2

Елена не би могла да е била в безсъзнание повече от няколко секунди. Когато се свести, всичко си беше същото — макар да се питаше как не си бе срязала гърлото с ножа.

Знаеше, че подносът с чиниите и чашата с кафе бяха полетели в мрака в онзи първи миг, когато инстинктивно бе разтворила ръце. Но сега разпозна здравата хватка, разпозна уханието и разбра причината за ножа. И беше доволна, че го стори, защото се „гордееше“ със слабостта си толкова, колкото и Сейдж, ако беше на нейно място. Тя не беше от момичетата, които припадат!

Застави се да се отпусне в ръцете на Деймън, като внимателно избягна ножа. Искаше да му покаже, че тя не е заплаха.

— Здравей, принцесо — промълви в ухото й глас, галещ като кадифе. Девойката потръпна, но не от страх. Не, това беше нещо повече, сякаш отвътре цялата се разтопи. Ала той не отпусна хватката си.

— Деймън — изрече тя дрезгаво. — Тук съм, за да ти помогна. Моля те, пусни ме. Заради теб самия.

Ръката му се отдръпна от кръста й също така внезапно, както се бе сключила около него. Ножът вече не се притискаше в плътта й, макар че парещото усещане в гърлото й подсказваше, че Деймън го държи в готовност. Заместител на зъбите.

Чу се изщракване и стаята се обля в светлина.

Елена се извърна бавно към Деймън. И дори в този миг, когато беше блед и разрошен, с изпито от глад лице, той беше толкова прекрасен, че сърцето й се сви от сладостна болка. Черната коса, разпиляна върху челото; съвършените, изваяни черти на лицето; арогантната извивка на чувствените му устни — в момента стиснати мрачно…

— Къде е, Елена? — попита той рязко. Не какво. А къде. Знаеше, че тя не е глупава, и разбира се, знаеше, че хората в пансиона крият съзнателно звездната сфера от него.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — прошепна момичето.

Видя как очите му омекнаха от сянката на безпомощност и той пристъпи към нея, сякаш не можеше да се държи, ала в следващия миг лицето му отново стана сурово.

— Кажи ми и тогава може би и аз ще ти кажа повече.

— Аз… разбирам. Ами преди два дни си направихме график — рече Елена тихо. — Теглим жребий. Този, който изтегли листчето, на което е изписано кръстче, взима сферата от средата на кухненската маса, а всички останали се прибират в стаите си и остават там, докато този, на който се е паднало да вземе сферата, не я скрие. Днес не се падна на мен, така че не зная къде е. Но ти можеш да се опиташ да… ме изпиташ. — Девойката усети как тялото й изтръпна от страх при последните думи, почувства се слаба, безпомощна, лесно ранима.

Деймън се протегна и плъзна бавно ръка под косата й. Би могъл да удари главата й в стената или да я запрати през стаята. Би могъл просто да притисне врата й между ножа и ръката си, докато главата й не падне. Елена знаеше, че в сегашното си състояние бе готов да излее гнева си върху някой човек, но тя не стори нищо. Не каза нищо. Само стоеше и се взираше в очите му.

Деймън се наведе бавно към нея и докосна с устни — безкрайно нежно — нейните. Тя притвори очи. Ала в следващия миг той потръпна и отдръпна ръката си.

Чак тогава Елена се запита какво е станало с храната, която му носеше. Горещото кафе се бе разляло върху ръката й и едното й бедро, и бе попило в джинсите. Чашката и чинийката лежаха разбити на парчета на пода. Подносът и бисквитите бяха отскочили зад един стол. Обаче чинията със стека тартар по някакво чудо се бе приземила по дъно върху кушетката. Навсякъде бяха разпръснати прибори.

Елена усети как главата й клюмва, а раменете й се отпускат от страх и болка. Сега това бе нейната вселена — страхът и болката. Обгръщаха я отвсякъде, надвиваха я. Не беше ревла, но сега не можа да възпре сълзите, напиращи в очите й.



По дяволите!, помисли си Деймън.

Това беше тя. Елена. Той беше толкова сигурен, че някой противник го шпионира, че един от многобройните му врагове го е проследил и му устройва капан… някой, който е разбрал, че сега е слаб като дете.

Дори не му бе хрумнало, че може да е тя, докато не обви ръка около гъвкавото й тяло и не вдъхна парфюма на косата й, докато с другата притискаше студеното, хлъзгаво острие към гърлото й.

И тогава светна лампата и видя това, за което вече се бе досетил. Невероятно! Той не я бе познал. Спотайваше се отвън в градината, когато видя, че вратата на килера е отворена. Тутакси разбра, че има неканен гост. Ала с притъпените си сетива не можеше да отгатне кой е вътре.

