Последният херцог

5

„Главната врата на Трагмор — интересна алтернатива на прозореца на вестибюла.“

Пиърс се усмихна саркастично, като оглеждаше лъснатия вестибюл на Трагмор, същия, по който се бе промъквал само преди няколко часа с натъпкан със скъпоценности шлифер.

— Маркизът ще ви приеме в кабинета си — съобщи с безизразна физиономия икономът.

— Така ли? Колко мило от негова страна — отвърна Пиърс, олицетворение на учтивостта. — Бихте ли ми показали пътя?

Секунди по-късно бе въведен в празната слабо осветена стая и оставен сам.

„Показаха ми къде ми е мястото — помисли си развеселен Пиърс. — Не само, че съм нежелан, ами съм много нежелан. Така да бъде.“

Той си наля бренди, избра си стол и зачака.

— Е, Торнтън, ето ме — влезе в кабинета си четирийсет и пет минути по-късно Трагмор. — Но съм страшно зает и бързам. — Спря се насред думите си и зяпна от учудване. — Какво по дяволите значи всичко това? — избухна той, когато възвърна способността си да говори. — Какво мислиш, че правиш?

— Хм? — Пиърс свали вестника, който четеше и погледна към маркиза над дългите си крака, които бе поставил върху бюрото и нехайно кръстосал в глезените. — О, здравей, Трагмор. Пристигаш точно навреме. Току-що свърших брендито си. Ще ми налееш ли още едно? — протегна празната си чаша той.

— Защо пиеш от брендито ми? И седиш на стола ми? На моето бюро? И си вдигнал отгоре му проклетите си крака? — запъти се вбесен към Пиърс той.

Подобно на предизвикан тигър, младият мъж скочи, а очите му заискряха гневно.

— Твоето бюро ли? Твоят стол? Твоето бренди? Чуй ме, Трагмор, слушай добре. Нищо в тази къща не ти принадлежи. Всичко е мое: твоята собственост, твоят бизнес, ти самият. Ако не беше доброто ми сърце, вече да си на улицата, точно там, откъдето ме обвиняваш, че произхождам. Набий си това в мозъка и не ме предизвиквай повече. Ако ти или твоите слуги — смъртоносна пауза, — моите слуги, отново се отнесете към мен по този начин, ще бъда принуден да се ядосам. И да изгубя състрадателността си. Ясно ли е?

По време на тирадата на Пиърс лицето на Трагмор се промени от розово към червено и накрая — до зелено. Той кимна, скръцна със зъби като пое празната чаша на госта си и прекоси стаята, за да я напълни.

— Печелиш, Торнтън. — Подаде питието на противника си, като видимо се бореше, за да се справи с гнева си. — Трябва да извиниш лошото ми настроение. Днес не съм на себе си. През нощта домът ми бе ограбен от отвратителния Бандит на тенекиената чаша.

— Нима? — повдигна вежди Пиърс. — Колко интригуващо. И какво взе?

— Всички бижута на Елизабет, сребърните ни прибори, парите, които държах в малката каса, с една дума — всичко, до което успял да се добере. Взел дори красивата перлена огърлица на Дафни, тази, за която говорихме по време на конните надбягвания.

— Онази, за която каза, че била копие без особена стойност ли?

Мълчание.

— А семейството ти, всички ли са добре? — попита след кратка пауза младият мъж.

— Естествено са много разстроени. Елизабет прекара по-голямата част от деня в стаите си, а Дафни излезе преди час-два да се поразходи.

— Да се разходи ли? Сама?

— Само из земите на имението — махна успокоително с ръка Трагмор. — Прави го често. Един Господ знае с какви глупости е пълна главата й. Във всеки случай, за нея е по-добре днес да не стои вкъщи. Най-добре е властите да се разсейват колкото е възможно по-малко. Те разпитват един по един всички слуги и търсят някакви улики.

— Откриха ли вече нещо?

— Нищо. Копелето не е оставило никакви следи. С изключение, разбира се, на един рубин, който намерих на възглавницата си в тенекиена чаша. Сигурен съм, че рубинът е от огърлицата на виконтеса Друидж.

— Друидж ли е жертвата му непосредствено преди теб?

