Последният херцог

10

— Херцог Маркам е дошъл да ви види, сър.

Трагмор се озъби на иконома си.

— Херцог Мар… — Спря внезапно и си пое дълбоко въздух. — Покани го в кабинета ми.

— Много добре, милорд.

Пиърс влезе в кабинета и спря, като огледа внимателно маркиза. Както изглежда, бе дошъл на време. Видът на Трагмор беше мрачен и войнствен, а лицето — бледо, а не зачервено, което увери младия мъж, че все още не е имало физическа конфронтация. Това, както и фактът, че слугите все още пренасяха багажа, стоварен край каретата, бяха достатъчни, за да го успокоят. Очевидно бяха пристигнали току-що и Трагмор все още не бе имал време да се разправи с дъщеря си.

— Току-що си влизам вкъщи, Торнтън. Какво искаш? — озъби се маркизът.

— Струва ми се, че правилната форма на обръщение е „Ваше Височество“.

В очите на Трагмор просветнаха убийствени пламъчета.

— И Маркам е предостатъчно. Не очаквай нищо повече.

— Това ме кара да мисля, че ни си особено доволен от съобщението ми — отбеляза Пиърс, като се подпря непочтително на ръба на бюрото на своя домакин. — При дадените обстоятелства не мога да ти се сърдя.

— Познавах баща ти. Добре. Как е могъл… — Маркизът не довърши изречението си.

— Как е могъл какво? Да остави титлата си, името и богатствата на мен ли? Не мисля, че е имал избор.

— Трябвало е да остави името си да умре.

Младият мъж се усмихна с горчивина.

— По-добре, отколкото да я остави на едно нищожно дете на улицата?

— Точно така.

— Доста си прям за човек, който е на път да загуби всичко.

Трагмор присви очи.

— Не се ли сдоби с достатъчно пари? Маркам бе един от най-богатите хора в Англия. Със сигурност моята незначителна собственост не ти е нужна.

— А, значи се надяваш да се откажа от намерението си да те притежавам? — Юмрукът на Пиърс разцепи въздуха и се стовари върху бюрото с такава сила, че събеседникът му отстъпи назад. — Само че си сбъркал, кучи сине. Повече от всякога съм твърдо решен да прибера това, което е вече мое. Точно и затова дойдох днес тук. Дължиш ми първото плащане на полиците си. — Той бавно протегна ръка и разтвори дланта си. — Веднага.

— Знаеш много добре, че нямам тези пари.

— Така ли? Колко жалко.

— Какво мислиш да правиш? — Омразата в погледа на маркиза се измести от страх. — Да ме разориш? Да направиш банкрута ми публично достояние?

— Звучи прекрасно, но малко избързваш. Искам да се позабавлявам още малко с теб. — Младият мъж обърна глава и започна да оглежда стаята. — Сигурен съм, че ако пообиколя из дома ти, ще намеря това-онова, с което да си възвърна дължимото за тазседмичното плащане. — Изправи се и започна да обикаля из кабинета, като от време на време повдигаше някоя статуетка или прокарваше с преценяващ жест ръка по мебелите от орехово дърво.

— Торн… Маркам, не може да говориш сериозно! Не би могъл да…

На вратата се почука.

— Кой е? — озъби се маркизът.

— Простете, милорд — отговори икономът и подаде някакъв запечатан плик. — Това писмо пристигна току-що. На плика му пише, че е спешно.

— Добре. Дай ми го. — Трагмор взе посланието, извади го и го прочете. След това смръщи вежди и го натъпка в джоба си. — Трябва да отида незабавно в Лондон.

— Някакъв проблем ли? — попита Пиърс.

— Нищо, което те засяга.

— Може би аз сам трябва да преценя това.

— Сложил си ръце върху авоарите ми — изсъска маркизът. — Това обаче не ти дава право да си пъхаш носа и в личния ми живот. Моите писма са предназначени само и единствено за моите очи.