Никакви извинения не можеха да прикрият фактите. Той бе наранил и изплашил Елена. Той я бе наранил. И вместо да й се извини, се бе опитал да изтръгне насила истината от нея заради егоистичните си стремежи.

А сега, гърлото й…

Погледът му се плъзна надолу до изящния наниз от червени капчици върху шията на Елена, където ножът я бе порязал, когато тя подскочи от страх, преди да се отпусне върху острието. Дали бе припаднала? Би могла да умре още в онзи миг, в ръцете му, ако не беше достатъчно бърз, за да отдръпне ножа.

Не спираше да си повтаря, че не се бои от нея. Че продължава да държи ножа несъзнателно. Но не си вярваше.

— Бях навън. Знаеш как ние, човешките същества, не можем да виждаме? — попита той. Осъзнаваше, че гласът му звучи равнодушно, без следа от разкаяние. — Все едно че през цялото време си обвит в памук. Елена, ние не можем да виждаме, да помирисваме, да чуваме. Рефлексите ми са като на костенурка и умирам от глад.

— Тогава защо не опиташ кръвта ми? — предложи тя неочаквано спокойно.

— Не мога — поклати глава Деймън, опитвайки се да не гледа мамещата рубинена огърлица, виеща се по деликатната бяла шия на девойката.

— Вече се порязах — промълви тя, а Деймън си помисли: Порязала се? Мили боже, това момиче е невероятно. Изрече го така, все едно е претърпяла малък инцидент в кухнята.

— Така че едновременно ще можем да проверим какъв е сега вкусът на човешката кръв за теб — додаде Елена.

— Не.

— Знаеш, че ще го направиш. Зная, че го осъзнаваш. Но не разполагаме с много време. Кръвта ми няма да тече вечно. О, Деймън — след всичко… едва миналата седмица…

Беше я гледал твърде дълго, знаеше го. Не само кръвта. Великолепната й златна красота, сякаш детето на слънчевия и лунния лъч бе влязло в стаята му и най-невинно го къпеше в светлината си.

Деймън изсъска, присви очи и стисна ръцете на Елена. Очакваше тя инстинктивно да се отдръпне, както когато я сграбчи отзад. Ала тя не помръдна назад. Вместо това нещо като нетърпелив пламък избухна в тези големи, малахитени очи. Устните й неволно се разтвориха.

Деймън знаеше, че е неволно. Имаше на разположение много години, за да научи как откликват младите жени. Знаеше какво означава, когато погледът й се спря първо върху устните му, преди да се вдигне към очите му.

Не мога отново да я целуна. Не мога. Начинът, по който тя ми въздейства, е обикновена човешка слабост. Тя не осъзнава какво е да си толкова млада и толкова невероятно красива. Някой ден щеше да го научи. Всъщност може по една случайност да я науча сега.

Сякаш прочела мислите му, Елена затвори очи. Отметна глава и преди да се усети, Деймън вече я държеше в прегръдките си. Тя му се отдаваше без остатък, показваше му, че въпреки всичко все още му вярва, все още…

… все още го обича.

Самият Деймън не знаеше какво ще направи, когато се наведе към нея. Умираше от глад. Гладът го разкъсваше като вълчи нокти. Караше го да се чувства замаян и объркан, загубил контрол и подвластен на изгарящото желание. Петстотин години вярваше, че единственото, което може да го засити, е пурпурният фонтан, бликнал от срязана артерия. Някакъв тъмен глас, идещ навярно от самия Дворец на Ада, му нашепваше, че можеше да направи това, което правят някои вампири, и да разкъса гърлото като върколак. Топлата плът може да засити човешкия глад. Какво да направи той, толкова близо до устните на Елена, толкова близо до кървящата й шия?

Две сълзи се отрониха изпод тъмните мигли и се плъзнаха надолу по страните й, преди да попият в златистата й коса. Преди да се усети, Деймън вкуси едната.

Все още девица. Е, това можеше да се очаква; Стефан все още бе твърде слаб, за да го вдигне. Ала циничната мисъл тутакси бе пропъдена от един образ, от няколко думи: дух, чист като току-що паднал сняг.

Той внезапно изпита съвсем различен глад, различна жажда. Единственото, което можеше да утоли тази нужда, беше наблизо. Отчаяно, нетърпеливо потърси и намери устните на Елена. И в същия миг осъзна, че губи целия си контрол. Това, от което се нуждаеше най-много, беше тук. Елена, макар да трепереше, не го отблъсна.