— Точно така. — Маркизът извади носната си кърпа и изтри с нея потното си лице. — Не може да не си чел в сензационните статийки на вестниците, че запазената марка на този бандит е да остави някакво бижу от предишния си обир на мястото на последния грабеж. За нещастие това са единствените следи. Така до ден днешен нито полицейският началник, нито мировият съдия имат и най-малка представа кой е той.

— Ясно. Доста странно, меко казано — вдигна рамене Пиърс и се облегна удобно на ръба на бюрото. — Това обаче не променя факта, че двамата с теб имаме да уреждаме някои неща.

— Какви неща?

— Твоите дългове.

Маркизът замръзна.

— Бях останал с впечатлението, че твоят адвокат ще се свърже с мен, за да ни уреди среща извън Трагмор в удобно и за двама ни време.

— Промених си намерението. — Пиърс отпи с явно удоволствие от брендито си. — Както знаеш, мога да си го позволя. Аз съм този, който държи твоите полици и бъдеще в ръцете си. Затова нека да говорим по същество.

— По какво същество?

— Кога мога да очаквам, че ще ми платиш или ще се наложи да те изхвърлям от дома ти, да те изложа публично на присмех и всички да разберат, че си банкрутирал?

Трагмор присви очи.

— Безсърдечно копеле.

Едно мускулче на челюстта на Пиърс потрепна.

— Копеле — да. Но безсърдечен? В твоята уста това звучи смешно.

— Какво искаш? — попита маркизът.

— Да ми платиш.

— Не, тук не става дума само за пари, Торнтън. Какво искаш в действителност от мен?

Очите на младия мъж потъмняха от омраза и станаха почти черни.

— Повече отколкото би могъл да ми дадеш. — Той се изправи. — И възнамерявам да получа всичко до последната дреболия, когато му дойде времето. А засега очаквам да ми платиш първата вноска в края на седмицата.

— Но това е невъзможно.

— Намери начин. Ако не получа парите си до петък вечерта, няма да имам друг избор, освен да се свържа с „Лондон Газет“ и да им дам да публикуват името ти, така че всички да го видят. След това ще уредя всичко в това имение да бъде конфискувано, а живеещите тук — изхвърлени на улицата. Ясно ли е?

— Гадно копе…

— Копеле — довърши вместо него с безизразен глас Пиърс. — И мисля, че вече говорихме за точността на термина. Така, както вече казах, разполагаш с време до петък. Или действията, които ще предприема, ще бъдат такива, че снощният грабеж ще ти се стори малка шега.

— Преди да си приключил със заплахите си, нека да ти кажа и моята — отряза го маркизът с триумфиращ поглед. — Посъбрах някои и други факти от личния ти живот, само в случай, че стратегията ти, свързана с изкупуването на моите полици, включва и изнудване. Ако се опиташ да ме разориш, публично ще разкажа на целия свят, че учтивият богат Пиърс Торнтън се е пръкнал от утробата на някаква курва в приюта.

Спокойствието на младия мъж стана заплашително.

— Препоръчвам ти никога повече да не споменаваш майка ми, Трагмор. Освен, ако животът не ти е омръзнал. Колкото до информацията за моето минало, открита от твоите детективи, които си личат от километър, не ми пука изобщо, дори да я публикуваш на първата страница на „Лондон Таймс“ — повдигна едната си вежда младият мъж, развеселен от шокираната физиономия на маркиза. — Да не мислиш, че не зная за издирванията на твоите хора? Уверявам те, Трагмор, в течение съм на всяко твое действие, на всяко твое намерение. Както ти казах, аз те притежавам. — Пиърс присви подигравателно устни. — Напразно си си прахосал парите, малкото, които са ти останали. Щях да ти разкажа всичко, което искаше да научиш, и то без да ми плащаш. Никога не съм крил миналото си — нито мястото, където съм роден, нито пък факта, че нямам баща. Трябваше просто да ме попиташ.

— Тогава ще продължа да търся, докато открия нещо друго — изръмжа маркизът. Това бяха думи на безсилие. — Нищожество като теб не може да няма доста тайни, от които се страхува. Няма да спра, докато не открия…

— В такъв случай ще умреш от изтощение, без си намерил нещо — пристъпи заплашително към събеседника си младият мъж. — Откажи се от издирванията си. Пръскаш пари, които са вече мои. А това ме ядосва. Ако продължаваш така, ще ме принудиш да изискам плащане на дълговете ми много по-рано.

