Полунощ

41

Стефан дълго не помръдна и не проговори. Сърцето на Елена едва не се пръсна. Внезапно изтръпна от страх, какъвто явно и той изпитваше. Отиде при него и улови двете му ръце, които трепереха.

Скъпи, не плачи, изпрати му тя мисълта си. Сигурно все още има време да спасим Фелс Чърч. Трябва да има. Всичко не може да приключи по този начин. А и освен това Шиничи вече го няма! Можем да достигнем до децата; можем да пречупим състоянието… Спря. Като че ли думата „състояние“ отекна в ушите й. Зелените очи на Стефан изпълваха полезрението й. Съзнанието й… се замъгляваше. Всичко отново ставаше нереално. След минута нямаше да може да… Отвърна очи и пое дълбоко дъх.

— Ти ми въздействаш — рече. Усещаше гнева в гласа си. — Да — прошепна Стефан. — Въздействам ти от половин час.

Как смееш?, избухна мислено Елена, само за него.

— Спирам… сега — отвърна Стефан тихо.

— Аз също — присъедини се и Сейдж. Прозвуча уморено.

Вселената се завъртя бавно и Елена си спомни това, което всички криеха от нея.

С диво ридание тя се надигна сред фонтан от водни капки и се изправи на крака като отмъстителна богиня. Погледна към Сейдж, после към Стефан.

И Стефан й доказа колко беше смел, колко много я обичаше. Каза й това, което тя вече знаеше.

— Деймън си отиде, Елена. Толкова съжалявам. Съжалявам, ако… съм ти попречил да бъдеш с него толкова, колкото си искала. Съжалявам, ако съм застанал между вас. Не съм разбрал — колко много се обичате двамата. Сега вече разбирам. — После зарови лице в шепите си.

Елена искаше да отиде при него. Да му се скара, да го прегърне. Да каже на Стефан, че обича него също толкова много, до последната капка кръв, до последната частица на съществото си. Но тялото й се бе вцепенило и мракът я заплашваше отново… можеше единствено да протегне ръце, когато рухна на тревата. И тогава Бони и Стефан се озоваха мигом до нея и тримата плачеха: Елена с интензивността на току-що откритата истина; Стефан с отчаяние, което никога не бе виждала у него; и Бони със сухо, болезнено изтощение, което сякаш искаше да разпилее на хиляди частици дребното й тяло.

Времето изгуби значението си. Елена искаше да оплаква всеки миг от болезнената смърт на Деймън, да скърби за всеки миг от живота му. Толкова много бе погубено. Не можеше да се примири и да го приеме, не искаше да прави нищо друго, освен да плаче, докато милостивият мрак не я погълне отново.

Тогава Сейдж избухна.

Сграбчи Елена, изправи я и я разтърси за раменете. Главата й се люшна напред и назад.

— Твоят град е в руини! — изкрещя неистово той, все едно вината бе нейна. — Полунощ може да донесе или да не донесе разруха. О, да, видях всичко в съзнанието ти, когато ти въздействах. Малкият Фелс Чърч наистина е опустошен. А ти дори не искаш да се бориш за него!

Нещо избухна в Елена и веднага стопи вцепенението и леда в душата й.

— Да, ще се боря за него! — изкрещя девойката. — Ще се боря с всяка частица на съществото си, докато не спра онези, които причиниха катастрофата, или те не ме убият!

— И как, puis–je savoir22, ще се върнеш навреме? Всичко вече ще е приключило, докато стигнеш там, изминавайки обратния път, по който дойде дотук!

Стефан беше до нея, подкрепяше я, рамо до рамо.

— Тогава ние ще те принудим да ни изпратиш обратно по някакъв друг начин — така че да стигне навреме!

Елена го зяпна изумено. Не. Не. Стефан не би могъл да каже това. Стефан никога не действаше със сила — и тя нямаше да му позволи да се промени. Извъртя се обратно към Сейдж.

