Полунощ

30

— Съблечи се по бельо и легни от другата страна — нареди Деймън. Гласът му не беше сърдит, а съвсем спокоен. — Елена умира — додаде кратко. Последните две думи изглежда подействаха на Стефан, макар че Елена не можеше да ги различи. Стефан не мърдаше, само дишаше тежко, с широко отворени очи.

— Двамата с Бони събирахме сеното и топливото и сме добре.

— Вие сте се движили, облечени с дрехи, които са ви държали топло. Тя е била потопена в ледена вода, а после е стояла неподвижно — високо във въздуха. Дадох заповед на другия търг да начупи клони от изсъхналите дървета наоколо, за да се опитам да запаля огън. А сега се пъхни по-бързо при нея, Стефан, и стопли тялото й, иначе ще я превърна във вампир.

— Ннн — опита се да промълви Елена, но Стефан изглежда не разбра.

— Не се тревожи — продължи Деймън. — Той ще те стопли от другата страна. Още не е нужно да ставаш вампир. За Бога! — избухна внезапно. — Що за принц си избрала!

— Опитваш се да я сложиш в термочувал? — Гласът на Стефан беше тих и напрегнат.

— Разбира се, че това се опитвам, тъпако! Отвъд Огледалното езеро не действа никаква магия, с изключение на телепатията.

Елена нямаше усещане за времето, ала изведнъж от другата й страна едно познато тяло се притисна до нейното.

Елена? Елена?, прозвуча директно в главата й. Добре си, нали, Елена? Не ме е грижа дали си правиш шега с мен. Но наистина си добре, нали? Само ми кажи това, любима.

Елена не бе в състояние да му отговори.

До слуха й едва–едва достигнаха откъслечни думи:

— Бони… отгоре й и… да я опаковаме като сандвич от двете страни.

Притъпените й сетива раздвижиха усещането й за допир: малко тяло, почти безтегловно, като пухкаво одеяло, се притисна към нейното. Някой плачеше, върху шията й капеха сълзи. И топлина от двете й страни.

Спя с други котета, помисли си тя, докато се унасяше. Може да сънувам хубав сън.

— Иска ми се да зная как са те — каза Мередит в един от промеждутъците, докато крачеше из стаята.

— На мен пък ми се ще те да знаят как сме ние — рече Мат уморено и залепи поредното тънко картонче върху прозореца. После още едно.

— Знаете ли, скъпи мои, миналата нощ в съня ми постоянно звучеше детски плач — изрече госпожа Флауърс бавно.

Мередит се извърна сепнато.

— Аз също! Звучеше, сякаш е на предната веранда. Но бях твърде уморена, за да ставам.

— Това може да означава нещо — или да не означава нищо. — Госпожа Флауърс се намръщи. Възвираше вода от чешмата за чая. Токът ту светваше, ту гаснеше. По-рано същия ден Мат и Сейбър отидоха до пансиона, за да вземат най-важните инструменти на госпожа Флауърс — билките й за чай, компреси и лапи. Не му даде сърце да й каже за състоянието на пансиона, нито какво бяха направили онези ларви малахи с него. Наложи му се да открие разхлабена дъска в гаража, за да влезе в кухнята. Вече нямаше трети етаж, а от втория бе останало много малко.

Поне не се натъкна на Шиничи.

— Искам да кажа, че може би там има истинско дете — продължи Мередит.

— И е било там само през цялата нощ? Звучи ми като някое от зомбитата на Шиничи — заяви Мат.

— Може би, а може би не. Госпожо Флауърс, имате ли някаква представа по кое време чухте плача? По-рано през нощта или по-късно?

— Чакай да помисля, скъпа. Струва ми се, че го чувах всеки път, щом се събудех — старите хора се будят доста често.

— Аз го чух на разсъмване — но обикновено първите няколко часа спя, без да сънувам, и се будя рано.

Госпожа Флауърс се извърна към Мат.

— Ами ти, скъпи Мат? Чул ли си някакъв звук, подобен на плач?

— Стори ми се, че чух нещо, което приличаше на шепот на вятъра и стонове, около полунощ — отвърна Мат, който напоследък нарочно се преуморяваше с работа, за да спи непробудно поне шест часа през нощта.

— Явно през цялата нощ сме имали призрак, скъпи мои — заключи госпожа Флауърс спокойно и им наля по чаша горещ чай.