— Защо правиш всичко това? — избухна в безсилна ярост маркизът. — Защо собственоръчно откупваш всичките ми полици? Защо ме мразиш толкова?

— Ще ти отговоря на тези въпроси, когато бъда готов да го сторя, нито миг по-рано. И, Трагмор — добави с леденостудена сдържаност Пиърс, — ако още веднъж се опиташ да ме шантажираш, ще те разоря без повече да мисля.

Маркизът си пое бавно въздух.

— Очевидно си по-коварен, отколкото мислех.

— Едно от предимствата, които дава детството, прекарано на улицата. — Пиърс постави с финес чашата си на бюрото и се изправи. — Приятен ден, Трагмор. Очаквам първата вноска от плащането в петък.

И той прекоси стаята с убийствено спокойствие и излезе.

След като се озова извън имението, младият мъж отпусна стиснатите си юмруци и издиша рязко, опитвайки се да разпръсне насъбралата се в него неприязън. Омразата му към този човек нямаше граници. Трагмор дори не си спомняше слабото момче отпреди осемнайсет години. А и защо ли да си го спомня? За него всички деца в приюта изглеждаха по един и същ начин, бяха еднакви и способни единствено на безчестни постъпки. Пиърс беше просто един от тях, безименно нищожество без лице, обикновен нехранимайко от сганта, обитаваща „Дома на вечната надежда“. Като единствен свидетел на корупцията и безчестните „услуги“, които си разменяха Трагмор и Баринг, Пиърс приемаше тази си роля с благодарност и изчакваше подходящия момент, докато безмълвно подготвяше отмъщението си.

И най-после краят на Трагмор се виждаше.

Младият мъж се запъти към очакващата го карета, като се питаше дали убийството на този кучи син нямаше да му донесе много по-голямо удовлетворение и да бъде безкрайно по-бързо от дългата процедура по финансовото му омаломощаване и поставяне на колене. Не. За всичките извършени от него престъпления, за проклетите пари, които бе крал, за униженията, на които бе подлагал другите, той заслужаваше много по-дълга и ужасна агония от самата смърт.

Внезапно в съзнанието на Пиърс проблесна неочаквана мисъл.

Как би могъл да унищожи Трагмор, без трагичните събития да засегнат семейството му?

Щом стигна до каретата си, младият мъж се спря. Обърна се и започна да оглежда гората за някакъв знак от Дафни.

Внезапно бе обзет от непреодолимо желание да я види.

— Карай към главния път — рече на кочияша той, като вече се отдалечаваше. — Ще се срещнем там не след дълго.

— Да, сър. — Човекът на капрата подкара конете в тръст. Каретата изчезна зад близкия завой.

Пиърс тръгна по покритата с окапали листа пътека сред дърветата, като внимателно се оглеждаше. Вече се готвеше да смени посоката, когато чу глухото пращене на отчупена съчка.

Засенчи с длан очите си от следобедното слънце и претърси с поглед околността. Край езерцето забеляза движещо се цветно петно. Последва го безшумно и внезапно се спря очарован от разкрилата се пред него гледка.

Дафни пълзеше, безмълвно и предпазливо, от другата страна на езерцето, насочила вниманието си върху плъзгащата се напред змия, която се готвеше да атакува нищо неподозиращата катерица. Младата жена се приближи бавно, като избягваше съчките и листата, които можеха да шумнат и да издадат присъствието й.

Спря се на около шест метра от тях.

Измъкна нож изпод полата си и го хвърли. Той се приземи точно в средата между хищника и неговата жертва. Изплашена, катеричката изпусна ореха, който ядеше и побягна, като остави змията и заплахата далече зад себе си.

Доволна от стореното, Дафни оправи полата си и отиде да вземе ножа.

— Това беше под твоето ниво — обърна се към змията тя. — В бъдеще, моля ти се, избирай жертви, които биха могли да се защитят. В противен случай ще се разправяш с мен.

— Не знам какво мисли змията, но аз определено съм впечатлен.

Младата жена трепна, изтърва ножа си и се обърна към Пиърс, който се приближаваше към нея.

