Полунощ

17

Мередит и Мат седяха край масата за закуска, която изглеждаше потискащо празна без Бони. Удивително колко много място заемаше слабичкото й телце и колко по-сериозни бяха всички без нея. Мередит знаеше, че ако Елена се постарае достатъчно, би могла донякъде да запълни празнината и да разсее всеобщото униние. Но също така разбираше, че за Елена има едно нещо, което е над всичко останало, и това беше Стефан. А Стефан бе покрусен, задето бе допуснал брат му да отвлече Бони. Междувременно Мередит знаеше, че двамата с Мат също се чувстват виновни, защото днес щяха да напуснат останалите трима, макар и само за една вечер. И двамата бяха повикани от родителите си да се приберат у дома, като бяха настояли да ги видят за вечеря.

Госпожа Флауърс определено не искаше те да се чувстват толкова зле.

— С помощта, която ми оказахте, мога да изработя нашите урни — рече тя. — След като Мат успя да намери грънчарското ми колело…

— Не може да се каже, че аз го намерих — промърмори момчето под нос. — То просто през цялото време си е било в склада и падна отгоре ми.

— … и след като Мередит получи снимките — заедно, сигурна съм, с имейл от господин Залцман — може би ще може да ги увеличи или каквото там се прави.

— Разбира се, и ще ги покаже на семейство Сайтоу, за да се увери, че символите означават нещата, които са ни нужни — обеща Мередит. — И Бони може…

Гласът й секна. Идиотка! Аз съм пълна идиотка, помисли си девойката. А като ловец убиец се предполагаше, че е с трезв и бистър ум и през цялото време се контролира. Почувства се ужасно, когато погледна Мат и видя неприкритата болка, изписана на лицето му.

— Скъпата Бони сигурно ще си дойде скоро — довърши госпожа Флауърс вместо нея.

И всички знаем, че това е лъжа и не е нужно да съм телепат, за да го установя, каза си Мередит. Забеляза, че госпожа Флауърс не подсили думите си с някое послание от мама.

— Всички ще сме добре — заяви Елена, най-после включвайки се в разговора, след като осъзна, че милата им хазяйка й изпраща отчаяни послания с очи. — Май вие двамата си мислите, че сме някакви бебета, за които трябва да се грижите — додаде и се усмихна на Мат и Мередит, — обаче вие също сте бебета! Хайде, вървете! Но бъдете внимателни.

И те потеглиха, като Мередит стрелна един последен поглед към Елена. Приятелката й кимна едва забележимо, сетне се обърна сковано, имитирайки, че държи пушка с щик. Смяна на караула.

Елена остави Стефан да й помогне да разчистят и измият чиниите — сега му позволяваха да върши някои малки неща, тъй като изглеждаше много по-добре. Прекараха сутринта в опити да се свържат с Бони по различни начини. По-късно госпожа Флауърс попита дали Елена би могла да закове с дъски някои от прозорците на сутерена и Стефан не можа да го понесе. Мат и Мередит вече бяха свършили много по-опасна работа. Бяха окачили две големи мушами на хоризонталната греда на покрива, които висяха от двете му страни. Върху всяка от мушамите с големи черни букви се виждаха надписите, които майката на Изобел бе написала на амулетите — самозалепващите се листчета, които винаги им даваше. На Стефан му бе разрешено само да гледа и да прави предложения от площадката с перила на покрива над прозореца на таванската му стая. Но сега…

— Ще заковем заедно дъските — заяви той твърдо и отиде да вземе чук и пирони.

Всъщност работата не беше чак толкова тежка. Елена държеше дъските, а Стефан удряше с чука. Тя му се доверяваше напълно, че няма да удари пръстите й, и двамата свършиха много бързо.

Беше прекрасен ден — ясен и слънчев, подухваше лек вятър. Елена се питаше какво се случва с Бони точно сега и дали Деймън се грижи както трябва за приятелката й. Напоследък изглежда не можеше да се отърси от тревогите за Стефан, за Бони и от любопитното чувство, че трябва да разбере какво става в града. Навярно би могла да се дегизира…

Господи, не!, възкликна безмълвно Стефан. Когато тя се извърна, той плюеше пирони и изглеждаше едновременно ужасен и засрамен. Очевидно тя несъзнателно бе излъчила мисълта си.

— Съжалявам — промълви той, преди Елена да успее да извади гвоздеите от своята уста, — но ти най-добре от всички знаеш защо не бива да отиваш.

