Полунощ

16

— Имало едно време — поде Бони — едно малко момиче и едно момче…

Мигом я прекъснаха.

— Как са се казвали? Роби ли са били? Къде са живели? Вампири ли са били?

Бони почти забрави нещастието си и се разсмя.

— Казвали се Джак… и… Джил. Били китсуне и живеели горе в северния сектор край Великите кръстопътища… — И тя продължи, въпреки многобройните развълнувани прекъсвания, да разказва историята, която бе научила от звездната сфера.

— И така — заключи Бони нервно, като отвори очи и осъзна, че е привлякла доста голяма тълпа с разказа си, — това е приказката за Седемте съкровища и — и предполагам, че поуката е: не бъдете прекалено алчни или ще останете с празни ръце.

Последва силен смях и нервен кикот от страна на момичетата и нещо като гръмогласен смях от публиката зад тях. Която, както чак сега забеляза Бони, бе изцяло мъжка.

Част от нея несъзнателно се настрои на флиртаджийска вълна. Но друга част тутакси потуши всякакви подобни желания. Тези мъже не бяха момчета, които си търсеха партньорка за танц; това бяха страшилища, вампири и китсуне, и дори мъже с мустаци — и всички те искаха да я купят заедно с късата й черна рокля, а колкото и хубава да беше роклята в някои отношения, никак не приличаше на дългите, прекрасни рокли, които лейди Улма бе сътворила за тях. Тогава те бяха принцеси, около китките, шиите и в косите си носеха бижута, които струваха цели състояния — а и освен това винаги имаха надеждна и безстрашна защита.

А сега носеше нещо, което приличаше на кукленска нощница, и изящни малки обувки със сребристи панделки. И не бе защитена, защото, според правилата на това общество, трябва да имаш мъж, за да си защитена, а най-лошото от всичко беше… че тя беше робиня.

— Чудя се — рече златокос мъж, докато си проправяше път през момичетата, които я бяха наобиколили, и тутакси побързаха да се отдръпнат, с изключение на Маус и Ерин, — чудя се, дали би се качила с мен горе и може би да ми разкажеш една история… насаме.

Бони се опита да сподави ужасеното си възклицание. Сега тя бе тази, която потърси закрилата на Маус и Ерин.

— Всички подобни молби трябва да минат първо през мен. Никой не може да отведе момиче от тази зала, освен ако аз не разреша — обяви една жена в дълга до пода рокля, със симпатично, почти майчинско лице. — Това ще се смята за кражба от собствеността на господарката ми. Сигурна съм, че не бихте искали да ви арестуват, сякаш са ви заловили с откраднати сребърни прибори — добави тя и се засмя безгрижно.

Гостите й отвърнаха със същия непринуден смях, последван от почтително раздвижване към жената.

— Ти наистина разказваш интересни истории — промълви Маус с нежния си глас. — Много по-забавно е, отколкото да се използва звездна сфера.

— Маус е абсолютно права — ухили се Ерин. — Ти определено разказваш готини истории. Чудя се дали онова място наистина съществува.

— Е, аз научих историята от звездна сфера — сви рамене Бони. — Сфера, в която момичето… хм, Джил, е съхранило спомените си. Но си мисля — как тази сфера се е озовала извън онази кула? Откъде момичето е разбрало какво се е случило с Джак? Прочетох и една история за огромен дракон и тя също изглеждаше истинска. Как го правят?

— О, те са те измамили — махна Ерин пренебрежително. — Накарали са някой да отиде на някое студено място като декор — навярно някое великанско чудовище, заради времето.

Бони кимна. Беше срещала такива великански чудовища с морави кожи. Те се отличаваха от демоните по степента на глупостта си. На това ниво те бяха тъпаците на обществото, а тя бе чувала Деймън да казва с презрително свити устни, че онези, които са извън обществото, са наемници. Убийци.

— А останалото някак си са подправили — не зная. Никога не съм се замисляла за това. — Ерин погледна към Бони. — Ти си много странна, нали, Бони?

— Така ли? — Тя и две други момичета се въртяха, без да си пускат ръцете. Това означаваше, че зад Бони имаше известно пространство. Това не й харесваше. Но на нея не й харесваше изобщо да бъде робиня. Започваше да се задъхва. Искаше Мередит. Искаше Елена. Искаше да се махне оттук.

