13

Елена спеше спокойно, преплела ръка с тази на Стефан. Сънуваше необичаен сън. Не, не беше сън, а извънтелесно преживяване. Но не беше като предишното й извънтелесно посещение в килията на Стефан. Носеше се из въздуха толкова бързо, че не можеше ясно да различи какво имаше под нея.

Огледа се и внезапно, за нейно изумление, друга фигура се появи до нея.

— Бони! — рече тя или по-скоро се опита да изрече. Но разбира се, нямаше звук. Бони приличаше на прозрачно копие на себе си. Все едно някой я бе създал от разтопено стъкло, а после бе оцветил съвсем леко косата и очите й.

Бони, опита да се свърже телепатично Елена с нея.

Елена! О, двете с Мередит толкова ми липсвате! Аз съм затворена тук в една дупка…

Дупка? Елена усети паниката си в телепатичната връзка. Бони също и потръпна.

Не е истинска дупка. Вертеп. Предполагам, че е някаква странноприемница, но съм заключена, носят ми храна два пъти дневно и ме водят веднъж до тоалетната…

Господи! Как попадна там?

Ами… Бони се поколеба. Предполагам, че вината е моя.

Това няма значение! От колко време точно си там?

Хм, мисля, че това е вторият ден.

Последва пауза. После Елена промълви: Ами, два дни на отвратително място могат да се сторят като цяла вечност.

Бони се опита да обясни по-ясно: Само дето ми е толкова скучно и самотно. Двете с Мередит толкова ми липсвате!, повтори.

Аз също мисля за теб и Мередит, призна Елена.

Но Мередит е там, при теб, нали? О, Господи, не ми казвай, че и тя е паднала!, паникьоса се Бони.

Не, не! Тя не е паднала. Елена не можеше да реши дали да каже на Мередит, или не. Може би още не, каза си тя.

Не можеше да види накъде се бяха устремили, но почувства, че се носят по-бавно. Виждаш ли нещо?

Хей, да, под нас! Това е кола! Да слезем ли?

Разбира се. Дали може да се хванем за ръце?

Установиха, че не могат, но се опитаха да останат по-близо една до друга. В следващия миг преминаха през покрива на малка кола.

Хей! Това е Аларик!, възкликна Бони.

Аларик Залцман беше гаджето на Мередит, за когото бяха решили да я сгодят. Сега беше на около двайсет и три, и пясъчнорусата му коса и лешниковите очи не се бяха променили, откакто преди близо десет месеца го видя за последен път. Той беше парапсихолог в университета „Дюк“ и работеше върху доктората си.

От векове се опитвам да се свържа с него, поясни Бони.

Зная. Може би това е начинът, по който да влезем във връзка с него.

Къде се предполага, че се намира той?

На някакво странно място в Япония. Забравих как се казва, но да погледнем картата върху предната седалка.

Докато го правеха, призрачните форми на двете момичета се преплетоха, преминавайки една през друга.

Унмей но Шима: Островът на гибелта, бе написано над очертанията на един остров. Върху картата до него имаше голям червен хикс с надпис: Полето на наказаните девственици.

На какво?, попита негодуващо Бони. Какво означава това?

Не зная. Но виж, това е мъгла, истинска мъгла. И вали. А това шосе е ужасно.

Бони се гмурна навън. Ох, толкова е странно. Дъждът преминава право през мен. И не мисля, че това е шосе.

Върни се и погледни това, каза й Елена. Върху острова няма отбелязани градове, само едно име. Доктор Селия Конър, съдебен патолог.

Какво е съдебен патолог?

Мисля, отвърна Елена, че разследват убийства и разни неща. И отварят труповете, за да установят причината за смъртта.

Бони потрепери. Не мисля, че това ми харесва.

Нито пък на мен. Но погледни навън. Струва ми се, че някога това е било село.

Почти нищо не бе останало от селото. Само малко руини от дървени сгради, очевидно гниещи, и някакви полуразрушени, почернели каменни постройки. Имаше голяма жълта сграда, покрита с огромна яркожълта мушама.

Когато колата приближи сградата, Аларик спря, грабна картата и малък куфар и притича под дъжда и в калта, за да отиде на сухо. Елена и Бони го последваха.