— Обаче е влудяващо да не зная какво се случва — изтъкна Елена, на свой ред отървала се от своите пирони. — Не знаем нищо. Какво става с Бони, какво е положението в града…

— Нека довършим с тази дъска — подкани я Стефан. — А след това ми позволи да те подържа.

Когато и последната дъска бе закована, Стефан я вдигна от ниския перваз, върху който седеше, но не като млада невеста, а като малко дете, като пръстите на краката й стъпиха върху неговите. Направи няколко танцови стъпки, вдигна я и я завъртя два пъти във въздуха, а после отново я закрепи върху краката си.

— Зная какво те измъчва — заяви той сериозно.

Елена вдигна рязко глава.

— Така ли? — попита разтревожено.

Стефан кимна и добави за нейно още по-голямо притеснение:

— Това е обичливост. Означава, че пациентът има цяла тълпа хора, които обича и за които е загрижен, и не може да бъде спокоен, освен ако всеки един от тях не е в безопасност и щастлив.

Елена се плъзна бавно от обувките му и го погледна.

— За някои повече от други — промълви колебливо.

Стефан сведе поглед към нея, сетне я взе в прегръдките си.

— Аз не съм толкова добър като теб — отрони, докато сърцето на Елена туптеше от срам и разкаяние, че някога бе докосвала Деймън, че го е целувала. — След онзи затвор ми стига само ти да си щастлива. Мога да живея; мога да умра… спокойно.

— Ако ние сме щастливи — поправи го Елена.

— Няма да предизвиквам боговете. Ще се задоволя с теб.

— Не, не можеш! Не разбираш ли? Ако отново изчезнеш, аз ще се измъчвам, ще умра от притеснения и тревоги, и ще те последвам. В Ада, ако се наложи.

— Ще те взема с мен, където и да отида — побърза да я увери Стефан. — Ако ти ме вземеш със себе си.

Елена се отпусна леко. Това стигаше, засега. Докато Стефан беше с нея, можеше да понесе всичко.

Двамата седяха, сгушени един до друг, под откритото небе, единствено в компанията на клена и няколкото стройни букови дървета наблизо. Тя разпростря малко аурата си и усети как се докосна до тази на Стефан. Тутакси я заля мощна вълна на покой и всички мрачни мисли избледняха. Почти всички.

— От първия миг, в който те видях, те обикнах… ала това беше погрешна любов. Виждаш ли колко много време ми отне, за да го осъзная? — прошепна девойката в падината на шията му.

— От първия миг, в който те видях, те обикнах… ала не знаех коя наистина си ти. Приличаше на призрачно видение от сънищата. Но ти много бързо ми изясни ситуацията — рече Стефан, очевидно горд с любовта й. — И ние оцеляхме — през всички изпитания. Казват, че дългите разстояния са пагубни за връзките — додаде и се засмя, но бързо стана сериозен. Елена почувства, че внезапно всичките му сетива са насочени към нея, дори е затаил дъх, за да я усеща по-добре.

— Но съществуват Бони и Деймън — заговори той, преди тя да успее да каже или помисли нещо. — Трябва скоро да ги намерим — и е по-добре да са заедно — или пък може да се окаже по-добре, ако Бони е взела решението да се разделят.

— Разбира се, че остават и Бони, и Деймън — съгласи се Елена, доволна, че може да сподели и най-тъмните си мисли с някого. — Но не мога да мисля за тях. Не мога и да не мисля за тях. Трябва да ги намерим, при това много бързо… но аз се моля в момента да са при лейди Улма. Може би Бони се приготвя за бал. Може би Деймън е на лов по онази специална вампирска програма.

— Стига никой да не пострада.

— Да. — Елена се опита да се сгуши още по-плътно до Стефан. Искаше някак си да бъде още по-близо до него. Както когато беше извън тялото си и просто се сливаше с него.

Но разбира се, с нормалните си тела те не биха могли…

Но разбира се, че можеха. Сега. Кръвта й…

Елена наистина не знаеше кой от двамата го помисли пръв. Извърна се засрамена, че дори си го е помислила — и зърна как Стефан също отмества поглед.

— Не мисля, че имаме право… — прошепна девойката — не бива да сме толкова щастливи… когато всички останали са нещастни. Или да се опитваме да спасим града. Или поне Бони.

— Разбира се, че не — отвърна Стефан твърдо, но преди това преглътна.

— Не — повтори Елена.

