Полунощ

21

Някой продължаваше да чука на вратата на стаята на Стефан.

— Това е кълвач — каза Елена, когато вече можеше да говори. — Те чукат така, нали?

— По вътрешните врати в къщите? — попита Стефан сънливо.

— Както и да е, не му обръщай внимание.

Миг по-късно чукането се поднови.

— Направо не е за вярване — простена Елена.

— Искаш ли да ти донеса главата му? — прошепна Стефан. — Имам предвид отделена от шията?

Елена се замисли. Тъй като чукането продължаваше, се чувстваше все по-тревожна и все по-малко смутена.

— Май е по-добре да провериш дали е птица — промърмори накрая.

Стефан се претърколи от нея, някак си нахлузи джинсите, политна и се запъти към вратата. Въпреки притеснението си, Елена изпита съчувствие към този, който беше от другата страна на вратата.

Чукането се поднови.

Стефан стигна до вратата и толкова рязко я отвори, че едва не я изтръгна от пантите.

— Какво, по… — Млъкна, а когато заговори, тонът му бе смекчен. — Госпожо Флауърс?

— Да — потвърди госпожа Флауърс, като съзнателно се правеше, че не вижда покритата с чаршаф Елена, макар да беше в полезрението й.

— Става дума за горката, скъпа Мередит — поде хазяйката на пансиона. — Тя е в такова състояние, че настоява да те види веднага, Стефан.

Мозъкът на Елена превключи посоката бързо и гладко като влак, сменящ релсите. Мередит? В състояние? Настоява да види Стефан, дори след като — Елена бе сигурна в това — госпожа Флауърс деликатно е намекнала колко… зает е Стефан в момента?

Съзнанието й все още бе здраво преплетено с това на любимия й.

— Благодаря ви, госпожо Флауърс — рече той. — Ей сега ще сляза долу.

Елена, която навличаше дрехите си колкото се може по-бързо, приклекнала от другата страна на леглото, добави телепатично едно предложение.

— Може би ще й направите хубава чаша чай — имам предвид, хубав чай — додаде Стефан.

— Да, скъпи, каква добра идея — съгласи се мило госпожа Флауърс. — И ако видиш Елена, навярно ще й кажеш, че скъпата Мередит иска да види също и нея, нали?

— Ще й кажа — изрече Стефан машинално, сетне се извърна и побърза да затвори вратата.

Елена го изчака да облече риза и да обуе обувките си, след което двамата забързаха надолу по стълбите към кухнята, където Мередит не пиеше чаша хубав чай, а кръстосваше наоколо като звяр в клетка.

— Какво… — заговори Стефан.

— Ще ти кажа какво не е наред, Стефан Салваторе! Не — ти ми кажи! Ти вече беше в съзнанието ми, така че трябва да знаеш. Трябва да си видял… за да ми кажеш… за мен.

Съзнанието на Елена продължаваше да е едно цяло с това на Стефан и тя долови тревогата му.

— Какво да кажа за теб? — попита той нежно, като издърпа един стол до кухненската маса, за да седне Мередит.

Сядането и паузата, за да благодари за любезния му жест, сякаш малко поуспокоиха девойката. Но Елена все още усещаше металния привкус на страха и болката й.

Мередит прие прегръдката на приятелката си и се успокои още малко. Почувства се малко повече като себе си и по-малко като животно в клетка. Но вътрешната й борба бе толкова дълбока и в същото време толкова осезаема, че на Елена не й даде сърце да я пусне дори след като госпожа Флауърс постави четири чаши чай на масата и се настани на другия стол, който Стефан издърпа.

Стефан също седна. Знаеше, че Елена ще остане права или ще седне, или ще сподели стола на Мередит, ала каквото и да направеше, решението щеше да е нейно.

Госпожа Флауърс разбърка внимателно меда в чашата си, после подаде бурканчето на Стефан, който го даде на Елена. Тя на свой ред сложи малко в чашата на Мередит, както тя го обичаше, и също го разбърка внимателно.

Нормалните, цивилизовани звуци на двете тихо подрънкващи лъжички успокоиха Мередит още малко. Тя взе чашата, която Елена й подаде, и отначало отпи малка глътка, а след това продължи да пие по-жадно останалото.

Елена усети мислената въздишка на облекчение на Стефан, когато напрежението у Мередит спадна с още няколко нива. Той отпиваше възпитано от своя чай, който беше горещ, но не парещ, приготвен от естествено сладки плодове и билки.

— Вкусен е — промълви Мередит. Отново се чувстваше почти нормален човек. — Благодаря ви, госпожо Флауърс.

Елена си отдъхна достатъчно, за да придърпа своята чаша, да сипе останалия мед в нея, да разбърка течността и да отпие голяма глътка. Добре! Успокояващ чай!

