Полунощ

18

След закуска Мат влезе в интернет, за да потърси два магазина извън Фелс Чърч, които да разполагат с толкова количество глина, колкото госпожа Флауърс каза, че ще й бъде нужно. От магазините го увериха, че ще го доставят, и той потегли с колата от пансиона. Мина покрай последните самотни останки на това, което някога беше Олд Уд — малкия гъсталак, където Шиничи идваше често като демоничен магьосник измамник, повел обсебените деца, които се тътреха подире му. Това беше и мястото, където бе влязъл шериф Мосбърг и така и не бе излязъл. Където по-късно, закриляни от магическите защити върху самозалепващите се листчета, двамата с Тайрон Алпърт бяха издърпали оглозганата бедрена кост.

Днес той реши, че единственият начин да мине покрай гъсталака с раздрънканата си кола, е, като натисне педала на газта до край. И наистина профуча с близо сто километра в час покрай злокобното място, като дори успя да вземе идеално завоя. Никакви дървета не паднаха отгоре му, не го връхлетяха рояци от дългокраки насекоми.

Той въздъхна с облекчение и се насочи към къщи. Вътрешно се ужасяваше — дори самото преминаване през Фелс Чърч караше езикът му да се залепи за небцето. Приличаше — този спокоен, малък град, в който бе отраснал — на един от онези квартали, които можеха да се видят по телевизията или в интернет, след като са били бомбардирани или са преживели някакво бедствие. И независимо дали са били бомби, или унищожителни пожари, една от всеки четири къщи бе в развалини. Няколко бяха полуразрушени, оградени от полицейски отцепващи ленти, което означаваше, че каквото и да се е случило, е било достатъчно скоро, за да се заинтересува полицията — или да се осмели да го направи. Около обгорелите останки се виждаше странна растителност: декоративните храсти от една къща толкова се бяха разраснали, че бяха плъпнали по моравата на съседите. Лози се увиваха от едно дърво на друго, преплитайки се и образувайки някаква древна джунгла.

Домът му се намираше по средата на дълга редица от къщи, пълни с деца, а през лятото, когато внуците идваха на гости на бабите и дядовците си, имаше дори още повече деца. Мат само се надяваше, че тази част от ваканцията е свършила… но дали Шиничи или Мисао щяха да позволят на най-малките да се върнат у дома? Мат нямаше представа. И ако се приберяха по родните си места, дали щяха да продължат да разпространяват заразата там? Кога щеше да спре всичко това?

Когато приближи своя квартал, Мат не забеляза нищо зловещо. Деца си играеха на предните морави или на тротоара, наведени над топчета за игра, или висяха от дърветата. На пръв поглед нямаше нищо необичайно или странно.

Все още се чувстваше неспокоен, но вече бе стигнал до тяхната къща, пред която се издигаше голям стар дъб, засенчващ предната веранда, и трябваше да слезе от колата. Спря до тротоара, точно под дървото. Грабна голямата торба с прането от задната седалка. През последните две седмици, откакто пребиваваше в пансиона, беше насъбрал доста мръсни дрехи, но не му се струваше честно да моли госпожа Флауърс да ги изпере.

Излезе от колата, с торбата в ръка, точно навреме, за да чуе как птичите песни замират.

Миг след това се зачуди какво не е наред. Знаеше, че липсва нещо, прекъснало изведнъж. От това дори въздухът изглеждаше по-тежък. Сякаш мирисът на тревата се бе променил.

Тогава го осъзна. Всяка птица, включително вечно грачещите гарвани, които обитаваха старите дъбове, бяха замлъкнали.

Всички едновременно.

Мат усети как стомахът му се сви на топка, когато вдигна глава и после се озърна. Съзнанието му упорито се стараеше да се придържа към мисълта: „Деца. Играят. Добре.“ Тялото му беше по-умно. Ръката му вече бе в джоба и вадеше кубчето със самозалепващи се листчета: тънки листчета хартия, които обикновено тутакси спираха злата магия.

Мат се надяваше Мередит да не забрави да помоли майката на Изобел за още амулети. Наведе се и затича и…

… видя две хлапета, които си играеха сред клоните на стария дъб. Взираха се в него. Едното висеше с главата надолу, преметнало коленете си около един клон, а другото дъвчеше нещо… от торба за боклук.

Хлапето, което висеше, се взираше в него със странен, пронизващ поглед.

— Питал ли си се някога какво е да си мъртъв? — попита.