— Не — отново заяви Стефан решително, но точно по средата на нейното ответно „не“ я притегли още по-плътно към себе си и я целуна страстно, оставяйки я без дъх.

И разбира се, Елена не можеше да му го позволи и да не му отвърне със същото. Така че настоя, все още задъхана, но почти гневна, той отново да каже „не“ и когато той го стори, тя го сграбчи и го целуна.

— Ти беше щастлив — обвини го миг по-късно. — Почувствах го.

Стефан беше твърде възпитан, за да я обвини на свой ред, че и тя е щастлива, а и се боеше как ще реагира.

— Не зависи от мен. Просто се случи. Усетих как душите ни се сливат и това ме изпълни с щастие. Но сетне си спомних за клетата Бони. И…

— Клетия Деймън?

— Е, някак си не мисля, че трябва да стигаме толкова далеч и да го наричаме „клетия Деймън“. Но аз наистина си помислих за него — рече той.

— Добре казано — кимна Елена.

— По-добре да влезем вътре — предложи Стефан и побърза да добави: — Имам предвид долу в салона. Може би ще ни хрумне нещо как да им помогнем.

— Какво например? Не се сещам за нищо. Медитирах и се опитах да се свържа чрез извънтелесно преживяване…

— От девет и половина до десет и половина сутринта — отбеляза Стефан. — А междувременно аз опитах телепатични призиви на всички честоти. Никакъв отговор.

— След това опитахме със спиритическа дъска Уиджа.

— За половин час — и резултатът беше пълни глупости.

— Каза ни, че глината пристига.

— Мисля, че аз нагласих отговора „да“.

— После аз се опитах да проникна в лей линиите под нас, за да почерпя Сила…

— От единайсет до около единайсет и половина — изрецитира Стефан. — Докато аз се опитвах да изпадна в дълбок сън, за да получа пророческо просветление…

— Наистина се опитахме доста усърдно — заключи Елена мрачно.

— Освен това заковахме последните дъски — добави Стефан. — Приключихме малко след дванайсет и половина на обяд.

— Можеш ли да измислиш някакъв план — вече сме на буква „Ж“ или „З“, — с който да им помогнем с нещо повече?

— Не мога. Честно, просто не мога — въздъхна Стефан, после добави нерешително: — Може би госпожа Флауърс има някаква домакинска работа за нас. Или… — още по-нерешително, внимателно опипвайки почвата — бихме могли да отидем в града.

— Не! Ти определено нямаш сили за това! — възрази Елена остро. — А и няма повече домакинска работа — додаде. После махна с ръка на всичко. На всякаква отговорност. На всякакъв разум. Просто ей така. Задърпа Стефан към къщата, за да стигнат по-бързо.

— Елена…

За мен вече няма връщане назад!, помисли си момичето упорито и внезапно осъзна, че не й пука. И ако Стефан искаше, тя щеше да го ухапе. Все едно нещо я омагьоса, имаше чувството, че ще умре без докосването му. Искаше тя да го докосва. Искаше той да я докосва. Искаше той да бъде нейната половинка.

— Елена! — Стефан чуваше мислите й. Той, разбира се, се разкъсва от противоречиви чувства, каза си Елена. Стефан винаги се терзаеше от колебания. Но как смееше да се терзае за това?

Тя се извърна с пламнало лице към него.

— Ти не искаш! — избухна.

— Не искам да го сторя и после да открия, че съм ти внушил да го направиш!

— Ти ми въздействаш, така ли? — извика Елена.

Стефан размаха ръце и изкрещя:

— Откъде да зная, когато те искам толкова много?

О! Е, това беше по-добре. С периферното си зрение Елена зърна някакво проблясване, погледна натам и видя госпожа Флауърс да затваря тихо прозореца.

Девойката се осмели да погледне към Стефан. Той се опитваше да не се изчерви. Тя се преви на две, за да не се разсмее. После отново стъпи върху обувките му.

— Може би заслужаваме един час усамотение. — Опасност!

— Цял час? — прошепна Стефан толкова конспиративно, че „един час“ прозвуча като цяла вечност.

— Ние наистина го заслужаваме! — заяви Елена възбудено и го подръпна нетърпеливо.

— Не. — Стефан я притегли, повдигна я като младоженка и внезапно двамата се устремиха нагоре. Прелетяха три етажа и още малко и се приземиха върху площадката с перила на покрива над неговата стая.

