Полунощ

28

— Съвпада със случилото се с мен — кимна Елена бавно. — Отначало бях сама извън тялото си, но след това видях Бони до мен.

Приятелката й прехапа устни.

— Ами… първото, което аз видях, беше Елена и двете летяхме. Аз бях малко зад нея. Но, Стефан, защо смяташ, че съм заспала и съм сънувала цялата история? Защо да не е било истина?

— Защото мисля, че първото, което ти би направила, е да светнеш лампата — ако наистина си лежала будна. В противен случай, би могла да вземеш сфера със сапунка — толкова отегчително!

Лицето на Бони се проясни.

— Това обяснява защо никой не ми повярва, когато им казах точно къде е историята! Но защо не съм споделила с Елена за съкровището?

— Не зная. Но понякога, когато се събудиш — а аз вярвам, че си се събудила за извънтелесното си преживяване, — забравяш съня си, ако става нещо интересно. Но може да си го спомниш по-късно, ако нещо ти напомни за него.

Бони се замисли. Стефан мълчеше, убеден, че само тя би могла да си обясни загадката.

Най-сетне момичето кимна.

— Би могло да е станало така! Събудих се и първото, за което си помислих, беше сладкарницата. И след това въобще не се сетих за съня със съкровището, докато някой не ме попита за историите. И приказката просто изскочи в главата ми.

Елена прокара ръка по наситено синьо–зелената кадифена покривка за легло на една страна, за да стане зелена, а после на другата, за да прелее цветът в синьо.

— Смятах да забраня на Бони да потегля на тази експедиция — рече тя, една робиня, която не носеше никакви бижута, с изключение на диамантения медальон на Стефан, който висеше на фина верижка на врата й, и все още облечена в семплата следобедна рокля. — Но ако се налага да осъществим тази експедиция, по-добре да говоря с лейди Улма. Изглежда, че не разполагаме с много време.

— Не забравяй, че времето тук тече по-различно, отколкото на Земята. Но трябва да потеглим на сутринта — напомни й Бони.

— Тогава определено се налага да говоря с нея още сега.

Бони скочи развълнувано.

— Аз ще помогна!

— Почакай. — Стефан я възпря, отпускайки нежно ръка върху рамото й. — Трябва да го кажа. Мисля, че ти си чудо, Бони! — Знаеше, че очите му сияят по начин, издаващ, че едва сдържа вълнението си. Въпреки опасността — въпреки пазителите — въпреки всичко… най-голямата звездна сфера — пълна със Сила!

Прегърна буйно Бони, вдигна я на ръце от леглото и я завъртя във въздуха, преди да я пусне на пода.

— Ти и твоите предчувствия!

— Ооох… — промълви Бони замаяно, вперила поглед в него. — Деймън също бе развълнуван, когато му разказах за Входа на крепостта на Седемте съкровища.

— Знаеш ли защо, Бони? Защото всички са чували за тези Седем съкровища — но никой няма представа къде са те… докато ти не ги сънува. Знаеш ли точно къде се намират?

— Да, ако предчувствието ми е вярно. — Бони се изчерви от удоволствие. — И ти вярваш, че онази гигантска звездна сфера ще спаси Фелс Чърч?

— Залагам живота си за това!

— Йо–хо–хо! — възкликна Бони и размаха юмрук. — Да вървим!

— Както виждаш — казваше Елена, — това ще означава два пъти повече работа. Не виждам как ще можем да потеглим утре.

— Хайде, хайде, Елена. Както установихме преди единайсет месеца, когато си тръгна, всяка работа може да бъде свършена бързо, ако имаме достатъчно помощници. Сега аз съм законен работодател на всички онези жени, които тогава извикахме, за да ушием балните ви тоалети. — Докато говореше, лейди Улма сръчно и елегантно взимаше мерки на Елена — защо да правиш само едно нещо, когато можеш да вършиш две наведнъж? — Мерките ти са съвсем точно същите, както последния път, когато ги взимах. Сигурно водиш много здравословен живот, Елена.

Девойката се засмя.

— Не забравяй, че са минали само няколко дни.