— Бих поспорил по този въпрос, но не си струва усилията. Ако съобщението е свързано с твоите финанси, ще го науча незабавно. — Младият мъж изгледа студено съперника си. — Надявам се заради теб самия това да не е опит да се опиташ да избягаш от плащането на дълговете си. Защото, ако е така, бъди сигурен, че не си успял. Ще се върна, за да получа дължимото ми вдругиден сутринта. Несъмнено дотогава ще си се върнал от Лондон. Ясен ли съм, Трагмор?

Лицето на маркиза смени на три пъти нюансите на червенината си, преди да се обърне към иконома.

— Изпрати херцога.

— Да, сър.

— Мога сам да си намеря пътя. — Младият мъж прекоси спокойно стаята и се обърна към вбесения си домакин. — Приятен ден, Трагмор — рече той, без да забавя крачка. — И накарай да приготвят кафето още при изгрев слънце. Не обичам да започвам деня си без кафе.

Чул сподавените ругатни в отговор на думите си, Пиърс трябваше да положи неимоверни усилия, за да сдържи гръмогласния си смях. Засега планът му вървеше като по вода.

Щом излезе навън, той се качи във файтона си и потегли незабавно, като поведе конете по алеята, докато преминаха през портата на двора и излязоха на главния път. Там неочаквано ги спря, като маневрира с файтона докато го скри напълно зад дърветата, които бе избрал преди да влезе в земите на Трагмор. Там и зачака.

Не бяха минали и пет минути, когато на пътя се показа каретата на маркиза и отмина нататък, по посока към Лондон.

Пиърс изчака още четвърт час, за да бъде сигурен. След това изви файтона си и се насочи отново към имението.

Усмихна се и си припомни съдържанието на писмото. Дали маркизът щеше да се изненада, когато научи, че спешността на случая беше доста преувеличена? Всъщност Холингсби не само че не беше пращал подобно съобщение на Трагмор, ами дори нямаше представа, че маркизът бе вече на път за Лондон.

Скоро обаче щеше да научи, разбира се. Адвокатът щеше да получи другото послание на Пиърс още при пристигането си в своята кантора. То щеше да постави голям проблем пред него и да му даде възможност да направи първото голямо предизвикателство в живота си.

Като в същото време щеше да даде възможност на Пиърс да остане насаме с Дафни.

Младият мъж изостави файтона си непосредствено пред главния портал и извървя останалото разстояние пеш. Имаше си две причини, за да постъпи така. Беше твърдо решен да не позволи присъствието му в Трагмор да бъде забелязано от когото и да било от останалите обитатели на Трагмор и, второ, чувстваше инстинктивно, че до мястото, където бе най-вероятно да открие Дафни, можеше много по-лесно да се стигне пеша, отколкото с превозно средство.

В гората.

Пристъпвайки с лекота, Пиърс започна да се промъква през гъсталака като се оглеждаше. Бе наострил уши за всеки шум, който би могъл да го отведе при Дафни.

Намери я по-лесно, отколкото бе очаквал.

Нежният й глас достигна до него на откъслечни, неразбираеми фрази. Очевидно говореше с някого, макар засега да не бе получила отговор.

Скоро откри защо.

— Ръсет, какво има? Какво видя?

Въпросът й бе последван от профучаването на нещо червеникаво. В мига, в който младият мъж се показа иззад дърветата, той зърна една пухкава опашка, която се скри в храстите и Дафни, която се опитваше да стане от земята.

— Страхувам се, че станах причината за бягството на приятеля ти — засмя се той.

— Пиърс!

Задъхана, с изцапан с прах нос и разбъркани коси, младата жена изглеждаше едновременно невинна като дете и неустоима като горска нимфа.

И несъмнено много щастлива да го види.

— Стреснах те. Извинявай. — Пиърс се приближи още малко и спря едва тогава, когато можа да се взре в тези невероятни лешникови очи. — Прости ми и задето изплаших приятеля ти.

Дафни погледна през рамо към входа на празната лисича дупка.

— Ръсет се страхува от хората, тъй като повечето от тях се отнасят невероятно жестоко към него.

— Зърнах нещо оранжево. Предполагам, че Ръсет е лисица.

Тя кимна.

— И много верен приятел.

— Разбирам. — Пръстите му преминаха леко по избледняващите червени петна на бузите й. — И какво споделяше с верния си приятел, когато пристигнах? Да не би да му разказваше за грозния пристъп на баща ти? Или му разправяше за една много по-приятна среща на бала?