— Няма нужда да се бием! Специалният ключ е в раницата ми, а магията действа вътре в крепостта! — извика тя.

Ала Стефан и Сейдж се взираха един в друг, напрегнати и готови всеки миг да се вкопчат в жестока схватка. Елена искаше да отиде при Стефан, но светът около нея направи още едно от бавните си салта. Изплаши се, че Сейдж ще нападне Стефан, а тя дори няма да може да се бори за него.

Ала вместо това Сейдж внезапно отметна глава и избухна в див смях. Или може би беше по-скоро нещо между гръмогласен смях и плач. Беше зловещ звук като вълчи вой и Елена усети как дребното, треперещо тяло на Бони се обви около нея в успокоителна прегръдка.

— Какво пък, по дяволите! — изрева Сейдж и очите му засвяткаха като обезумели. — Mais oui, какво пък, по дяволите! — засмя се отново. — В крайна сметка аз съм Пазителят на входа и вече наруших правилата, като ви позволих да минете през две различни врати.

Стефан още дишаше тежко. Сега се протегна, сграбчи Сейдж за широките рамене и го разтърси със силата на обезумял вампир.

— За какво говориш? Няма време за приказки!

— А, но всъщност има, mon ami. Има, приятелю мой, има. Това, от което се нуждаете, е огневата мощ на небесата, на пазителите, за да спасите Фелс Чърч — и да поправите вече нанесените щети на града и жителите му. Да изтриете пораженията, все едно никога нищо не се е случвало. И — добави многозначително Сейдж, като погледна към Елена — може би — само може би — също и да отмените случилото се през този ден.

Внезапно всеки сантиметър от кожата на Елена настръхна. Цялата се превърна в слух, наведе се жадно към него, а очите й се разшириха от единствения въпрос, който имаше значение.

— Да — изрече много бавно, много тържествуващо Сейдж. — Те могат да даряват живот на мъртвите. Те притежават тази Сила. Те могат да върнат обратно mon petit tyran23 Деймън — както върнаха и теб.

Ако не бяха Стефан и Бони, които придържаха Елена, тя нямаше да може сама да се крепи на краката си.

— Но защо ще ни помагат? — прошепна измъчено тя. Не можеше да си позволи да се надява, не и докато не разбере всичко.

— В замяна на това, което им е било откраднато преди цяло хилядолетие — отвърна Сейдж. — Знаете, че се намирате в крепостта на Ада. Това представлява Крепостният вход. Пазителите не могат да влязат тук. Не могат да нападнат портите и да поискат това, което се крие зад тях… седемте — пардон, сега шестте — съкровища на китсуне.

Не бива да има дори и капка надежда. Дори и капка. Но Елена чу безумния смях, изтръгнал се от устата й.

— А как ще им дадем парка? Или полето с черните рози?

— Ще им дадем правата върху земята, върху която се намират паркът и полето с розите.

Нито капка надежда, въпреки че телата и от двете страни на Елена сега трепереха.

— А как ще им предложим Фонтана на вечната младост и живот?

— Няма да го направим. Както и да е, разполагам с различни контейнери, които очакват да бъдат изхвърлени като боклук. Заплахата, че ще ръснем върху случайно избрани места от Земята една четирилитрова бутилка от Фонтана… ще ги съсипе. И разбира се — додаде Сейдж, — зная кои от скъпоценните камъни, вече омагьосани, те най-много ще пожелаят да притежават. Ето, позволете ми да отворя всички врати наведнъж! Ще вземем, колкото можем да носим. Към стаите, да ги оберем до шушка!

Ентусиазмът му бе заразителен. Елена се извърна леко, затаила дъх, а очите й се разшириха, за да уловят сиянието на първата врата.

— Почакай. — Гласът на Стефан внезапно прозвуча твърдо. Бони и Елена се обърнаха назад и замръзнаха, прегърнати и треперещи. — Какво ще ти стори твоят баща, когато открие, че си позволил всичко това?