В този момент момчето, което дъвчеше, вдигна глава. Около устата му се виждаше широка, яркочервена ивица. Яркочервена…

… кръв. И… каквото и да имаше в торбата, то се движеше. Риташе. Мяташе се безсилно. Опитваше се да се измъкне.

На Мат му се догади. В гърлото му сякаш запари киселина. Щеше да повърне. Мляскащото хлапе се бе втренчило в него със смразяващите си катраненочерни очи. Висящото му другарче се усмихваше.

Тогава, сякаш раздвижени от топъл полъх на вятъра, Мат усети как космите на врата му се изправят. Не само птиците бяха притихнали. Всичко бе застинало в мъртвешка тишина. Не се извисяваше детски глас в опит да надвика друго дете в спор, не се чуваше песен, нито друга реч.

Той се извъртя и видя защо. Те се взираха в него. Всички деца го наблюдаваха безмълвно. След това, със смразяваща точност, в мига, в който се обърна отново към двете момчета на дървото, всички останали тръгнаха към него.

Само че не вървяха.

А пълзяха. Като гущери. Затова му се бе сторило, че някои от тях си играят с топчета на тротоара. Всички се движеха по един и същи начин, с кореми близо до земята, вдигнати лакти, ръце като предни лапи, с наклонени настрани колене.

Сега вече усети горчилка в устата си. Погледна в противоположна посока надолу по улицата и видя, че към него се прокрадва друга група. Лицата на всички бяха изкривени в неестествени усмивки. Сякаш някой опъваше бузите им зад тях, опъваше ги силно, така че ухилените им гримаси все едно разчупваха лицата им на две.

Мат забеляза и още нещо. Внезапно те спряха, а докато той ги гледаше вторачено, застинаха напълно неподвижни. Абсолютно неподвижни, на свой ред впили поглед в него. Но когато се извърна, с периферното си зрение видя промъкващите се фигури.

Нямаше достатъчно самозалепващи се листчета за всички.

Не можеш да избягаш от това. Прозвуча като външен глас в главата му. Телепатия. Но може би му се струваше така, защото главата на Мат сякаш се бе превърнала в мътен червен облак, плуващ нагоре.

За щастие, тялото му го чу и внезапно той се озова върху задната част на колата си. Сграбчи висящото хлапе. За миг го прониза безпомощен импулс да пусне момчето, взираше се в него, но със зловещи, необичайни очи, наполовина подбелени. Вместо да го пусне, Мат залепи едно от листчетата амулети върху челото му, като в същото време го завъртя така, че да седне върху капака на багажника.

Последва пауза, сетне се разнесе вопъл. Хлапето беше поне на четиринайсет, ала трийсет секунди след като амулетът срещу злото бе залепен върху челото му, то се разрида като малко дете.

Като по даден знак промъкващите се хлапета изсъскаха едновременно. Като огромен парен локомотив. Ссссссссссссссссссссссс.

Започнаха да дишат и издишат много бързо, все едно усвояваха ново упражнение. В същото време запълзяха, но дишаха толкова тежко, че Мат виждаше как отстрани гърдите им се повдигаха и спускаха.

Когато Мат се обърна, за да погледне групата, всички замръзнаха намясто, но продължиха да дишат неестествено. Усещаше, че онези зад него се приближават.

Ударите на сърцето му отекваха в ушите. Би могъл да се бие с тези отпред, но не и с групата отзад. Някои от тях изглеждаха само на десет или единайсет години. Други — почти на неговата възраст. Някои бяха момичета, за Бога! Мат си спомняше какво правеха обсебените момичета последния път, когато ги видя, и почувства силно отвращение.

Обаче знаеше, че ако продължава да гледа дъвчещото хлапе, ще му стане още по-зле. Чуваше мляскащите звуци — чуваше и тихото изтерзано скимтене, и немощната съпротива в торбата.

Отново се извъртя бързо, за да остане от другата страна на пълзящите към него, после се насили да погледне. С тихо пукане, торбата се изхлузи, когато той я сграбчи, но хлапето държеше това, което беше в…

О, Господи! Той яде бебе! Бебе! Бе…

Дръпна момчето от дървото и в същото време ръката му залепи амулета върху гърба му. И тогава… тогава, слава на Бога, видя козината. Не беше бебе. Беше твърде малко, за да е бебе, дори новородено. Но бе почти изядено.

Хлапето вдигна окървавеното си лице към Мат и той видя, че е Коул Рийс, Коул, който беше само на тринайсет и живееше в съседната къща. До този момент Мат дори не го бе познал.