— О, да! — засмя се също лейди Улма, а Лакшми, която седеше на един стол и се занимаваше с бебето, се примоли за последен път:

— Аз бих могла да дойда с вас — заяви тя сериозно и погледна настойчиво Елена. — Мога да върша най-различни полезни неща. Освен това съм издръжлива…

— Лакшми — прекъсна я нежно лейди Улма, но с властна нотка в гласа. — Вече удвоихме размера на гардероба на Елена и Стефан. Не би искала да заемеш мястото на Елена, нали?

— О, не, не — побърза да я увери младото момиче. — Е, добре, в такъв случай ще се погрижа за малката Адара, за да не ви създава грижи, докато наглеждате изработването на дрехите на Елена и Стефан.

— Благодаря ти, Лакшми — заяви от все сърце Елена. Забеляза, че Адара вече е официалното име на бебето.

— Е, не можем да отпуснем никоя от дрехите на Бони, за да ти стане, но можем да повикаме подкрепление, за да приготвим до утре сутринта всичко необходимо за двама ви със Стефан. В гардероба ви задължително трябва да има кожи, за да ви държат топло. Използваме кожите на животните, които ловим на север.

— Те не са мили, любвеобилни новородени — поясни Бони. — Те са зли и отвратителни създания, които се използват за тренировки, иначе може да изскочат от някое от долните измерения и да нападнат живеещите в северните райони. И когато накрая ги убият, ловците продават кожите им на лейди Улма.

— О, ами… добре — промърмори Елена, решила, че едва ли точно сега е уместно да държи реч в защита на правата на животните. Истината беше, че всъщност тя все още бе разтърсена от действията си — реакциите си — спрямо Деймън. Защо се бе държала по този начин? Дали беше един вид освобождаване на напрежението? Все още имаше желание да му удари шамар, задето бе отвел горката Бони, а след това я бе оставил сама. И… и… задето бе взел горката Бони — а нея не!

Деймън сигурно я мрази сега, помисли си тя и внезапно светът се завъртя пред очите й, все едно се намираше върху люлка. А Стефан — какво друго би могъл да си помисли той, освен че е една презряна жена, от онези, пред чиято ярост дори Адът бледнее? Как можеше той да е толкова мил, толкова грижовен, когато всеки умен мъж би разбрал, че тя е откачила от ревност?

Бони също не бе разбрала. Но Бони беше дете, а не жена. Въпреки че тя някак си бе израснала — в добротата, в разбирането си. Предпочиташе да не забелязва някои неща, също като Стефан. Но… нима зрелостта не се изразяваше тъкмо в това?

Дали Бони не беше много повече жена, отколкото самата Елена?

— Ще поръчам да ви донесат вечерята в стаите — казваше лейди Улма, докато бързо и умело взимаше мерките на Стефан. — Ще се наспите добре; търгите — и гардеробът ви — ще ви очакват в готовност утре сутринта. — Озари ги с усмивката си.

— Бих ли могла да получа… имам предвид има ли тук от виното „Черна магия“? — заекна Елена. — Вълнението… ще спя сама в стаята си. Искам да си почина добре. Нали потегляме на пътешествие? — Всичко беше истина. И лъжа.

— Разбира се, ще наредя да изпратят една бутилка в… — Лейди Улма се поколеба, но бързо се съвзе. — В стаята ти, но защо всички не пийнем сега чашка преди лягане? Навън нищо не се е променило — додаде заради Стефан, който бе нов в този свят, — но всъщност вече е доста късно.

Елена изпи първата си чаша на един дъх. Прислужникът незабавно я напълни отново. И отново само след миг. След това изглежда нервите й малко се отпуснаха. Но имаше чувството, че светът не спира да се люлее. Въпреки че спа сама в стаята си, Деймън не я посети, за да се скара с нея, да й се надсмее или да я убие — и със сигурност не и да я целуне.

Търгите, както Елена установи, бяха животни, които приличаха на два слона, съшити заедно. Всеки един имаше два хобота, един до друг, и четири зловещо изглеждащи бивни. Всяко едно от създанията притежаваше дълга, назъбена опашка като на влечуго. Малките им жълти очи бяха така поставени в куполовидните им глави, че можеха да гледат на 360 градуса наоколо, озъртайки се за хищници. Макар че какви ли щяха да са тези хищници, които биха могли да се изправят срещу един търг!

