Полунощ

39

Елена притисна детето към гърдите си. Деймън бе разбрал, дори в замъгленото си и объркано състояние. Всички бяха свързани. Никой не беше сам.

— И той помоли за още нещо. Помоли да ме подържиш, точно така — ако започне да ми се доспива. — Кадифените тъмни очи се вгледаха в лицето на Елена. — Ще го направиш ли?

Тя се опита да се овладее.

— Ще те държа — обеща му Елена.

— И никога няма да ме пуснеш?

— И никога няма да те пусна — повтори Елена, защото беше дете и нямаше смисъл да го плаши ненужно, ако то не изпитваше страх. И защото може би тази част от Деймън — тази малка, невинна част — в известен смисъл щеше да остане „завинаги“. Тя бе чула, че вампирите не се връщат, не възкръсват като хората. Вампирите в Тъмното измерение бяха все още „живи“ — авантюристи или търсачи на богатства, или осъдени от Небесния дворец да пребивават там като в затвор.

— Ще те държа — обеща девойката отново. — Винаги и завинаги.

Тогава малкото му тяло бе обхванато от друг спазъм и тя видя сълзи по тъмните му мигли и кръв върху устната му.

— Имам още съобщения. Зная ги в сърцето си — додаде момчето, преди тя да успее да каже и дума. — Но… — очите му безмълвно я молеха за прошка, — трябва да ги предам на останалите.

Какви останали?, запита се в първия миг Елена, напълно озадачена. Сетне обаче си спомни: Стефан и Бони. А имаше също и други обични хора.

— Аз мога… да им ги предам ли вместо теб? — предложи тя нерешително, а детето се усмихна леко — първата му усмивка, само с едното ъгълче на устата му.

— Той ми остави и малко телепатия — каза. — Запазих я, в случай че трябва да те повикам.

Все още си остава безкрайно независим, помисли си Елена.

— Давай тогава — бе всичко, което му каза.

— Първото е за брат ми, Стефан.

— Можеш да му го кажеш веднага — осведоми го Елена. Прегърна силно малкото момче в душата на Деймън. Отлично знаеше, че това е последното, което можеше да му даде. Щеше да пожертва няколко безценни секунди, за да могат Стефан и Бони да се сбогуват с Деймън. В истинското й тяло — тялото извън съзнанието на Деймън настъпи огромна промяна — и тя осъзна, че отваря очи и примигва бързо, за да проясни погледа си.

Видя лицето на Стефан, смъртно пребледняло, сломено от мъка.

— Той…?

— Не. Но ще е скоро. Може да чува телепатично, ако мислиш ясно, все едно говориш. Поиска да говори с теб.

— С мен? — Стефан се наведе бавно и притисна буза към тази на брат си. Елена затвори отново очи и го поведе през мрака към единствената малка светлина, която още блещукаше. Почувства учудването на Стефан, когато я видя там, все още притиснала в прегръдките си малкото тъмнокосо момче.

Елена не бе осъзнала, че през връзката си с детето ще може да чува всяка изречена дума. Или че съобщенията на Деймън ще се прехвърлят в думите, изричани от детето.

— Предполагам, си мислиш, че съм много глупав — рече малкото момче.

Стефан се сепна. Досега никога не бе виждал или чувал детето Деймън.

— Никога не бих си го помислил — промълви Стефан бавно, изумен от чутото.

— Но това не подхожда много на… него, нали разбираш. А… на мен.

— Мисля — заговори Стефан неуверено, — че е ужасно тъжно… че никога не съм познавал добре нито един от двама ви.

— Моля те, не бъди тъжен. Това ми поръча да ти кажа. Че не бива да си тъжен… или да се страхуваш. Каза, че прилича малко на сън и малко на летене.

— Аз… ще го запомня. И… благодаря ти… големи братко.

— Мисля, че това е всичко. Ти знаеш как да се грижиш за нашите момичета…

Последваха няколко ужасни спазъма, които оставиха детето без дъх.

— Разбира се — заговори Стефан бързо. — Ще се погрижа за всичко. Ти отлитай.

Елена усети огромната болка, пронизала сърцето на Стефан, ала гласът му остана спокоен.

— Отлитай сега, братко мой. Отлитай.

