Полунощ

4

— Първо — поде Мередит, — прав ли е Деймън? Ако се върнеш към животинската кръв, силите ти сериозно ли ще отслабнат?

Стефан се усмихна.

— Ще бъда такъв, какъвто бях, когато се запознахме. Достатъчно силен, за да направя това. — Наведе се към двата ръжена под лакътя на Деймън, извади единия и промърмори разсеяно: — Scusilo per favore2.

Деймън завъртя очи. Но когато Стефан с едно плавно движение огъна желязото във формата на буквата U и сетне го изправи отново, Мат можеше да се закълне, че по обикновено безизразното лице на Деймън пробягна сянка на ледена завист.

— И това беше желязо, устойчиво на всякакви страховити сили — промърмори Мередит, докато Стефан се отдръпваше от камината.

— Но разбира се, през последните няколко дни той е пил от кръвта на три очарователни момичета — да не споменавам атомната електроцентрала, в която се е превърнала скъпата Елена — заяви Деймън и плесна бавно три пъти с ръце. — О, Мет. Sono spiacente3 — имам предвид, че не исках да те причислявам към момичетата. Нямах намерение да те обидя.

— Не съм се обидил — процеди Мат през зъби. Помисли си, че ако можеше поне веднъж да изтрие тази ослепителна, проблясваща и изчезваща за секунда усмивка от лицето на Деймън, щеше да умре щастлив.

— Но истината е, че стана много… охотен… донор за скъпото ми братче, нали? — додаде Деймън и устните му се извиха леко, сякаш единствено самообладанието го спираше да се ухили широко.

Мат пристъпи две крачки към Деймън. Едва се сдържаше да не се нахвърли върху него, макар че нещо в мозъка му винаги крещеше самоубийство, когато му минаваха подобни мисли.

— Прав си — рече колкото се може по-спокойно. — Давах кръв на Стефан също като момичетата. Той ми е приятел и преди няколко дни приличаше на току-що излязъл от концентрационен лагер.

— Разбира се — промърмори Деймън почти смирено, но сетне продължи с още по-мек тон: — Малкият ми брат винаги е бил популярен и сред двата — е, тъй като присъстват дами, ще кажа пола. Дори сред мъжко китсуне; което, разбира се, е причината да се накисна в тази каша.

Пред очите на Мат буквално стана червено, все едно гледаше Деймън през кървава мъгла.

— Като заговорихме за това, какво стана със Сейдж, Деймън? Той е вампир. Ако го намерим, проблемът ти ще бъде решен, нали? — намеси се Мередит.

Беше добър контраудар, както бяха всички хладни и овладени действия на Мередит.

— Колкото по-малко знаеш и говориш за Сейдж, толкова по-добре — отвърна Деймън, приковал бездънните си черни очи в нея. — Лично аз не бих говорил за него нехайно — той има опасни приятели. Но ще отговоря на въпроса ти: не, не бих позволил Сейдж да ме превърне във вампир. Това само би усложнило нещата.

— Шиничи ни пожела късмет, за да открием кой е той — продължи Мередит все тъй спокойно. — Знаеш ли какво имаше предвид?

Деймън сви безгрижно рамене.

— Това, което зная, си е моя работа. Сейдж се подвизава в най-долното и тъмно измерение от Тъмните измерения.

— Защо си отиде Сейдж? — избухна Бони. — О, Деймън, заради нас ли си отиде? Защо тогава остави Сейбър и Талон да ни наглеждат? И, о… о… о, Деймън, толкова съжалявам! Наистина, много съжалявам! — Плъзна се надолу от дивана и сведе глава, така че ягодовите къдрици закриха лицето й. С малките си, бледи ръце, подпрени на пода, приличаше на поклонничка, склонила глава доземи пред своя идол. — Аз съм виновна за всичко и всички са ядосани — но беше толкова ужасно, че повярвах на най-лошите неща, които ми щукнаха в главата!

Думите й разчупиха напрежението. Почти всички се разсмяха. Беше толкова типично за Бони и толкова вярно за всички тях. Толкова човешко.

Мат искаше да я повдигне и да й помогне да седне отново на малкия диван. Мередит винаги е била най-доброто лекарство за Бони. Но когато Мат се протегна към нея, се сблъска с още два чифта ръце, които правеха същото. Едните бяха дългите, слаби мургави ръце на Мередит, а другите бяха мъжки, с дори още по-дълги и тънки пръсти.

Ръката на Мат се сви в юмрук. Нека Мередит да я вдигне, помисли си, а несръчният му юмрук — някак си — препречи протягащите се пръсти на Деймън. Мередит повдигна без усилие Бони и я нагласи върху дивана. Деймън вдигна черните си очи към Мат, който видя пълно разбиране в тях.

