Полунощ

5

— Мислех, че искаш да излезем, за да поговорим с Деймън — рече Стефан, все още ръка за ръка с Елена, която зави рязко към паянтовата стълба, водеща към стаите на втория етаж, а над тях — към тавана на Стефан.

— Ами, освен ако не убие Мат и не избяга, не виждам защо да не поговорим с него утре сутринта. — Елена погледна към Стефан и му се усмихна. — Последвах съвета ти и се замислих за тях. Мат е корав куотърбек, а сега и двамата са хора, нали? Както и да е, и без това е време за вечерята ти.

— Вечеря? — Кучешките зъби на Стефан откликнаха машинално, всъщност смущаващо бързо. Той наистина трябваше по-късно да си поговори с Деймън и да се увери, че брат му съзнава положението си като гост в пансиона — нищо повече, — но беше истина, че можеше да го стори и утре. Навярно дори щеше да има по-голям ефект, ако го отложи до сутринта, когато Деймън ще е дал воля на потиснатия си гняв и накрая се е поуспокоил.

Притисна език към зъбите си, опитвайки се да ги прибере, но лекото дразнение бе изострило върховете им, порязвайки устната му. Сега го боляха със сладка болка. И всичко в отговор на една-единствена дума: вечеря.

Елена го стрелна закачливо през рамо и се изкиска. Тя беше една от онези щастливки със страхотен смях. Но това беше палав кикот, като отглас от детството й, пълно с лудории и шеги. Стефан изпита желание да я погъделичка, за да се наслади още на смеха й; изпълни го с желание да се засмее заедно с нея; да я сграбчи и да поиска да узнае шегата. Ала вместо това попита:

— Какво има, любима?

— Някой има остри зъби — отвърна тя невинно и отново се изкиска. Той се прехласна за миг, докато се взираше възхитено в нея, и внезапно осъзна, че ръката й се е изскубнала от неговата. Смехът й бликна като мелодичен поток от бистра вода върху скала и тя се затича нагоре по стълбите. Едновременно да го подразни и да му покаже в каква добра форма е, помисли си той. Елена знаеше, че ако се спъне или политне, той ще реши, че даряването на кръв й вреди.

Досега даването на кръв изглежда не се бе отразило зле върху никой от приятелите й, иначе Стефан щеше да откаже да приема кръв от този човек. Но дори Бони, деликатна и нежна като водно конче, не изглеждаше да е пострадала.

Елена хукна нагоре по стълбите, уверена, че Стефан я следва с усмивка, без сянка на недоверие към нея. Не го заслужаваше, но това само я правеше още по-нетърпелива да му угоди.

— Ти вечеря ли? — попита Стефан, когато стигнаха стаята му.

— Отдавна. Печено говеждо, сготвено — усмихна се девойката.

— Какво каза Деймън, когато най-после разбра, че си ти, и видя храната, която си му занесла?

Елена отново се засмя звънко. Нищо, че имаше сълзи в очите; изгарянията и порязаните места я боляха и заедно със случката с Деймън оправдаваха плача й.

— Нарече го кървав хамбургер. Беше стек тартар. Но, Стефан, не искам сега да говоря за него.

— Не, разбира се, че не искаш, любима. — Стефан тутакси доби разкаян вид. Освен това се опитваше упорито да прикрие нетърпението си за храна, но не можеше дори да контролира кучешките си зъби.

Нито пък Елена беше в настроение да отлага повече. Настани се върху леглото и развърза внимателно превръзката, която госпожа Флауърс току-що й бе направила. Стефан внезапно се обезпокои.

— Любима… — Спря рязко.

— Какво? — Елена бе махнала превръзката и се взираше изпитателно в лицето му.

— Ами… не е ли по-добре да взема от ръката ти? И без това вече достатъчно те боли, а и не искам да разваля с нещо лечението на госпожа Флауърс против тетанус.

— Около раната има много място — заяви Елена бодро.

— Но едно ухапване върху порязаните места… — Отново спря.

Елена го погледна. Познаваше своя Стефан. Искаше да й каже нещо. Кажи ми, подкани го тя.

Стефан най-сетне срещна погледа й, а после доближи уста до ухото й.

— Мога да излекувам раните — прошепна. — Но… това ще означава да ги отворя отново, за да прокървят. Ще те заболи.

— И може да се отровиш! — рече Елена остро. — Не разбираш ли? Само Бог знае какво е сложила върху тях госпожа Флауърс…

Усети смеха му и топли тръпки плъпнаха по гръбнака й.

— Не можеш толкова лесно да убиеш един вампир — заяви той. — Ние умираме само ако ни прободат с кол в сърцето. Но аз не искам да ти причинявам болка — дори и за да ти помогна. Мога да ти въздействам, за да не чувстваш нищо…

— Не! Не! — отново го прекъсна момичето. — Нямам нищо против да боли. Важното е ти да поемеш толкова кръв, колкото ти е нужна.