Бе готов да се закълне, че усети тръпките по тялото й, предизвикани от тези думи.

— И за двете — облиза устни тя с върха на езика си. — Пиърс, ако баща ми те открие тук…

— Той излезе.

Очите й се разшириха.

— Излезе ли? Къде отиде?

Последва шеговита усмивка.

— Да речем, че съм изключително изобретателен, когато реша.

— Ти си го призовал някъде, за да излезе от Трагмор?

— Примамих го.

— Има ли разлика?

— Огромна. Ако го бях призовал, трябваше и да го приема. А като му пуснах примамка, използвах друга стръв, а не самия себе си, в резултат на което намесата ми остава анонимна. В резултат на това той е на път за Лондон, а аз — тук.

— Но…

— Имах нужда да остана насаме с теб — прошепна младият мъж, като прокара пръсти в косите й. — Нещо повече, нямам намерение да дам възможност на този мръсник да довърши боя, започнат в Гантри. Дойдох навреме, нали?

Дафни кимна мълчаливо, като мислеше върху думите му.

— Значи си дошъл тук, за да ме спасиш?

— Като че ли си изненадана.

— Не, не изненадана. Просто не очаквах да те видя толкова скоро след… — Тя се изчерви.

— Толкова скоро ли? — поклати смаяно глава младият мъж. — От ония мигове в градината не мисля за нищо друго, освен за тях. Ако не се бях прибрал още същата нощ, щях да те потърся още призори. Но аз заминах веднага след бала. Трябваше да уредя преместването си в Маркам.

— Вече си се преместил?

— Вчера.

— Настани ли се добре?

Пиърс смръщи вежди, като разсеяно галеше огряната й от слънцето опашка.

— Пренесох багажа си. Но да съм се настанил добре?… Не мисля, че изобщо някога ще успея. — Той премигна, изненадан от естествеността и прямотата на отговора си.

Очевидно обаче Дафни не беше изненадана.

— Грешиш, Пиърс. Просто трябва да си дадеш малко време. И не забравяй, че има доста херцози и ти само ще увеличиш броя им с още един.

Обхванат от непреодолими емоции, той я обхвана в обятията си.

— Трябва ли да искам разрешение?

— Не — прошепна младата жена, като обви ръце около врата му. — Знаеш какъв ще бъде отговорът ми.

Този път магията се появи веднага, в същия миг. Устните им се сляха. Той я целуваше със страст, която можеше да запали и камъка, и с неприкрито желание. Езикът му се преплете с нейния, ръцете му трепереха, когато я придърпа още по-близо до тялото си, за да се слеят още по-пълно.

Ответната реакция на Дафни едва не го събори. Отвръщаше на целувките му с не по-малка от неговата страст, като се притискаше към него така, че чувстваше ударите на сърцето й.

— Дафни.

Чий беше този дрезгав, изпълнен с копнеж глас, запита се объркан младият мъж. Кой беше този непознат, който очевидно не можеше да се владее?

Явно беше самият той.

Сякаш някъде отстрани, Пиърс видя как постави Дафни върху тревата. Без да спира да я целува, той легна на една страна, като я притискаше към себе си с отчаянието на потъващ човек, вкопчил се в сламка. Пръстите му сякаш сами започнаха да разкопчават копченцата на гърба на роклята й, а след това дръпнаха ръкавите й, за да оголят горната част на тялото й.

Младият мъж отдели устните си от нейните и започна да целува врата й, гърлото, да се придвижва бавно по топлата кожа, която току-що бе разголил. Почувства потръпването на Дафни и чу тихите й възклицания от удоволствие, причинени от докосването на устата му.

— Харесва ли ти това? — попита дрезгаво той.

— Да. О, да. — Дафни обхвана с длани главата му, а дишането й стана неравномерно, когато той започна да целува вдлъбнатинката между гърдите й.

— Кажи ми, че искаш още. — Връхчетата на пръстите му докосваха зърната й и ги усетиха как набъбват под роклята и долната й риза.

— Пиърс. — Благоговейно изречената дума бе единственият отговор, който му бе нужен.

