Полунощ

32

— Деймън не искаше да е толкова… толкова гаден! — избухна Бони. — Той просто — толкова често има чувството, че ние тримата сме против него и… и…

— Е, кой започна всичко? Още докато яздехме търгите — тросна се Стефан.

— Зная, но има и нещо друго — рече Бони вече с по-спокоен тон. — Тъй като наоколо има само скали и лед… той… не зная. Той е напрегнат. Нещо не е наред.

— Той е гладен — изведнъж осъзна Елена. С изключение на търгите наоколо нямаше други животни, които да ловуват. Вампирите не можеха да се хранят, като например лисиците, само с насекоми и мишки. Разбира се, лейди Улма им бе осигурила достатъчно бутилки с вино „Черна магия“, единственият донякъде приличен заместител на кръвта. Ала запасите им намаляваха, а и трябваше да мислят и за обратния път.

Внезапно Елена разбра какво трябва да стори.

— Стефан — промърмори, като го дръпна в един ъгъл, встрани от каменния вход на пещерата. Отметна качулката и смъкна шала си, за да открие едната страна на шията си. — Не ме карай да те моля — прошепна му. — Не мога да чакам дълго.

Стефан се взря в очите й, видя, че е сериозна и решена. Целуна ръката й в ръкавица.

— Мина доста време, мисля — не, сигурен съм, иначе никога нямаше да си го позволя — отрони той. Елена наклони глава назад. Стефан застана между нея и вятъра и й стана почти топло. Усети мигновена болка, сетне Стефан пиеше, а душите им се сляха като две дъждовни капки върху стъклото на прозорец.

Той изпи съвсем малко кръв. Достатъчно, за да се превърнат очите му от застинали зелени езера в искрящи, пенливи потоци.

Но сетне погледът му отново застина.

— Деймън… — промълви и замълча смутено.

Какво би могла да каже Елена? Току-що скъсах всички връзки с него? Предполагаше се, че ще се подкрепят по време на всички тези изпитания; ще покажат интелекта и смелостта си. Ако му откаже, пак ли ще се провали?

— Изпрати го по-бързо — кимна тя. — Преди да съм размислила.

Пет минути по-късно Елена беше отново в нишата, докато Деймън нагласяваше главата й с безразлична прецизност, после внезапно се стрелна напред и впи зъбите си в издутата вена. Девойката усети как очите й се разширяват.

Ухапването я заболя толкова силно… ами, не й се бе случвало от първите дни, когато беше глупава и неопитна и с все сили се опитваше да се освободи.

Колкото до съзнанието на Деймън — все едно бе спусната стоманена стена. След като се налагаше да направи това, тя се бе надявала да види малкото момче, което живееше в най-съкровеното кътче на душата на Деймън и беше неохотен пазител и наблюдател на тайните му, но не успя дори малко да помръдне стената.

След минута или две Стефан дръпна брат си от нея — при това доста грубо. Деймън се откъсна сърдито и изтри устата си.

— Добре ли си? — прошепна Бони разтревожено, докато Елена тършуваше в аптечката, която им бе дала лейди Улма, за парче марля, с което да превърже раната върху врата си.

— Била съм и по-добре — отвърна Елена кратко и се уви отново с шала.

Бони въздъхна.

— Мередит е тази, която наистина принадлежи на това място.

— Да, но Мередит принадлежи също и на Фелс Чърч. Надявам се само да издържат, докато се върнем.

— А аз се надявам само да се върнем с нещо, което ще им помогне — прошепна Бони.

От два сутринта до зазоряване Мередит и Мат изливаха малки капки от звездната сфера на Мисао по улиците на града, като молеха Силата — някак си — да им помогне в борбата с Шиничи. Това бързо обикаляне от място на място им донесе приятна изненада: деца. Не полудели деца. Нормални хлапета, ужасени от братята и сестрите си или от родителите си, които не смееха да се приберат у дома заради ужасяващите неща, които бяха видели там. Мередит и Мат ги тъпчеха в таратайката на Мат и ги откарваха в дома му.

Накрая в къщата се събраха повече от трийсетина деца, на възраст от четири до шестнайсет години, всички прекалено изплашени, за да си играят или разговарят, или дори да помолят за нещо. Но ометоха всичко, което госпожа Флауърс откри в хладилника и килера на Мат и което не бе развалено, както и от килерите на изоставените къщи от двете страни на дома на семейство Хъникът.

— Мислиш ли, че сред тях има обсебени двойници, които се прикриват? — прошепна Мат на Мередит, загледан в едно десетгодишно момиче как тъпче сух бял хляб в устата си с вълчо настървение. По нещастното й лице се стичаха сълзи, докато дъвчеше и преглъщаше.

— Залагам живота си, че има — отвърна Мередит тихо. — Но какво да правим? Коул не знае нищо полезно. Остава ни само да се молим, че незаразените хлапета ще могат да ни помогнат, когато обсебените марионетки на Шиничи нападнат.

— Мисля, че когато си нападнат от въоръжени хлапета, най-доброто решение е да бягаш.

Мередит кимна разсеяно, но Мат бе забелязал, че сега не се разделяше от бойното копие.

— Измислих им малък тест. Ще залепя от листчетата амулети върху всяко едно от тях и ще наблюдавам какво ще стане. Децата, които са направили неща, за които съжаляват, може да изпаднат в истерия; хлапетата, които са само изплашени, може би ще се успокоят; обсебените ще нападнат или ще побегнат.