Елена си представяше някоя огромна дива котка, с остри като саби зъби, с млечнобяла кожа, достатъчно голяма, за да се ушият от нея няколко връхни дрехи за нея и Стефан. Беше много доволна от новите си одеяния. Всяко едно от тях се състоеше основно от туника и панталони — отвън от мека, еластична кожа, която щеше да предпазва от влага; и с топла и елегантна пухкава кожа отвътре. Но не биха били истински творения на лейди Улма, ако беше само това. Подплатата от бяла кожа беше с две лица, подвижна, за да се сменя и сваля в зависимост от времето. Имаше тройни яки, за да предпазват от вятъра, които се спускаха на гърба или можеха да се използват като шалове за лицето и очите. Ръкавици с един пръст от бяла кожа бяха привързани към китките, за да не се изгубят. Мъжете щяха да носят прави кожени туники с копчета, които стигаха до талията. Туниките на момичетата бяха по-дълги и леко клоширани. Кожите бяха грижливо поръбени, но не боядисани, с изключение на тези на Деймън, които, разбира се, бяха черни със самурена кожа.

Единият търг щеше да носи пътешествениците и багажа им. Вторият, по-голям и по-широк, щеше да бъде натоварен с нагряващи се камъни, с помощта на които хората щяха да си приготвят храна, както и цялата храна (приличаше на червено сено), която двата търга щяха да ядат, докато стигнат до Долния свят.

Пелат им показа как да се подкарват гигантските създания с леки потупвания с много дълги пръчки, с които можеха да почесват търга зад ушите му като тези на хипопотам, или да го смушкват по-енергично по това чувствително място — знак за увеличаване на скоростта.

— Дали е безопасно Бираз да носи цялата храна на търгите? Доколкото си спомням, ти каза, че били непредсказуеми — обърна се Бони към Пелат.

— Не, госпожице, нямаше да ви я дам, ако не беше безопасна. Тя ще е завързана за Дазар, така че трябва само да го следва — отвърна Пелат.

— Ние ще яздим тези създания? — попита Стефан, като проточи врат, за да огледа малките затворени носилки, разположени върху гърба на всяко едно от огромните животни.

— Налага се — отвърна Деймън решително. — Едва ли ще можем да вървим пеша през целия път. Не можем да използваме магически ключове като онзи луксозен специален ключ, с който сте дошли тук. На най-горното ниво на Тъмното измерение не действа никаква магия, с изключение на телепатията. Тези измерения са равни като плочи. Според Бони, в най-отдалечения северен край на тази плоча има пукнатина — с други думи, не много далеч оттук. Пукнатината е малка по размери, но достатъчно голяма, за да минем през нея. Ако искаме да стигнем до Входа на крепостта на Седемте съкровища, трябва да потеглим с търгите.

Стефан сви рамене.

— Добре. Ще направим, както казваш.

Пелат нагласяше стълбата към търга. Лейди Улма, Бони и Елена едновременно плачеха и се смееха, надвесени над бебето.

Когато потеглиха, продължиха да се смеят.

Първата седмица мина доста скучно. Седяха в носилката върху гърба на търга Дазар. От раницата на Елена висеше компас. Обикновено държаха завесите от всички страни на носилката вдигнати и навити на руло, с изключение на онази откъм западната страна, където гигантското кървавочервено слънце — твърде ярко за гледане на фона на бистрия въздух извън града — бе надвиснало постоянно на хоризонта. Пейзажът около тях беше отвратително еднообразен и потискащ — сред ширналите се безброй километри хълмове, покрити с изсушена кафява трева, само тук–там се мяркаше по някое дърво. Единственото, което се променяше, докато напредваха на север, беше, че ставаше по-студено.