Толкова близо, той се къпеше в аурата й, златна като косата, чиито краища докосваше нежно. Зарадва се, когато тя потръпна от удоволствие, и той осъзна, че може да усеща мислите й. Елена излъчваше с невероятна интензивност, а телепатията бе единствената Сила, която му бе останала. Нямаше представа защо още я имаше, но я владееше. А в този момент искаше да я синхронизира с тази на Елена.

Безсрамница! Тя изобщо не мислеше! Елена предлагаше шията си, изцяло се покоряваше, забравила всяка друга мисъл, освен тази, че иска да му помогне, че неговите желания са и нейни. А в момента беше толкова отдадена на целувката, за да прави планове — нещо твърде необичайно за нея.

Тя е влюбена в теб, прошепна една малка част в него, която все още можеше да мисли.

Тя никога не го е казвала! Тя обича Стефан!, възрази гласът на разума.

Не е нужно да го казва. Тя го показва. Не се преструвай, че досега не си го забелязвал!

Но Стефан…!

Дали изобщо се сещаше за Стефан в този момент? Тя посреща с разтворени обятия вълчия глад, бушуващ в теб. Това не е краткотрайно удоволствие, бърза храна, нито дори постоянен донор. Това е самата Елена.

Тогава ще се възползвам от нея. Ако е влюбена, не може да се защитава. Тя все още е дете. Трябва да направя нещо.

Жарките целувки почти заглушаваха все по-отслабващото гласче на разума. Елена едва се държеше на крака. Той трябваше или да я положи някъде, или да й даде последен шанс да размисли и да го отблъсне.

Елена! Елена! По дяволите, зная, че ме чуваш. Отговори ми!

Деймън? — долетя слаб отклик. — О, Деймън, сега разбираш ли…?

Твърде добре, принцесо. Въздействах ти, така че би трябвало да зная.

Ти…? Не, лъжеш!

Защо да те лъжа? Не разбирам защо, но телепатията ми е все така силна. Все още съм сигурен в това, което искам. Но ти може би искаш да помислиш още малко, девице. Не изпитвам нужда да пия кръвта ти. Вече съм човек и в момента умирам от глад. Но не за кървавия хамбургер, който си ми донесла.

Елена се отдръпна от него. Деймън не се опита да й попречи.

— Мисля, че лъжеш — рече тя и срещна прямо погледа му. Устните й бяха подпухнали от целувките.

Деймън заключи образа й в скалата, пазеща тайните му, скътана в най-съкровеното кътче на съществото му. Втренчи тъмния си взор в нея.

— Защо да те лъжа? — повтори. — Просто мислех, че заслужаваш шанса сама да направиш своя избор. Или вече си решила да изоставиш малкото братче, докато е негодно за употреба?

Ръката на Елена се стрелна нагоре, но тя тутакси я отпусна.

— Използвал си внушението върху мен — изрече горчиво. — Не съм на себе си. Никога не бих изоставила Стефан — особено когато се нуждае от мен.

Ето това беше, истинският пламък на същността й, изгарящата златна истина. Сега можеше да се остави на горчивината да го разяжда, докато този чист дух следваше съвестта си.

Мислеше за това, ала вече усещаше как ослепителната й светлина избледнява, когато осъзна, че вече не държи ножа. Миг по-късно ужасът задвижи ръката му и той го дръпна рязко от гърлото й. Телепатичната му реакция беше чист рефлекс.

Какво, по дяволите, правиш? Искаш да се убиеш заради това, което казах? Това острие е като бръснач!

— Само правех малък разрез… — заекна Елена.

— От този малък разрез едва не бликна цял фонтан кръв! — Поне отново си бе възвърнал дар словото, въпреки свитото си гърло.

Елена също се бе съвзела.

— Казах ти, че зная не по-зле от теб, че трябва да пиеш кръв, преди да се опиташ да хапнеш нещо. Усещам, че кръвта отново тече по шията ми. Нека този път не се похабява.

Казваше самата истина. Поне не се бе наранила сериозно. Деймън виждаше, че свежата кръв тече от новия разрез, който толкова безразсъдно бе направила. Би било глупаво да се пропилее.

Деймън я улови напълно безстрастно за раменете. Повдигна брадичката й, за да огледа деликатната й, нежна шия. Няколко нови рубинени капки се стичаха надолу.

Половинвековният инстинкт му нашепваше, че това там е нектар и амброзия. Че това там е храна, успокоение, екстаз. Точно там, където бяха устните му, когато за втори път се наведе към нея… трябваше само да го вкуси… да пие…

Деймън се отдръпна, опитвайки се да се насили да преглътне, решен да не се изплюе. Не беше… не беше съвсем отвратително. Можеше да разбере как хората, с притъпените си сетива, засищат глада си с различни животни. Но това гъсто нещо с вкус на минерали не беше кръв… не притежаваше нищо от букета от аромати, упойващата сладост, кадифената, предизвикателна, живителна, велика сила на кръвта.