Стефан уважаваше достатъчно Елена, за да знае, че не бива два пъти да й задава един и същ въпрос. А и вече едва се сдържаше. Гледаше я, докато легна, сетне се изтегна до нея и се наведе към раните, намазани с нещо зелено. Облиза ги нежно, отначало по-скоро колебливо, после прокара гладкия си език по тях. Нямаше представа как се развива лечението, нито какви са химикалите върху раните на Елена. Реакцията му бе инстинктивна, както дишането при хората. Но след минута се засмя тихо.

— Какво? Какво? — попита настоятелно Елена и се усмихна, когато дъхът му я погъделичка.

— Кръвта ти има вкус на лимонов балсам — отвърна Стефан. — Рецептата на баба съдържа лимонов балсам и алкохол! Вино с лимонов балсам!

— Това добре ли е, или зле? — попита Елена несигурно.

— Добре е — поне за разнообразие. Но аз повече харесвам кръвта ти чиста, без примеси. Боли ли те много?

Девойката усети, че се изчервява. Деймън бе излекувал по този начин бузата й, когато бяха в Тъмното измерение. Тогава Елена бе защитила от свистящия камшик една окървавена робиня, закривайки я с тялото си. Знаеше, че историята е известна на Стефан. Сигурно всеки път, когато я видеше, тази почти незабележима бяла линия върху скулата й му напомняше, че е била докосвана също толкова нежно, за да заздравее.

В сравнение с онази рана, тези драскотини са нищо — изпрати му мислено послание Елена. Ала внезапно я побиха тръпки.

Стефан! Досега не съм те молила да ми простиш, задето защитих Улма, рискувайки възможността да те спася. Или, по-лошо — задето танцувах, докато ти умираше от глад — задето се правех на светска дама, за да можем да се доберем до двете половини на лисичия ключ…

Мислиш ли, че ми пука? — Гласът на Стефан беше престорено гневен, докато галеше нежно раната на гърлото й. — Направила си това, което е било необходимо, за да ме проследиш… да ме откриеш… да ме спасиш… след като те изоставих сама тук. Мислиш ли, че не разбирам? Не заслужавам спасението…

Елена изхълца задавено.

Никога не го казвай! Никога! Предполагам… предполагам, че съм знаела, че ще ми простиш — в противен случай бижутата, които носех, щяха да ме изгарят като нажежено желязо. Трябваше да те проследим с ловджийски кучета, все едно си лисица — и толкова се страхувахме, че само заради една погрешна стъпка би могъл да бъдеш обесен… или ние да бъдем.

Сега Стефан я държеше здраво.

Как да те накарам да разбереш? — попита. — Ти се отказа от всичко — дори от свободата си — заради мен. Стана робиня. Ти… ти… беше „наказана“…

Откъде знаеш? Кой ти каза? — попита Елена обезумяло.

Ти ми каза, любима. В съня си.

Но, Стефан… Деймън отне болката. Знаеш ли това?

Стефан остана мълчалив за миг, сетне отвърна:

Разбирам… Досега не знаех.

В съзнанието на Елена се заредуваха сцени от Тъмното измерение. Онзи град на потъмнели дрънкулки — на измамен блясък, където плющенето на камшика и бликналата кръв по стената изтръгваха не по-малко шумни възторзи от шепа рубини, пръснати по тротоара…

Любов моя, не мисли за това. Ти ме последва, спаси ме и сега сме тук заедно — промълви Стефан. И последната рана заздравя — и той отпусна буза върху нейната. — Само това ме интересува. Ти и аз — заедно.

Елена беше почти замаяна от облекчението, че й е простено — но имаше нещо вътре в нея, нещо, което бе растяло и растяло през седмиците, прекарани в Тъмното измерение. Едно чувство към Деймън, което не се дължеше само на нуждата й от помощта му. Чувство, което Елена смяташе, че Стефан разбира. Чувство, което дори можеше да промени отношенията между тримата: нея, Стефан и Деймън. Но сега изглежда Стефан предполагаше, че всичко ще бъде, както преди да го отвлекат.

О, защо да се терзае за утрешния ден, когато тази вечер бе толкова щастлива, че й идеше да се разплаче от радост?

Това беше най-прекрасното чувство на света — увереността, че двамата със Стефан са заедно. Елена го накара да й обещае, отново и отново, че никога повече няма да я изостави, за да тръгне някъде сам, без значение за колко кратко, нито поради каква причина.

Но в момента Елена дори не можеше да се съсредоточи върху тревогите си от преди малко. Със Стефан винаги откриваха райското блаженство в прегръдките си. Бяха създадени един за друг, да бъдат завинаги заедно. Сега нищо друго нямаше значение, освен че си бе у дома.

„У дома“ беше там, където двамата със Стефан бяха заедно.