Елена долови нещо през връзката — Бони докосваше рамото на Стефан. Той се изправи бързо, за да може тя да заеме мястото му. Бони беше почти истерична, разкъсвана от ридания, но Елена видя, че бе направила нещо хубаво. Докато Елена пребиваваше в малкия си свят с Деймън, Бони бе взела един нож и бе отрязала дълъг кичур от косата на Елена. После бе отрязала и една от ягодовите си къдрици и бе оставила кичурите — единият вълнист и златен, а другият къдрав и червеникаворус — върху гърдите на Деймън. Двата кичура някак си заместваха цветята в този свят без цветя, като знак на почит, като спомен, който да отнесе със себе си.

Елена можеше да чува и Бони през връзката й с Деймън, ала отначало дребничкото момиче само плачеше.

— Деймън, моля те! О, моля те! Не знаех — не помислих, — че някой може да бъде наранен! Ти ми спаси живота! И сега — о, моля те! Не искам да ти кажа сбогом!

Тя не разбира, каза си Елена, че говори на съвсем малко момче. Но Деймън бе изпратил на детето съобщение, което то да повтори.

— Предполага се, че аз трябва да ти кажа сбогом. — За пръв път детето изглеждаше смутено. — И… трябва да ти кажа също и „съжалявам“. Той смята, че ти знаеш какво означава това, и ще ми простиш. Но… ако не знаеш… и аз не зная какво ще се случи… ох!

Детето отново бе разтърсено от един от онези гадни, омразни спазми. Елена се вкопчи още по-силно в него и прехапа устната си, тъй силно, че да потече кръв; в същото време се опитваше да предпази напълно детето от собствените си чувства. И някъде адски надълбоко в съзнанието на Деймън тя видя как изражението на Бони се променя: от сълзливо разкаяние, през изумен страх, до внимателна сдържаност. Като че ли само за един миг Бони бе станала много по-зряла.

— Разбира се… да, разбира се, че разбирам! Прощавам ти — ала ти не си направил нищо лошо! Аз съм толкова глупаво момиче — аз…

— Ние не смятаме, че си глупаво момиче — въздъхна детето с огромно облекчение. — Но ти благодаря, че ми прощаваш. Имаше едно специално име, с което трябваше да те нарека — но аз… — Отпусна се в прегръдките на Елена. — Предполагам — започва да ми се доспива…

— Да не е червено птиченце? — подсказа Бони предпазливо и лицето на малкото момче засия.

— Точно това беше! Ти вече знаеш. Ти си… толкова добра и толкова умна. Благодаря ти… че го направи по-лесно… Но може ли да кажа още нещо?

Елена се канеше да отговори, когато рязко бе напълно изхвърлена от съзнанието на Деймън и върната обратно в действителността. Дървото бе изхвърлило надолу още един сноп от извити клони, подобни на крака на паяк, затваряйки ги заедно с тялото на Деймън в два кръга от дървени колове.

На Елена не й останаха вече никакви резервни планове. Никаква идея как да вземе звездната сфера, заради която бе загинал Деймън. Или Дървото притежаваше разум, или бе нагласено да има толкова ефективни защити, че все едно бе надарено с изумителен разум. Много, много хора се бяха опитали да се доберат до тази звездна сфера — и бяха оставили само костите си, превърнали се в пясък.

Като стана дума за това, каза си Елена, чудя се защо Дървото не нападна и нас — особено Бони. Тя беше вътре в кръга, сетне излезе и пак се върна, което никога нямаше да й позволя, ако всички не мислехме само за Деймън. Защо то не я нападна отново?

Стефан се опитваше да бъде силен, да организира нещо, въпреки цялата разиграла се трагедия. Затова беше още по-смайващо, че Елена просто седеше неподвижно. Бони отново бе избухнала в сълзи, разтърсвана от сърцераздирателни ридания.

Между двата кръга от колове се разпростираше мрежа от дървесно лико — ала толкова стегнато изплетена, че дори дребничката Бони не би могла да се промуши през нея. Групата на Елена бе идеално отрязана от всичко извън пясъчната вдлъбнатина, както и от звездната сфера.

— Брадвата! — извика й Стефан. — Хвърли ми я…

Но нямаше време. Около нея се увиваха гъсти и преплетени корени, придърпвайки я към по-горните клони.

— Стефан, съжалявам! Прекалено бавно реагирах!

— То беше твърде бързо! — поправи я Стефан.