— Няма да ме убие — отвърна Сейдж припряно, а дивата нотка отново се завърна в гласа му. — Дори може да го намери за забавно, също като мен, и утре здравата ще се посмеем.

— Ами ако не го намери за забавно? Сейдж, не мисля… Деймън не би желал…

Сейдж се извъртя рязко и за пръв път, откакто го познаваше, Елена можеше да повярва с цялата си душа, че той е син на баща си. Дори сякаш очите му промениха цвета си и станаха жълти като пламък, с диамантени зеници като на котка. Гласът му бе режещ като стомана, по-твърд дори от този на Стефан.

— Отношенията с баща ми са моя лична работа — моя! Ако искаш, остани тук. Както и да е, той никога не си прави труда да се занимава с вампири — казва, че и без това те вече са прокълнати. Но аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да върна обратно mon chéri24 Деймън.

— Каквото и да ти струва?

— По дяволите цената!

Елена се изуми, когато Стефан сграбчи за миг раменете на Сейдж, сетне го обви в прегръдката си, докъдето стигаха ръцете му.

— Просто исках да съм сигурен — промълви тихо. — Благодаря ти, Сейдж, благодаря ти. — След което се обърна, отиде с решителна крачка до цветето Кралска радхика и с едно дръпване го отскубна от лехата.

Елена, чието сърце пулсираше в устните, в гърлото и във върховете на пръстите й, се впусна да събира празните контейнери и бутилки, които Сейдж изхвърляше през деветата врата, която се бе появила между мината и полето с черните рози. Грабна един четирилитров контейнер и бутилка от минерална вода „Евиан“, и двете с капачки. Бяха пластмасови, което беше добре, защото тя ги изтърва, докато прекосяваше стаята, за да отиде до бълбукащия фонтан. Ръцете й трепереха толкова силно и през цялото време устните й мълвяха само едно: О, моля те. О, моля те. О, моля те!

Напълни догоре контейнера и бутилката с вода от Фонтана и завинти капачките. Тогава осъзна, че Бони все още стоеше неподвижно в средата на Входа на крепостта. Изглеждаше объркана и изплашена.

— Бони?

— Сейдж? — попита Бони. — Как ще отнесем всички неща до Небесния дворец, за да се спазарим с тях?

— Не се тревожи за това — увери я Сейдж мило. — Сигурен съм, че пазителите ще ни чакат отвън, за да ни арестуват. Те ще ни отведат до Двореца.

Бони продължи да трепери, но кимна и побърза да помогне на Сейдж да вземе бутилки с вино „Черна магия“ и… да ги счупи.

— Като символ — заяви той — un signe25 какво ще направим със съдържанието на тази стая, ако Небесните не се съгласят на нашите условия. Внимавай да не порежеш хубавите си ръце.

На Елена й се стори, че тогава чу дрезгавия глас на Бони, който не прозвуча никак щастливо. Но буботещото мърморене на Сейдж беше успокоително. А Елена не можеше да си позволи нито да се надява, нито да се отчайва. Имаше да изпълнява задача, да осъществи своя заговор. Правеше си лични Планове за Небесния дворец.

Когато двете с Бони натъпкаха догоре раниците си с цялата плячка, която можеха да носят, Стефан държеше две черни кутии, съдържащи документите за собственост, а Сейдж приличаше на кръстоска между Дядо Коледа и великолепен бронзов Херкулес, понесъл две торби, направени от калъфки за възглавници, те огледаха за последен път опустошената крепост.

— Добре — кимна накрая Сейдж. — Време е за среща с пазителите. — Усмихна се окуражително на Бони.

Както обикновено, Сейдж се оказа прав. В мига, в който излязоха с плячката си, отпред ги очакваха пазители от две различни измерения. Първият тип бяха онези, които смътно приличаха на Елена: руса коса, тъмносини очи, слаби. Пазителите на Долния свят изглеждаха по-възрастни от тях и бяха стройни жени с тъмна като абанос кожа и гъсти ситно къдрави коси. Зад тях блестяха въздушните златни коли.

