Огнена светлина

15

Опитвам се да се овладея, докато се обръщам към Зендър. Отблъсквам отчаяно страха си, боря се да не мисля за това къде ме е открил… за ужаса да се намирам в стая, тапицирана с кожата на представители на моята раса.

— Какво правиш тук? — пита той рязко.

— Търсех тоалетната. — Примигвам, за да скрия сълзите в очите си. Вдишвам предпазливо въздух през носа си, съсредоточена върху това да охладя топлината, която си пробива път през дихателната ми тръба.

— Има такава срещу кухнята. — Той накланя леко глава и ме изучава с тъмните си, проблясващи очи. — Защо се качи горе? — Погледът му се движи из стаята, стрелва се за миг към картата, преди да се спре отново на мен с проницателна суровост. — Защо си вреш носа наоколо?

— Не правя нищо подобно — отричам аз, преглъщайки надигащата се в гърлото ми топлина.

Той махва с ръка към блузата на Уил.

— Какво държиш там?

Стисвам смачкания плат.

— Нищо. Просто блуза.

— На Уил ли е? Защо си я взела? — Очите му се присвиват, клепачите му са ниско спуснати и подозрителни над тъмните му очи. — Не ми казвай, че си от онези момичета, които спят с кичур коса на гаджетата си. Не ми изглеждаш чак толкова жалка.

Погледите ни се срещат. Мълча, неподвижна като камък. Той посяга към блузата и аз отскачам назад. Знам, че реакцията ми е крайна — особено след заявлението ми, че това е „просто блуза“ — но нямам избор. Не мога да допусна тя да попадне в ръцете му.

Той тръгва заплашително към мен.

— Какво кроиш? И защо всъщност си тук?

Отстъпвам назад.

— Заради Уил. Харесвам Уил, това е всичко. Защо иначе да съм тук? — Блъсвам го в гърдите с длан. Гневът ми до такава степен е по-силен от паниката ми, че съм готова дори да го докосна. — Махни се.

Той не ми обръща внимание и продължава да настъпва.

— Мисля, че и той те харесва. И това се случва при него за първи път. — Оглежда ме арогантно, без да пропуска нищо. — Какво толкова специално има у теб, а?

Блъсвам се в писалището. Протягам назад ръка, за да се подпра на него. Изпъшквам при допира, когато си спомням. Ужасена, прибирам ръката си и се отдръпвам от тапицираното с кожа на оникс бюро.

Той се усмихва мрачно, не пропуска реакцията ми.

— Красиво, нали? — Ръката му докосва моята, когато се протяга и поглажда повърхността.

Стомахът ми се свива на топка. Страхувайки се да не ми се догади, аз се спускам покрай него, преди да съм казала или направила нещо ужасно. Нещо, което после няма да мога да поправя.

Той ме сграбчва и ме принуждава да се извърна отново към него. Отвратена от досега му, кожата ми припламва в златисточервено.

— Не си спомням последния път, когато Уил е харесвал момиче. Той не си позволява да харесва момичета. Не и откакто се разболя… което ме навежда на мисълта, че си нещо по-специално. Признавам, че съм любопитен.

Уил се е разболял? Кога се е случило това? Иска ми се да го попитам, но не смея да стоя и миг повече в тази ужасна стая, докато държа блуза, изцапана със собствената ми кръв, борейки се с лапите на Зендър, който настоява да научи какво точно ме прави толкова различна.

Освобождавам ръката си и се втурвам покрай него, при което усещам въздушната вълна върху лицето си.

Но точно преди да се измъкна, той отново ме хваща и ме завърта към себе си. Точно тогава ме сграбчва ужасът, че може никога да не изляза от тази стая. Лицето му е толкова близо до мен, че виждам себе си в тъмното отражение на очите му.

— Искам да знам какво правиш тук?

Гърдите ми се повдигат силно и учестено под напора на горещата пара и огън, които клокочат в мен.

— Пусни я.

Гласът, който чувам, е като хладна, успокояваща вълна. Уил е на прага на вратата, свивайки и отпускайки пръстите на ръцете си.

Зендър продължава да ме държи.

— Хванах я да се върти наоколо.

Уил пристъпва напред, лицето му е като изсечено от хладен мрамор.

— Пусни я!

Зендър заема отбранителна позиция, държейки ме все още за ръката.

— Напъни си малко ума! Аз я хванах тук вътре!

— Вдигаш много шум за нищо. — Уил тръгва напред и ме издърпва от ръцете му. Аз се спъвам и в този момент Зендър грабва блузата от ръката ми.