За всички беше трудно да живеят толкова близо един до друг. Деймън и Елена бяха постигнали известен баланс в отношенията — или поне се преструваха, — като не си обръщаха внимание, нещо, което Елена никога не си бе представяла, че е възможно. Деймън улесняваше положението, като се придържаше към различен режим на спане от останалите — така можеше да ги пази, докато търгите напредваха бавно, денем и нощем. Ако беше буден, когато и Елена бе будна, той излизаше от носилката и яхваше огромния врат на търга. И двамата сме такива инати, мислеше си Елена. Никой не иска да отстъпи пръв.

Междувременно останалите в носилката започнаха да си играят на различни игри: скубеха дългите изсушени стебла на тревата от едната страна на пътя и се опитваха да изплетат от тях кукли, малки метлички за отпъждане на различни крилати твари, шапки, камшици. Стефан се оказа най-сръчният сред тях и измайстори широки ветрила за всекиго по едно.

Освен това играеха на различни игри на карти, като използваха малките гланцирани картончета, с които по баловете се отбелязваше кой къде да седи (да не би лейди Улма да смяташе, че ще дадат вечерен прием по пътя?), като карти за игра, след като внимателно ги отбелязаха с четирите цвята. И разбира се, вампирите ходеха на лов. Понякога им отнемаше малко повече време, тъй като наоколо плячката беше рядкост. Виното „Черна магия“, осигурено от лейди Улма, им помагаше да оцелеят между отделните ловувания.

Когато Деймън ги удостояваше с присъствието си в носилката, се държеше надменно, сякаш е попаднал на скучен купон.

Накрая Елена не можа да издържи повече и помоли Стефан да я издигне върху гърба на търга (да гледа надолу или да се изкачи сама нагоре, беше абсолютно изключено), докато магията за летене все още действаше. Седна на седлото до Деймън и събра цялата си смелост.

— Деймън, зная, че имаш право да ми се сърдиш. Но не си го изкарвай на останалите. Особено на Бони.

— Още една лекция? — процеди Деймън и й хвърли поглед, способен да замрази огън.

— Не, само… учтиво искане. — Не можа да се насили да каже „молба“. — Деймън, за нас… ние не отиваме да търсим съкровището от алчност или заради приключението, или поради каквато и да е друга нормална причина — поде тя, когато той не й отговори и тишината помежду им стана непоносима. — Отиваме, защото трябва да спасим нашия град.

— От Полунощ — изрече глас зад нея. — От Последната полунощ.

Елена се извъртя сепнато. Очакваше да види Стефан да държи Бони, вкопчила се здраво в него. Но беше само Бони, на нивото на главата й, уловена здраво за стълбата.

Елена мигом забрави, че се страхува от височини. Изправи се върху поклащащия се търг, готова да слезе надолу откъм страната на слънцето, ако нямаше достатъчно място Бони да седне бързо върху седлото на ездача.

Но Бони беше с най-слабите бедра във Фелс Чърч и се оказа, че има достатъчно място и за тримата.

— Последната полунощ наближава — повтори Бони. Елена познаваше този монотонен глас, тези тебеширенобели страни, празните очи. Бони беше в транс — и се движеше. Сигурно ставаше дума за нещо спешно.

— Деймън — прошепна Елена. — Ако й заговоря, тя ще излезе от транса. Може ли да я попиташ телепатично какво има предвид?

Миг по-късно улови мисловното послание на Деймън. Какво е Последната полунощ? Какво ще се случи тогава?

— Тогава ще започне всичко. И ще приключи за по-малко от час. Така че… никога повече няма да има полунощи.

Не разбрах? Никога повече няма да има полунощи?

— Не и във Фелс Чърч. Никой няма да остане, за да ги види.

И кога ще се случи това?

— Тази нощ. Децата най-после са готови.

Децата?

Бони само кимна с отнесени очи.

Нещо ще се случи на всички деца?

Клепачите на Бони леко се притвориха. Изглежда, не чу въпроса.

Елена имаше нужда да се хване за нещо. И внезапно желанието й се сбъдна — Деймън се пресегна през скута на Бони и улови ръката й.

Очите на Бони се затвориха окончателно и тя оброни глава.