— Арестувани сте — заяви една от тъмнокосите пазители с мрачна физиономия, — задето сте взели съкровища, които по право принадлежат на Небесния дворец, от тяхната съкровищница, където бе решено да се пазят съгласно законите на нашите две измерения.

След това много бързо се озоваха в златните коли, докато всеки стискаше здраво незаконната си плячка.

Небесният дворец беше… божествено красив. Седефенобял, с лек синкав оттенък. И с минарета. Имаше доста голямо разстояние от строго охраняваната порта, където Елена видя третия тип пазители — с къси червени коси и с дръпнати, проницателни, зелени очи — до истинския дворец, който изглежда опасваше града.

Ала действителният шок дойде, когато Елена и групата й бяха въведени в тронната зала. Беше много по-голяма и по-великолепна от всякаква зала, каквато Елена би могла да си представи. Дори балните зали в Тъмното измерение не я бяха подготвили за грандиозната гледка, разкрила се пред погледа й. Високият като на катедрала таван изглеждаше направен от чисто злато, както и двете редици внушителни колони, пресичащи вертикално пода. Самият под представляваше сложна плетеница от малахитови плочки и плочки от лапис лазули със златни нишки, като златото явно е било използвано за фугиране, при това с доста щедра ръка. От трите златни фонтана в средата на залата (централният беше най-голям и най-натруфен) във въздуха бликаше не вода, а деликатно напарфюмирани цветни венчелистчета, които блестяха като диаманти, докато се завъртаха около върховете си, а сетне политаха отново надолу. Разноцветните стъкла на прозорците в ярки цветове, каквито Елена не помнеше да е виждала преди, хвърляха пъстра дъга, която падаше отвисоко като божествена светлина върху всяка стена, придавайки топлина на иначе студената златна украса.

Сейдж, Елена, Стефан и Бони бяха настанени в малки, но удобни кресла само на няколко метра по-назад от големия подиум, драпиран с фантастично изтъкано златно платно. Съкровищата бяха разпръснати пред тях, а прислужниците, облечени в широки роби в синьо и златно, взимаха предметите един по един и ги отнасяха до управляващия в момента триумвират, настанен отзад.

Триумвиратът включваше по една представителка от трите групи пазители — русокоса, тъмнокоса и червенокоса. Местата им върху платформата бяха така разположени, че да се намират достатъчно надалеч — и нависоко — от молителите. Но благодарение на Силата, дадена на очите й, Елена видя съвсем ясно, че всяка една от пазителите седеше върху златен трон, с изключително изящна украса от скъпоценни камъни. Те разговаряха тихо помежду си, докато се възхищаваха на цветето Кралска радхика — в момента син делфиниум. След това тъмнокосата владетелка се усмихна и нареди на един от слугите да донесе саксия с почва, за да посадят растението.

Елена гледаше с невиждащ взор останалите съкровища. Четири литра вода от Фонтана на вечната младост и живот. Шест здрави бутилки с вино „Черна магия“ и парчета от още толкова счупени, пръснати наоколо. Искряща дъга, която можеше да си съперничи с блясъка на разноцветните прозорци, от скъпоценни камъни с големината на юмрук, някои необработени, други вече шлифовани и полирани, но повечето от тях покрити с ръчно издълбани златни или сребърни надписи. Две дълги, черни кутии с кадифени подплати, съдържащи жълтеникави цилиндри с папируси или листове хартия в тях, единият придружен от чисто черна роза, а другият с едно клонче, обсипано с пролетно зелени листа. Елена знаеше какво представляват пожълтелите документи, подпечатани с восъчни печати. Нотариалните актове за собственост върху полето с черните рози и рая на китсуне.