— Мистър Торнтън! — изчерви се тя. Трябваше да положи доста усилия, за да възвърне самообладанието си. — Стреснахте ме.

Пиърс се усмихна широко, загледан в красивото й развълнувано лице.

— И аз мога да кажа същото. Това бе най-възхитителната проява на майсторство и безупречно изпълнение, които съм виждал от години.

Тя се усмихна колебливо.

— Благодаря.

— Къде за Бога сте се научили да си служите така умело с нож?

— Никой не ме е учил, ако имате това предвид — отвърна предпазливо Дафни.

— Вродено умение — кимна разбиращо младият мъж. — Впечатлен съм. Трябва ли да мисля, че използвате често тази си способност?

Усмивката й изчезна.

— Вие ми се подигравате.

— Ни най-малко. Просто бях любопитен да разбера защо една добре възпитана млада дама трябва да носи нож, когато се разхожда из имението си.

— Аз… — Тя извърна поглед — очевидно се бе почувствала неудобно от въпроса му. — Поотдалечих се малко от Трагмор. Почти винаги го правя.

— Така ли? И къде ходите?

— До селото. — Тя импулсивно се наклони напред и рязко сграбчи края на сакото му. — Само мама знае за посещенията ми там. Моля ви, сър, много ви моля да не ка…

— Няма да спомена и дума пред когото и да било, особено пред баща ви. — Пиърс обхвана ръцете й в своите, странно трогнат от доверието й. — Защо ходите в селото? Заради магазина ли?

— Не. При един приятел.

— Приятел ли — повтори младият мъж, като присви очи. — А този приятел не може ли да идва в Трагмор?

— За нещастие — не. Татко не може да го понася.

— Хм? — Кръвта му пламна от ревност. — Значи, казвате — приятел, мъж, така ли?

— Викарият. Мистър Чеймбърс. Той познава мама още от момиче и е най-добрият ми приятел откакто се помня.

— Разбирам. — Ревността се изпари, заместена от жив интерес. — Защо баща ви мрази викария?

Прекрасното лице на Дафни се помрачи от тъга.

— Поради много причини. Прекалено много, за да ги изброявам.

— Значи ходите до църквата, за да го видите. Сама ли?

— Не съвсем — поправи го тя. — С ножа си. Не че досега ми се е налагало да го използвам. Но викарият непрестанно се тревожи за мен. Така че го нося за негово успокоение.

— Вашият викарий изглежда добър човек. — Пиърс погали нежно пръстите й. — Ако някога решите, че имате нужда от придружител, с радост бих заместил ножа ви.

Очевидно развълнувана, младата жена преглътна с усилие, загледана в хванатите им ръце.

— Благодаря ви, мистър Торнтън, няма да забравя милото ви предложение.

Господи, колко хубава беше. Като че ли всеки път, когато я видеше, ставаше по-красива.

Носеше семпла бежова рокля, а поразрошените й светлокестеняви коси упорито се измъкваха от фибите. Като самата Дафни, те сякаш отказваха да се подчинят на панделите и условностите. Младият мъж се запита дали тя имаше представа колко очарователно изглеждаше и колко силно той желаеше да я притисне в обятията си.

Сериозно се съмняваше, че подозира за което и да било от двете.

— С баща ми ли отивате да се срещнете? — попита Дафни и впери омайващите си очи в лицето му.

— Двамата с маркиза приключихме делата си за днес. Вече съм на път за дома.

— Пеш ли дойдохте до Трагмор?

— Не, но помолих кочияша да ме изчака на главния път.

— Защо?

— Баща ви спомена, че се разхождате из имението. Исках да ви намеря.

— О, разбирам — премигна тя. — Пак вашата прямота, мистър Торнтън.

— Определено. — Пиърс пъхна показалеца си под брадичката й, а с палеца погали долната й устна. — Отново вашата наивност, Дафни.

Тя се усмихна и устните й се извиха. Той не отдели палеца си от тях.

— Очевидно — да.

— Знаете ли, че имате най-сияйната усмивка, която някога съм виждал? — Гласът на младия мъж прозвуча дрезгаво. Не можеше да отдели погледа си от устата й. — И устни, които са по-нежни дори от това, което съм си представял?

Веничката на шията й запулсира по-силно.

— Не се страхувате от мен, нали?