— Наистина трябва да й простиш, Деймън — заяви Мередит, както винаги безпристрастна и пряма. — Иначе едва ли ще заспи тази нощ.

Деймън сви рамене, студен като айсберг.

— Може би… някой ден.

Мат усети как мускулите му се стягат. Що за копеле трябва да си, за да кажеш това на малката Бони? Защото тя, разбира се, слушаше.

— Върви по дяволите! — процеди през зъби Мат.

— Моля? — Гласът на Деймън вече не беше ленив и измамно учтив, а внезапно изплющя като камшик.

— Чу ме — изръмжа Мат. — А ако не си, може би е по-добре да излезем отвън, за да го кажа по-високо — додаде, понесен на крилете на нарастващата смелост.

Едва не се приземи от хленчещото „Не!“ на Бони и нежното „Шшт“ на Мередит.

— Вие двамата — рече Стефан със заповеднически глас, но се задави и закашля. Мат и Деймън се възползваха, за да хукнат през вратата.

Отвън на верандата на пансиона все още бе топло.

— Това ли е бойното поле? — попита Деймън лениво, когато слязоха по стъпалата и застанаха до чакълената пътека.

— Мен ме устройва — отвърна Мат кратко. Знаеше, че Деймън ще се бие нечестно.

— Да, определено е подходящо — отвърна Деймън и го ослепи ненужно с чаровната си усмивка. — Достатъчно близо е, за да изкрещиш за помощ, докато малкото ми братче е в салона, а той ще има достатъчно време, за да дотърчи и да те спаси. А сега веднъж завинаги ще разрешим някои от проблемите си, като например защо си вреш носа в работите ми и защо ти си…

Мат го цапардоса по носа.

Нямаше представа какво се опитваше да направи Деймън. Ако молиш някого да излезе навън, нещата са ясни. След като излезете, го атакуваш. Не си губиш времето в празни приказки. Ако го направиш, ще ти лепнат етикета „страхливец“ или нещо по-лошо. Деймън не беше от тези, на които трябваше да им се разясняват подобни неща.

Но в същото време Деймън винаги е успявал да отблъсне всяка атака срещу себе си, докато получаваше безброй обиди… преди.

Преди той щеше да счупи всяка кост в ръката ми, след което щеше да ми се подиграва, помисли си Мат. Но сега… аз съм почти толкова бърз като него, а той просто бе изненадан.

Мат сгъна внимателно ръката си. Разбира се, винаги боли, но след като Мередит може да го направи на Каролайн, то и той можеше да го стори на…

Деймън?

По дяволите, да не би току-що да повалих Деймън?

Бягай, Хъникът, сякаш чуваше да му крещи гласът на стария му треньор. Бягай. Изчезвай от града. Смени името си.

Опитах. Не се получи. Дори не си взех тениска, помисли си Мат кисело.

Но Деймън не се хвърли върху него като демон от ада, с пламтящите очи на дракон и мощта на разярен бик, за да унищожи Мат. Изглеждаше и звучеше по-скоро шокиран — от космите на разрошената си коса до върха на изкаляните си ботуши.

— Ти… невежо… глупаво… — превключи на италиански Деймън.

— Виж — прекъсна го Мат. — Тук съм, за да се бия, ясно ли е? А най-умният тип, когото някога съм познавал, казваше: „Ако ще се биеш, не говори. Ако ще говориш, не се бий.“

Деймън се опита да се озъби, докато се повдигаше на колене и чистеше бодли и трънливи плевели от многострадалните си черни джинси. Но ръмженето не се получи както трябва. Може би се дължеше на новата форма на кучешките му зъби. А може би просто му липсваше достатъчно убедителност. Мат бе виждал доста победени съперници, за да знае, че тази схватка е приключила. Заля го вълна на странен възторг. Щеше да запази непокътнати всичките си крайници и органи! Това беше велик, велик момент!

Еуфорията му изведнъж секна, когато се запита дали да му подаде ръка. Отговорът последва мигновено: „Сигурно, ако искаш да подадеш ръка на временно зашеметен крокодил. Пък и за какво са ти притрябвали всичките десет пръста?“

О, добре, помисли си той и се обърна, за да се върне в къщата. Докато беше жив — което, трябваше да си признае, може да не е много дълго — щеше да си спомня този миг.

Когато влезе, се сблъска с Бони, която тичаше навън.

— О, Мат, о, Мат! — изкрещя тя и се огледа обезумяло. — Нарани ли го? Той нарани ли те!

Мат удари юмрук в дланта си. Само веднъж.

— Той е още там, на земята — осведоми я услужливо.

— О, не! — ахна момичето и забърза надолу по стълбите.

Добре. Може да не е чак толкова забележителна нощ. Но все пак е много добра.

— Какво са направили? — попита Елена Стефан. Ръката и бедрото й бяха наложени със студени лапи и здраво привързани с бинт — госпожа Флауърс бе срязала джинсите й, а сега попиваше засъхналата кръв около врата й с билки.