Почти непоносимо е да видиш всички тези съкровища накуп, помисли си Елена. Срещу всяко едно от седемте — не, сега вече шестте — съкровища на китсуне, можеха да се заменят цели светове. Една клонка от цветето Кралска радхика, която сега стоеше пред тях (розова ралица, променяща се в бяла орхидея), засадена при подходящи условия, беше изключително ценна. Както и единствената кадифеночерна роза, притежаваща силата на най-могъщите магии. Един скъпоценен камък от запасите в пещерата на мината, може би диамант с големината на два юмрука, щеше да засенчи Звездата на Африка и Кулинан. Един ден в рая на китсуне се равняваше на един съвършено изживян живот. Само една глътка от онази пенлива вода би била достатъчна, човек да живее колкото най-старият от Древните…

Разбира се, сред съкровищата трябваше да бъде и най-голямата звездна сфера, съществувала някога, пълна с необикновена Сила, но Елена се надяваше, че пазителите ще си затворят очите за това.

Надяваше се?, запита се и поклати невиждащо глава, а Бони стисна силно ръката й. Никаква надежда. Тя не смееше да се надява. Нито лъч надежда не биваше да се промъква в душата й.

Друга прислужница, червенокоса, ги изгледа студено със зелените си очи и взе пластмасовата четирилитрова бутилка, върху която бе залепен етикет с надпис: „Вода от сектор 3“.

— Qu’est-ce qui lui prend, искам да кажа: какъв й е проблемът? — измърмори Сейдж, когато тя се отдалечи. — Харесва ми водата във вампирския сектор. Не харесвам водата по тръбите в Долния свят.

Елена вече си бе определила цветен код за пазителите. Русите бяха изцяло делови, нетърпеливи към всяко забавяне. Тъмнокосите бяха по-любезни — може би за тях имаше по-малко работа в Долния свят. Зеленооките и червенокосите си бяха истински кучки. За нещастие, младата жена, която седеше на трона в средата горе върху платформата, беше червенокоса.

— Бони? — прошепна Елена.

Бони преглътна и подсмръкна, преди да промълви:

— Да?

— Казвала ли съм ти колко много харесвам очите ти?

Бони я изгледа продължително, преди да се разтресе от смях. Поне започна като смях, а после дребничкото момиче зарови глава в рамото на Елена и просто се тресеше безмълвно.

Стефан стисна ръката на Елена.

— Тя се старае толкова много… заради теб. Виждаш ли, тя — тя също го обичаше. А аз дори не подозирах. Предполагам… предполагам, че съм бил сляп за всичко.

Прокара пръсти през и без това разрошената си коса. Изглеждаше толкова млад, като малко момче, което внезапно е било наказано заради нещо, което е сторило, но никой не му е казал, че е лошо и не бива да прави. Елена си го спомни в задния двор на пансиона, как танцуваше с нея, докато тя бе стъпила върху пръстите на краката му, а после в таванската стая как целува ръцете й, кокалчетата на пръстите й, изподрани от коването на дъските върху прозорците, сетне вътрешната страна на китките й, където туптеше пулсът й. Искаше да му каже, че всичко ще е наред, че смехът отново ще се върне в очите му, ала не можеше да понесе мисълта, че ще го излъже.

Внезапно Елена се почувства като много, много стара жена, която едва вижда и чува, на която всяко движение й причинява ужасна болка, и която е студена отвътре. Всяка нейна става и всяка кост бяха пълни с лед.

Накрая, когато всички съкровища, включително и блестящият специален ключ, бяха извадени и подредени пред младите жени, седнали на троновете си, за да ги подържат, огледат, претеглят на ръка и обсъдят, една жена с топли очи и тъмна кожа приближи към групата на Елена.

— Сега можете да приближите до Техни Справедливости. И — добави с глас, мек като докосването на крилото на водно конче — те са много, много впечатлени. Това не се случва често. Говорете почтително и смирено, дръжте главите си сведени и мисля, че най-съкровените ви желания ще бъдат удовлетворени.

