Полунощ

27

Стефан се извъртя и видя Бони, увита само с една кърпа. Опитваше се да възпре Елена, която беше в подобно одеяние. Косата на Елена бе мокра и невчесана. Нещо я бе накарало да изскочи от ваната и да изтича право в коридора.

Стефан бе изненадан от реакцията на Деймън. Нима бе тревога искрата, проблеснала в бездънните му тъмни очи, толкова пъти оставали абсолютно равнодушни, докато бяха наблюдавали хиляди катастрофи, нещастия, беди и жестокости?

Не, невъзможно. Но определено приличаше на това. Елена приближаваше. Гласът й отекваше звънко в просторния коридор.

— Деймън! Виждам те! Не мърдай оттам — идвам, за да те убия!

Този път проблясването не можеше да се сбърка. Деймън погледна към полуотворения прозорец.

Междувременно Бони бе изгубила битката с Елена, която тичаше като газела към кабинета. Очите й обаче не бяха кротки като на сърна. Стефан зърна опасния блясък в тях, докато любимата му го избягна в устрема си — най-вече защото той не се осмели да я сграбчи за кърпата, а всяка останала част от тялото й бе хлъзгава от пяната. Сега Елена се изправи пред Деймън, който стана от стола.

— Как си могъл? — изкрещя тя. — Да използваш Бони по този начин — да й въздействаш с внушението, да я упоиш — и то само за да заграбиш това, което не ти принадлежи! Да използваш почти цялата Сила, останала в звездната сфера на Мисао — нима не помисли какво ще направи Шиничи, когато разбере? Той насочи гнева и омразата си към нас — и само един Бог знае дали пансионът още го има?

Деймън отвори уста, но Елена не бе свършила.

— А след това да доведеш Бони в Тъмното измерение — не ми пука дали си искал да пропиляваш отварянето на Портата, или не. Знаеше, че не бива да я водиш тук.

Сега вече Деймън се ядоса.

— Аз…

Но Елена го прекъсна без колебание.

— А след като си я довлякъл тук, си я изоставил. Изоставил си я уплашена, сама, заключена в една стая, без да й е разрешено да погледне дори през прозореца, с колекция от звездни сфери, които ти дори не си си дал труда да провериш — но които са били напълно неподходящи и заради тях са я преследвали кошмари! Ти…

— Ако малката тъпачка просто бе проявила капка здрав разум да чака кротко…

— Какво? Какво каза?

— Казах, че ако малката тъпачка просто бе проявила капка здрав разум…

Стефан, който се раздвижи, затвори за секунда очи. Отвори ги тъкмо навреме, за да види плесницата и да почувства пълната Сила, която Елена бе вложила в нея. Главата на Деймън се завъртя.

Това, което го сащиса — макар че бе заел определена позиция тъкмо заради това, — бе ръката на Деймън, която се стрелна нагоре като глава на кобра. Не последва ответен удар, но Стефан вече бе вдигнал Елена високо във въздуха и бе отстъпил назад, извън обсега му.

— Пусни ме! — извика Елена, опитвайки се да се изскубне от ръцете на Стефан или поне да стъпи отново на земята. — Ще го убия!

Следващото смайващо нещо секнало буйната ярост, която Стефан усещаше, че пулсира в аурата на Елена беше, че тя всъщност печелеше борбата, въпреки факта, че той бе многократно по-силен от нея. Част от това се дължеше на кърпата, която заплашваше да се свлече всеки миг. Друга част — на това, че Елена бе усвоила необичаен стил на борба с по-силни противници — поне с онези, които имаха някаква съвест. Тя съзнателно се хвърляше напред в схватката, стигайки до положение, когато не можеше да бъде спряна, без да бъде наранена, но при все това не се отказваше. Накрая той трябваше да избере или да й причини болка, или да отстъпи.

В този момент Елена застина неподвижно. После извърна глава, за да погледне зад него.

Стефан също погледна назад и сякаш през него премина електрически ток.

Бони стоеше точно зад тях, вперила поглед в Деймън, устните й бяха разтворени от мъка, в широко отворените й кафяви очи блестяха сълзи, които се стичаха по страните й.

Стефан мигновено я пусна, дори още преди да зърне умоляващия поглед на Елена. Той разбра: настроението й и динамиката на ситуацията внезапно се бяха преобърнали наопаки.