Приличаше на лоша шега. Изкушаваше се да ухапе Елена, само да прокара зъби по обикновената сънна артерия, да я одраска едва забележимо, за да усети лекото пукване, което щеше да избухне в небцето му, да го сравни, да се увери, че истинската течност някак си не беше там. Всъщност беше повече от изкушен; той го направи. Но не бликна кръв.

Мисълта му застина за миг. Да, той я бе одраскал — леко, но я бе одраскал. Но дори не бе разкъсал горния слой на кожата.

Притъпени зъби.

Деймън опипа зъбите си с език, очаквайки да се удължат, влагайки цялата сила на свитата си и объркана душа в желанието да се изострят.

И… нищо. Нищо. Всъщност бе прекарал целия ден в подобни напразни опити. Нещастно остави главата на Елена да се извърне.

— Това ли беше? — попита тя с треперлив глас. Толкова силно се опитваше да бъде смела заради него! Бедната, обречена, чиста душа и демоничният й любим. — Деймън, можеш да опиташ отново — подкани го. — Просто трябва да ме ухапеш по-силно.

— Няма смисъл — сряза я той. — Ти си безполезна…

Елена едва не се строполи на пода. Той я задържа права, докато прошепна злостно в ухото й:

— Знаеш какво имам предвид. Или предпочиташ да си вечерята ми вместо моята принцеса?

Елена поклати безмълвно глава. Отпусна се в прегръдките му и облегна глава на рамото му. Нищо чудно, че се нуждаеше от почивка след всичко, на което я бе подложил. Но как можеше да намери покой на рамото му… ами, не го проумяваше.

Сейдж! Деймън изпрати гневната си мисъл на всички честоти, които можеше да достигне, както бе правил през целия ден. Само ако успееше да открие Сейдж, всичките му проблеми щяха да се решат. Сейдж, призова го, къде си?

Никакъв отговор. Доколкото Деймън можеше да предположи, Сейдж бе задействал Портата към Тъмното измерение, която в момента стоеше безполезна и лишена от мощ в градината на госпожа Флауърс. Зарязвайки Деймън тук. Сейдж винаги беше светкавично бърз, когато трябваше да изчезне отнякъде.

Но защо бе изчезнал?

Беше го призовала имперска сила? Понякога Сейдж получаваше подобни заповеди. От Падналия, който живееше в Двореца на Ада, в най-долното от Тъмните измерения. И когато Сейдж ги получеше, се очакваше мигновено да се озове в това измерение, по средата на дума, милувка или каквото и да било. Досега Сейдж винаги бе успявал да стигне навреме и Деймън го знаеше. Знаеше го, защото Сейдж все още беше жив.

Следобедът след катастрофалния сблъсък на Деймън с букета, Сейдж бе оставил на полицата на камината учтива бележка, в която благодареше на госпожа Флауърс за гостоприемството й и дори оставяше гигантското си куче Сейбър и сокола си Талон, за да защитават къщата — бележка, която несъмнено бе написал предварително. Беше си отишъл по обичайния за него начин, непредвидим като пороя на вятъра и без да се сбогува. Явно бе решил, че Деймън ще намери лесно сам изход от проблемите си. Във Фелс Чърч имаше няколко вампира. Винаги имаше. Лей линиите на абсолютната Сила в земята ги привличаха дори когато нямаше нищо друго особено.

Проблемът беше, че тъкмо сега всички тези вампири бяха нападнати от малах — паразити, контролирани от злите лисичи духове. Тези малахи бяха на дъното на вампирската йерархия.

И разбира се, Стефан също не беше решение на проблема. Дори и да не беше толкова слаб, поради което опитът да превърне Деймън във вампир би могъл да го убие; дори гневът му към Деймън, задето бе „откраднал неговата човечност“, да се бе уталожил, той просто никога нямаше да се съгласи, защото за него да си вампир, бе проклятие.

Хората не познаваха вампирската йерархия, защото тези неща не ги засягаха — докато внезапно не се окажеха важни за тях, обикновено, защото са били превърнати във вампири. Вампирската йерархия бе много стриктна, като се започне от безполезните и низшите и се стигне до аристокрацията. Древните бяха в тази категория, но също и онези, които бяха особено знатни или могъщи.

Деймън искаше да бъде превърнат във вампир от някоя от жените, които Сейдж познаваше, и бе решен да го накара да му намери могъща жена вампир, достойна за него.

