Полунощ

14

На следващата сутрин Елена забеляза, че Мередит все още изглежда бледа и отпусната, а очите й се извръщат настрани, ако Стефан погледне към нея. Но положението беше напечено и веднага след като измиха чиниите от закуска, Елена свика спешно съвещание в салона. Там двамата със Стефан обясниха на Мередит какво е пропуснала от посещението на полицаите. Мередит се усмихна вяло, когато Елена разказа как Стефан ги изпъдил като улични псета.

Тогава Елена им сподели своето извънтелесно преживяване. То доказваше поне едно нещо: че Бони е жива и сравнително добре. Мередит прехапа устни, когато госпожа Флауърс спомена това. Още по-силно й се прииска да отиде и лично да измъкне Бони от Тъмното измерение.

Но от друга страна, Мередит искаше да остане и да изчака да се получат снимките на Аларик. Ако това щеше да спаси Фелс Чърч…

Никой в пансиона не се усъмни в станалото на Острова на гибелта. Същото се случваше и тук, на другия край на света. Отделът за закрила на децата във Вирджиния вече бе отвел децата на една семейна двойка. Колко време щеше да мине, преди Шиничи и Мисао да превърнат всички деца в смъртоносни оръжия — или да пуснат в действие онези, които вече са превърнали в такива? Колко време оставаше, преди някой истеричен родител да убие дете?

Групата, седнала в салона, обсъждаше различни планове и начини на действие. Накрая решиха да изработят делви, идентични на онези, които Елена и Бони бяха видели, и да се молят да успеят да възпроизведат написаното върху тях. Бяха сигурни, че тъкмо в тези делви са били затворени Шиничи и Мисао и изолирани от останалата част от Земята.

Следователно Шиничи и Мисао някога са обитавали доста тясното пространство на делвите. Но какво притежаваха Елена и приятелите й, което би могло да ги подмами обратно вътре?

Сила, решиха те. Само много мощна Сила, на чиято съблазън не биха могли да устоят близнаците китсуне. Затова жрицата се бе опитала да ги подмами със собствената си кръв. Сега… подобна примамка би била или течността от пълна звездна сфера… или кръвта от необикновено силен вампир. Или два вампира. Или три.

Всички бяха угрижени, докато обмисляха вариантите. Не знаеха колко кръв ще бъде нужна — но Елена се боеше, че ще е много повече, отколкото биха могли да си позволят да изгубят. Със сигурност ще бъде много повече, отколкото жрицата е могла да си позволи.

После настъпи тишина, която единствено Мередит можеше да наруши.

— Сигурна съм, че всички се чудите за това — рече тя и измъкна ненадейно бойната тояга. Как го направи?, запита се Елена. Не беше у приятелката й, а изведнъж се появи.

На ярката дневна светлина всички се втренчиха в гладкото блестящо оръжие, запленени от красотата му.

— Който е направил това — обади се Мат, — е имал извратено въображение.

— Бил е един от предците ми — осведоми ги Мередит. — И няма да оспорвам това заключение.

— Имам въпрос — заговори Елена. — Ако притежаваше това оръжие от началото на тренировките си, ако беше отгледана и възпитана в подобен свят, щеше ли да се опиташ да убиеш Стефан? Щеше ли да се опиташ да убиеш мен, когато се превърнах във вампир?

— И на мен ми се иска да имах отговор — въздъхна Мередит, а тъмните й очи се засенчиха от болка. — Но нямам. Постоянно ме преследват кошмари за това. Но как бих могла да кажа какво бих направила, ако бях различна личност?

— Не питам това. Питам теб, личността, която си, ако си била обучена…

— Обучението промива мозъка — рече Мередит рязко. Самообладанието й всеки миг щеше да се пропука.

— Добре, забрави това. Щеше ли да се опиташ да убиеш Стефан, ако разполагаше с това оръжие?

— Нарича се бойно копие. А нас наричат — хората като моите близки, само че родителите ми са се отказали от призванието си — ловци убийци.

Около масата се чу общо ахване. Госпожа Флауърс наля на Мередит още билков чай от каната, поставена върху металната подложка.

— Ловци убийци — повтори Мат с явно удоволствие. Не беше трудно да се отгатне за кого си мисли.

— Можете да ни наричате по един или друг начин — продължи Мередит. — Чувала съм, че на запад се наричат убийци на вампири. Но тук се придържаме към традицията.

Елена внезапно се почувства като изгубено малко момиченце. Това беше Мередит, голямата й сестра Мередит, която изричаше тези думи.