— Но отвътре е заключено…

Стефан тропна силно върху капандурата. Тя изчезна.

Елена беше впечатлена.

Влетяха надолу в стаята на Стефан ведно с лъч светлина и прашинки, които приличаха на светулки или звезди.

— Малко съм нервна — промълви Елена.

Свали сандалите, джинсите и горнището си и се мушна в леглото… само за да установи, че Стефан вече бе там.

Те са по-бързи, каза си момичето. Винаги са по-бързи, отколкото ги смяташ.

Тя се извърна към Стефан в леглото. Беше по камизола и бельо. Изплашена.

— Недей — рече той. — Дори не е нужно да те хапя.

— Ти го правиш. Всичко е заради онези странни свойства на кръвта ми.

— О, да — кимна той, сякаш бе забравил. Елена бе готова да се обзаложи, че не е забравил нищо за кръвта й… позволяваща на вампирите да правят неща, които иначе биха били недостъпни за тях. Жизнената й енергия им връщаше всички човешки качества и той не би могъл да го забрави.

Те са по-умни, помисли си тя.

— Стефан, не трябва да е така! Аз би трябвало да се разхождам съблазнително пред теб в златисто неглиже, сътворено от лейди Улма, с бижута от Лусен и златисти обувки с високи токчета — които не притежавам. А леглото трябва да е посипано с разноцветни венчелистчета, навсякъде да има купи с уханни рози и бели свещи с аромат на ванилия.

— Елена — рече Стефан, — ела тук.

И тя се озова в прегръдките му. Вдъхна свежата му миризма, топла и уханна, с едва доловим мирис на ръждиви пирони.

Ти си моят живот, изпрати й мислено послание той. Днес няма да направя нищо. Няма достатъчно време, а ти заслужаваш златистото си неглиже, розите и свещите. Ако не сътворени от лейди Улма, то от най-изисканите и скъпи дизайнери на Земята. Но… ще ме целунеш ли?

И тя го целуна с радост, щастлива, че е готов да я чака. Целувката беше топла и успокояваща и тя нямаше нищо против лекия привкус на ръжда. Беше прекрасно да е с някого, който й даваше точно това, от което се нуждаеше, независимо дали имаше леко докосване до съзнанието й, само за да я накара да се почувства по-защитена или…

В този миг блесна светкавица и изглежда, ги озари едновременно. Зъбите на Елена неволно се притиснаха в устната на Стефан и бликна капка кръв.

Стефан сключи ръце около нея и едва дочака да се извие леко назад, преди да приближи зъби към долната й устна… след миг на напрежение, което сякаш продължи цяла вечност… я ухапа силно.

Елена едва не изкрещя. В същия миг срещу него се разтвориха все още неопределените Криле на разрушението. Ала две неща я спряха. Първо, Стефан никога, никога досега не я бе наранявал. И второ, тя бе притеглена от нещо толкова древно и мистично, че вече не можеше да спре.

Само след миг Стефан умело бе оформил две малки рани. Кръвта рукна от устната на Елена, потече по повърхностната рана на Стефан и се образува обратен поток. Нейната кръв върху неговите устни.

Същото се случи и с кръвта на Стефан; част от нея, изпълнена със Сила, се вля в Елена.

Не беше идеално. Една блестяща капка кръв се задържа върху устната на девойката. Ала нея не я бе грижа. След секунда капката се плъзна в устата на Стефан и тя бе разтърсена от мощната сила на любовта му.

Самата Елена се съсредоточи върху едно крехко чувство, избуяло някъде в центъра на тази буря, която бяха предизвикали. Подобна обмяна на кръв — тя бе напълно сигурна — беше древен начин, по който два вампира споделяха кръвта, любовта и душите си. Тя бе притеглена в съзнанието на Стефан. Почувства душата му, чиста и волна, вихреща се и пулсираща около нея с хиляди различни емоции — сълзи от миналото му, радост от настоящето — всички без следа от въздържане или потайност.

Елена усети как нейната душа среща неговата, също толкова открита и без капка страх. Стефан много отдавна бе прозрял егоизма и суетата й, прекалената й амбиция — и й бе простил. Той бе видял истинската й същност и я обичаше безусловно, дори лошото в нея.

Тя също бе проникнала в душата му. И като мрак, като нежност, като покой, гальовно като камбанен звън, черните Криле на закрилата се обвиха около нея…

Стефан, аз…

Любима… зная…

И тогава някой почука на вратата.