Нещо сякаш избухна вътре в Елена и едва не я накара да подскочи и да се вкопчи в робата на отдалечаващата се прислужница, но за щастие Стефан я държеше здраво в прегръдката си. Главата на Бони се надигна рязко от рамото на Елена и на свой ред тя трябваше да усмири приятелката си.

Те запристъпваха, истински образец на покорството и смирението, към четирите алени възглавници, приличащи на лумнали пламъци върху златистата тъкан, постлана на пода. Преди време Елена никога нямаше да се съгласи да се унижи. Сега бе благодарна за меките възглавнички, върху които да отпусне коленете си.

Толкова отблизо тя, можеше да види, че всяка една от владетелките носи върху главата си диадема от някакъв метал, от която висеше един–единствен скъпоценен камък, лежащ върху челото й.

— Ние обсъдихме вашата молба — рече тъмнокосата с диадема от бяло злато с диамантена висулка, която заслепяваше Елена с искрящите си отблясъци в лилаво, червено и тъмносиньо. — О, да — додаде тя и се засмя. — Ние знаем какво искате. Дори един уличен пазител трябва да е много некадърен в работата си, за да не знае. Искате градът ви… възстановен. Изгорелите сгради да бъдат построени наново. Жертвите, заразени със смъртоносния малах, да се съживят, душите им отново да се обвият в плът, а спомените им…

— Но първо — прекъсна я русокосата и махна с ръка — не трябва ли да свършим една работа? Това момиче — Елена Гилбърт — може да не е приемлива като говорител за групата си. Ако стане пазител, няма да принадлежи към молителите.

Червенокосата отметна глава като нетърпелива кобила, като при това движение диадемата й от розово злато припламна, а рубинът й заискри.

— О, продължавай тогава, Райънен. След като критериите ти за набиране на новобранци са толкова ниски…

Русокосата и деловата пренебрегна думите й, но се наведе напред. Част от косата й се придържаше от диадемата й от жълто злато със сапфирена висулка.

— Какво ще кажеш за това, Елена? Признавам, че нашата първа среща беше… несполучлива. Повярвай ми, че искрено съжалявам за това. Но ти беше на път да станеш истински пазител, когато получихме заповеди Свише да ти сътворим ново тяло, за да продължиш отново живота си като човек.

— Направили сте това? Разбира се, че сте го направили. — Гласът на Елена беше мек, нисък и ласкателен. — Вие можете всичко. Но… нашата първа среща? Не си спомням…

— Ти беше прекалено малка и видя само проблясък от въздушната ни кола, когато минаваше покрай превозното средство на родителите ти. Трябваше да бъде малък инцидент само с една привидна жертва — ти. Но вместо това…

Ръцете на Бони се стрелнаха към устата й. Тя определено бе разбрала нещо, което Елена още не можеше да осъзнае. „Превозното средство“ на родителите й…? Последният път, когато пътуваше заедно с баща си, майка си — и малката Маргарет — беше в деня на автомобилната злополука. Денят, в който тя бе разсеяла баща си, който шофираше…

Виж, татко! Погледни тази хубава…

И тогава последва ударът.

Елена забрави да бъде смирена и да държи главата си ниско сведена. Всъщност тя я изправи рязко и срещна тъмносините очи със златисти точици, същите като нейните. Знаеше, че нейният поглед е пронизващ и суров.

— Ти… си убила родителите ми? — прошепна тя.

— Не, не! — извика тъмнокосата. — Просто операцията се провали. Трябваше да пресечем Земното измерение само за няколко минути. Но доста неочаквано, талантът ти се прояви. Ти видя нашата кола. Вместо катастрофа само с една привидна жертва: ти, баща ти се обърна да погледне и… — Гласът й бавно заглъхна и Елена извърна невярващите си очи към нея.

Бони се взираше с празен поглед в далечината, сякаш бе изпаднала в транс.