Това е лайка и краставица, каза й мислено Стефан.

— Лайка и краставица — рече на глас Елена и кимна мъдро. — За успокоение. — Сетне се изчерви, защото сияещата усмивка на госпожа Флауърс потвърди думите й.

Елена отпи припряно от чая си и погледна приятелката си, която си сипа още една чаша. Всичко започваше отново да изглежда почти наред. Мередит вече беше истинската Мередит, не някое побесняло животно. Елена стисна силно ръката й.

Имаше само още един проблем. Хората бяха по-малко плашещи от животните, но те можеха да плачат. Сега Мередит, която никога не плачеше, трепереше и сълзите й капеха в чая.

— Знаеш какво е morcillo, нали? — попита тя накрая Елена.

Приятелката й кимна нерешително.

— Понякога сме го яли на яхния у вас? — попита. — И като мезе? — Елена бе отраснала с кървавицата като основно ястие или предястие в дома на Мередит и бе свикнала с малките парченца вкусна храна, която само госпожа Сулес умееше да приготвя.

Елена усети как сърцето на Стефан се сви. Погледът й се местеше между него и Мередит.

— И моите родители са имали съвсем основателна причина, за да променят рождения ми ден.

— Просто кажи всичко — предложи Стефан тихо. И тогава Елена почувства нещо, което не бе изпитвала досега. Желание, като вълна — дълга, нежна и надигаща се, която изпращаше послание право в центъра на мозъка на Мередит: Просто го кажи и бъди спокойна. Без гняв. Без страх.

Но не беше телепатия. Мередит усети мисълта с кръвта и костите си, но не я чу с ушите си.

Това беше внушение. Преди Елена да цапардоса любимия си Стефан е чашата по главата, задето използваше внушението върху приятелката й, Стефан й каза, само на нея: Мередит е наранена, чувства се изплашена и изпълнена с гняв. Има причина за това, но се нуждае от покой. Може би няма да успея да й въздействам докрай, но ще се опитам.

Мередит изтри очите си.

— Оказа се, че нищо не е така, както си мислех, че се е случило — онази нощ, когато съм била на три години. — Описа това, което родителите й бяха казали, за всичко, сторено от Клаус. Разказването на историята, макар и тихо, помете всички успокояващи въздействия, които бяха помогнали на Мередит да се овладее. Започна отново да трепери. Преди Елена да я сграбчи, тя скочи от стола си и отново заснова из стаята. — Той се засмял и казал, че ще се нуждая от кръв всяка седмица — животинска кръв — или ще умра. Не съм се нуждаела от много. Само една или две супени лъжици. И моята бедна майка не искала да изгуби още едно дете. Направила това, което й казал. Но какво ще стане, ако поема повече кръв, Стефан? Какво ще стане, ако пия от твоята?

Стефан мислеше, като отчаяно се опитваше да си припомни дали през всички преживени години като вампир се беше сблъсквал с нещо подобно. Междувременно отговори на лесната част.

— Ако изпиеш достатъчно количество от моята кръв, ще станеш вампир. Но същото ще се случи и с всеки друг. С теб — ами, може да е нужно по-малко. Така че не позволявай на никой вампир да те подмами да си обмените кръв. И само един път може да е достатъчен.

— Значи аз не съм вампир? В момента? Не съм от някакъв друг вид? Изобщо има ли различни видове?

— Никога досега не съм чувал за „различни видове“ вампири, с изключение на Древните — отвърна Стефан сериозно. — Мога да те уверя, че нямаш вампирска аура. Ами зъбите ти? Можеш ли да изостриш кучешките си зъби? Обикновено е добре да се пробва върху човешка плът.

Елена незабавно протегна ръка, така че да се виждат вените. Мередит, със затворени очи, направи огромно усилие, което Елена долови чрез Стефан. После приятелката й отвори очи, както и устата си, за да огледат зъбите й. Елена се вторачи в кучешките й зъби. Изглеждаха малко по-остри, но пък такива бяха обикновено кучешките зъбите на всички хора, нали?

Елена внимателно протегна пръста си и с върха му докосна един от кучешките зъби на Мередит.

Леко убождане.

Елена се сепна и се дръпна назад. Зяпна смаяно пръста си, на чийто връх се образува малка капка кръв.

Всички я гледаха като хипнотизирани.

— Имаш така наречените „котешки“ зъби. — Устата й изговори думите сама, преди да се консултира с мозъка й.

В следващия миг Мередит избута Елена настрани и отново се впусна да обикаля възбудено кухнята.

— Няма да съм една от тях! Няма! Аз съм ловец убиец, а не вампир! Ще се самоубия, ако съм вампир! — Беше дяволски сериозна. Елена почувства, че Стефан го усеща — бързото забиване на бойното копие между ребрата й и право в сърцето. Тя щеше да влезе в интернет, за да научи къде точно да се промуши. Твърда дървесина и бял ясен пронизват сърцето й, за да спре да бие завинаги… за да унищожи дяволското изчадие Мередит Сулес.

