Огнена светлина

19

— Какво беше всичко това? — пита Катрин, озовавайки се до мен в класната стая.

Опитвам да й отговоря с невинен, празен поглед, но тя просто хвърля на чина тетрадката си и копие от романа „Да убиеш присмехулник“ и ме поглежда в упор.

— Хайде, разказвай. Мислех, че си го преодоляла вече.

— За какво говориш? — Опитвам се да спечеля време, докато търся някакво обяснение. Тя заслужава такова. Не си бях спечелила много приятели в този град. Само Катрин и Бърнард. И в следващия момент осъзнавам с болка, че те ще ми липсват, когато си тръгна.

— Ъ-ъ… за събранието? — Тя поклаща глава, при което палавите кичури на бретона й заиграват. — За теб. За Уил. Цялото училище ви видя. Сещаш ли се?

— О! — Поглеждам към вратата, надявайки се той да не се появи точно в този момент, когато говорим за него. — Не се е случило нищо особено. Уил видя, че ми е зле, и ми помогна… — Гласът ми заглъхва. И след това трогателно свивам рамене.

— Виж ти! — казва тя с подигравателна сериозност. — Ясно, разбирам. И това, че се натискахте на стълбището е просто неговият начин да се увери, че си добре?

Примигвам бавно. Направо страхотно. Сега всички многозначителни погледи, които срещнах, намират обяснение.

— Новините пътуват бързо — промърморвам аз.

— Е, особено такива новини.

— Беше просто целувка.

— Хм. Е, това е повече, отколкото някое друго момиче е постигнало с него.

И въпреки че не трябва, сърцето ми радостно се разтуптява, когато чувам това. Навеждам глава, за да скрия усмивката си. Катрин ме сръчква игриво с лакът.

— О! Ти май го харесваш! Знаех си! Още от онзи първи ден. Хей, той не може да е толкова лош, щом те харесва. Поне има вкус. А Бруклин може да върви по дяволите…

— Шт! — Вдигам поглед напрегнато, усещам приближаването и го очаквам всеки момент да влезе.

Уил се появява на прага на вратата.

Само че не е сам. Братовчедите му са с него. Вечните сенки. Сърцето ми се свива.

Това не е Уил. Ни най-малко. Не е този Уил, който говори с мен на стълбището. Който ме целуна с такова безнадеждност, сякаш съм кислородът, от който се нуждаят дробовете му. Не и когато е в компанията на братовчедите си. Този Уил не може да бъде момчето, което вдъхва живот на моето драки. Дори вече не искам да бъде момчето, на което не мога да устоя. Глупаво и жестоко е да губя контрол над себе си, когато съм край него.

Така е по-добре. Хубаво е да го виждам с тях, за да не забравям, че е мой враг. Ще издигна стена между нас, докато Касиан дойде за мен и ме отведе от Чапарал.

Взирам се в ръцете си на масата, надявайки се да избегна момента, когато те ще минат покрай чина ми. Но гледайки надолу, виждам как обувките на Зендър се спират непосредствено до мен. Пауза.

— Здравей, Ясинда.

По гърба ми пробягват тръпки. Скръствам ръце пред гърдите си. Не ме е грижа, че погледът ми далеч не е добронамерен.

С ехидна усмивка Зендър се обръща към Уил:

— А ти няма ли да кажеш здравей, Уил?

Ангъс ме изучава така, сякаш изведнъж съм му станала интересна. Сякаш съм парче месо, което трябва да бъде огледано и претегляно.

— Ние вече се поздравихме — отвръща хладно Уил.

— Да. — Ангъс се подсмихва. — Чух за това. Не съм допускал, че е толкова забавна. Може би и аз щях да се позабавлявам с нея, ако знаех.

Катрин изсумтява нещо и понечва да стане. Сграбчвам я за ръката и я спирам, преди да направи нещо.

— Млъкни — изръмжава Уил.

Спомням си какво каза Уил за семейството си онази нощ в колата. Нарече ги „отрова“. Спомням си също онази стая и малките черни и червени знаменца, разпръснати по картата на Северна Америка — и лицето на Зендър, когато ме хвана там.

Ангъс се засмива отново, устата му изглежда огромна върху животинското му лице.

— Е — казвам аз, едва разпознавайки гласа си, който в този момент е плътен като меласа. — Не беше нещо чак толкова незабравимо. — Боли ме, когато изричам тази жестока лъжа, но се налага.

Зендър изглежда объркан и разколебан, поглеждайки ту към мен, ту към Уил.

