Така ли спазваш обещанието си? — просъсквам аз.

Уил се привежда леко и ме дръпва до себе си, готов да ме защити.

Касиан! Всяка моя частица трепти от ярост и гняв.

Той дори не поглежда към мен. Сякаш дори не ме забелязва. Взира се в Уил със злобна усмивка на лицето.

— Не я докосвай…

— Касиан, недей! — Замълчавам рязко и примигвам, съжалявайки, че съм произнесла името му гласно.

Сега Уил знае.

Той поглежда към мен. Един нерв до окото му леко трепва.

— Касиан? — пита той.

Не отговарям. Не дишам. Опитвам се да задържа дима, който се надига към гърлото ми. Дима, който с всичка сила искам да избълвам към Касиан. Обръщам се и се вторачвам в него с немигащи очи. Предупреждавам го с поглед да внимава какво прави.

— Това е Касиан? — повтаря Уил, вече напълно объркан, за което не мога да го виня.

— Уил, остави ме да се погрижа за това.

— Знаела си, че е тук? — продължава да пита Уил, чието лице е застинало в мрачна маска. — И не си ми казала?

— Той обеща да стои далече от мен — признавам аз.

— Но не съм обещавал — намесва се Касиан — да гледам безучастно как се натискаш с някакъв…

— Млъкни! — срязвам го аз, обръщайки се към него, при което от носа ми излиза дим.

Касиан проследява с поглед тънките струйки във въздуха. На лицето се изписва доволна усмивка и след това се чува гърленият му заплашителен смях. Когато заговаря, гласът му е като шепот, в който се долавят ехидни нотки.

— Погледни се, Ясинда. Ти не можеш да промениш онова, което си. — Той поглежда към Уил и усмивката му изчезва, спомняйки си, че не сме сами, и допускайки, че Уил не знае нищо за истинската ми същност. — А сега ела с мен, преди да направиш нещо, за което после и двамата ще съжаляваме.

И аз наистина се поглеждам. Свеждам очи към ръцете си и виждам как плътта ми пулсира в огнено златни тонове в гъстия мрак.

— Ти си като мен — добавя той. — Мястото ти не е тук с него.

Уил изръмжава гърлено до мен и ръката му стисва моята.

Кожата на Касиан просветва и потъмнява като тлеещ въглен. Той вдига ръката си към мен.

— Да приключваме с тази игра. Ела с мен сега.

Отварям уста да заговоря. Да откажа. Но от гърлото ми идва само дрезгав звук. Преглъщам, навлажнявам устни и опитвам отново. Но така и не успявам.

В следващия момент Уил се спуска светкавично покрай мен и поваля Касиан. Двамата се строполяват тежко на земята. Облак от червен прах се издига нагоре, покривайки и двамата. Взирам се в тъмнината, разтреперана, с широко отворени до болка очи. Какво направих?