Л. Дж. Смит Полунощ Дневниците на вампира #7

На Ан, която говори с животните.

С огромна благодарност към истинската принцеса Джесалин и към Луиз Бодри за помощта й при превода на френски.

1

Мило дневниче,

Толкова съм изплашена, че едва държа тази химикалка. Пиша с печатни букви, а не ръкописно, защото така се владея по-добре.

Питаш от какво съм изплашена? И когато ти отвърна „от Деймън“, няма да ми повярваш, не и ако си ни видяло преди два дни. Но за да разбереш, трябва да узнаеш няколко факта.

Чувало ли си фразата: „Играта сменя правилата си!“? Това означава, че всичко, всичко може да се случи. Така че дори този, който определя курса на залаганията и прибира залозите от хората, е принуден да им върне парите. Защото играта е претърпяла смайващ обрат и цялата ситуация се е променила. Дори не можеш да определиш шансовете, за да приемеш залозите.

Ето в какво положение се намирам и аз. Ето защо сърцето ми пулсира от страх в гърлото, главата, ушите, чак до върховете на пръстите.

Играта сменя правилата си.

Виждаш колко неравен е почеркът ми. Ами ако ръцете ми треперят така, когато отида да го видя? Може да изпусна подноса. Може да подразня Деймън. И тогава всичко може да се случи.

Май не обяснявам правилно ситуацията. Би трябвало първо да кажа, че ние се върнахме: Деймън, Мередит, Бони и аз. Бяхме в Тъмното измерение, а сега отново сме у дома. Заедно с една звездна сфера — и Стефан.

Стефан бе подмамен да отиде там от Шиничи и Мисао, братът и сестрата Китсунета, или зли лисичи духове, които му казали, че ако отиде в Тъмното измерение, ще може да развали проклятието да бъде вампир и отново да стане човек.

Излъгаха.

Вместо това го захвърлиха във вонящ затвор, без храна, светлина, топлина… и той бе пред прага на смъртта.

Но Деймън — тогава толкова различен — се съгласи да ни заведе там, за да се опитаме да го открием. И, о, дори нямам сили да опиша самото Тъмно измерение.

Ала най-важното е, че накрая открихме Стефан, но преди това се бяхме сдобили с двете половини на лисичия ключ, от който се нуждаехме, за да го освободим. Но… той приличаше на скелет, горкото момче. Изнесохме го от затвора на сламеника му, който по-късно Мат изгори; беше толкова въшлясал с отвратителни гадини. Но онази вечер ние го изкъпахме, сложихме го в леглото… а после го нахранихме. Да, с нашата кръв. Всички ние, човешките същества, дадохме от кръвта си, с изключение на госпожа Флауърс, която бе заета да приготвя билкови лапи, за да ги наложи на онези места по тялото му, където горките му кости направо щяха да пробият кожата.

Бяха го оставили почти да умре от глад! Бих могла да ги убия с голи ръце — или с моите сили на крилете — само ако можех да ги използвам правилно. Ала не мога. Зная, че има магия за крилете на разрушението, но нямам представа как да я призова.

Поне видях как Стефан живна, след като се нахрани с човешка кръв. (Признавам, че му дадох още няколко пъти от кръвта си извън графика, а би трябвало да съм пълен идиот за да не зная, че моята кръв е различна от тази на останалите хора — много по-богата е и се отрази чудотворно на Стефан.)

Така че Стефан се възстанови дотолкова, че на следващата сутрин можа да слезе долу, за да благодари на госпожа Флауърс за лековитите й отвари!

Обаче ние останалите — всички човешки същества — бяхме напълно изтощени. Дори не се сетихме за букета, защото не подозирахме, че в него има нещо специално. Получихме го тъкмо когато напускахме Тъмното измерение, от едно добро бяло китсуне, което бе затворено в килията срещу тази на Стефан, преди да проникнем в затвора и да го освободим. То беше толкова красиво! Никога не съм предполагала, че едно китсуне може да е добро. Но то даде букета на Стефан.

Както и да е, онази сутрин Деймън станал преди всички. Разбира се, той не можеше да даде от своята кръв, но вярвам, че би го сторил, ако можеше. Тогава беше такъв.

И тъкмо заради това не разбирам как мога сега да изпитвам този страх. Как можеш да си ужасен от някого, който те е целувал безспир… наричал те е скъпа, любима, своя принцеса? И с когото сте се смели заедно, а в очите му са танцували дяволити пламъчета? И който те е държал, когато си била изплашена до смърт, и те е уверявал, че няма от какво да се страхуваш, докато е с теб? Някой, когото само трябва да погледнеш, за да отгатнеш какво мисли? Някой, който те е защитавал, независимо какво му е струвало, от начало до край?