— Трябва да се върнем на Земята. Трябва да отидем във Фелс Чърч — рече задъхано Елена, едва съзнаваща какво прави. Пусна ръката на Деймън и заслиза по стълбата. Издутото червено слънце изглеждаше по-различно — по-малко. Дръпна завесата и едва не удари главата си в тази на Стефан, който бе вдигнал завесата, за да я пусне да влезе.

— Стефан, Бони е в транс и каза…

— Зная. Чух всичко. Дори не успях да я спра, когато тръгна да излиза. Изведнъж скочи на стълбата и се закатери нагоре като катерица. Какво мислиш, че искаше да каже?

— Спомняш ли си извънтелесното преживяване, което имахме двете с нея? Нашата малка шпионска мисия по следите на Аларик? Това ще се случи във Фелс Чърч. Всички деца, всички наведнъж, точно в полунощ — ето защо трябва да се върнем обратно…

— Успокой се. Успокой се, любов моя. Забрави ли какво каза лейди Улма? Близо година тук се равняват на няколко дни в нашия свят.

Елена се поколеба. Вярно беше; не можеше да го отрече. При все това, изведнъж я обзе такъв студ…

Физически студ, осъзна внезапно, когато около нея се изви вихър от смразяващ арктически вятър, пронизвайки като мачете кожените й дрехи.

— Трябва да си сложим кожените подплати — рече Елена задъхано. — Сигурно сме наближили пукнатината.

Дръпнаха покривалата на носилката и ги завързаха. След това затършуваха трескаво в малкото отделение върху задницата на търга.

Кожените подплати бяха толкова гладки, че Елена много лесно пъхна две под горната туника.

В този миг се появи Деймън с Бони на ръце.

— Тя спря да говори — съобщи им той и додаде: — Когато се стоплиш достатъчно, предлагам да излезеш навън.

Елена нагласи удобно Бони върху двете пейки в носилката, зави я с няколко одеяла и ги подпъхна под нея. После се изкачи отново върху гърба на търга.

За миг се заслепи. Ала не от сякаш свъсеното слънце — бе останало зад някакви планини, които бе обагрило в розово–сапфирен цвят, — а от една ширнала се белота. Изглеждаше безкрайна, равна и еднообразна, обгръщаше всичко наоколо и достигаше до ивица мъгла, скриваща това, което се намираше отвъд.

— Според легендата, би трябвало да сме се насочили към Сребърното езеро на смъртта — изрече Деймън зад нея. Странно, в целия този студ, гласът му бе топъл — почти приятелски. — Познато още като Огледалното езеро. Но не мога да се превърна в гарван, за да разузная напред. Нещо ми пречи. А тази мъгла отпред е непроницаема за телепатична сонда.

Елена се огледа инстинктивно. Стефан все още беше в носилката и очевидно се грижеше за Бони.

— Търсиш езерото? Как ли изглежда? Искам да кажа, че мога да се сетя защо може да се нарича Сребърно или Огледално — каза тя. — Но защо на смъртта?

— Водни дракони. Поне така разправят хората, но кой ли е бил там, за да разкаже? — Деймън я погледна.

Той се погрижи за Бони, докато беше в транс, помисли си Елена. И най-после ми говори.

— Водни… дракони? — попита тя, като се постара гласът й също да прозвучи приятелски. Сякаш току-що се бяха запознали. Започваха отначало.

— Лично аз винаги съм подозирал, че става дума за кронозаври — рече Деймън. Беше точно зад нея; усещаше как прегражда ледения вятър — не, нещо повече от това. Той излъчваше облак топлина, който я обвиваше като пашкул. Тялото й спря да трепери. За пръв път девойката почувства, че може да отпусне ръцете си, които бе обвила около тялото си.

После усети две силни ръце да се сключват около нея и топлината се превърна в горещина. Деймън стоеше зад нея, държеше я, и изведнъж наистина й стана много топло.

— Деймън — заговори тя с треперлив глас, — не можем просто…

— Там изникна някаква скала. Никой няма да ни види — предложи вампирът зад нея, за абсолютен шок на Елена. Цяла седмица не й проговори — а сега това.