Близо до входа го посрещна много млада чернокожа жена. Лъскавата й коса бе подстригана късо и обрамчваше малкото й лице. Беше дребна, дори по-ниска от Елена. Очите й грееха от вълнение, а белите й равни зъби бяха достойни за холивудска усмивка.

— Доктор Конър? — попита Аларик с неподправено възхищение, граничещо почти с благоговение.

На Мередит това никак няма да й хареса, рече Бони.

— Наричайте ме Селия, моля — каза жената и улови ръката му. — Аларик Залцман, предполагам — додаде, както Хенри Стенли се обърнал към доктор Ливингстън в африканската джунгла.

— Само Аларик, моля, Селия.

На Мередит определено няма да й хареса, съгласи се Елена.

— Значи изследваш призраци — казваше Селия под тях. — Е, нуждаем се от теб. В това място има призраци или някога е имало. Не зная дали още са тук, или не.

— Звучи интересно.

— По-скоро тъжно и страховито. Тъжно, странно и страховито. Направих разкопки на всякакви руини, особено там, където съществува вероятността от геноцид. И едно ще ти кажа: този остров не прилича на нито едно от местата, които съм виждала — заяви Селия.

Аларик вече вадеше разни неща от куфара си — дебел топ хартия, малка видеокамера и тетрадка. Включи видеокамерата, погледна през визьора, после я подпря с част от листата. Когато очевидно нагласи Селия на фокус, грабна тетрадката.

Селия явно се забавляваше.

— По колко начина записваш информацията?

Аларик се потупа по едното слепоочие и поклати тъжно глава.

— Колкото е възможно повече. Сивите ми клетки започват да намаляват. — Огледа се. — Предполагам, че не си съвсем сама тук, нали?

— Сама съм, с изключение на портиера и момчето, което ме превозва до Хокайдо. Започнахме с нормална експедиция — бяхме четиринайсет. Но един по един останалите умряха или си тръгнаха. Дори не мога да погреба отново образците — момичетата, които изкопахме.

— А хората от твоята експедиция, които са умрели или са заминали…

— Ами, отначало хората умираха. После това и разни други странни случки накараха останалите да си тръгнат. Бяха изплашени за живота си.

Аларик се намръщи.

— Кой умря пръв?

— От експедицията? Роналд Аргайл. Специалист по керамика. Разглеждаше две делви, които намерихме — ами, ще прескоча историята и ще ти съобщя края. Падна от стълбата и си счупи врата.

Веждите на Аларик се стрелнаха нагоре.

— И това беше странно?

— За човек като него, който от почти двайсет години се занимава с тази работа — да.

— Двайсет години? Може да е получил инфаркт? И след това — бум? — Аларик направи жест надолу.

— Може и така да е станало. Ти навярно ще можеш да ни обясниш всички тези малки загадки. — Шикозната жена с късо подстриганата коса се ухили бойко като мъжкарана. Всъщност и така е облечена, осъзна Елена: джинси „Левис“ и риза на сини и бели квадрати, с навити ръкави, върху бял потник.

Аларик тръсна глава, сякаш почувствал се виновен, задето я зяпа прекалено втренчено. Бони и Елена се спогледаха над главата му.

— Но какво се е случило с хората, които първоначално са живели на този остров? Тези, които са построили къщите?

— Ами, те поначало не са били много. Предполагам, че мястото може да е наречено Острова на гибелта, преди нашата експедиция да се заеме с разследването на връхлетелите го нещастия, довели до унищожението му. Но доколкото успях да открия, било е нещо като война — гражданска война. Между децата и възрастните.

Този път Бони и Елена се спогледаха с разширени очи. Също като у дома… поде Бони, но Елена я прекъсна: Шшт. Слушай.

— Гражданска война между децата и техните родители? — повтори Аларик бавно. — Е, това наистина е странно.

— Ами, достигнах до този извод по метода на изключването. Разбираш ли, имаше нещо като изкопани гробове или просто дупки в земята. Но нямаше следи обитателите да са били нападнати. Не са измрели от глад или суша — все още имаше достатъчно зърно в хамбарите. Нямаше и следи от болест. Започнах да мисля, че те всички са се избили един друг — родителите са убивали деца; децата са убивали родителите.

— Но откъде можеш да си сигурна?