Елена нагласи кърпата си и се обърна към Бони, но приятелката й вече се отдалечаваше тичешком надолу по коридора. По-дългите крачки на Елена й позволиха да настигне след миг Бони. Улови по-дребното момиче и я спря, не толкова с физическа сила, колкото със сестрински магнетизъм.

— Не се тревожи за онази змия. — Гласът на Елена достигна съвсем ясно до тях, каквото очевидно и бе намерението й. — Той е… — Тук Елена се впусна в доста цветисти ругатни.

Стефан ги чуваше съвсем отчетливо и забеляза, че не след дълго преминаха в успокоителни звуци, когато Елена зави към вратата на банята.

Стефан стрелна косо брат си. Нямаше нищо против, в този миг да се сбие с него; самият той трепереше от гняв заради Бони. Но Деймън не му обърна никакво внимание, все едно беше част от тапетите по стените, взирайки се в нищото с изражение на ледена ярост.

В този миг Стефан чу лек звук откъм дъното на коридора, което беше доста далеч. Ала вампирските му сетива го предупредиха, че персоната пред него определено беше жена с положение и власт, вероятно домакинята им. Той пристъпи напред, така че тя да бъде поздравена поне от някой с дрехи.

Обаче в последния миг Елена и Бони се появиха пред него, облечени в роби — по-скоро рокли — едновременно семпли и елегантни, истински творения на гений. Тоалетът на Елена бе неофициално одеяние в тъмносиньо, а вече започващата й да съхне коса се стелеше като разтопено злато по раменете й. Бони бе облечена в по-къса и светла дреха: от бледовиолетова материя с проблясващи сребристи нишки. И двата тоалета, внезапно осъзна Стефан, щяха да изглеждат добре и на непресекващата слънчева светлина, както и в затворено помещение без прозорци, осветявано от газени лампи.

Той си спомни историите, които Елена му бе разказвала за дизайнерските рокли, създадени от лейди Улма за нея, и сега се убеди, че каквато и да бе домакинята му, тя определено е истински гений във висшата мода.

В този миг Елена се затича, изящните й златни сандали проблеснаха, а сребристите пантофи на Бони я последваха. Стефан също хукна, страхувайки се от неочаквана опасност. Всички стигнаха едновременно в дъното на коридора. Стефан видя, че жената, застанала там, беше облечена в още по-великолепни одеяния от тези на момичетата. Роклята й бе от тъмночервена коприна, тежка огърлица с диаманти и рубини висеше на шията й, на ръката й проблясваше пръстен, но не носеше гривни.

Момичетата се сведоха в дълбоки, елегантни поклони. Стефан също направи галантен поклон.

Лейди Улма протегна двете си ръце към Елена, която изглеждаше почти обезумяла от нещо, което Стефан не разбираше. Елена пое протегнатите ръце, дишаше бързо и накъсано.

— Лейди Улма, толкова си слаба…

Тогава се чу гукане на бебе. Лицето на Елена грейна, усмихна се на лейди Улма и издиша забързано. Млада прислужница — изглеждаше по-млада дори от Бони — сложи нежно в ръцете на лейди Улма малко вързопче от дантела и най-фина батиста. Елена и Бони преглътнаха сълзите си, докато свеждаха сияещите си лица над детето, издавайки гальовни, безсмислени звуци. Стефан ги разбираше — момичетата познаваха лейди Улма, откакто беше изтерзана и пребита почти до смърт робиня, отчаяно опитваща се да запази детето си.

— Но как…? — запелтечи Елена. — Видяхме те само преди няколко дни, а това бебе е на няколко месеца…

— Няколко дни? Толкова ли ви се стори? — попита лейди Улма. — За нас бяха много месеци. Но магията все още действа, Елена! Твоята магия остана! Раждането беше лесно — много лесно! А и доктор Мегар ме увери, че ти си ме спасила, преди тя да пострада от насилието и мъченията, които съм преживяла. Вече се опитва да говори! Всичко се дължи на теб, Елена, на твоето вълшебство!

Лейди Улма понечи да коленичи в краката на Елена. Но не се наведе и няколко сантиметра, защото Елена улови ръцете й и извика:

— Лейди Улма, не!

На свой ред Стефан, със светкавична бързина, се озова до младата прислужница и подхвана лейди Улма под мишниците.

— Аз не съм вълшебница — додаде Елена. — Стефан, кажи им, че не съм.

Стефан послушно се наведе към ухото на високата жена.