— Деймън, момчето в носилката точно под нас е моят…

— Принц? Тогава не се ли нуждаеш и от рицар? — Дъхът му опари ухото й. Елена стоеше застинала като статуя. Но следващите му думи преобърнаха цялата й вселена. — Харесваш легендата за Камелот, нали? Само че сега ти си кралицата, принцесата. Ти си се омъжила за не съвсем приказния принц, но се появява рицар, който знае дори повече от тайните ти, и те нарече…

— Той ме застави. — Елена се извърна, за да срещне тъмните очи на Деймън, макар че разумът й крещеше да не продължава. — Той не изчака да чуя неговия зов. Просто… взе това, което искаше. Като господарите от своите робини. Не знаех как да се боря — тогава.

— О, не. Ти се бори, много се бори. Никога не съм виждал човешко същество да се бори толкова упорито и ожесточено. Но дори когато се бореше, усещаше зова на сърцето ми към твоето. Опитай се да го отречеш.

— Деймън… защо сега… защо така изведнъж?

Деймън понечи да се извърне, но се отказа.

— Защото утре може да сме мъртви — рече с равен тон. — Исках да знаеш какво изпитвам към теб, преди аз… или ти да умрем.

— Но ти не си изрекъл и дума за това, какво ти изпитваш към мен. Само за това, което мислиш, че аз изпитвам към теб. Наистина съжалявам, че те ударих първия ден, когато дойдох тук, но…

— Беше великолепна! — прекъсна я буйно той. — Забрави го сега. Колкото до това, какво изпитвам — може би някой ден наистина ще имам възможност да ти го покажа.

Нещо избухна в Елена — те отново се криеха зад думите, както когато се срещнаха за пръв път.

— Някой ден? Звучи удобно. А защо не сега?

— Наистина ли го искаш?

— Нима имам навика да казвам неща, които не мисля?

Очакваше някакво извинение, няколко думи, изречени също толкова просто и искрено, както тя му говореше. Вместо това, с безкрайна нежност и без да се озърне, за да види дали някой не го гледа, Деймън обхвана с ръце лицето на Елена, увито в шал, дръпна шала под устните й с палците си и леко я целуна. Леко — но не кратко и нещо в Елена й нашепваше, че разбира се, тя бе чула неговия зов в мига, в който го видя, когато за пръв път долови копнежа на аурата му. Тогава не знаеше, че това е аура; не вярваше в съществуването на аури. Не вярваше във вампири. Беше една невежа малка глупачка…

Стефан! Звукът отекна като кристален звън в мозъка й. Внезапно намери сили да се отдръпне от прегръдката и отново да погледне към носилката. Оттам нямаше никакъв признак на движение.

— Трябва да се връщам — смотолеви Елена. — Трябва да видя какво става с Бони.

— Имаш предвид какво става със Стефан — поправи я той. — Не се тревожи. Той спи спокойно, както и нашето малко момиче.

Елена се напрегна.

— Ти си им въздействал с внушението? Без да ги виждаш? — Беше безумна догадка, но устните на Деймън се изкривиха присмехулно, сякаш я поздравяваше. — Как смееш? — възмути се тя.

— Ако трябва да съм честен, не зная как смея. — Деймън се приближи отново, но Елена се извърна настрани. Стефан!, изпрати мислено послание.

Той не може да те чуе. Сънува те.

Елена се изненада от собствената си реакция на думите му. Деймън отново улови погледа й. Нещо в нея се разтопи под силата на втренчения му черен взор.

— Не ти въздействам с внушението; давам ти думата си — прошепна той. — Но не можеш да отречеш това, което се случи между нас последния път, когато бяхме в това измерение. — Сега дъхът му милваше устните й… и Елена не се извърна настрани. Трепереше.

— Моля те, Деймън. Покажи малко уважение. Аз съм… о, Господи! Господи!

— Елена! Елена! Елена! Какво не е наред?

Боли — беше всичко, за което девойката можеше да мисли. Ужасна болка проряза гърдите й от лявата страна. Сякаш бе пронизана в сърцето. Сподави вика си.

Елена, говори ми! Ако не можеш да ми изпращаш мислите си, говори!