Мат видя как Мередит го погледна притеснено — но Мередит не познаваше госпожа Флауърс толкова добре като него.

— Не мислите наистина, че е било призрак — заяви той сега.

— Не, не мисля. Мама не е казала нито дума за това, а и това е твоята къща, скъпи Мат. Доколкото зная, в миналото тук не е имало нито ужасни убийства, нито страховити тайни. Да видим… — Затвори очи, докато Мат и Мередит отпиваха от чая си. След малко отвори очи и им се усмихна озадачено.

— Мама каза да претърсим къщата за призрак. След това да слушаме внимателно какво ще ни каже.

— Добре — кимна Мат с непроницаемо изражение на лицето. — След като това е моята къща, предполагам, че е най-добре аз да я претърся. Но кога? Дали да навия часовника за определен час?

— Мисля, че е най-добре да дежурим на смени — предложи госпожа Флауърс.

— Добре — съгласи се Мередит незабавно. — Аз ще поема среднощната смяна, от полунощ до четири сутринта. Мат може да застъпи пръв; госпожо Флауърс, вие можете да поемете ранната сутрешна смяна, а следобед да подремнете, ако искате.

Мат се смути.

— Защо просто не разделим смените на две, а вие двете да си поделите едната? А аз — другата.

— Защото, скъпи Мат — осведоми го Мередит, — ние „не желаем да бъдем третирани като дами“. И не спори — вдигна бойното копие, — защото аз съм тази, която е с тежкото бойно снаряжение.

Нещо тресеше стаята. Тресеше и Мат заедно с нея. Все още не съвсем разсънен, той пъхна ръка под възглавницата и измъкна револвера. Една ръка го грабна и той чу глас:

— Мат! Аз съм, Мередит! Събуди се, чуваш ли? Замаяният Мат се пресегна към ключа на лампата.

Отново го възпряха силни, тънки и студени пръсти.

— Никаква светлина — прошепна Мередит. — Звукът е съвсем слаб, но ако дойдеш тихо с мен, ще можеш да го чуеш. Плачът.

Това напълно разсъни Мат.

— Сега ли?

— Сега.

Като се опитваше да стъпва безшумно надолу по тъмния коридор, Мат последва Мередит към дневната на долния етаж.

— Шшт! — предупреди го момичето. — Слушай!

Мат се заслуша. Наистина чуваше тих плач и може би някакви думи, но не му прозвучаха като звуци, издавани от призрак. Долепи ухо до стената и пак се заслуша. Плачът се усили.

— Имаме ли фенерче? — попита Мат.

— Аз имам две, скъпи мои. Но това е най-опасното време на нощта. — Госпожа Флауърс беше сянка в мрака.

— Моля ви, дайте ни фенерчетата — рече Мат. — Не мисля, че нашият призрак е много свръхестествен. Всъщност колко е часът?

— Около един без двайсет след полунощ — отвърна Мередит. — Но защо смяташ, че не е свръхестествен?

— Защото мисля, че живее в сутерена — заяви Мат. — Струва ми се, че е Коул Рийс. Хлапето, което изяде морското си свинче.

Десет минути по-късно, въоръжени с бойния кол, две фенерчета и придружени от Сейбър, заловиха призрака.

— Не съм искал да сторя нищо лошо — проплака Коул, когато го примамиха на горния етаж с обещания за бонбон и „вълшебен“ чай, който ще му позволи да заспи.

— Не съм повредил нищо, честно — изломоти момчето с пълна уста, докато унищожаваше едно след друго шоколадовите дражета от неприкосновените им запаси за спешни случаи. — Изплашен съм, че той е по петите ми. Защото, след като ми лепна онази хартийка, вече не мога да го чувам в главата си. А след това дойдохте тук — посочи към къщата на Мат, — а тъй като имате амулети, реших, че е по-добре да остана вътре. Или това ще бъде и моята Последна полунощ.

Дрънкаше несвързано, но последните му думи сепнаха Мат.

— Какво искаш да кажеш, че и за теб ще е Последна полунощ?

Коул го изгледа ужасено. Разтопеният шоколад по устните му напомни за последния път, когато бе видял хлапето.