Елена затаи дъх в очакване на последния трясък отгоре — онзи, който щеше да ги убие. Когато не последва това, тя осъзна нещо важно. И опасно. Дървото не само притежаваше разум, но и беше садист. Те щяха да останат затворени тук, откъснати от хранителните си запаси, да умрат бавно от жажда и глад или да полудеят, докато гледат как измират един по един.

Най-доброто, на което можеха да се надяват, беше Стефан да убие нея и Бони — ала дори и той никога не би могъл да се освободи. Тези дървени клони щяха да падат отново и отново, толкова често, колкото Дървото сметнеше за необходимо, докато премазаните кости на Стефан не се присъединят към тези на останалите, превърнали се във фин пясък.

Това преля чашата, мисълта за всички тях, уловени в капан заедно с Деймън, като подигравка с неговата смърт. Онова страдание, което от седмици набъбваше в гърдите на Елена, още когато чу историята за децата, изяли домашните си любимци, когато се срещна със създания, които се радваха на причинената болка, и се стигне до саможертвата на Деймън, накрая стана толкова голямо, че тя повече не можеше да го задържа в себе си.

— Стефан, Бони… не докосвайте клоните — изрече Елена задъхано. — Постарайте се да не докосвате нито един клон. Никъде.

— Аз не съм ги докосвал, любима, нито пък Бони. Но защо?

— Не мога да го сдържам повече вътре в себе си! Трябва да застана ето така…

— Елена, не! Онази магия…

Ала Елена вече не можеше да мисли. Омразният полумрак я подлудяваше, напомняше й за зеленикавия проблясък в зениците на Деймън, за противната зелена светлина на Дървото.

Разбираше отлично садизма на Дървото към приятелите й… и с ъгълчето на окото си виждаше нещо черно… като парцалена кукла. Само дето не беше кукла; беше Деймън. Деймън с целия му див и необуздан дух, изпълнен с остроумие и непокорност, а сега прекършен. Деймън… който сигурно вече си бе отишъл от всички светове.

Лицето му бе покрито с кръвта й. Нямаше нищо умиротворено или достойно в него. Нямаше нищо, което Дървото да не му бе отнело.

Елена обезумя.

С вик, отцепил се суров и кървав от мозъка на костите й, изтръгнал се като ужасяващо хриптене от гърлото, Елена сграбчи клона, убил Деймън, убил нейния любим и който щеше да убие и нея, и другите двама, които обичаше.

Всички мисли се бяха изпарили от главата й. Не можеше да разсъждава. Но вдигна инстинктивно високо голия клон на Дървото и остави яростта да избухне в нея, яростта на погубената любов.

Криле на разрушението.

Усети как Крилете се извиват зад нея, като абаносова дантела и черни перли и за миг се почувства като богиня на смъртта, знаеща, че на тази планета никога повече няма да има живот.

Когато атаката избухна, заобикалящият я здрач се превърна в матовочерен. Колко подходящ цвят. На Деймън щеше да му хареса, помисли си объркано девойката, сетне спомените й нахлуха и гневът й отново се отприщи, Силата, която щеше да разруши Дървото и целия този малък свят. Цялата се разтърси от мощта й, но тя не я възпря. Никаква физическа болка не можеше да се сравни с болката, раздираща сърцето й, с болката да изгуби това, което бе изгубила. Никаква физическа болка не можеше да изрази чувствата й.

Огромните корени под тях изскочиха, сякаш имаше земетресение, и тогава…

Прогърмя оглушителен тътен, когато стволът на Великото дърво избухна и се изстреля нагоре като ракета, разпадайки се на фина пепел. Дървените колове около тях просто изчезнаха заедно с балдахина над тях. Една част от съзнанието на Елена отбеляза, че някъде много далеч същото развилняло се разрушение превръщаше клоните и листата в безкрайно малки частици, които увиснаха като мъгла във въздуха.

— Звездната сфера! — извика Бони измъчено в последвалата зловеща тишина.

— Изпари се! — Стефан улови Елена, която се свлече на колене, а ефирните й черни криле избледняха. — Но ние така или иначе нямаше да можем да я вземем. Това Дърво я пази от хиляди години! Щяхме единствено да умрем от бавна смърт.