Познавам Деймън. Познавам недостатъците му, но също така знам какво се крие вътре в него. И той не е такъв, за какъвто го мислят хората. Не е студен, арогантен или жесток. Всичко това са фасади, зад които се крие, също както дрехите прикриват голотата.

Проблемът е, че не съм сигурна дали той го осъзнава. В момента е много объркан. Може да се промени и да стане такъв — защото е толкова разстроен.

Това, което се опитвам да кажа, е, че онази сутрин само Деймън е бил буден. И той единствен е видял букета. А Деймън определено е любопитен.

И така, той свалил всички магически защити от букета и в средата се оказала една катраненочерна роза. Доколкото зная, Деймън от години мечтае да намери черна роза, за да се наслади на красотата й. Но когато видял тази и я помирисал… Бум! Розата изчезнала!

Внезапно му се догадило, главата му се замаяла и вече не можел да помирише нищо, а останалите му сетива също били притъпени. Тъкмо тогава Сейдж — о, забравих да спомена Сейдж: той е висок, прекрасен вампир, прилича на красива бронзова скулптура, който е добър приятел на всички нас — му казал да поеме въздух, да го задържи и да го изтласка към дробовете си.

Както дишат хората.

Не зная колко време е отнело на Деймън да осъзнае, че наистина е човек, и това не е някаква лоша шега, както и че никой не може да промени това. Черната роза беше предназначена за Стефан и тя щеше да осъществи мечтата му отново да бъде човек. Но когато Деймън осъзна, че магията всъщност е подействала на него…

Тогава видях как ме погледна. За него вече не се отличавах от останалите представители на моя вид — вид, който бе започнал да мрази и презира.

Оттогава не се осмелявам да го погледна отново в очите. Сигурна съм, че само преди няколко дни той ме обичаше. Не съм подозирала, че любовта може да се превърне в… ами във всички неща, които той сега изпитва към себе си.

Може би ще си помислиш, че за Деймън няма да е трудно отново да се превърне във вампир. Но той иска да бъде силният вампир, какъвто беше, а няма толкова могъщ вампир, който да обмени кръв с него. Дори Сейдж изчезна, преди Деймън да успее да го помоли. И така Деймън е принуден да остане човек, докато открие някой силен, могъщ и уважаван вампир, с който да премине през целия процес на трансформацията.

Всеки път, когато надникна в очите на Стефан, тези изумруденозелени очи, пълни с топлина, доверие и благодарност — също изпитвам ужас. Ужас, че някак си той ще изчезне отново — докато го държа в прегръдките си. И… ужас, че ще разбере какво започнах да изпитвам към Деймън. Дори не съм осъзнавала колко много означава Деймън за мен. Не мога… да залича чувствата си към него, въпреки че в момента той ме мрази.

И, да, по дяволите, плача! След малко трябва да му занеса вечерята. Сигурно умира от глад, но когато по-рано днес Мат му занесъл нещо за хапване, Деймън запратил подноса по него.

О, моля те, Господи, моля те, нека не ме мрази!

Зная, че съм егоистка, като говоря само за случващото се с Деймън и мен. Имам предвид, че положението във Фелс Чърч е по-зле от всякога. С всеки изминал ден все повече деца биват обладани и ужасяват родителите си. С всеки изминал ден родителите се изпълват с все по-силен гняв към собствените си деца. Дори не искам да мисля за това, което става. Ако нещо не се промени, цялото място ще бъде унищожено като последния град, посетен от Шиничи и Мисао.

Шиничи… той намекна доста неща за нашата група, за нещата, които пазим един от друг. Но истината е, че не съм сигурна дали искам да узная отговорите на загадките му.

В едно сме късметлии — семейство Сайтоу ни помага. Спомняш си Изобел Сайтоу, която се прободе цялата толкова ужасно, докато беше обсебена? След като се възстанови, тя ни стана добра приятелка, както и майка й, госпожа Сайтоу, и баба й Обаасан. Те ни дадоха амулети — заклинания, които държат злото надалеч, написани върху самозалепващи се листчета или малки картончета.

Толкова сме им благодарни за помощта. Може би някой ден ще успеем да им се отблагодарим.

Елена Гилбърт остави неохотно химикалката. Да затвори дневника, означаваше да се изправи лице в лице с нещата, за които бе писала.

Все пак, някак си, се насили да слезе долу в кухнята и да вземе подноса с вечерята от госпожа Флауърс, която й се усмихна окуражително.