След миг корсажът на роклята и долната риза се плъзнаха надолу и разкриха гръдта й за жадния му поглед.

— Боже, колко си красива. — Младият мъж трепереше толкова силно, че едва говореше. Нещо повече, не можеше да открие достатъчно силни слова, за да опише онова, което чувстваше. Трябваше да й го покаже.

Пое едното зърно между устните си и го обгради с тяхната топлина. Тя извика и той задълбочи контакта, като ту подръпваше щръкналото връхче, ту го галеше нежно с езика си.

— Пиърс. Престани — рече задъхана тя, като мяташе глава.

Той веднага вдигна глава и срещна замъгления й поглед.

— Заболя ли те?

— Не.

— Уплаших ли те?

— Не.

Едно мускулче на челюстта му потрепна, докато се бореше между желанието си и нуждата да разбере какво става.

— Кажи, че не се срамуваш. Кажи ми, че знаеш колко в реда на нещата е това, което става между нас.

— Какво? — Очите на младата жена бяха замъглени от страст.

— Да не би да става въпрос за чест? За целомъдрие?

Тя прокара пръсти през косите му с беззвучна целувка.

— Не. Става въпрос за измъчване.

Сега беше ред на Пиърс да погледне объркано.

— Мъчение ли?

— Когато — изчерви се тя, — ме галеше по този начин, беше непоносимо. Не болезнено, а непоносимо. — Тя наклони неуверено глава. — Това, което исках, бе да те помоля да спреш… и в същото време да не спираш. Това няма никакъв смисъл, нали?

В този момент младият мъж я желаеше толкова много, че мислеше, че ще умре. Той затвори очи и се опита да възвърне желязната си самодисциплина, от която с всяка следваща секунда оставаше все по-малко и по-малко.

— Моля ти се, — промърмори тя, — не се ядосвай. Просто никога досега…

Краят на извиненията й бе прекъснат от целувката му. Обезумял от страст, той бе готов да я погълне, докато ръцете му мачкаха гърдите й неуморно и собственически.

— Имаш ли представа какво правиш с мен? — попита той, като я обърна на гръб. — Имаш ли, невинно мое снежно пламъче?

— Знам само какво правиш ти с мен — отвърна тя с типичната си наивност, която пронизваше сърцето му. — Същото ли е?

Пиърс я изгледа. Погледът му се плъзна по нежната руменина по бузите и безупречните контури на гърдите й, разголени единствено за него.

— Нещо подобно — успя да изрече той и зарови пръсти в разрошените й светлокестеняви коси. — Само че аз знам къде води това. А ти — не.

Усмивката й бе изпълнена с мъдрост и женственост.

— Зная точно къде води това.

Въпреки мъчителното пулсиране в слабините, младият мъж не можа да не се усмихне на убедения й тон.

— Така ли? И къде води?

— Отговорът зависи от това, кого питаш. Мама би казала: „до изпълняване на съпружеските задължения на жената в леглото“. При дадените обстоятелства викарият би казал: „към греха“.

Пиърс се засмя.

— А какви са твоите думи?

Доверието в очите й бе най-силният афродизиак, който някога бе виждал.

— Това е първият случай, в който ме докосват с радост и нежност, а не с бруталност.

— Омъжи се за мен, Дафни.

Думите излязоха от устата му преди да разбере, че ги е казал, но дори да можеше, той никога не би пожелал да ги върне назад.

— Какво каза? — разшириха се като чаени чинийки очите й.

— Помолих те да се омъжиш за мен. — Пиърс нежно върна корсажа й на мястото му, като с това доказваше, че предложението му не е плод на страстта от преди малко.

— Да се омъжа за теб — повтори тихичко тя, като вкусваше всяка дума, докато я произнасяше. Само за миг по лицето й преминаха една след друга множество емоции: изненада, несигурност, замисленост, леко объркване, искрица надежда.

— Защо? — прошепна най-после тя.

— Поради много причини.

— Но дали са правилните? — Дафни се изправи с усилие, като в същото време изтупа с ръка листата от косата си. — Та откакто се познаваме няма и две седмици.