Елена се извърна отново към Деймън. Не бе докосвала дървото, което го бе пронизало — само след секунди то щеше да е единственото останало от Дървото в този свят. Не смееше да се надява, че у него още мъждука искрица живот, но детето искаше да говори с нея и тя щеше да удовлетвори желанието му или да умре, опитвайки се. Едва усещаше ръцете на Стефан, които я бяха обгърнали.

Отново се гмурна в дълбините на съзнанието на Деймън. Този път знаеше точно къде да отиде.

И там, като по чудо, все още беше детето, макар и явно измъчвано от непоносими болки. По страните му се стичаха сълзи, ала то се опитваше да сподави плача си. Устните му бяха изпохапани до кръв. Крилете й не бяха успели да унищожат дървесната мрежа, разпростряла се в него — тя вече бе свършила отровното си дело — и нищо не можеше да се направи.

— О, не, о, Господи! — Елена притегли детето в прегръдките си. Една сълза падна върху ръката й. Тя го залюля, едва съзнавайки какво мълвят устните й. — С какво мога да ти помогна?

— Ти си тук отново — отвърна момчето и в гласа му тя отгатна отговора. Това бе всичко, което искаше. Беше много скромно дете.

— Ще бъда тук… винаги. Винаги. Никога няма да те пусна.

Но уверенията й не постигнаха желания ефект. Момчето се задъха, опитвайки се да се усмихне, ала в същия миг бе разтърсено от мъчителен спазъм, а тялото му почти се изви в ръцете й.

И Елена осъзна, че превръща неизбежното в бавно, болезнено терзание.

— Ще те държа — поправи се тя, — докато пожелаеш да те пусна. Съгласен ли си?

Детето кимна. Гласът му пресекваше от болката.

— Ще ми… ще ми позволиш ли да затворя очи? Само… само за миг.

Елена знаеше, както навярно детето не знаеше, какво ще стане, ако му позволи да заспи. Но тя повече не можеше да издържа да го гледа как страда. Нищо вече не бе реално, за нея на света не съществуваше никой друг. Вече не я бе грижа, че ако му позволи това да стане по този начин, и тя ще го последва в смъртта.

— Може би… и двамата ще затворим очи — промълви с максимално спокоен глас. — Не задълго — не! Но… само за миг.

Продължи да люлее момчето в ръцете си. Все още долавяше едва забележим пулс на живот… не туптенето на сърце, но все пак пулсиране. Знаеше, че той още не е затворил очи; че все още се бори с мъките.

Заради нея. Не заради нещо друго. Единствено заради нея.

Приближи устни към ухото му и прошепна:

— Искаш ли заедно да затворим очи? Нека ги затворим… като преброя до три. Става ли?

Когато й отговори, в гласа му прозвуча такова силно облекчение и такава огромна любов.

— Да. Заедно. Аз съм готов. Вече можеш да броиш.

— Едно. — Нищо нямаше значение, само да го държи и да остане спокойна. — Две. И…

— Елена?

Тя се сепна. Казвало ли беше детето името й преди?

— Да, скъпи?

— Елена… аз… те обичам. Не само заради него. Аз също те обичам.

Тя зарови лице в косите му.

— И аз те обичам, мъничък мой. Ти винаги си го знаел, нали?

— Да — винаги.

— Да. Винаги си го знаел. И сега… ние ще затворим очи — за миг. Три.

Тя изчака, докато застина и последното най-леко движение, а главата му се отпусна назад. Очите му бяха затворени и сянката на страданието се бе стопила. Момчето изглеждаше… не умиротворено, а просто нежно — и добро. Елена съзираше в лицето му чертите и изражението на възмъжалия Деймън.

Но сега дори малкото тяло се изпаряваше от ръцете й. О, колко бе глупава. Забрави да затвори очите си заедно с него. Беше толкова замаяна, макар че Стефан бе спрял изтичането на кръв от шията й. Ако затвори очи… може би и тя ще изглежда също като него. Елена беше толкова доволна, че накрая си бе отишъл спокойно и кротко.

Може би мракът ще бъде милостив и към нея.

Сега всичко бе притихнало. Време беше да прибере играчките и да спусне завесите. Време да си ляга. Една последна прегръдка… и сега ръцете й бяха празни.

Нямаше какво повече да прави, нищо, с което да се бори. Беше сторила всичко, което бе по силите й. И поне накрая, детето не бе изплашено.

Време бе да угаси светлините. Време да затвори очи.

Мракът бе много милостив към нея и кротко я погълна.