Когато се запъти към килера в пансиона, който по-скоро представляваше средно голям склад, забеляза, че ръцете й треперят толкова силно, че целият поднос подрънкваше. Тъй като нямаше пряк достъп до килера отвътре, всеки, който искаше да види Деймън, трябваше да излезе през предната врата и да заобиколи пристройката близо до градината пред кухнята. Леговището на Деймън, както сега го наричаха.

Докато минаваше покрай градината, Елена се огледа настрани към ямата в средата на лехата с ангелика, която беше Портата, откъдето се бяха върнали от Тъмното измерение.

Пред вратата на килера девойката се поколеба. Все още трепереше и знаеше, че това не е най-добрият начин да се изправи срещу Деймън.

Просто се отпусни, каза си. Мисли за Стефан.

Стефан беше покрусен, когато разбра, че розата е изчезнала, но почти веднага се окопити и възвърна обичайното си смирение и деликатност. Докосна бузата на Елена и заяви, че е благодарен на съдбата и е щастлив само да е с нея. Тази близост била всичко, което искал от живота. Чисти дрехи, прилична храна, свобода — всичко това са неща, за които си струвало да се бориш, ала Елена била най-важната от всичко. И тя заплака.

От друга страна, Елена знаеше, че Деймън няма намерение да остава в сегашното си състояние. Той можеше да направи всичко… да рискува всичко… за да се превърне отново във вампир.

Всъщност Мат бе този, който предположи, че навярно звездната сфера е решение на проблема на Деймън. Мат не разбираше какво представляват нито черната роза, нито звездната сфера, докато не му обясниха, че тази звездна сфера, която вероятно принадлежеше на Мисао, съдържа в себе си по-голямата част или цялата й Сила. Звездната сфера ставаше все по-ярка с всеки погълнат живот. Черната роза навярно е била сътворена от течността в подобна звездна сфера — но никой не знаеше доколко или изобщо дали е смесена с непознати съставки. Мат се бе намръщил и бе попитал дали, след като розата можеше да промени вампир в човек, звездната сфера ще е в състояние да промени човек във вампир.

Елена не беше единствената, която видя как наведената глава на Деймън се повдига бавно, и блясъка в очите му, докато погледът му обхождаше стаята, за да се спре върху звездната сфера, пълна със Сила. Елена сякаш чуваше мислите, които препускаха в главата му. Мат може и да беше в пълно неведение… но имаше едно място, където човек със сигурност би могъл да открие силни вампири. В Тъмното измерение — към което имаше Порта в градината на пансиона. Портата бе затворена в момента… заради липса на Сила.

За разлика от Стефан, Деймън нямаше абсолютно никакви угризения за това, какво ще се случи, ако използва цялата течност в звездната сфера, което би причинило смъртта на Мисао. В крайна сметка тя бе една от двете лисици, които бяха подложили Стефан на изтезания.

И така: играта сменя правилата си.

Добре, изплашена си; сега трябва да се справиш с това, каза си Елена яростно. Деймън е в тази стая вече близо петдесет часа — и само един Бог знаеше какво планира, за да се добере до звездната сфера. При все това някой трябва да му занесе храна — и когато казваш „някой“, приеми го, това си ти.

Елена бе стояла пред вратата толкова дълго, че коленете й започваха да се сковават. Пое дълбоко дъх и почука.

Не последва отговор, нито вътре светна. Деймън беше човек. Навън вече почти се бе стъмнило.

— Деймън? — Трябваше да прозвучи като повикване, но се получи само шепот.

Никакъв отговор. Никаква светлина.

Елена преглътна. Той трябваше да е вътре.

Елена почука по-силно. Нищо. Накрая натисна дръжката. За неин ужас се оказа, че не е заключено и вратата се отвори, за да разкрие вътрешност, тъмна като нощта наоколо, като черната паст на дълбока яма.

Косъмчетата по врата на Елена настръхнаха.

— Деймън, влизам — едва успя да прошепне, сякаш, като е тиха, вътре нямаше да има никой. — Силуетът ми ще се очертае на светлината на верандата. Не виждам нищо, така че ти имаш предимство. Нося поднос с много горещо кафе, бисквити и стек тартар, без подправки. Би трябвало да помиришеш аромата на кафето.

Макар че беше странно, сетивата на Елена й подсказваха, че директно пред нея няма никой, който да я очаква буквално да налети отгоре му. Добре, каза си момичето. Да започнем с малки стъпки. Първа стъпка. Втора стъпка. Трета стъпка — би трябвало вече да съм в стаята, но е прекалено тъмно, за да видя каквото и да било. Четвърта стъпка…

Една силна ръка изскочи от мрака и се сключи като менгеме около талията й. Хладното острие на нож се притисна към гърлото й.

Елена видя как от тъмнината към нея сякаш се метна сива мрежа, сетне мракът я погълна.

Загрузка...