— Хм, май вие, момичета, няма да искате повече да си имате вземане–даване с мен — пророни тя смутено.

— Ъ? — учуди се Ерин.

— Защо? — попита Маус.

— Защото ще избягам през вратата. Трябва да изляза. Трябва.

— Успокой се — посъветва я Ерин. — Просто дишай дълбоко.

— Не, ти не разбираш. — Бони сведе глава, за да не вижда част от околния свят. — Аз не мога да принадлежа на някого. Ще откача.

— Шшт, Бони, те са…

— Не мога да остана тук! — избухна Бони.

— Е, това навярно е за добро — произнесе един ужасен глас точно пред нея.

Не! О, Господи! Не, не, не, не, не!

— Когато сме нови в професията, работим много усилено — заяви жената с майчинското лице. — Не извръщаме лице от бъдещите си клиенти. Не се държим неприлично, защото ще бъдем наказани. — Въпреки че гласът й беше сладък като петмез, Бони някак си знаеше, че дрезгавият глас през нощта, който им крещеше до десет минути всички да са легнали върху сламениците, беше на същата жена.

Една силна ръка се пъхна под брадичката й и Бони не можа да й попречи да повдигне главата й, нито да закрие устата й, когато изкрещя.

Пред нея, с фините си, щръкнали лисичи уши и с дългата си пухкава лисича опашка, но във всичко останало с човешки облик, като обикновен млад мъж, облечен в джинси и пуловер, беше Шиничи. А в златните му очи тя видя да се извива и танцува малкият ален пламък, който беше в тон с рубиненочервените краища на опашката и на перчема върху челото му.

Шиничи. Той беше тук. Разбира се, той можеше да пътува между измеренията; все още притежаваше пълна звездна сфера, която нито един от групата на Елена не успя да открие, както и онези магически ключове, за които Елена бе разказала на Бони. Бони си спомняше ужасната нощ, когато дървета, истински дървета, се бяха превърнали в нещо, което му се подчиняваше. За това как четири от тях бяха сграбчили ръцете и краката й, сякаш смятаха да я разкъсат на четири. Усети как сълзите се търкулват изпод затворените й клепачи.

Ами гората Олд Уд? Той я контролираше изцяло: можеше да заповяда на всички пълзящи растения да те препънат, на всяко дърво да падне пред колата ти. Докато Елена не взриви цялата Олд Уд, е изключение на един гъсталак, тя беше пълна с ужасяващи създания, подобни на насекоми, които Стефан наричаше малахи.

Но сега ръцете на Бони бяха зад гърба й и тя чу нещо да се закопчава с финално изщракване.

Не… О, моля ви, не…

Но ръцете й определено бяха закопчани и тогава някой — великанско чудовище или вампир — я вдигна на ръце, докато милата жена даде на Шиничи малък ключ от връзка с еднакви ключове. Шиничи го подаде на страшилището, чиито пръсти бяха толкова големи, че ключът изчезна сред тях. После Бони, която сега крещеше с пълно гърло, бързо бе отнесена нагоре по извитата стълба до четвъртия етаж и една тежка врата се затвори с глух звук зад нея. Чудовището, което я носеше, последва Шиничи, чиято лъскава опашка с пурпурни краища се поклащаше жизнерадостно през дупката на джинсите му — назад и напред, назад и напред. Това е признак на задоволство, помисли си Бони. Той смяташе, че вече е спечелил.

Но Деймън — освен ако не я бе забравил окончателно — щеше да нарани много лошо Шиничи заради всичко това. Може би дори щеше да го убие. Мисълта бе някак си странно успокояваща. Дори беше ро…

Не, това не е романтично, тъпачке! Трябва да намериш начин да се измъкнеш от тази каша. Смъртта не е романтична, тя е ужасна!

Стигнаха до последните врати в дъното на салона. Шиничи зави надясно и измина един дълъг коридор до края. Там великанското чудовище използва ключа, за да отвори вратата.

Помещението се осветяваше от регулираща се газена светлина. Беше полутъмно, но Шиничи каза с фалшиво учтив глас:

— Може ли да е малко по-светло, моля?