— Виждаш ли този почти квадратен участък в края на селото? — Селия посочи към едно място върху по-голяма карта от тази на Аларик. — Наричаме го Полето на наказаните девственици. Това е единственото място, върху което има специално изкопани гробове, което означава, че е съществувало по-рано, преди войната. По-късно не е имало време за ковчези — или никого не го е било грижа. Ние изкопахме двайсет и два трупа на момичета — най-голямото е било под двайсет години.

— Двайсет и две момичета? Само момичета?

— Само момичета в този район. Труповете на момчетата са от по-късен период, когато вече не са правени ковчези. Не са толкова добре запазени, защото къщите вече са били изгорени или разрушени и са били изложени на влиянието на атмосферните условия. Момичетата са били погребани внимателно, понякога със сложни ритуали; но белезите по телата им показват, че са били обект на жестоко физическо наказание, в някои случаи причинило смъртта им. А след това са били пронизани с кол в сърцата.

Ръката на Бони се стрелна към очите й, сякаш да се предпази от ужасна гледка. Елена наблюдаваше мрачно Аларик и Селия.

Аларик преглътна мъчително.

— Били са пронизани? — попита притеснено.

— Да. Зная какво ще си помислиш. Но японците нямат някакви традиции за вампирите. Китсуне — лисиците — вероятно са най-близкият аналог.

Сега Елена и Бони се бяха надвесили точно върху картата.

— А китсунетата пият ли кръв?

— Само китсуне. В японския език има интересен начин за обозначаване на множествено число. Но отговорът на твоя въпрос е: не. Те са легендарни измамници, например обсебват момичета и жени, а мъжете довеждат до унищожение — до безизходно положение, разорение и различни катастрофални ситуации. — Но тук — ами, можеш направо да прочетеш случилото се като в книга.

— Наистина звучи като роман. Но не от тези, които бих си избрал да прочета за удоволствие — рече Аларик и двамата се усмихнаха безрадостно.

— И така, да продължа с книгата. Изглежда, че тази болест накрая се е разпространила върху всички деца в града. Имало е смъртоносни схватки. Родителите дори не успели да стигнат до рибарските лодки, с които биха могли да избягат от острова.

Елена…

Зная. Поне Фелс Чърч не е на остров.

— Има и нещо, което открихме в градския храм. Мога да ти го покажа — заради него умря Роналд Аргайл.

Двамата станаха и влязоха по-навътре в сградата. Селия се спря до две големи урни върху поставки с някакъв противен предмет помежду им. Приличаше на рокля, протрита и избеляла, но това, което се подаваше между дупките на дрехата, бяха кости. Повечето отвратителни, една избледняла кост без никакви остатъци от плът висеше от върха на една от урните.

— Върху това работеше Роналд на полето — обясни Селия. — Вероятно е била последната смърт на първоначален обитател и е било самоубийство.

— Откъде знаеш?

— Да видим дали мога да преразкажа директно бележките на Роналд. По трупа на жрицата няма други следи от насилие, с изключение на нараняването, причинило смъртта. Храмът е бил каменна сграда — някога. Когато отидохме там, заварихме само под, а всички каменни стъпала бяха рухнали. Затова Роналд използва стълбата. Следват доста технически термини, но Роналд Аргайл беше велик съдебен патолог и аз вярвам в неговия прочит на историята.

— Който е? — Аларик обхождаше делвите и костите с видеокамерата.

— Някой — не знаем кой — е пробил дупка върху всяка от делвите. Преди да започне хаосът. В градските архиви е отбелязано като акт на вандализъм, детска лудория. Но доста време след това дупката била запечатана и делвите отново били почти херметични, с изключение на мястото на върха, където жрицата е потопила ръцете си до китките.

С безкрайна предпазливост Селия повдигна капака на делвата, от която не висеше кост. Разкриха се друг чифт дълги кости, не толкова избледнели, с някакви ивици по тях, които сигурно са били дрехи. Вътре в делвата имаше и тънки кости на пръсти.

— Роналд смяташе, че тази нещастна жена е умряла, докато е извършвала последен акт на отчаяние. Прерязала е китките си — можеш да видиш как върху по-добре запазената ръка сухожилието е изсъхнало — а след това оставила цялата й кръв да изтече в урните. Знаем, че на дъното на урните има дебел слой засъхнала кръв. Тя се е опитвала да примами нещо вътре или навярно да се върне обратно вътре. И е умряла, докато се е опитвала, а глината, която се е надявала да използва през последните си съзнателни мигове от живота си, е залепила костите към делвите.