Устата на Коул зееше от ужас, очите му едва не изскочиха от орбитите от разкаяние и потрес, а по лицето му се стичаха сълзи.

— Той ме накара да изям Тоби — поде момчето с шепот, преминал във вик. — Накара ме да изям морското си свинче! Той ме накара… защо, защо, защо го направи? АЗ ИЗЯДОХ ТОБИ!

Повърна върху обувките на Мат. Кървавочервено повръщано.

Трябваше да измисли милостива смърт за животното. Бързо, пришпори се Мат. Но това бе най-трудното нещо, което някога се бе опитвал да направи. Как да го стори — да настъпи силно главата на създанието? Не би могъл. Първо трябваше да опита нещо друго.

Мат откъсна едно от самозалепващите се листчета и без да гледа, го притисна към козината. И изведнъж всичко свърши. Морското свинче се отпусна. Магията, която до този момент го бе държало живо, се развали.

По ръцете на Мат имаше кръв и повръщано, но той се насили да се извърне към Коул. Очите на момчето бяха затворени и се чуваха приглушени звуци.

Нещо в Мат се прекърши.

— Искате ли от тези? — изкрещя и насочи кубчето със самозалепващи се листчета, все едно беше револверът, който бе оставил при госпожа Флауърс. Завъртя се отново и извика: — Ти искаш ли? Ами ти? Ти, Джош? — Сега разпозна лицата. — Ти, Мадисън. Ами ти, Брин? Сложете си! Всички трябва да си сложите! СЛОЖЕТЕ СИ…

Нещо докосна рамото му. Той се извъртя, готов да лепи амулети наляво и надясно. Сетне се спря и облекчението забълбука в него като пенлива минерална вода „Евиан“ в скъп ресторант. Взираше се право в лицето на доктор Алпърт, лекарката на Фелс Чърч. Джипът й бе паркиран до неговата кола, по средата на улицата. Зад нея, защитавайки гърба й, се виждаше Тайрон, който следващата година щеше да бъде новият куотърбек в гимназията „Робърт Е. Лий“. Сестра му, която щеше да бъде в десети клас, тъкмо се опитваше да слезе от колата, но спря, когато Тайрон я видя.

— Джейнийла! — изрева той с глас, достоен за Тайрон Терминатора. — Остани там и се закопчай с колана! Знаеш какво каза мама! Направи го сега!

Мат осъзна, че се е вкопчил в шоколадовите ръце на доктор Алпърт. Знаеше, че тя е добра и грижовна жена, която бе осиновила невръстните деца на дъщеря си, когато разведената им майка почина от рак. Може би тя щеше да му помогне.

— О, Боже! — заломоти той. — Трябва да изведа мама. Мама живее там сама. Трябва веднага да я махна оттук! — Знаеше, че целият е плувнал в пот. Надяваше се, че не плаче.

— Добре, Мат — рече лекарката с дрезгавия си глас. — Този следобед ще отведа семейството си. Ще отседнем при роднини в Западна Вирджиния. Тя може да дойде с нас.

Не можеше да е толкова лесно. Сега Мат знаеше, че сълзите напират в очите му. Но отказваше да премигне, за да не потекат.

— Не зная какво да кажа — но ако вие я убедите — вие сте възрастна, нали разбирате. Мен няма да послуша. Но вас — да. Целият квартал е заразен. Това хлапе Коул… — не можеше да продължи. Но доктор Алпърт бе видяла всичко — животното, окървавените зъби и уста, момчето, което все още повръщаше.

Лекарката не каза нищо. Само даде знак на Джейнийла да й хвърли пакет с мокри кърпички от колата. С едната ръка улови здраво момчето, докато с другата яростно затърка лицето му.

— Върви си у дома — рече му строго.

— Трябва да оставиш заразените на съдбата им — заяви тя на Мат и очите й добиха сурово изражение. — Колкото и жестоко да звучи, те само ще предадат заразата на малкото останали здрави. — Мат понечи да й каже за чудодейните свойства на амулетите, но тя вече викаше: — Тайрон! Ела тук и вие, момчета, погребете това бедно животно. След това бъдете готови да натоварите багажа на госпожа Хъникът в колата. Джейнийла, прави каквото ти казва брат ти. Аз ще вляза вътре, за да си поговоря малко с госпожа Хъникът.