— Но ти дори не издаде Стефан — прозвуча почти умолително гласът на Елена.

— Не, не го направих. И не, не мисля, че щях да имам смелостта да убия, когото и да било — освен ако мозъкът ми не е бил промит. Но аз знаех, че Стефан те обича. Знаех, че той никога няма да те превърне във вампир. Проблемът беше, че не знаех достатъчно за Деймън. Не знаех, че прекарвате толкова време заедно. Не мисля, че някой друг знаеше. — Гласът на Мередит бе изпълнен с болка.

— С изключение на мен — рече Елена и се изчерви. Устните й се изкривиха леко в усмивка. — Не бъди толкова тъжна, Мередит. В крайна сметка всичко се подреди.

— Смяташ, че всичко се е подредило, след като беше принудена да напуснеш семейството и родния си град, защото всички те мислят за мъртва?

— Да — повтори Елена отчаяно, — ако това означава да съм със Стефан. — Нужна й бе цялата воля, за да не мисли за Деймън.

Мередит я изгледа безизразно за миг, сетне захлупи лице в шепи.

— Ти ли ще им кажеш, или искаш аз да го сторя? — попита тя, пое дълбоко дъх и се извърна към Стефан.

Стефан се стресна.

— Ти си спомняш?

— Вероятно толкова, колкото си извлякъл от съзнанието ми. Откъслечни неща, които не искам да си спомням.

— Добре. — Сега Стефан изглеждаше облекчен, а Елена се изплаши. Стефан и Мередит имаха обща тайна?

— Всички знаем, че Клаус е направил поне две посещения във Фелс Чърч. Знаем, че той беше абсолютно зло и че по време на второто си посещение навярно е бил сериен убиец. Уби Сю Карсън и Вики Бенет.

— Или поне е помогнал на Тайлър Смолуд да убие Сю, така че Тайлър да бъде превъплътен във върколак. И тогава Каролайн забременя от Тайлър.

Мат се прокашля, когато нещо му хрумна.

— Ъ… трябва ли Каролайн също да убие някого, за да се превърне напълно във върколак?

— Не мисля — поклати глава Елена. — Според Стефан, достатъчно е да родиш потомство на върколак. Както и да е, вече е пролята кръв. Каролайн ще бъде пълен върколак, когато роди близнаците си, но вероятно ще започне да се променя неволно и преди това. Права ли съм?

Стефан кимна.

— Да. Но да се върнем към Клаус. Какво се предполага, че е сторил по време на първото си посещение? Нападнал е — без да убива — един старец, който бил истински ловец убиец.

— Дядо ми — прошепна Мередит.

— И навярно така е объркал съзнанието на дядото на Мередит, че старецът се е опитал да убие съпругата си и тригодишната си внучка. И така — какво не е наред в картинката?

Сега Елена вече беше истински изплашена. Не искаше да чува това, което предстоеше. Усещаше горчилка в устата си и бе благодарна, че е закусила само с препечена филийка. Само ако наблизо имаше за кого да се погрижи, като Бони например, щеше да се чувства много по-добре.

— Отказвам се. Какво не е наред? — попита рязко Мат.

Мередит отново се взираше някъде в далечината.

— С риск да прозвуча като персонаж от тъпа сапунка… — поде Стефан — Мередит е имала или има брат близнак.

В салона се възцари мъртвешка тишина. Дори майката на госпожа Флауърс не обели и дума.

— Имала или има? — наруши най-после Мат тишината.

— Откъде да знаем? — вдигна рамене Стефан. — Може да е бил убит. Представете си, че Мередит е била свидетел. Или може да е бил отвлечен. За да бъде убит по-късно — или за да бъде превърнат във вампир.

— Наистина ли мислиш, че родителите й нямаше да й кажат? — попита Мат настойчиво. — Или да се опитат да заличат спомена й? Като се има предвид, че тя е била — на колко, три години?

Госпожа Флауърс, която досега не бе казала нито дума, сега заговори тъжно:

— Скъпата Мередит може да е решила да блокира истината. Трудно е да се каже какво ще направи едно тригодишно дете. Ако родителите й никога не са потърсили професионална помощ… — Погледна въпросително към Мередит.

Момичето поклати глава.

— Противоречи на правилата — промълви. — Искам да кажа, че ако се придържам стриктно към тях, не би трябвало да ви казвам нищо от това, особено на Стефан. Но повече не можех да се сдържам… да имам толкова добри приятели, а постоянно да ги мамя.