— А трябва ли?

Той поклати бавно глава.

— Не. — Прокара кокалчетата на пръстите си по бузата й. — Кожата ви е като коприна.

— Мистър Торнтън…

— Хм?

— Каква е работата, която ви свързва с баща ми? — изстреля на един дъх въпроса си тя.

— Различни дела. — Пиърс освободи и другата си ръка, обви я около кръста й и я привлече към себе си. — Знаете ли колко силно желая да ви целуна, Дафни?

Очите й се разшириха, изпълнени с очарование и несигурност — една наистина убийствена комбинация.

— Аз… аз не…

— Много силно. Толкова силно, че е непоносимо. — Докосна устните й със своите. — Искам да опитам вкуса на устните ти. Разрешаваш ли ми?

— Нима ме питаш?

Той усети възбуждащата топлина на дъха й върху бузата си, както и трепета й от това ново и така вълнуващо преживяване.

— Да, питам те. Никога не бих взел от теб нещо, което не би ми дала на драго сърце.

В погледа й проблесна учудване и нещо подобно на мъчително облекчение. То смекчи желанието на Пиърс и го превърна в болезнено нежно чувство, примесено с бясна необходимост да я пази. Искаше му се да я обгърне в обятията си и да я защити от всичко и всеки, който би се опитал да й стори зло.

— Целуни ме, Дафни — прошепна той. — Позволи ми да ти покажа, че си в пълна безопасност.

От гърдите й се изтръгна леко стенание. Младата жена кимна и повдигна уста, за да му предложи това, което искаше.

Нямаше представа колко много търсеше и колко много откри Пиърс в тази целувка.

Богата, по-дълбока от действието само по себе си, целувката започна да се разгаря бавно и прекрасно.

Огнена тръпка прониза тялото на младия мъж и той притисна Дафни още по-силно към себе си и обхвана устата й в своята, обзет от болезнено желание, чувство за собственост, мъка и нежност.

Тя бе раят за него.

Дафни се облегна в него, като срамежливо допря длани до гърдите му и отвърна на целувките му със съблазнителна смесица от неопитност и страст, по-изкусителна и от най-интимния акт на най-изкусната куртизанка.

Пиърс изохка глухо, хвана ръцете й, постави ги около врата си и задълбочи целувката си, като я накара да разтвори устни.

— Дафни — произнесе благоговейно името й той, повдигна деликатното й тяло и я притисна силно към себе си, така че ги деляха само тънките им дрехи. А те не можеха да скрият възбудата на младия мъж.

Дафни се стегна, отдели устните си от неговите и го погледна объркано. Той поотпусна прегръдката си, но не я пусна.

— Не се страхувай — прошепна Пиърс. — Казах ти, че си в безопасност. Аз просто… — Преглътна конвулсивно — уязвимостта му в този момент бе нещо изключително рядко и плашещо, макар и да не го изненада.

Усетила силните му емоции, младата жена постави нежно ръка върху бузата му.

— Не се страхувам. Не в истинския смисъл на думата. Просто никога не съм изпитвала подобно… не съм правила подобно…

— Помежду ни съществува силно привличане — рече трезво Пиърс. — Чувствам го. И ти също го чувстваш.

— Не го отричам — сведе очи тя към сакото му.

— Целувал ли те е някой досега, Дафни?

Бузите й порозовяха и тя се колеба толкова дълго, че кръвта на Пиърс закипя и той реши, че ще унищожи оня, който вече бе опитал вкуса на устните й.

— Не — призна най-после едва чуто тя. — Не ме е целувал.

Беше си спомнила предишната вечер с Бандита на тенекиената чаша. Младият мъж разбра това. Обхвана го бясно желание да може да изтрие този спомен от мозъка й и да го замести с изгарящи спомени за него самия. Само за него.

— Не те е целувал? Какво значи това? Каква близост си имала с мъж?

— Никой — сепна се от разпаления му тон тя. Разбрала погрешно причината за това, тя се извини, като с този жест разби сърцето му. — Май съм по-наивна, отколкото си предполагал.

— Ти си прекрасна — отвърна буйно Пиърс, вбесен, задето я бе накарал да се съмнява в себе си. Пусна я на земята, но не отдели ръцете си от кръста й. — Това не е неодобрение. Това е ревност.