Сърцето й препускаше забързано, но не само от болката. Дори тя не бе осъзнала, че когато е буден, Стефан улавя всички разговори в къщата. Изтръпнала, благодари на Бога, че той спеше, докато тя и Деймън… не! Трябваше да спре да мисли за това, при това още сега!

ПОЛУНОЩ

— Излязоха навън да се бият — осведоми я Стефан. — Пълна глупост, разбира се. Но в същото време е и въпрос на чест. Не мога да се меся.

— Е, аз мога… ако вече сте привършили, госпожо Флауърс.

— Да, скъпа Елена — кимна възрастната жена, докато превързваше шията на девойката. — Сега вече съм спокойна, че няма опасност да се разболееш от тетанус.

Елена се сепна.

— Мислех, че можеш да се заразиш от тетанус от ръждясали остриета — рече. — Де… това изглеждаше чисто ново.

— Тетанусът се прихваща от мръсни остриета, скъпа моя — поправи я госпожа Флауърс. — Но това — вдигна бутилката — е лек по рецепта на баба ми, който е предпазил от зараза мнозина ранени през век… през годините.

— Леле! — възкликна Елена. — Никога досега не бях чувала за баба ви. Тя… лечителка ли е била?

— О, да — отвърна госпожа Флауърс сериозно. — Всъщност е била обвинена, че е вещица. Но не са могли да докажат нищо по време на процеса й. Обвинителите й дори не могли да говорят свързано.

Елена погледна към Стефан и видя, че той гледа към нея. Имаше опасност Мат да бъде изправен пред импровизиран съд за предполагаемо насилие над Каролайн Форбс, докато е бил под въздействието на неизвестен и опасен наркотик. И двамата се интересуваха от всичко, свързано със съдилищата. Но когато видя угриженото лице на Стефан, Елена реши да не задълбава в темата. Вместо това стисна ръката му.

— Сега трябва да вървим — обаче по-късно искам да поговорим за баба ви. Струва ми се, че е била забележителна жена.

— Аз по-скоро я помня като своенравна и саможива старица, която не понасяше глупаците и смяташе всички за малоумници — отвърна госпожа Флауърс. — Предполагам, че и аз бях тръгнала по същия път, докато не се появихте вие, деца, и не ме накарахте да се осъзная. Благодаря ви.

— Ние сме тези, които трябва да ви благодарим — възрази Елена и прегърна възрастната жена. Усети, че сърцето й е възвърнало нормалния си ритъм. Стефан я погледна с нескрита любов. Всичко щеше да е наред… за нея.

Тревожа се за Мат, изпрати тя мислено съобщение към Стефан, като опипваше внимателно почвата. Деймън все още е много бърз — а ти знаеш, че никак не харесва Мат.

Мисля, отвърна й Стефан с принудена усмивка, че това по-скоро е някакво недоразумение. Но също така смятам, че не бива да се притесняваш, докато не видим кой ще се върне ранен.

Елена видя усмивката му и се замисли за миг за импулсивния, атлетичен Мат. След секунда и тя се усмихна. Чувстваше се едновременно виновна и изпълнена с желание да закриля всички… и в безопасност. Стефан винаги я караше да се чувства в безопасност. А точно сега й се искаше да го поглези.

В предния двор Бони страдаше. Не можеше да спре да мисли, дори и сега, колко красив е Деймън, толкова див, загадъчен, жесток и прекрасен. Не можеше да не си спомни колко пъти й се бе усмихвал, присмивал, как се бе отзовал на повика й за помощ. Наистина си мислеше, че някой ден… но сега имаше чувството, че сърцето й е разбито на две.

— Иска ми се да си отхапя езика — промълви тя. — Не биваше да си правя заключения от видяното.

— Откъде би могла да знаеш, че наистина не крадях Елена от Стефан? — попита Деймън уморено. — Това е толкова типично за мен.

— Не, не е! Ти направи толкова много, за да освободиш Стефан от затвора — винаги си се изправял сам пред най-голямата опасност — и ни пазеше да не пострадаме. Направи всичко това за други хора…

Внезапно горната част на ръцете й бе сграбчена от две ръце, толкова силни, че в ума й тутакси изникнаха клишета. Желязна хватка. Силни като стоманени окови. Стягат като менгеме.

Разнесе се глас, който я обля като леден порой.

— Не знаеш нищо за мен, нито какво искам или какво правя. Мога и в момента да замислям нещо. Така че не искам никога повече да те чувам да говориш подобни неща. Не си въобразявай, че няма да те убия, ако застанеш на пътя ми — заяви Деймън.

Стана и остави Бони да седи там и да се взира след него. Беше сгрешила. Сълзите й не бяха пресъхнали.