— Ще наблюдавам с интерес.

Тестът на Мередит изобличи само двама измамници от цялата група — тринайсетгодишно момче и петнайсетгодишно момиче. Те изкрещяха и хукнаха из къщата, като надаваха пронизителни писъци. Мат не можа да ги спре. Когато всичко свърши, по-големите деца успокояваха по-малките, а Мат и Мередит довършиха заковаването на прозорците с дъски, като лепяха амулети между дъските. Прекараха вечерта в търсене на храна, разпити на останалите хлапета за Шиничи и Последната полунощ, помагаха на госпожа Флауърс да превързва ранените. Опитаха се да дежурят на смени през целия ден, но след като бяха на крак от един и половина след полунощ, всички бяха много уморени.

В единайсет без петнайсет Мередит отиде при Мат, който почистваше драскотините на едно русоляво осемгодишно хлапе.

— Добре — рече тя тихо. — Ще взема колата и ще отида да взема новите амулети, които госпожа Сайтоу вече трябва да е приготвила. Имаш ли нещо против и Сейбър да ме придружи?

Мат поклати глава.

— Не, аз ще отида. А и се познавам по-добре със семейство Сайтоу.

При тези думи Мередит издаде това, което при една по-малко изтънчена персона би било оприличено на пръхтене.

— Познавам ги достатъчно добре, за да заявя: „Извинете ме, Инари-Обаасан; извинете ме, Ориме сан; ние сме едни досадници, които постоянно просят антидяволски амулети, но вие нямате нищо против това, нали?“

Мат се усмихна леко и отпрати осемгодишното хлапе.

— Е, може би ще имат по-малко против, ако им кажеш правилно имената. Обаасан означава баба, ясно ли е?

— Да, разбира се.

— А „сан“ е само нещо, което се слага след името, за да си учтив.

— А „нещото в края на името“ се нарича почтителна наставка — кимна Мередит.

— Добре де, добре, но въпреки помпозните ти задявки, не знаеш имената им. Ориме е бабата, а Ориме е и майката на Изобел. Така че се казва също Ориме-Обаасан и Ориме-сан.

Мередит въздъхна.

— Виж, Мат, двете с Бони се запознахме първи с тях. Бабата се представи като Инари. Е, признавам, че тя е малко смахната, но би трябвало да си знае името, нали?

— А когато се представяше на мен, не само каза, че името й е Ориме, а и че дъщеря й е кръстена на нея. Как ще обориш това!

— Мат, искаш ли да си взема тетрадката? Тя е в кабинета в пансиона…

Мат се изсмя кратко и остро — прозвуча почти като хлипане. Огледа се, за да се увери, че госпожа Флауърс не е наблизо, и изсъска:

— Може би в момента се намира някъде в центъра на Земята. Кабинетът вече не съществува.

За миг Мередит остана шокирана, но после се намръщи. Мат се нацупи и й хвърли гневен поглед. Нямаше смисъл да си повтаря, че тъкмо те двамата от цялата група най-малко можеха да се скарат. Ето ги сега, настръхнали един срещу друг, а Мат направо виждаше искрите, прехвърчащи помежду им.

— Добре — промърмори Мередит накрая. — Просто ще отида у тях и ще поискам да се видя с Ориме-Обаасан, а когато избухнат в смях, ще им заявя, че излаганията са по твоя вина.

Мат поклати глава.

— Никой няма да избухне в смях, защото ще кажеш точно каквото трябва.

— Виж, Мат — поде Мередит, — чела съм толкова много в интернет, че дори съм чувала името Инари. Попадало ми е някъде. Сигурна съм, че щях да направя връзката… — Гласът й секна. Когато Мат сведе очи, след като ги бе вдигнал към тавана, направо се слиса. Лицето на Мередит беше пребледняло и тя дишаше учестено.

— Инари… — прошепна. — Чувала съм това име, но… — Внезапно стисна толкова силно китката на Мат, че той се намръщи от болка. — Мат, компютърът ти напълно ли сдаде багажа?

— Спря, когато спря и токът. Сега вече и генераторът се е скапал.

— Но имаш мобилен, който има връзка с интернет, нали?

Настойчивостта в гласа й го накара да се обърне и да добие сериозно изражение.

— Разбира се — кимна, — но и неговата батерия е паднала поне от вчера. Без ток не мога да я заредя. А мама си взе нейния мобилен. Не може да живее без него. Стефан и Елена навярно са оставили техните в пансиона… — Поклати глава, когато видя светналото от надежда лице на Мередит, и прошепна: — Или по-скоро би трябвало да кажа там, където преди беше пансионът.

— Но ние трябва да намерим мобилен или компютър, които работят! Трябва, на всяка цена! — избухна момичето, отдалечи се от него и запрепуска из стаята, сякаш се опитваше да постави световен рекорд по бързо ходене в закрито помещение.

Мат се взираше слисано в нея.

— Но защо?

— Защото трябва. Нужно ми е дори и само за минута!

Мат само я зяпаше недоумяващо.

— Предполагам, че може да попитаме някое от хлапетата — рече накрая.

— Хлапетата! Някое от тях трябва да има мобилен! Хайде, Мат, трябва незабавно да говорим с тях! — Спря и додаде хрипливо: — И ще се моля ти да си прав, а аз да греша.

— Ъ? — Мат нямаше представа какво става.

— Казах, че ще се моля да греша! Ти също се моли, Мат, моля те!