Успокой се! Успокой се! Внушението на Стефан се стичаше в нея.

Мередит не беше спокойна.

— Но преди това ще убия брат си. — Захвърли снимката върху кухненската маса на госпожа Флауърс. — Оказа се, че Клаус или някой друг изпраща снимки, откакто Кристиан е бил на четири — на истинския ми рожден ден. От години! И на всяка снимка се виждат вампирските му зъби. Не са „котешки зъби“. Спрели да ги получават, когато съм била на десет. Но на тях се вижда, че е пораснал! С остри и дълги зъби! А миналата година дошла тази.

Елена се пресегна към снимката, но тя беше по-близо до Стефан, а и той беше по-бърз. Взря се удивено в нея.

— Пораснал е? — промълви слисано. Тя усещаше колко е потресен… и изпълнен със завист. Досега никога не бе виждал нещо подобно.

Елена погледна към крачещата Мередит, после към Стефан.

— Но това е невъзможно, нали? — попита. — Мислех, че когато те ухапе вампир, си оставаш завинаги такъв, какъвто си в този момент. Никога не остаряваш… нито порастваш.

— Така смятах и аз. Но Клаус беше от Древните, а кой знае на какво са способни те? — отвърна Стефан.

Деймън ще побеснее, когато узнае, каза Елена мислено на Стефан и протегна ръка към снимката, въпреки че вече я бе видяла през очите на Стефан. Деймън винаги е завиждал на по-високия ръст на Стефан — на всеки с по-висок ръст.

Елена занесе снимката на госпожа Флауърс и двете я погледнаха. На нея се виждаше изключително красиво момче, със същия тъмен цвят на косата като този на Мередит. В лице и по смуглия си тен приличаше на Мередит. Носеше кожено яке и ръкавици, но беше без каска и се смееше радостно, разкривайки два реда много бели зъби. Не бе трудно да се забележи, че кучешките му зъби са дълги и заострени.

Елена местеше поглед от снимката към приятелката си. Доколкото можеше да види, единствената разлика беше, че очите на момчето са по-светли. По всичко останало си приличаха като две капки вода — истински близнаци.

— Първо ще убия него — повтори Мередит уморено. — След това ще се самоубия. — Олюля се и се препъна към масата, за да седне, като едва не прекатури стола.

Елена се стрелна към нея и грабна двете чаши от масата, за да не ги събори несръчната ръка на Мередит.

Мередит… несръчна! Елена никога не я бе виждала тромава или несръчна. Беше плашещо. Дали се дължеше на това, че е — поне отчасти — вампир? Котешките зъби? Елена погледна загрижено към Стефан и долови учудването му.

После и двамата едновременно се извърнаха към госпожа Флауърс. Тя им отвърна с леко извинителната усмивка на мила стара дама.

— Трябва да го убия… да го намеря, да го убия… — шепнеше Мередит, а тъмнокосата й глава се наведе към масата и се отпусна върху ръцете й. — Да го намеря… къде? Дядо… къде? Кристиан… брат ми…

Елена слушаше мълчаливо, докато несвързаните думи не секнаха и вече се чуваше само равномерно дишане.

— Вие сте я упоили? — прошепна към госпожа Флауърс.

— Мама реши, че така е най-добре. Тя е силно, здраво момиче. Няма да й навреди да поспи по-дълго. Защото не ми се щеше да ви казвам, но в момента имаме друг проблем.

Елена стрелна с поглед Стефан и зърна страха, изписан на лицето му.

— Какъв? — Нищо не дойде през връзката им. Той я бе изключил.

Обърна се към госпожа Флауърс.

— Какъв?

— Много съм разтревожена за скъпия Мат.

— Мат — съгласи се Стефан и огледа масата, сякаш да изтъкне, че Мат не е сред тях. Опитваше се да предпази Елена от ледените тръпки на страха, които препускаха в него.

Отначало Елена не се притесни.

— Зная къде може да е — заяви безгрижно. Спомни си какво й бе разказал Мат за пребиваването си във Фелс Чърч, докато тя и останалите бяха в Тъмното измерение. — В дома на доктор Алпърт. Или е с нея, докато тя прави визити по къщите.

Госпожа Флауърс поклати глава с мрачно изражение.

— Боя се, че не е с нея, скъпа Елена. София — доктор Алпърт — ми се обади и ми каза, че взима със себе си майката на Мат, твоето семейство и още неколцина други приятели и всички напускат Фелс Чърч. Ни най-малко не я обвинявам, но Мат не е сред тези, които заминават. Тя каза, че той имал намерение да остане и да се бори. Когато го видяла за последно, било около дванайсет и половина.