И чудовището побърза да увеличи светлината като при онези лампи, които се използваха за разпити.

Стаята беше нещо като спалня и кабинет — от тези, които можеш да получиш в приличен хотел. Имаше диван и столове, а от лявата страна се виждаше затворен прозорец. От дясната страна, по чието продължение би трябвало да се намират и другите стаи, също имаше прозорец. Този прозорец нямаше завеси или щори и отразяваше лицето на Бони. Тя тутакси разбра какво беше — двустранно огледало, така че тези в помещението зад него да могат да виждат всичко в тази стая, но да не бъдат виждани. Диванът и столовете бяха поставени с лице към огледалото.

Отляво имаше легло. Не беше някакво луксозно легло, само с бяла покривка, която изглеждаше розова, тъй като истинският прозорец се намираше от тази страна и бе на една линия със слънцето, заседнало завинаги на хоризонта. В момента това беше още по-ненавистно за Бони, защото оцветяваше всеки по-светъл предмет в стаята в розово, тъмнорозово или чисто червено. Сега белият кант около шията й беше тъмнорозов. Щеше да умре, окъпана в цвета на кръвта.

Нещо в едно отдалечено кътче на съзнанието й нашепна, че се сеща за такива неща, за да се разсее, че дори омразната мисъл да умре сред толкова младежка окраска я отдалечава малко от основното, от самата смърт. Но страшилището, което я държеше, я разнасяше наоколо, все едно беше лека като перце, а откъслечните мисли не спираха да щъкат из главата на момичето. Дали бяха предчувствия? О, Господи, дано да не са предчувствия за това, как излита от този червен прозорец, без стъклото да спира шеметното пропадане на тялото й надолу. Всъщност на кой етаж се намираха? Достатъчно високо, за да няма никаква надежда да се приземи… ами, жива.

Шиничи се усмихна, приближи лениво до червения прозорец и започна да си играе с въженцето на щорите.

— Дори не зная какво искаш от мен! — чу се Бони да му казва. — Никога не съм те наранявала. Ти си този, който непрекъснато наранява други хора — като мен!

— Е, същото не може да се каже за приятелите ти — промърмори Шиничи. — Макар че аз рядко насочвам страховитото си отмъщение към красиви млади жени със златисточервени коси. — Облегна се до прозореца и я огледа изучаващо. — Коса с цвета на червено злато — продължи да мълви, — честно и дръзко сърце. Може би темпе…

Бони имаше чувството, че ще закрещи. Нима не си я спомняше? Изглежда, определено си спомняше групата им, след като бе споменал отмъщение.

— Какво искаш? — попита тя, като дишаше тежко.

— Боя се, че ти си спънка. Освен това те намирам много подозрителна… и вкусна. Младите жени със златисточервени коси винаги са толкова загадъчни.

Бони не знаеше какво да каже. От всичко, което бе видяла досега, се бе убедила, че Шиничи е луд. Доставяше му удоволствие единствено да унищожава и убива.

В един миг прозорецът ще се разбие с трясък… и тя ще е във въздуха. А в следващия ще започне да пада. Какво щеше да изпита? Или вече щеше да лети надолу? Надяваше се само по-бързо да стигне дъното.

— Ти изглежда си научила доста за моите хора — заяви Шиничи. — Повече от мнозина.

— Моля те — промълви девойката отчаяно, — ако е за това… всичко, което зная за китсуне, е, че те унищожават града ми. И… — Млъкна, осъзнала, че никога няма да му каже какво се бе случило по време на извънтелесното й преживяване. Никога нямаше да спомене делвите, иначе той щеше да разбере, че те знаят как да го заловят. — И няма да спрете — довърши неуверено.

— При все това ти си намерила древна звездна сфера с истории за нашите легендарни съкровища.

— За какво? Имаш предвид онази звездна сфера с детските спомени? Виж, ако ме оставиш на спокойствие, ще ти я дам. — Знаеше точно къде беше сферата, зад онова нещастно подобие на възглавница.

— О, ние ще те оставим на спокойствие… след време, уверявам те — заяви Шиничи с изнервяща усмивка. Приличаше на тази на Деймън, която не означаваше: „Здравей, няма да те нараня“. Беше по-скоро като: „Здрасти! Ето го обяда ми!“.