— Ти знаеш, нали? — заекна момчето. — За полунощите? За обратното броене? Дванайсет дни до Последната полунощ? Единайсет дни до Последната полунощ? И сега… дели ни само един ден до Последната полунощ… — Отново се разхлипа, макар да не спираше да тъпче шоколад в устата си. Беше ясно, че е гладувал.

— Но какво ще се случи през Последната полунощ? — попита Мередит.

— Ти знаеш, нали? Това е времето, когато… ти знаеш. — Беше влудяващо, но явно Коул си мислеше, че го изпитват.

Мат сложи ръка върху рамото на момчето и за свой ужас усети кокалите му под пръстите си. Хлапето наистина е гладувало, помисли си той и му прости за всички изядени шоколадови дражета. Очите му срещнаха тези на госпожа Флауърс и тя тутакси се запъти към кухнята.

Но Коул не отговаряше; мърмореше нещо нечленоразделно. Мат се застави да натисне малко кокалестите рамене на момчето.

— Коул, говори по-високо! Какво означава тази Последна полунощ?

— Ти знаеш. Тогава… всички деца… ти знаеш, те чакат и в полунощ… ще вземат ножове или пистолети. Ти знаеш. И ние ще влезем в стаите на родителите си, докато спят и… — Коул замълча отново, но Мат забеляза, че накрая се изтърва и каза „ние“ и „нашите“.

— Децата ще убият родителите си, така ли? — заговори Мередит със спокойния си, овладян глас.

— Той ни показа къде да кълцаме или мушкаме с ножа. Или ако има пистолет…

Мат бе чул достатъчно.

— Можеш да останеш… в сутерена — прекъсна го той. — Ето ти няколко амулета. Залепи си ги, ако сметнеш, че си в опасност. — Даде на Коул дял пакет със самозалепващи се листчета.

— Само не се страхувай — добави Мередит, а госпожа Флауърс се появи с чиния с печени наденички и пържени картофки за Коул. Всеки друг път уханието на храна щеше да събуди глада на Мат.

— Също като на онзи остров в Япония — каза той. — Шиничи и Мисао ще го предизвикат и тук, ще го направят отново.

— Времето ни изтича. Всъщност вече е денят на Последната полунощ — наближава един и половина сутринта — изтъкна Мередит. — Разполагаме с по-малко от двайсет и четири часа. Или трябва да напуснем Фелс Чърч, или да организираме някаква съпротива.

— Съпротива? Без Елена, Деймън или Стефан? — възкликна Мат. — Ще бъдем избити. Не забравяйте шериф Мосбърг.

— Той не е имал това. — Мередит подхвърли бойното копие във въздуха, улови го ловко и го подпря отстрани до тялото си.

Мат поклати глава.

— Шиничи пак ще те убие. Или някое малко хлапе с полуавтоматично оръжие от дрешника на баща си.

— Трябва да направим нещо.

Мат се замисли. Главата му пулсираше.

— Когато отидох за билките, взех и звездната сфера на Мисао — рече накрая.

— Шегуваш се! Нима Шиничи още не я намерил?

— Не. И навярно бихме могли да направим нещо с нея.

Мат погледна към Мередит, която се извърна към госпожа Флауърс.

— Какво ще кажете да излеем малко от течността на различни места във Фелс Чърч? — предложи възрастната жена. — Само по капка тук и там? Бихме могли да помолим Силата вътре в сферата да закриля града. Може би ще ни чуе.

— Точно това бе и първоначалната причина, поради която искахме да се сдобием със звездните сфери на Шиничи и Мисао. Според легендата звездните сфери контролират собствениците си.

— Това може и да е остарял начин на мислене, но аз съм съгласен.

— Тогава нека го направим сега.

Докато останалите двама чакаха, Мат отиде да донесе звездната сфера. Вътре бе останала съвсем малко течност на дъното.

— След Последната полунощ тя смята да я напълни догоре с жизнената сила на новите си жертви, чийто живот ще отнеме — промълви Мередит.

— Е, няма да има подобна възможност — заяви Мат решително. — Когато свършим, ще унищожим сферата.

— Но сигурно трябва да побързаме — допълни Мередит. — Да вземем и някое оръжие: нещо сребърно, нещо дълго и тежко като ръжен или маша, или лопата за камина. Малките зомбита на Шиничи няма да са щастливи — а и знае ли някой кой му помага?