— Не! — извиквам ужасена и се хвърлям напред, за да си я върна.

Твърде късно е. Зендър е отстъпил назад и подхвърля блузата в ръцете си, разглеждайки я с престорено отегчение.

— Какво и е толкова специалното на тази блуза?

Всъщност той не се интересува от нея, а само от това, че искам да си я върна на всяка цена.

Очите ми се приковават върху лилавите кървави петна, защото това е всичко, което има значение сега. Огнена вълна изгаря гърдите ми.

Усещам момента, когато Зендър осъзнава какво вижда, и забелязвам как недоверието и почудата си пробиват път върху лицето му, което сега е като озарено от светкавица.

Уил също разбира и за момент ние всички стоим вцепенени като замръзнала жива картина, очаквайки някой да помръдне или да каже нещо.

Уил е първи. Той грабва блузата от братовчед си. Зендър я пуска без борба. Аз стоя окаменяла и онемяла. Нито един от сценариите, които бях разиграла в главата си, не съвпада със случващото се.

— Това твоя…? — обръща се Зендър към Уил с намерението да го попита дали кръвта е негова, но думите остават недоизказани. И после се завърта рязко към мен, тъмните му очи проблясват.

Потръпвам объркано, несигурна какво точно се случва в главата му.

След това Зендър се обръща отново към Уил.

— Какво знаем за тази твоя малка приятелка? Да не си се разприказвал? Или да си издал семейните ни тайни? Какво изобщо знаеш за нея?

— Не говори глупости! — просъсква Уил и едната му ръка се плъзва по моята, улавяйки дланта ми. В знак на подкрепа? Или е опит да възпре евентуално мое избухване? — Грешиш… И освен това ти си този, който говори, без да мисли, така че си затваряй устата.

Греши за кое? Какво подозира Зендър? Гледам уплашено ту към единия, ту към другия, не разбирам какво се случва. Защо Зендър не е смутен от драконовата кръв по блузата на Уил? Защо не иска обяснение?

Уил поглежда надолу. Очите му изглеждат като стъклени, докато се взира в блузата в ръката си… Гледайки кръвта ми. Палецът му се плъзва по лилаво петно, почти с благоговение.

— Да не би да излизаш сам? Това ли е обяснението? — пита Зендър и тогава разбирам. Той обвинява Уил, че ходи на лов за дракони сам. — Баща ти знае ли за рисковете, които поемаш? По дяволите, Уил, мислиш се за голяма работа, но…

Останалите думи остават недоизречени.

Уил сграбчва Зендър за ризата.

— Млъквай!

Зендър ме поглежда мрачно и изпитателно над рамото на Уил. Не изглежда притеснен, че е разкрил твърде много. И съвсем основателно. Според него аз или знаех истината, или нямаше как да се досетя за нея, защото беше твърде невероятна.

Уил бутва Зендър към вратата, сякаш му е неприятно да се докосва до него.

— Ако нямаш намерение да се правиш повече на глупак, бих искал да сляза долу, за да опитам браунито на майка ти. А ти, Ясинда? Ти искаш ли брауни? — Абсурдно баналният въпрос е зададен грубо, сякаш нямам никакъв избор. Уил просто слага край на този разпит.

Кимвам безмълвно, мислейки си само, че това далеч не е приключило. Зендър видя кръвта. Моята кръв. Дори и да не знае още, че е моя. И Уил също я видя. По гърба ми полазват тръпки, защото той няма как да не знае.

Зендър промърморва нещо и тръгва към вратата, но сетне се спира и се вторачва в мен със зловещ блясък в очите. Едва се сдържам да не побягна, драконовият ми инстинкт се събужда.

Уил застава близо до мен. Близостта му ми вдъхва смелост, успокоение, от което толкова отчаяно се нуждая в този момент.

— Върви, Зендър. Ние ще дойдем след малко.

Зендър напуска стаята с гневни крачки.

Заставайки срещу мен, Уил минава направо на въпроса:

— Коя си ти?

Спомням си за нас двамата в планините, нежността на лицето му, докато ме гледаше в драконовия ми вид. На път съм да му кажа истината, но преглъщам думите си. Няма да допусна тази грешка. Нямам право да правя такова признание. Нито пък това е правилното място. Има и други неща, за които трябва да мисля, освен за себе си.

— Не знам какво имаш предвид.

Той се взира в мен продължително, преди да извърне глава, оглеждайки бързо стаята с отвращение. Очите му притъмняват до цвета на сумрачна гора и аз знам какво той вижда в този момент. Същото каквото виждам и аз. Останки от мъртви дракита.