— Намирам го за… любопитно — продължи Шиничи, докато продължаваше да си играе с въженцето. — Много любопитно, че тъкмо по време на малкия ни спор, ти пристигаш отново тук, в Тъмното измерение, сама, очевидно без да се страхуваш, и дори се пазариш за звездната сфера. При това сфера, която по случайност съдържа описание на мястото на едно от най-безценните съкровища, откраднати от нас… много, много отдавна.

На теб не ти пука за никого, освен за самия теб, помисли си Бони. Внезапно започна да се правиш на патриот и така нататък, но във Фелс Чърч не се преструваш, че се интересуваш от нещо друго, освен да нараняваш хората.

— В малкия ти град, както и в други градове в историята, аз само изпълнявам заповеди — рече Шиничи и сърцето на Бони се свлече направо в обувките й. Той беше телепат. Знаеше какво си мисли тя. Значи бе уловил мислите й за делвите.

— Малки градове като онзи в Унмей но Шима, които трябваше да бъдат изтрити от лицето на земята — подсмихна се Шиничи доволно. — Видя ли броя на лей линиите на Силата под него? — Още една самодоволна усмивка. — Но разбира се, ти не си била наистина там, така че навярно не си.

— След като знаеш какво си мисля, знаеш, че историята за съкровищата е само приказка — рече Бони. — Беше в звездната сфера, наречена „Петстотин истории за Младите“. Тя не е истинска.

— Колко странно, че тя съвпада съвсем точно с това, което се крие зад Седемте порти на китсуне.

— Тази история беше сред други за семейство Дюц-Ахт-Бийнс. Имам предвид, че историята точно преди нея беше за дете, което си купува бонбон — обясни Бони. — Така че защо просто не отидеш да вземеш звездната сфера, вместо да се опитваш да ме изплашиш? — Гласът й затрепери. — Тя е в странноприемницата, която се намира на същата улица точно срещу сладкарницата, където бях… арестувана. Просто иди и я вземи!

— Разбира се, че се опитахме — махна Шиничи нетърпеливо. — Съдържателката беше много отзивчива, след като й дадохме известна… компенсация. В онази звездна сфера няма подобна история.

— Това не е възможно! — възкликна Бони. — Тогава аз откъде съм я научила?

— Тъкмо това те питам.

Стомахът на нещастното момиче се сви на топка.

— Колко звездни сфери имаше в онази кафява стая?

Очите на Шиничи се замъглиха за секунда. Бони се опита да слуша, но той очевидно говореше телепатично с някого наблизо.

— Точно двайсет и осем звездни сфери — каза накрая.

Бони се почувства, сякаш са я цапардосали с нещо много тежко. Не полудяваше… не беше луда. Беше преживяла тази история. Познаваше всяка пукнатина върху всяка скала, всяка сянка в снета. Единственото възможно обяснение беше, че истинската звездна сфера е била открадната или… или може би не са гледали достатъчно усърдно в тези, които са намерили.

— Историята е там — настоя тя. — Точно след тази, как малката Марит отива в…

— Проверихме съдържанието. Има история за дете и… — Шиничи доби презрително изражение — една сладкарница. Но не и другата.

Бони само поклати глава.

— Кълна се, че казвам истината.

— Защо трябва да ти вярвам?

— Защо това има значение? Как бих могла да си съчиня нещо подобно? И защо ще разказвам история, за която зная, че ще ми донесе неприятности? Това няма никакъв смисъл.

Шиничи впи пронизващия си поглед в нея. После сви рамене. Ушите му стърчаха по странен начин от главата му.

— Колко жалко, че продължаваш да повтаряш това.

Внезапно сърцето на Бони запрепуска бясно в гърдите й, заседна в гърлото й.

— Защо?

— Защото — зави Шиничи студено, разтваряйки щорите докрай, така че Бони внезапно бе залята от кървавочервена светлина — се боя, че сега ние трябва да те убием.

Великанското чудовище, което я държеше, се запъти към прозореца. Бони изпищя. Знаеше, че в подобни места писъците не се чуват.

Но не знаеше какво друго да стори.