— Но се разпознахме един друг в мига, в който се видяхме — отвърна Пиърс. — Що се отнася до въпроса ти за правилността на моите основания, правилно ли е да желая да бъдеш в безопасност? Да те виждам усмихната? Да ти дам неща, които никога не би получила в Трагмор, да те спася от други, от които иначе не би могла да се отървеш?

— А какво ще ти дам аз в замяна?

Младият мъж се наведе към нея и започна да закопчава копчетата й.

— Себе си — рече дрезгаво той, като докосна устните й със своите. — Великолепния си дух, който тепърва трябва да освобождавам от много страхове.

Дъхът на Дафни секна.

— Само духът ми ли?

Пръстите му спряха да се движат и погалиха голите й рамене.

— Не, не само духът ти. Цялата теб. Твоят огън, твоята невинност, твоята страст.

От устните й се отрони глухо стенание.

— Не трябваше да питам.

— Защо?

— Защото мисълта ми се замъглява, когато говориш така.

— Не е нужно да мислиш. Трябва само да казваш „да“.

— Пиърс, баща ми…

— Да върви по дяволите баща ти.

Цялото й тяло се стегна.

— Бракът ни ще ускори ли това?

— Какво да ускори?

— Унищожаването на баща ми. — Младата жена се отдръпна леко назад и потърси погледа му. — Внезапното ти желание да се ожениш за мен има ли нещо общо с плановете ти във връзка с него?

Мускулчето на челюстта му отново потрепна.

— Желанието ми не е внезапно. Боря се с него от дни. Искам те, Дафни. Да бъдеш до мен. В живота ми. В леглото ми.

— Това не е отговор.

— Не, отговор е. Баща ти е обречен, това е абсолютно сигурно, независимо дали двамата с теб ще се оженим или не. Така че, моето предложение не е свързано с намерението ми да го унищожа. Но го направих малко по-рано, отколкото възнамерявах, тъй като съм отлично запознат от собствен опит с неговата жестокост, а това ме кара да бързам да те избавя от неприятното му присъствие. С маркиза се познаваме много години, повече, отколкото дори сам той си спомня. — Пиърс си пое рязко въздух, осъзнал, че е разкрил повече, отколкото възнамеряваше. — Бих предпочел да не разбуждам тези спомени, като споменавам за отдавнашното ни познанство. Ще ти разкажа всичко сам, когато съм готов. — Младият мъж замълча в очакване. Нямаше да се изненада, ако Дафни отхвърлеше предложението му и нямаше да може да я упрекне, ако го направеше. Искаше от нея да предаде баща си със своето мълчание, без да й дава обяснение защо постъпва така.

Бе подготвен за всякакъв вид реакция, освен онази, която получи.

— Благодаря — промърмори младата жена и погали здраво стиснатите му челюсти. Тази проста думичка и доверието в очите й го накараха да се смири така, както не можеше да го принуди нищо друго. А следващите й слова разбиха и последните му резерви на пух и прах. — Ти току-що ми поднесе най-ценния подарък — доказателството за твоето доверие. Няма да се преструвам, че разбирам на какво се базира молбата ти. Но със сърцето си чувствам, че мотивите ти са напълно основателни. Имаш думата ми, Пиърс. Ще запазя тайната ти. Баща ми ще чуе истината, каквато и да е тя, от твоята уста.

Младият мъж я притисна силно към гърдите си със сподавен стон.

— Бъди търпелива с мен, Снежно пламъче — рече прегракнало той. — Трудно ми е не само да се доверя. Става въпрос за моето минало. Части от него са погребани отдавна и за тях ми е прекалено мъчително да говоря.

Дафни потърка буза в ризата му.

— Знам колко е трудно да споделиш мъката си — прошепна тя. — Особено, когато си я заровил дълбоко в душата си от години. Ще ми разкажеш, когато си готов. Мога да почакам.

Прекалено развълнуван, за да говори, Пиърс погали леко тила й и съсредоточи вниманието си върху закопчаването на последните две копчета.

— Аз съм този, който ти е благодарен — рече простичко той, когато успя да възвърне отчасти самоконтрола си. — Засега просто знай, че трябва да те отведа от Трагмор, от дома на това копеле, от неговата бруталност.