— Елена е най-могъщата вълшебница, която съм срещал — прошепна. — Тя притежава Сила, която дори аз не разбирам.

— Ахх! — възкликна Елена в безмълвен смут.

— Знаеш ли как ще я нарека? — продължи лейди Улма. Лицето й, макар и да не бе красиво по общоприетите стандарти, беше поразително с аристократичната си комбинация от римски нос и високи скули.

— Не. — Елена се усмихна, сетне извика: — Не! Моля те! Не я обричай на живот от очаквания и ужас. Не изкушавай някой да я нарани, докато е още дете. О, лейди Улма!

— Но, мой скъпи ангел спасител…

Но Елена реши да установи контрол над ситуацията. Веднъж поела нещата в свои ръце, трудно някой би могъл да я спре.

— Лейди Улма — заговори с ясен глас, — прости ми, задето се бъркам в делата ти. Но Бони ми каза… — Спря и се поколеба.

— За нещастията на силни и изпълнени с надежда млади момичета, в по-голямата си част бедни или робини, които са приели имената на трите най-смели и благородни млади жени, стъпвали някога по Земята — довърши лейди Улма вместо нея.

— Нещо подобно — смънка Елена и се изчерви.

— Никой не се е нарекъл Деймън — вметна весело младата бавачка, без никаква зъл умисъл. — Нито момчета, нито момичета.

На Стефан му се прииска да я разцелува.

— О, Лакшми. — Елена прегърна игривата и неопитна тийнейджърка. — Не забелязах, че това си ти. Чакай да те огледам по-отблизо. — Отдалечи се от момичето на една ръка разстояние. — Знаеш ли, че си пораснала поне два сантиметра и половина, откакто те видях за последен път?

Лакшми засия.

Елена се извърна отново към лейди Улма.

— Да, наистина се боя за детето. Защо не я наречеш Улма?

Аристократичната дама притвори за миг очи.

— Защото, моя скъпа Елена, Хелена, Алиена, Алиана, Лейни, Ела… не бих желала никой да носи името „Улма“, камо ли собствената ми дъщеря.

— Защо не я наречете Адара? — попита Лакшми внезапно. — Винаги съм си мислела, че е много хубаво име, още когато бях дете.

Настъпи тишина — почти шокираща тишина.

— Адара е много хубаво име — промълви Елена накрая.

— И никак не е опасно — добави Бони.

— Не би я спряло да започне революция, ако поиска — присъедини се Стефан.

Последва пауза. Всички погледнаха към Деймън, който се взираше с безизразно изражение през прозореца. Всички бяха застинали в очакване.

Най-накрая той се извърна.

— О, отлично — рече безучастно. Явно нямаше представа — а и никакъв интерес — към това, за което говореха.

— О, стига, Деймън. — Очите на Бони още бяха подпухнали, но тя говореше с безгрижен тон. — Присъедини се и ти към нас! Така лейди Улма ще е сигурна. — Мили Боже, каза си Стефан, това е най-доброто и опрощаващо момиче в цялата вселена.

— Тогава се присъединявам — рече Деймън равнодушно.

— Прости ни — заяви Елена сковано. — Напоследък всички преживяхме доста трудности.

Лейди Улма я разбра.

— Разбира се, че преживяхте — изрече тя с усмивка на някой, познал и по-тежки страдания. — Бони ни разказа за разрушаването на града ви. Много съжалявам. Сега се нуждаете от храна и почивка. Ще заповядам да ви съпроводят до стаите ви.

— Трябваше да ти представя Стефан, но бях толкова разтревожена, че пропуснах да го сторя — засуети се Елена. — Стефан, това е лейди Улма, която беше много добра с нас. Лейди Улма — ами, ти знаеш кой е той. — Повдигна се на пръсти и целуна продължително Стефан. Достатъчно продължително, че накрая Стефан се освободи нежно от прегръдката й. Беше почти изплашен от тази проява на лошо възпитание. Елена наистина беше много ядосана на Деймън. И ако не му простеше, сцените щяха да стават все по-разгорещени — и ако не се лъжеше, Елена бе почти готова да призове Крилете на разрушението.

Той дори не си помисляше да помоли Деймън да прости на когото и да било.

След като момичетата прекараха известно време да си шепнат в захлас за бебето, всички бяха съпроводени до разкошните им спални, всяка обзаведена с отличен вкус до най-малките подробности. Както обикновено, всички се събраха в една стая, която се оказа спалнята на Стефан.