Но и други проблеми измъчваха Деймън, който вече цели две денонощия не беше спал от мисли за тях. Възможно ли бе бялото китсуне, което бе дало букета на Стефан, да е създало роза, която да превърне първия човек, който я помирише, завинаги в човек? Това би било най-голямата мечта на Стефан.

Белият лисугер бе слушал ден след ден брътвежите на Стефан, нали така? Бе видял как Елена плаче за своя любим. Беше видял двете влюбени птички заедно, как Елена храни с кръвта си умиращия Стефан през телената мрежа. Кой знае какви идеи са се зародили в пухкавата му бяла глава, докато е приготвял розата, която бе „излекувала“ Деймън от неговото „проклятие“. Ако се окаже, че „лечението“ е необратимо…

Ако не успее да открие Сейдж…

Мислите на Деймън секнаха, когато внезапно осъзна, че Елена е студена. Беше странно, тъй като нощта бе топла, но тя трепереше неудържимо. Имаше нужда от якето му или…

На нея не й е студено, обади се малкото гласче някъде дълбоко в него. И тя не трепери от студ. Тя потръпва заради всичко, което й причини.

Елена?

Ти съвсем забрави за мен. Държиш ме, но напълно забрави за съществуването ми…

Само ако можех, помисли си той горчиво. Ти завинаги си белязала душата ми.

Деймън неочаквано се изпълни с гняв, но различен от онзи, който изпитваше към китсунето, Сейдж и света. Този гняв караше гърлото и гърдите му да се стягат.

Гняв, който го подтикна да улови изгорената ръка на Елена, която бързо се покриваше с червени петна, и да я огледа. Знаеше какво щеше да направи, ако все още беше вампир: да погали изгорените места с копринения си хладен език, изпускайки химикали, които да ускорят излекуването. А сега… не можеше да стори нищо, за да й помогне.

— Не ме боли — промълви Елена. Вече можеше да стои права.

— Лъжеш, принцесо — поклати глава той. — Веждите ти са смръщени. Това означава болка. И пулсът ти е ускорен…

— Можеш да усетиш това, без да ме докосваш?

Виждам го по слепоочията ти. Вампирите — натърти яростно на това, което все още беше неговата същност — забелязват подобни неща. Нарани се по моя вина. А аз не мога да ти помогна. Освен това — сви рамене — си една красива лъжкиня. Имам предвид звездната сфера.

— Винаги ли усещаш, когато лъжа?

— Ангел мой — въздъхна той уморено, — това е лесно. Или днес си щастливият притежател на звездната сфера… или знаеш у кого е.

Елена изтръпна и сведе глава, за да прикрие изненадата си.

— Или — додаде Деймън безгрижно — цялата история за тегленето на жребий е лъжа.

— Мисли каквото си искаш — заяви Елена, възвърнала донякъде обичайния си тон. — Освен това не е зле да почистиш тук.

Тъкмо когато се извръщаше, за да си тръгне, Деймън бе осенен от прозрение.

— Госпожа Флауърс! — възкликна.

— Грешиш — тросна се Елена.

Елена, не говорех за звездната сфера. Давам ти думата си за това. Знаеш колко е трудно да се лъже телепатично…

Да, ала също така зная, че ако съществува нещо на света, в което ти… имаш достатъчно практика…

Не можа да довърши. Не би могла да го изрече. Знаеше колко много държи Деймън на думата си.

Никога няма да ти кажа къде е сферата, изпрати му тя мислено послание. И ти се кълна, че госпожа Флауърс няма да го стори.

Вярвам ти, но все пак смятам да се видя с нея.

Повдигна с лекота Елена и прекрачи парчетата от счупените чаша и чинийка. Тя инстинктивно обви ръце около врата му.

— Скъпи, какво правиш? — извика девойката, сетне замлъкна и очите й се разшириха.

На прага, на по-малко от два метра от тях, стоеше дребничката Вони Маккълоу с бутилка „Черна магия“ в ръка — безалкохолно, но магически ободряващо вино. Ала докато Елена се взираше в нея, изражението на Бони тутакси се промени. Само до преди миг изразяваше неподправена радост. Сега шокът я бе заличил напълно. Сякаш не можеше да повярва на очите си. Елена знаеше точно какво си мисли. Всички в къщата се опитваха с все сили да угодят на Деймън — докато той бе откраднал това, което по право принадлежеше на Стефан: Елена. Освен това бе излъгал, че вече не е вампир. А Елена дори не се съпротивляваше. Вместо това го наричаше „скъпи“!

Бони изпусна бутилката, извърна се и побягна.

Загрузка...