След това свежда поглед към блузата в ръката му.

— Носех тази блуза, когато нарани ръката си. Това е твоята кръв. — Той държи блузата в пространството между нас, нямо доказателство, което не мога да опровергая.

Мълча… Какво бих могла да кажа в своя защита?

— Съществува само един начин човек да има такава кръв — добавя Уил.

Опитвам се да скрия учудването си. Човек може да има драконова кръв? Как е възможно това?

— Енкрос ли си? — пита той. — Как иначе би могла… — Гласът му заглъхва и след това той поклаща бавно глава, изглежда пребледнял.

Навлажнявам устните си.

— Какво е енкрос? — Може би си въобразявам, но гласът ми като че ли леко потреперва, когато задавам въпроса, чийто отговор вече знаем.

Уил се взира в мен. Сякаш очаква признание. Проницателният му поглед ми подсказва, че не се е хванал. Той знае, че крия нещо. И доказателство за това е блузата в ръцете му. Сега е съвсем близо до мен, неумолимо близо, наблюдава ме изпитателно, решен да получи своите отговори.

— Хайде, Ясинда. Не е възможно да имаш такава кръв и да не знаеш това. — Зениците на окото му потъмняват, изглеждайки неподвижни и черни като мъртва вода през нощта. — Кажи ми. Какво си ти?

Опитвам се да го заобиколя.

— Трябва да тръгваме…

Той произнася името ми рязко, препречвайки пътя ми. Не мога да мина покрай него, няма как да избегна това.

Притисната в ъгъла като заек, аз чувствам пулсиращата вена в гърлото си, която сякаш всеки момент ще разкъса горящата ми кожа.

Нямам какво да кажа. Той знае твърде много, разбира твърде много… Не мога да измисля никакво логично обяснение.

Затова правя единственото нещо, което мога, за да спра въпросите му.

Улавям лицето му в двете си ръце и го притеглям към моето. Той е неподвижен в първия момент, когато устните ми докосват неговите. Кожата му е като топла напечена от слънцето скала под дланите ми. И след това отвръща на целувката ми.

Задъхан ме притиска към себе си. Ръцете му ме обгръщат. Сгушвам се в прегръдката му, моята мекота среща твърдите линии и ъгли на тялото му. Сякаш сме две парченца от пъзел, които току-що са съвпаднали едно в друго.

Боря се с нарастващата топлина, с усилващите се вибрации дълбоко вътре в мен. Тогава го чувам — мъркането в гърлото ми. Звук, свойствен за драконите. И определено нечовешки.

Рискувам още малко, открадвам още няколко мига, забравяйки защо потърсих тази целувка, забравяйки всичко, освен усещането за устните му върху моите, освен вкуса му, сладостен като мъглив вятър. Дланите му върху гърба ми ме притискат толкова силно към него, сякаш иска да се слеем в едно, да останем съединени завинаги.

Не мога да рискувам повече.

Не и сега, когато белите ми дробове са изпълнени с пара и кожата на лицето ми е изпъната и болезнена в тази стая на смъртта.

Отдръпвам се задъхана.

Той също трепери. Ръцете му са във въздуха, протягат се към мен. Изглежда леко замаян, светлокафявите му очи са толкова тъмни, че зеленото е почти изчезнало в тях. Сдържам дъха си, убедена, че всеки момент ще ме привлече отново към себе си, и се надявам да го направи. Надявам се, че ще го стори вместо мен. Тогава ръцете му се отпускат до тялото му. Той ме поглежда студено, сякаш съм нещо изгубено за него, откраднато.

— Да вървим за десерта — казвам задъхано, устните ми са изтръпнали, цялото ми тяло гори и кипи от живот като миналата нощ на предната седалка в колата му. Чувствам се опиянена и ликуваща, също както когато се рея във въздуха и мъглите, усещайки вятъра в лицето си.

Побързвам да изляза от стаята, преди да изгубя самоконтрол и да го целуна отново… Или преди да продължи с разпита си. Той все още държи блузата си, но решавам, че лошото вече е станало.

Докато слизаме по стълбите, думите му отекват в ушите ми: „Има само един начин човек да има такава кръв“.

Как? Как е възможно драконова кръв да тече във вените на човек? Никога не съм чувала такова нещо. Има ли това нещо общо с енкросите и техните ужасяващи практики? Това като че ли е единствената възможност, но аз просто не знам.

Осъзнавам, че както Уил не знае много за моя вид, аз знам още по-малко за неговия свят… И копнея да науча повече. Всичко. Защото от това знание може да зависи живота ми.