Елена отиде при Мередит и силно я прегърна.

— Ние разбираме — отрони. — Не зная какво ще стане занапред, ако решиш да станеш активен ловец…

— Мога да обещая, че моите приятели няма да са в списъка на жертвите ми — заяви Мередит. — Между другото — додаде, — Шиничи знае. Аз съм тази, която през целия си живот е пазила тайна от приятелите си.

— Вече не. — Елена отново я прегърна.

— Поне вече няма тайни — промълви госпожа Флауърс нежно, а Елена я изгледа остро. Нищо не беше толкова просто. А Шиничи бе направил доста предсказания.

Тогава видя изражението в кротките сини очи на възрастната жена и осъзна, че това, което е най-важно в момента, не беше истината или лъжата, нито равносметката, а просто да се успокои Мередит. Погледна към Стефан, докато все още прегръщаше приятелката си, и видя същото изражение и в неговите очи.

И това… я накара някак си да се почувства по-добре. Защото, ако наистина вече „нямаше тайни“, тя трябваше да разгадае чувствата си към Деймън. А това я плашеше много повече, отколкото да се изправи лице в лице с Шиничи, което само по себе си бе достатъчно красноречиво.

— Поне разполагаме с грънчарско колело — някъде тук — заговори госпожа Флауърс. — И с пещ зад къщата, макар че цялата е обрасла с вибурнум и орлови нокти. Преди правех саксии, които слагах пред пансиона, но децата идваха и ги чупеха. Мисля, че бих могла да измайсторя урна като тази, която Елена е видяла, ако може да ми я нарисува. Но може би е по-добре да почакаме да пристигнат снимките на господин Залцман.

Мат казваше само с устни нещо на Стефан. Елена не можа да го разбере, докато не чу гласа на Стефан в съзнанието си. Той казва, че Деймън му споделил преди време, че тази къща прилича на битак — можеш да намериш всичко, ако го търсиш достатъчно усърдно.

Деймън не си го е измислил! Мисля, че първо го каза госпожа Флауърс и всички започнаха да го повтарят!, изпрати му Елена телепатично послание, при това доста разпалено.

— Когато получим снимките — продължаваше да говори госпожа Флауърс оживено, — можем да помолим госпожа Сайтоу да ни преведе написаното върху делвите.

Мередит най-после се отдръпна от Елена.

— А дотогава можем само да се молим, че Бони няма да се забърка в някаква неприятност — заключи тя, възвърнала самообладанието си. — Веднага започвам.

Бони беше сигурна, че може да стои далеч от всякакви неприятности.

Беше сънувала странен сън — в който бе напуснала тялото си и заедно с Елена бе отишла на Острова на гибелта. За щастие, изглежда, това беше изцяло извънтелесно преживяване, а не нещо, над което трябва да размишлява и да се опитва да разгадае скритото му значение. Не означаваше, че тя е обречена или нещо подобно.

Освен това, успя да преживее още една нощ в тази кафява стая, а Деймън скоро трябваше да дойде и да я измъкне оттук. Но не преди тя да се сдобие със захарен бонбон. Или два.

Да, бе усетила вкуса на лакомството в историята от предишната нощ, но Марит беше толкова добро момиче, че чакаше първо да се навечеря, преди да изяде още един бонбон. Вечерята заемаше преобладаваща част от следващата история за семейство Дъстбин, в която тя се потопи тази сутрин. Но тя бе изпълнена с ужаса на малката Марит, която вкусваше първото си парче черен дроб от саморъчно уловена плячка. Бони побърза да отдръпне звездната сфера от слепоочието си, решена да не прави нищо, което би могло да я пренесе на някой човешки ловен участък.

Но след това съвсем импулсивно преброи парите си. Имаше пари. Знаеше къде е магазинът. А това означаваше… да отиде на пазар!

Когато наближи времето да ходи до тоалетната, тя успя да увлече в разговор момчето, което обикновено я придружаваше до външната тоалетна. Този път го накара да се изчервява толкова силно и толкова често да подръпва края на ухото си, че когато накрая го помоли да й даде ключа да отиде сама — та нали отлично знаеше пътя, — той отстъпи и й позволи да отиде, като само я помоли да побърза.

И тя наистина побърза — пресече улицата и се шмугна в малкия магазин, който ухаеше толкова силно на разтопен фъдж, пресни бонбони с карамел и други вкуснотии, които щеше да разпознае и със завързани очи.

Освен това знаеше какво точно иска. Представяше си го съвсем ясно от историята и вкусеното от Марит.