— Преди малко спомена, че си повикал… — Младата жена спря насред изречението си и се усмихна заговорнически, — че си го примамил в Лондон, нали?

— Точно така. Ще остане там два дни.

Това накара Дафни да вирне брадичка и да го изгледа смаяна с невероятните си лешникови очи.

— Два дни! Но как, за Бога, си успял да го сториш? Баща ми мрази страшно много да отпътува някъде непосредствено след завръщането си от друго пътуване, а ние се бяхме прибрали от Гантри само преди час.

Младият мъж се засмя и целуна въпросителната гънчица между веждите й.

— Казах ти, че съм изобретателен. Просто помолих един съдружник да повика маркиза във връзка с въпрос от огромна финансова значимост.

— И да не би този въпрос да е свързан със застраховката на откраднатите ни бижута?

— Превъзходно — намигна Пиърс. — Интуицията ти непрекъснато ме учудва.

— Това за мен е най-хубавият комплимент, тъй като идва от един толкова умел стратег — пошегува се младата жена, а бузите й порозовяха от удоволствие.

Пиърс се запита дали тя имаше представа колко красива беше истинската Дафни.

— Пиърс? — Обзета от новопоявилата се идея, тя прехапа долната си устна. — Колко пари ще получи баща ми?

— Зависи от стойността на това, което е било откраднато.

— Разбирам. Перлената ми огърлица много ли струваше?

Познатият предупредителен звън отекна в главата на младия мъж, сигнал, който бе създал сам и с годините развил до съвършенство. Той се появяваше винаги, когато темата на разговор заплашваше да разкрие двойствения му живот.

И въпреки, че Дафни можеше да се нарече всичко друго, но не и негов враг, той веднага отдели еднократния поглед, който бе хвърлил на огърлицата Пиърс Торнтън, от доста по-обстойното й оглеждане от Бандита на тенекиената чаша.

— Твоята огърлица ли?

— Да, нали си спомняш, онази, на която се възхити по време на конните надбягвания. Ценна ли беше?

Без да си дава сметка, тя сама му беше осигурила чудесен път за бягство. И той се хвана веднага за него.

— Така ли? Не си спомням. Бях загледан в теб.

Дафни повдигна едната си вежда.

— Каза, че се възхищаваш на огърлицата ми.

— Излъгах.

Спонтанният й смях стопи напрежението и върна мислите му към най-важната тема — да вземе Дафни за своя жена.

— Нима се оказва, че съм дарила един мошеник с доверието си? — затанцуваха развеселено очите й.

— Страхувам се, че сте сторили точно това, миледи. — Пиърс нежно прибра падналия върху челото й кичур коса. — Но не забравяй за миг, че този мошеник има напълно почтени намерения.

— Няма да го забравя. — Внезапно гласът й прозвуча изключително тържествено.

— Възползвай се от тези два дни — произнесе пресипнало младият мъж, като разтвори устните й и ги обгърна със своите. — Баща ти го няма, така че си в безопасност. Разхождай се из селото, ходи на гости на викария, прави това, от което се чувстваш щастлива. Но нощем, когато останеш сама в леглото си, мисли за мен, за нас, за това, което става, когато сме заедно. Мисли за всичко, което мога да ти дам, което можем да си дарим един на друг. Мисли за истинската Дафни, онази, която се показва само пред мен. Мисли си за онова, което се случва, когато тя е в обятията ми, когато остави огъня в себе си да се разгори на воля. Мисли си за възможността да проучиш всички прекрасни нюанси на страстта, които може да ни предложи животът — нямам предвид само онези, които ще изпитаме в леглото. Въпреки че, Господ ми е свидетел, нямам търпение да те усетя под мен. Размишлявай върху всичко това, мое Снежно пламъче, което успява да ме развълнува както нищо и никой друг. А след това кажи, че си съгласна да ми станеш съпруга. — И Пиърс я целуна жадно, дълбоко, с онова чувство за собственост, което изпитва мъжът, когато знае, че жената в обятията му му принадлежи. — Ще се върна след два дни за отговора ти. А след това ще се разправя с баща ти.