Погледът на Уил се спира на мен изпитателно. За момент ми се струва, че виждам в него обида, но миг по-късно тя изчезна.

— Може би трябва да опиташ с някой друг Рътлидж. — Ангъс повдига гъстите си червеникави вежди.

— Не сте ли всички взаимозаменяеми? — питам аз. — Опиташ ли с един, опознаваш всички.

Той се намръщва, очевидно затруднен от думата „взаимозаменяеми“.

— Свиня — промърморва Катрин.

Стисвам ръката й предупредително.

— Никой не говори с теб, откачалко! — реагира Ангъс.

И на мен това не ми харесва. Не ми харесва сянката на обида, която преминава през лицето й, преди да успее да се овладее и да изглежда отново невъзмутима. Усещам дълбоко в мен да се надига познатият тлееш огън.

— Ох! — Катрин ме поглежда озадачено и дръпва ръката си. Забравила съм, че все още я държа и сега я пускам. Тя разтрива китката си и аз знам, че е почувствала покачващата се в мен топлина.

Страхотно! Най-напред без малко не се разкрих пред Уил, когато ме целуваше. А сега това.

Може би тази вечер е подходяща да отида отново на голф игрището.

— Заемете местата си — извиква мистър Хенк отпред.

Ангъс тръгва към дъното на стаята. Зендър ме изучава за кратко с демоничните си тъмни очи, преди да го последва.

Уил не се помръдва, гледайки ме така, сякаш очаква да направя нещо. Или да кажа нещо.

— Предполагам, че не искаш да седна до теб.

Извъртам глава. Не мога да кажа нищо повече, не мога да произнеса друга грозна лъжа. Без да вдигам поглед, го чувам да се отдалечава. Чувствам как присъствието му стана по-малко осезателно.

— О! — ахна Катрин с глас, изпълнен със страхопочитание. — Ти току-що отблъсна Уил Рътлидж!

Свивам рамене, борейки се с мъчителната бучка в гърлото ми, която не ми позволява да говоря.

— Добре ли си? — пита тя.

— Защо да не съм? Той не е мой тип.

Поглеждам през рамо и го зървам да седи прегърбен между братовчедите си. Те говорят, но не и Уил. Той се взира през прозореца и погледът му се е зареял някъде навън.

Изразът на лицето му ми напомня по някаква причина за мама. За Тамра. За това как те се чувстваха, когато живеехме в прайда. Като в капан. Постоянно търсещи изход.

Усещам стягане в гърдите си, сякаш там има някаква плътна безформена буца. Наказание, което той не заслужава.

— Какво означаваше това? — изстрелва Тамра в момента, в който заставам до нея на тротоара. Майка ни е на известно разстояние по-надолу и се приближава бавно към нас.

— Би трябвало да знаеш. Този салон, тълпата… — Потрепервам, присвивайки очи срещу сиянието на пустинното слънце. Горещ вятър повдига косата от раменете ми. Тя прошумолява, суха и повехнала като слама.

Очите и проблясват и аз усещам, че през цялото време е очаквала този момент, за да се нахвърли срещу мен.

Кръвта ми закипява в пристъп на гняв. Защото тя по-добре от всеки друг би трябвало да знае какво щеше да се случи, ако бях останала там. Макар и загубила своето драки, тя е наясно с нещата. Ние имаме една и съща история. И двете произлизаме от дракони. Дракони, които са управлявали земята и небето преди хилядолетия. Как бих могла да издържа в онзи затвор? В препълнен салон с пронизващи звуци и грубо човешко множество?

— Знам само, че губиш контрол над себе си. Особено когато си с Уил Рътлидж. Мислех, че си взела решение да стоиш далече от него.

Опитвам се. Макар това да ме убива. Опитвам се. Но не изричам това на глас.

Вместо това си мисля за всичко преживяно с него, за което тя изобщо не подозира, и за момент се изпълвам с мрачно задоволство.

— Ако толкова се притесняваш, кажи на мама — подхвърлям предизвикателно, знаейки, че няма да го направи.

— За да ни повлече към някой друг град?

И всъщност точно това е, което я безпокои. В отговор свивам рамене.

Тя стисва силно устни и тръсва съвършената си глава.

— Не мисля, че ще го направя — добавя Тамра.

Поглеждам назад към редицата автомобили. Колата на мама е вече съвсем наблизо. Слънчевите лъчи се сипят безмилостно върху главата ми и аз се повдигам нетърпеливо на пръсти.