— Болка… сърдечен удар… — промълви тя през скованите си устни.

— Ти си твърде млада за това. Нека да проверя.

Деймън разкопча горната й дреха. Тя не можеше да стори каквото и да било, освен да мълви: „О, Господи! Боли!“.

Топлата ръка на Деймън се промъкна под кожите. Отпусна се леко вляво от средата на гръдния кош. Само камизолата делеше опипващите му пръсти от плътта й. Елена, сега ще отнема болката. Довери ми се.

Още докато говореше, пронизващата болка намаля. Очите на Деймън се присвиха и Елена разбра, че е поел болката в себе си, за да я анализира.

— Не е сърдечен удар — заяви миг по-късно. — Напълно съм сигурен. По-скоро е — ами, сякаш си била прободена с кол. Но това е глупаво. Хмм… вече изчезна.

За Елена бе изчезнала още в мига, в който той я бе всмукал, за да я защити.

— Благодаря ти — промълви задъхано, внезапно осъзнала, че се е вкопчила в него, обзета от вледеняващ ужас, че умира. Или той ще умре.

Деймън я дари с една от редките си, широки и искрени усмивки.

— И двамата сме добре. Сигурно е било спазъм. — Сведе поглед към устните й. — Заслужавам ли целувка?

— Аз… — Той я бе защитил; бе отнел ужасната болка. Как би могла да каже „не“? — Само една — прошепна.

Ръка под брадичката й. Клепачите й искаха да се затворят, но тя разшири очите си и не им позволи.

Когато устните му докоснаха нейните, ръката му, която я обгръщаше… някак си се промени. Вече не се опитваше да я възпре да се отдръпне, а сякаш искаше да я успокои. И когато другата му ръка се плъзна леко по краищата на косата й, като мачкаше нежно меките вълни, а сетне също толкова нежно ги приглаждаше, Елена бе залята от вълна на пулсираща топлина.

Деймън не се опитваше съзнателно да я облъчва със силата на своята аура, която в момента бе пълна единствено с чувствата му към нея. Простият факт обаче беше, че макар да беше наскоро създаден вампир, той бе изключително силен и познаваше всички трикове на опитния вампир. Елена имаше чувството, че е пристъпила в чиста, спокойна вода, само за да се озове изведнъж във водовъртежа на бурно подводно течение, на което не можеше да устои; с което не можеше да се споразумее; и със сигурност не можеше да се укроти. Нямаше друг избор, освен да му се покори с надеждата, че то ще я отведе накрая на място, където щеше да може да диша и живее. В противен случай щеше да потъне… но дори тази възможност не изглеждаше толкова страшна сега, когато виждаше, че опустошителната вълна е изтъкана от верига от прекрасни мигове, навързани като перлен наниз. Във всеки един от тях сияеше мъничка искра от възхищението, което изпитваше към нея: перли за смелостта й, за ума й, за красотата й. Изглежда, нямаше дори и най-малко движение, което бе направила, най-незначителната дума, която бе изрекла, които той да не е забелязал и да не е заключил в сърцето си като съкровище.

Но тогава ние воювахме, изпрати му мисълта си Елена, съзряла в подводното течение проблясък на един миг, когато го бе проклела.

Да — казах, че си великолепна, когато си бясна. Като богиня, дошла да въдвори ред в света.

Наистина искам да въдворя ред в света. Не, в два свята: Тъмното измерение и у дома. Но не съм богиня.

Внезапно сякаш бе пометена от силна емоционална вихрушка. Тя беше една ученичка, която дори не бе завършила гимназия — и това беше отчасти заради този, който в момента я целуваше.

О, помисли за това, което научаваш по време на това пътуване! Неща, които никой друг във вселената не знае, изпрати й Деймън телепатичното си послание. А сега обърни внимание на това, което правиш!