— Шиничи — отрони тя. — Онази странна негова загадка — или каквото и да беше. Че един от нас е убил и това няма нищо общо с това, да бъдеш вампир или да убиеш от състрадание…

— Винаги съм смятал, че съм аз — рече Стефан тихо. — Моята майка така и не се е възстановила след раждането ми. Починала е.

— Но това не те прави убиец! — избухна Елена. — За разлика от мен. За разлика от мен!

— Е, тъкмо заради това сега те попитах — намеси се русокосата делова жена. — Беше провалена мисия, но ти разбираш, че ние просто се опитвахме да те вербуваме, нали? Това е традиционният метод. Благодарение на гените ни ние се справяме отлично със силни, безразсъдни демони, които не се поддават на традиционната сила, а изискват мигновено преосмисляне…

Елена преглътна надигналия се в гърлото й писък. Писък на ярост — мъка — отказ да повярва — вина — тя не знаеше какво точно. Нейните Планове. Нейните интриги. Начинът, по който се справяше с бурните и нахакани момчета в старите лудешки дни — всичко е било генетично обусловено. И… родителите й… заради какво бяха умрели те?

Стефан се изправи. Устните му бяха сурово стиснати, пламъкът на зелените му очи можеше да прогори и стомана. По лицето му нямаше и следа от нежност. Стисна ръката на Елена и тя чу: Ако искаш да се бориш, аз съм с теб.

Mais, non26. Елена се обърна и видя Сейдж. Телепатичният му глас не можеше да се сбърка. Той й въздействаше, за да я накара да го изслуша. Не можем да се борим с тях на тяхна територия и да спечелим. Дори и аз не мога. Можем единствено да ги накараме да си платят! Елена, мое смело момиче, душите на родителите ти несъмнено са намерили своя нов дом. Би било жестоко да се връщат. Но нека да поискаме от пазителите всичко друго, което желаеш. За всяка година и ден от миналото, настоявай да ти дадат каквото искаш! Мисля, че всички ще те подкрепим.

Елена се замисли. Погледна към пазителите, после към съкровищата. Накрая отмести поглед към Бони и Стефан, които чакаха. В очите им се четеше, че й дават разрешение да говори.

Извърна се бавно към пазителите.

— Това наистина ще ви струва скъпо. И не искам да чуя, че което и да е от исканията ми е невъзможно. За всички върнати съкровища, както и за специалния ключ… искам стария си живот. Не, искам нов живот, но моят стар живот да е зад мен. Искам да съм Елена Гилбърт, която се е дипломирала от гимназията, и искам да отида в колежа Далкрест. Искам на сутринта да се събудя в къщата на леля Джудит и никой да не си спомня, че десет месеца ме е нямало. И искам да имам отлични оценки по всички предмети — за всеки случай. Искам Стефан да си е живял мирно и спокойно през цялото време в пансиона и всички да го възприемат като мое гадже. Настоявам всяко нещо, сторено от Шиничи и Мисао, по тяхна воля или по поръчка на този, за когото и да са работили, да бъде отменено и забравено. Искам мъртъв този, на когото са служили. Също така искам да бъде отменено и всичко, сторено от Клаус във Фелс Чърч. Искам Сю Карсън обратно! Искам Вики Бенет обратно! Искам всички да се върнат!

— Дори и господин Танър ли? — попита Бони плахо.

Елена я разбра. Ако господин Танър не беше умрял — с мистериозно източена кръв, — тогава Аларик Залцман никога нямаше да дойде във Фелс Чърч. Елена си припомни Аларик от извънтелесното си преживяване: пясъчноруса коса, смеещи се лешникови очи. Помисли си за Мередит и за това, че двамата бяха нещо като сгодени.

Но коя бе тя, че да се прави на Господ? Да казва, да, този човек може да умре, защото беше несимпатичен и необичан, а тази трябва да живее, защото е моя приятелка.