— Брей! — Аларик прокара ръка над челото си, като в същото време потръпна.

Направи снимки!, Елена му изпрати телепатична заповед, влагайки цялата сила на волята си, за да я предаде. Видя, че Бони прави същото със затворени очи и стиснати юмруци.

Сякаш подчинявайки се на заповедите им, Аларик започна да снима колкото се може по-бързо.

Накрая свърши, но Елена знаеше, че без външен подтик няма начин тези снимки да стигнат до Фелс Чърч, докато той самият не дойде в града — а дори Мередит не знаеше кога ще стане това.

Какво да правим?, Бони попита отчаяно Елена.

Ами… сълзите ми бяха истински, когато посетих Стефан в затвора.

Искаш да се разплачем за него?

Не, отвърна нетърпеливо Елена. Но ние приличаме на призраци — нека се държим като такива. Опитай се да духнеш на тила му.

Бони го стори и двете видяха как Аларик трепна, огледа се и се загърна по-плътно в якето си.

— Ами другите смъртни случаи в експедицията ви? — попита парапсихологът, сгуши се в якето и се огледа безцелно.

Селия започна да говори, но нито Елена, нито Бони слушаха. Бони духаше към Аларик от различни посоки, като го насочваше към единствения здрав прозорец в сградата. Там Елена пишеше с пръст върху студеното тъмно стъкло. Когато се увери, че Аларик гледа в тази посока, тя духна върху изречението: изпрати незабавно снимките на делвите на Мередит! Всеки път, когато Аларик се доближеше до прозореца, тя духаше отново, за да изпъкнат думите.

И той най-после ги видя.

Отскочи стреснато назад. После се прокрадна отново към прозореца. Елена подсили написаното. Този път, вместо да подскача, той закри очите си с ръка, сетне отново надзърна.

— Хей, господин Ловец на духове — извика му Селия. — Добре ли си?

— Не зная — призна си Аларик. Отново закри очите си, но Селия приближи и Елена не духна върху стъклото.

— Стори ми се, че видях… послание да изпратя снимките на тези делви на Мередит.

Селия повдигна вежди.

— Коя е Мередит?

— О! Тя — тя е една от бившите ми ученички. Предполагам, че това би я заинтересувало. — Погледна надолу към видеокамерата.

— Кости и урни?

— Ами, и ти си се заинтересувала от тях доста млада, ако може да се вярва на репутацията ти.

— О, да. Обичах да гледам разложението на мъртва птица или да откривам кости и да се опитвам да отгатна от какво животно са — кимна Селия и го озари с усмивката си. — Още от шестгодишна. Но аз не бях като повечето момичета.

— Е, и Мередит не е — рече Аларик.

Елена и Бони се спогледаха, този път много сериозно. Аларик намекваше, че Мередит е специална, но не го бе казал изрично, нито спомена за намерението им да се сгодят.

Селия приближи.

— Ще й изпратиш ли снимките?

Аларик се засмя.

— Ами, цялата тази атмосфера и всичко — не зная. Може да е било само плод на въображението ми.

Вече до него, Селия се извърна и Елена отново духна върху посланието. Аларик вдигна ръце, все едно че се предава.

— Предполагам, че на Острова на гибелта няма сателитно покритие? — попита безпомощно.

— Няма — отвърна Селия. — Но фериботът ще се върне след един ден и тогава можеш да изпратиш снимките — ако наистина възнамеряваш да го направиш.

— Мисля, че е по-добре да го направя — заяви Аларик. Елена и Бони го изгледаха кръвнишки от различни ъгли.

В този момент клепачите на Елена натежаха и започнаха да се притварят. О, Бони, съжалявам. Исках да поговоря с теб след това и да се уверя, че си добре. Но пропадам… не мога…

Успя да задържи очите си отворени. Бони се бе свила на кълбо, дълбоко заспала.

Бъди внимателна, прошепна Елена, без да е сигурна на кого шепне. И докато се отнасяше надалеч, не пропусна да забележи Селия и начина, по който Аларик говореше на тази красива, изискана и талантлива жена, само година или две по-голяма от него. И като капак на всичко изпита съвсем определен страх за Мередит.

Загрузка...