Не повиши много глас. Нямаше нужда. Тайрон Терминатора се подчини, застана зад Мат и впери поглед в последните от промъкващите се деца, които не се бяха разпръснали от избухването на Мат.

Той е бърз, осъзна Мат. По-бърз от мен. Това е като игра. Докато ги наблюдаваш, те не могат да се движат.

Двамата се редуваха да ги гледат, както и с лопатата. Земята беше твърда като скала, обрасла с бурени. Но те все пак успяха да изкопаят дупка, а и работата им помогна донякъде да се успокоят. Погребаха Тоби, а Мат се опита да почисти обувките си в тревата.

Внезапно чуха шум от отваряне на врата и Мат изтича към майка си, която се опитваше да извлече през вратата голям куфар, явно твърде тежък за нея.

Мат го взе и в следващия миг се озова в прегръдките й, макар че тя трябваше да се повдигне на пръсти.

— Мат, не мога просто да те оставя…

— Той ще е един от тези, които ще спасят града от този хаос — прекъсна я доктор Алпърт. — Той ще го прочисти. А сега ние трябва да се махнем, за да не му пречим. Мат, само за твое сведение, чух, че госпожа Маккълоу също заминава. Господин и госпожа Сулес изглежда още не са решили, нито семейство Гилбърт–Максуел. — Изрече последните две имена с подчертано натъртване.

Семейство Гилбърт–Максуел се състоеше от Джудит, лелята на Елена, съпруга й Робърт Максуел и Маргарет, малката сестра на Елена. Нямаше реална причина да ги споменава, но Мат знаеше защо доктор Алпърт го бе сторила. Тя си спомняше, че е видяла Елена, когато целият този хаос започна. Въпреки че Елена бе пречистила гората, където бе стояла доктор Алпърт, тя си спомняше.

— Аз ще кажа… на Мередит — рече Мат и я погледна в очите, като кимна леко, сякаш искаше да добави: „Ще кажа също и на Елена.“

— Има ли още за носене? — попита Тайрон, който мъкнеше малък куфар и клетката с канарчето, в която малкото птиче отчаяно махаше с крилца.

— Не, но как да ви се отблагодаря? — попита госпожа Хъникът.

— Ще отложим благодарностите за по-късно. А сега, всички в колата — изкомандва доктор Алпърт. — Потегляме.

Мат прегърна майка си и я побутна леко към джипа, където вече бяха изчезнали клетката с канарчето и малкият куфар.

— Довиждане! — завикаха всички. Тайрон подаде глава от прозореца и подвикна: — Винаги можеш да ми се обадиш! Искам да помогна!

И след това потеглиха.

Мат направо не можеше да повярва, че е свършило; всичко се случи толкова бързо. Изтича вътре през отворената врата на къщата и си взе другия чифт маратонки, в случай че госпожа Флауърс не успее да обезмириси тези, които носеше.

Когато отново излезе тичешком от къщата, трябваше да премигне. Вместо белия джип, до неговата бе паркирала друга бяла кола. Огледа се. Не се виждаха никакви деца. Нямаше и следа от тях.

И птиците отново пееха.

В колата имаше двама мъже. Един бял и един чернокож, и двамата на възрастта да бъдат загрижени бащи. Колата им беше блокирала неговата и Мат нямаше друг избор, освен да отиде при тях. Двамата мъже слязоха от колата, наблюдавайки го, все едно беше опасен като китсуне.

В същия миг Мат осъзна, че е направил грешка.

— Ти ли си Мат Хъникът?

Мат бе принуден да кимне.

— Кажи „да“ или „не“.

— Да. — Сега Мат можеше да разгледа вътрешността на колата. Беше полицейска патрулна кола, от онези със светлини вътре, винаги в готовност, когато полицаите решат да вкарат някого в нея без много шум.

— Матю Джефри Хъникът, арестуван си за нападение и нанасяне на телесна повреда на Каролайн Бюла Форбс. Имаш право да запазиш мълчание. В противен случай всичко, което кажеш, може да бъде използвано против теб в съда…

— Не видяхте ли онези деца? — изкрещя Мат. — Трябва да сте видели поне едно или две от тях! Това нищо ли не означава за вас?

— Наведи се и постави ръце върху предницата на колата.

— Това ще унищожи целия град! И вие му помагате!

— Разбираш ли правата си…?

— Вие разбирате ли какво става във Фелс Чърч?

Този път имаше пауза.

— Ние сме от Риджмънд — изрече след миг единият от полицаите с равен глас.