Очите на Елена машинално се насочиха към кухненския часовник. Обзе я ужас, който се разпростря от стомаха до върха на пръстите. Часовникът показваше четири и половина следобед! Сигурно имаше грешка! Двамата със Стефан съединиха съзнанията си само преди няколко минути. Гневът на Мередит не бе продължил толкова дълго. Това бе невъзможно!

— Този часовник не е верен! — рече умолително към госпожа Флауърс, но в същия миг чу телепатичния глас на Стефан:_ Заради сливането на съзнанията. Не исках да бързам. Но аз също се отнесох — вината не е твоя, Елена!_

— Вината е моя — тросна се на глас Елена. — Не биваше да забравям приятелите си за целия следобед! И Мат — Мат никога не би ни изплашил толкова много, като ни накара да чакаме обаждането му! Трябваше да му се обадя! Не биваше да съм… — Погледна нещастно към Стефан. Цялата изгаряше от срам, задето бе предала Мат.

— Позвъних на мобилния му — заговори кротко госпожа Флауърс. — Мама ме посъветва да го сторя, малко след дванайсет и половина. Но той не вдигна. Оттогава му звъня на всеки час. Мама не ми каза нищо повече, освен че е време да се вгледаме директно в нещата.

Елена изтича към госпожа Флауърс и зарови обляното си в сълзи лице в меката батистена яка около шията на възрастната жена.

— Вие сте свършили нашата работа — отрони девойката. — Благодаря ви. Но сега трябва да отидем и да го намерим.

Извъртя се към Стефан.

— Може ли да отнесеш Мередит в леглото в спалнята на първия етаж? Само й свали обувките и я остави върху Дамаската. Госпожа Флауърс, тъй като ще бъдете сама тук, ще оставим с вас Сейбър и Талон да ви пазят. А и ще държим връзка по мобилния. Ще претърсим всяка къща във Фелс Чърч… но, предполагам, че първо трябва да отидем в гъсталака…

— Почакай, скъпа Елена. — Госпожа Флауърс затвори очи. Елена чакаше, като пристъпваше нетърпеливо от крак на крак. Стефан се върна, след като занесе Мередит в предната стая.

Внезапно възрастната жена се усмихна, макар че очите й останаха затворени.

— Мама каза, че ще направи максимално възможното за двама ви, след като сте толкова загрижени за приятеля си. Казва, че Мат не е във Фелс Чърч. Освен това ми казва, че трябва да вземете кучето. Соколът ще пази Мередит, докато ви няма. — Госпожа Флауърс отвори очи. — Макар че може да залепим върху прозореца и вратата й от самозалепващите се листчета.

— Не. — Елена поклати решително глава. — Съжалявам, но няма да ви оставя двете с Мередит на закрилата само на една птица. Ще вземем и двете ви с нас и ако желаете, целите ще ви покрием с амулети. Можем да вземем и двете животни. В Тъмното измерение те действаха заедно, когато Блудуед се опитваше да ни убие.

— Добре — съгласи се Стефан. Познаваше Елена достатъчно добре, за да знае, че ще последва най-малко половинчасов спор, но любимата му нямаше да отстъпи и на сантиметър от мнението си. Госпожа Флауърс изглежда също го знаеше, защото се изправи незабавно и отиде да се приготвя.

Стефан отнесе Мередит в колата й. Елена подсвирна тихо на Сейбър, който тутакси се подчини и се надигна. Изглеждаше по-голям от всякога. Поведе го на бегом към стаята на Мат. Вътре беше разочароващо чисто, но Елена зърна едни боксерки, паднали между леглото и стената. Подаде ги на Сейбър да им се порадва и добре да ги подуши, но осъзна, че не може да чака със скръстени ръце. Накрая изтича в стаята на Стефан, измъкна дневника си изпод матрака и започна да пише.

— Елена! — долетя от долу викът на Стефан. — Ние сме готови!

Елена побърза да пъхне дневника отново под матрака. Откри Сейбър да я чака на стълбите и го последва тичешком надолу. Госпожа Флауърс държеше две палта, покрити с амулети.

Когато се озоваха отвън, Стефан подсвирна дълго и отгоре тутакси му отвърна пронизителен писък. Елена видя малко тъмно тяло да кръжи в нашареното с бели облаци августовско небе.

— Тя разбра — заяви Стефан и зае шофьорското място в колата. Елена се качи отзад, а госпожа Флауърс се настани на предната седалка. Тъй като Стефан бе положил Мередит през средата на задната седалка, Сейбър промуши голямата си глава с оплезен език през прозореца.

— Сега — рече Стефан, след като завъртя стартера — ще ми кажете ли къде точно отиваме?