Захарният бонбон беше кръгъл като истинска слива, а тя бе усетила вкуса на фурми, бадеми, подправки и мед — и може би стафиди. Според историята щеше да струва пет соли, но за всеки случай Бони беше взела със себе си петнайсет от малките медни монети.

Когато влезе в магазина, тя се огледа предпазливо. Имаше доста клиенти, може би шест или седем. Едно момиче с кестенява коса носеше същата широка дреха като Бони и имаше изтощен вид. Бони пристъпи крадешком към непознатата и пъхна пет от медните си монети в напуканата ръка на момичето, като си мислеше — ето, сега и тя ще може да си купи захарен бонбон като мен; това би трябвало да я разведри. И наистина: момичето я дари с онази усмивка, с която мама Дъстбин често награждаваше Марит, когато направеше нещо хубаво.

Чудя се дали може да я заговоря?, помисли си Бони.

— Тук изглежда доста оживено — прошепна, като сведе глава.

— И постоянно е така — прошепна момичето в отговор. — Вчера през целия ден все се надявах, но винаги влизаше поне един благородник, когато последният излезеше.

— Искаш да кажеш, че трябва да чакаш, докато магазинът се изпразни, за да…?

Момичето с кестенявата коса я изгледа любопитно.

— Разбира се — освен, ако не купуваш за господарката или господаря си.

— Как се казваш? — отрони Бони едва чуто.

— Келта.

— Аз съм Бони.

При тези думи Келта прихна в приглушен кикот.

Бони се почувства обидена; току-що бе подарила на Келта захарен бонбон — или парите, с които да си го купи, а тя й се присмиваше.

— Съжалявам — смотолеви Келта, когато кикотът й секна. — Но не мислиш ли, че е забавно, че през последната година толкова много момичета смениха имената си на Алиана, Мардит и Бона — на някои роби дори им бе позволено да го сторят.

— Но защо? — удиви се толкова искрено Бони, че Келта тутакси й отговори:

— Как защо? Заради историята, разбира се. За да носят имената на онези, които убиха Блудуед, докато тя вилнееше из града.

— Такова велико събитие ли е било?

— Ти май наистина не знаеш? След като тя бе убита, всичките й пари се разпределиха в пети сектор, където тя живееше, и останаха достатъчно, за да празнуваме. Аз съм от там. Толкова се страхувах, когато се случеше да ме изпратят да предам съобщение или нещо друго, след като се стъмни, защото Блудуед можеше да е точно над теб, без да я усетиш, докато… — Келта пъхна парите в джоба си, за да имитира нокти, спускащи се върху невинна ръка.

— Но ти наистина си Бона. — Белите зъби на Келта блеснаха на фона на доста мръсната й кожа. — Или поне така каза.

— Да — промълви Бони, изпълнена с неясна тъга. — Аз съм Бона, така е! — В следващия миг се развесели. — Магазинът е празен!

— Да, наистина! О, ти ми носиш късмет, Бона! Аз чаках два дни.

Приближи до щанда, без да се страхува, което вдъхна смелост и на Бони. После попита за нещо, наречено кърваво желе, което на Бони й заприлича на малка формичка ягодово желе с нещо по-тъмно в средата. Келта се усмихна на Бони изпод падналите върху челото й дълги, несресани кичури, и си отиде.

Мъжът, който държеше сладкарницата, погледна с копнеж към вратата, явно надявайки се да влезе някой свободен, например благородник. Но никой не се появи и той бе принуден да се извърне към Бони.

— А ти какво искаш? — попита грубо.

— Само един захарен бонбон, ако обичате. — Бони се постара с все сили гласът й да не трепери.

Мъжът явно бе отегчен.

— Покажи ми пропуска си — заповяда раздразнено.

В този момент Бони внезапно осъзна, че всичко ще се оплеска, при това ужасно.

— Хайде де, какво чакаш! По-бързо! — Все още загледан в счетоводния си тефтер, мъжът щракна с пръсти.

В същото време Бони опипваше торбестата си дреха, като отлично знаеше, че няма джоб, както и никакъв пропуск.

— Но аз мислех, че не ми е нужен пропуск, когато не пресичам секторите — смънка тя накрая.

Сега мъжът се надвеси над щанда.

— Тогава ми покажи пропуска си на свободна — изръмжа той, а Бони направи единственото, което успя да измисли. Обърна се и побягна, но преди да стигне до вратата, почувства внезапно пареща болка в гърба. Сетне всичко се размаза и тя така и не разбра кога се свлече на пода.