И Елена обърна внимание, ала не защото Деймън й каза, а защото нямаше друг избор. Очите й се притвориха. Осъзна, че единственият начин да успокои този водовъртеж, бе да стане част от него, без да му се отдава, нито да насилва Деймън да го стори, а като посрещне страстта, бушуваща в подводното течение с това, което изпълваше сърцето й. В мига, в който го направи, подводната стихия се превърна във вятър, който я подхвана, и тя полетя, вместо да потъне. Не, беше по-хубаво от летене, по-хубаво от танц, това бе сбъднат блян, за който сърцето й винаги бе копняло. Извисено, омиротворено място, където никой не можеше да ги достигне, за да ги нарани или обезпокои.

И тогава, когато тя бе най-уязвима, болката се завърна отново, вряза се в гърдите й, малко вляво. Този път душата на Деймън дотолкова се бе сляла с нейната, че и той я почувства от самото начало, и Елена чу съвсем ясно фразата в съзнанието на Деймън: Пронизването с кол е също толкова ефективно върху човешките същества, колкото и върху вампирите, както и внезапния му страх, че това навярно бе предчувствие.

Стефан спеше дълбоко в малката, поклащаща се носилка, прегърнал Бони. Двамата бяха обвити от искряща Сила. Елена, която се бе уловила здраво за стълбата, сега се прехвърли ловко вътре. Отпусна ръка върху рамото на Стефан и той се събуди.

— Какво е това? Нещо с нея не е наред ли? — попита тя, докато третият въпрос жужеше в главата й: „Знае ли?“

Но когато Стефан вдигна зелените си очи към нея, в тях се четеше само тревога. Явно не бе нахлувал в мислите й. Беше изцяло съсредоточен върху Бони. Слава Богу, че той е толкова благороден, каза си Елена за хиляден път.

— Опитвам се да я стопля — каза Стефан. — След като излезе от транса, трепереше неистово. После спря да трепери, но тогава взех ръката й и тя бе по-студена от всякога. Сега съм я обвил с черупка от топлина. Предполагам, че малко съм задрямал. Откри ли нещо? — додаде.

Открих устните на Деймън, помисли си обезумяло Елена, но се насили да пропъди спомена.

— Търсехме Сребърното езеро на смъртта — отвърна тя. — Но видяхме само белота. Снегът и мъглата сякаш бяха безбрежни.

Стефан кимна. Сетне внимателно раздели два пласта въздух и плъзна ръка под тях, за да докосне бузата на Бони.

— Стопля се — рече с усмивка.

Мина доста време, преди Стефан да реши, че Бони се е стоплила достатъчно. Тогава отстрани „топлинната черупка“ около нея и я положи върху едната пейка, докато двамата с Елена се настаниха на другата. Най-сетне Бони въздъхна, примигна и отвори очи.

— Задрямала съм — оповести, очевидно съзнаваща, че е минало известно време.

— Не точно — рече Елена. Гласът й бе нежен и успокояващ. Да видим, как би постъпила Мередит? — Ти беше в транс, Бони. Спомняш ли си нещо от това?

— За съкровището ли? — попита приятелката й.

— За това, за какво е предназначено съкровището — вметна Стефан тихо.

— Не… не…

— Ти каза, че това е Последната полунощ — заяви Елена. Доколкото си спомняше, Мередит беше доста пряма. — Но ние мислим, че говореше за Фелс Чърч — додаде припряно, като видя ужаса, надигнал се в очите на Бони.

— Последната полунощ, а след това няма утро — промълви Бони. — Мисля… чух някой да казва тези думи. Но нищо повече.

Беше плашлива като диво жребче. Елена й напомни за разликата в хода на времето между двата свята, ала това изглежда не я успокои. Накрая Елена просто седна до нея и я прегърна.

Главата й се въртеше от мислите за Деймън. Той й бе простил. Това беше добре, макар че му бе нужно известно време за това. Ала истинското послание беше, че той е готов да я споделя. Или поне е готов да признае, че би желал да спечели благоволението й. И ако добре го познаваше, ако тя някога се съгласи — О, Боже, той можеше да убие Стефан. Отново. В крайна сметка тъкмо това бе направил, когато Катрин е имала същите чувства.

Елена никога не би могла да мисли за него, без да изпита копнеж. Никога не би могла да мисли за него, без да мисли за Стефан. Нямаше представа какво да прави.

Бе загазила яко.