На леглото имаше достатъчно място и за тримата. Деймън не присъстваше, но Стефан бе готов да заложи безсмъртния си живот, че ги слушаше.

— Добре — поде забързано Елена, след което заговори по-спокойно. Обясни на Бони всичко, което се бе случило от сдобиването със специалните ключове на Шиничи и Мисао до полета им до банята на лейди Улма.

— Да ти отнемат толкова огромна Сила само за един миг… — Бони бе свела глава и не бе трудно да се досетят кого имаше предвид. Вдигна глава. — Моля те, Елена. Не бъди толкова ядосана на Деймън. Зная, че е направил някои лоши неща — но той беше толкова нещастен…

— Това не е извинение — прекъсна я Елена. — И честно казано, аз…

Недей, Елена! Не й казвай, че се срамуваш от нея, задето се е забъркала във всичко това! Тя и без това вече достатъчно се срамува от себе си!

— Той ме изненада — заяви Елена след кратко колебание. — Зная със сигурност, че е загрижен за теб. Дори си има галено име за теб: ти си неговото червено птиченце.

Бони подсмръкна.

— Винаги си казвала, че галените имена са глупави.

— Да, но аз имах предвид имена като — ох — ако те нарича „бонбонче“ или нещо подобно.

Бони вдигна глава.

— Макар че това би било подходящо за бебето! — Върху лицето й внезапно грейна усмивка като дъга след буря.

— О, да, нали е толкова сладка? Никога не съм виждала толкова щастливо бебе. Маргарет също имаше навик да те поглежда по същия начин с големите си очи. Адара — ако тя е Адара — би трябвало да има щастлив живот…

Стефан се облегна на таблата на леглото. Елена бе овладяла ситуацията.

Сега можеше да се посвети на тревогите си за пътешествието на Деймън. След миг се отърси от мислите си, за да установи, че Бони говореше за съкровището.

— И те продължиха да ме разпитват, а аз не можех да проумея защо, след като звездната сфера с историята беше в онази стая. Само че историята я нямаше — Деймън проверил. Шиничи тъкмо се канеше да ме хвърли през прозореца, когато Деймън ме спаси. Пазителите също ме питаха за историята.

— Странно — промълви Стефан и се наведе напред. — Бони, кажи ми как за пръв път почувства тази история; къде беше и всички обстоятелства.

— Ами, първо видях историята за едно малко момиче на име Марит, което отиде да си купи захарен бонбон — поде Бони. — Затова на следващия ден аз се опитах да направя същото. След това си легнах, но не можах да заспя. Така че взех отново звездната сфера и тя показа историята за съкровищата на китсуне. Историите следваха поред, така че тази трябва да е била след приказката за Марит и сладкарницата. И тогава внезапно се озовах извън тялото си и летях с Елена точно над колата на Аларик.

— Правила ли си нещо между преживяването на историята и лягането си в леглото? — попита Стефан.

Бони се замисли, стиснала малките си устни, които приличаха на розова пъпка.

— Предполагам, че съм угасила газената лампа. Всяка нощ намалявах пламъка на лампата, така че едва да мержелее.

— А увеличи ли го отново, когато не можа да заспиш и отново взе звездната сфера?

— Хм… не. Но звездните сфери не са книги! Не ти е нужно да гледаш, за да преживееш история.

— Нямах това предвид. Как намери звездната сфера в онази полутъмна стая. Само една звездна сфера ли имаше на пода близо до теб?

Бони свъси вежди.

— Ами… не. Имаше двайсет и шест звездни сфери. Две от тях бяха ужасни; изритах ги в ъгъла. Двайсет и пет бяха сапунки — толкова отегчително. Не разполагах с рафтове, където да ги сложа…

— Бони, искаш ли да знаеш какво аз си мисля, че се е случило?

Бони примигна и кимна.

— Мисля, че ти си прочела историята за децата, а след това си си легнала. И всъщност си заспала много бързо, въпреки че си сънувала, че си будна. Това, което си сънувала, е било предчувствие…

Бони изпъшка.

— Още едно от онези? Но тогава дори нямаше на кого да го разкажа!

— Точно така. Но си искала да разкажеш на някого и това желание те е довело — по-точно твоя дух — при Елена. Но Елена беше толкова разтревожена как да се свърже с Аларик, че е имала извънтелесно преживяване. Сигурен съм, че тя също е била заспала. — Стефан погледна към Елена. — Какво мислиш за това?