Стисвам каишките на раницата си и питам, преди да успея да се сдържа.

— Интересува ли те въобще какво ми струва да бъда тук?

Тя накланя рязко глава, докато се взира в мен.

— Сякаш теб някога те е било грижа за мен през всичките онези години в прайда!

Разбира се, че ме е било грижа. Нямаше да отблъсквам Касиан толкова упорито, ако не беше така. Касиан ми беше приятел. Е, най-вече на Тамра, но също и мой. Онова, което ни свързваше, беше вечно и непоклатимо като заобикалящите ни планини. Аз можех да се науча да го харесвам. Но не го сторих. Отказах да причиня това на Тамра.

— Какво трябваше да направя? Прайдът беше нашият дом — напомням й аз.

Ноздрите й се разширяват и виждам в очите й болка.

— Твоят дом. Никога не е бил мой. Аз винаги съм била аутсайдер там и през цялото време бях принудена да гледам как Касиан те ухажва. Всички те обичаха. И искаха да бъдат твои приятели, гаджета, всичко…

— Никога не съм искала това. Не съм искала Касиан да…

— Да, но го получи. В това число и него. И при това не защото си го заслужила. Не защото те обичаше. — Тя поклаща глава. — Знаеш ли, можех да преживея това, вие двамата да сте заедно… ако той те обичаше истински.

Тонът й съдържа намек, че това е най-невъзможното нещо. Нелепа шега. Вдигам лице нагоре, сякаш да уловя някакъв полъх на вятъра в поглъщащата жега, който би ми донесъл облекчение.

Но тя продължава:

— Хората се чувстват привлечени към теб не заради самата теб, а заради онова, което олицетворяваш. Първородната дъщеря печели всичко. И всекиго. Дори и татко. Вие двамата си имахте вашия малък клуб, достъпен само за членове. — Тя си поема дълбоко въздух през носа.

— Опитваш се да бъдеш жестока ли? — отвръщам аз. — Не мога да променя нищо от това. Не можех тогава. Не мога и сега.

Известно време тя мълчи. Когато най-накрая заговаря, гласът й е по-мек:

— Не можеш ли поне да се опиташ да свикнеш с онова, което имаме тук, Ясинда? — Част от искрите в кехлибарените й очи изгасват и когато виждам това, тя се изпълва с негодувание към мен, макар и не с омраза. Или поне не би искала да е омраза.

Поклащам глава, не знам какво да кажа. Съзнавам, че тя не иска да чуе истината, защото няма да й хареса. Не иска да чуе, че вече съм опитвала. За мен въпросът обаче не е дали тук ми харесва или не. Това не е нещо, което мога да контролирам. Но какво значение има от друга страна? Аз няма да съм тук още дълго. Защо тогава не й кажа каквото иска да чуе?

Качваме се в колата. Тамра на предната седалка, а аз отзад.

— Хей! Как беше днес в училище? — пита мама. Тамра не казва нищо. Нито пък аз. Въздухът е зареден с напрежение. Мама гледа ту мен, ту Тамра, докато излиза от паркинга.

— Толкова ли беше зле? — добавя тя.

Тамра изсумтява.

Чакам със затаен дъх дали ще каже нещо за събранието. За мен и Уил. Минават няколко секунди, без да се случи нищо. Въздъхвам леко с облекчение. Предполагам, че просто ужасно много иска да останем тук. Или съжалява за избухването си. Никой като нея не може да сдържа чувствата си. И доколкото я познавам, тя съжалява за спречкването ни.

Питам се дали би казала на мама, ако знае истината? Ако знае кой всъщност е Уил. Щеше ли това да промени нещо? Може би не. Сега тя е твърде фокусирана върху себе си и онова, което иска да получи. И аз не мога да я обвинявам за това. Защото правото е на нейна страна. Преди никога не е имало значение какво става с Тамра. И винаги съм се чувствала зле заради това. И тогава, и сега.

Но не и толкова зле, че да се отрека от себе си. Не и толкова зле, че да се примиря с неминуемата гибел на моето драки, ако остана тук, без да направя каквото и да е било. Имам достатъчно добро оправдание пред себе си. Защото когато замина, тя ще бъде свободна. Както и мама. Тъжна истина. Да знаеш, че тези, които обичаш, ще бъдат по-щастливи без теб.

— Ясинда? — пита пак майка ми.

— Страхотно — излъгвам аз. — Имах страхотен ден.

Защото те и двете искат да чуят именно това.