— Ревност ли? — погледна го питащо тя. — Но защо?

— Не искам да те докосва никой друг, освен мен.

Младата жена премигна.

— Явно се шегуваш.

— Защо да се шегувам?

— Защото си красив, богат, очарователен и съвършен… ъ-ъ… опитен. — Бузите й пламнаха. — Сигурно десетина жени се стремят да получат вниманието ти.

— Само десетина? — засмя се тихичко той.

— Повече ли са?

— Дафни — поглади мекия плат на роклята й той. — Не давам пукнат грош за другите жени. Колкото до твоето описание на качествата ми… — усмихна се дяволито Пиърс, — благодаря ти. А сега ми позволи да ти върна комплимента, като изпусна само последното от поредицата, която изреди. Ти си очарователна, и чувствителна, и красива и физически, и духовно, което е и по-важното.

— Както и ти — избъбра тя. — Никога няма да забравя как ме спаси на конните надбягвания. Бях погълната от гледката, която представляваха онези гладни, отчаяни хора и горчивата безнадеждност по лицата им и не разбрах, че татко ме запознава с някого. Благодаря ти.

Значи това я бе погълнало така там. Съчувствието към бедните. Пиърс се изпълни с нежност.

— Не искам благодарности, Дафни. Искам теб. — Забеляза паниката в очите й и прочете без усилие мислите й. — Не се страхувам от баща ти.

— Знам, че не се страхуваш. Струва ми се, че дори той се страхува от теб.

Младият мъж повдигна възхитено вежди.

— Прибави „проницателност“ към списъка с твоите качества.

— Защо, Пиърс? Защо се страхува от теб?

— Повтори го.

Тя поклати объркано глава.

— Какво да повторя?

— Името ми. Харесва ми как звучи в твоята уста.

Последва нежна усмивка.

— Пиърс.

— Нека да го вкуся. — Наклони глава и прокара устни напред-назад по нейните. — Кажи го сега, когато ще мога да го вкуся, да го усетя, да го вдъхна.

— Пиърс.

Този път беше прекрасен шепот и младият мъж го изпи, като задълбочи и удължи целувката дотолкова, че накрая Дафни се отдръпна задъхана.

— Невъзможен си — информира го тя.

— А ти си опияняваща.

Погледите им се срещнаха.

— Питай — промърмори той.

— Интересът ти към мен на отношенията ти с баща ми ли се дължи?

Изражението на Пиърс стана сурово.

— Не, въпреки отношенията ми с него.

— Ти го мразиш. Видях го в погледа ти по време на конните състезания и сега пак го виждам. Защо?

— Поради много причини. Никоя от които все още не съм готов да обсъждам.

— Да не би титлата му да е една от тях?

Едно мускулче на челюстта му потрепера.

— Не виждам особена полза от неговата благородническа класа.

— Аз съм родена в тази класа — припомни му младата жена.

— Да, родена в нея. Но не и част от нея.

— Пиърс — рече тихо тя, а деликатните й вежди се сключиха тревожно. — Татко не може да те понася.

— Не се и съмнявам. Кажи ми какво говори маркизът за мен.

Дафни прехапа устна, като очевидно се колебаеше.

— Нарича ме уличник, нищожество и копеле — помогна й той.

— Не мога да повярвам…

— Трябва. Всяка едно от тези определения е вярно. Израснах на улицата и нямам ни най-малка представа кой ме е създал.

За негово смайване младата жена се повдигна на пръсти, като се държеше за ръцете му и докосна с устни брадичката му.

— Този, който е загубил, е баща ти. Той така и не е разбрал какъв великолепен син е създал. — По лицето й премина сянка. — А гнева на баща ми не трябва да подценяваш, повярвай ми. Бъди предпазлив.

Пиърс бе неспособен да проговори — така се бяха свили гърдите му. Дафни не само го приемаше безпрекословно, ами дори се опитваше да го предпази от зло. Кога за последен път някой се бе тревожил за него?

— Баща ти не може да ми стори нищо, любима — най-после успя да отвърне дрезгаво той, като прокара пръсти през косите й. — Но ти благодаря за предупреждението. И за загрижеността.

— Не ме разбра. Татко може да бъде страшен, когато го предизвикат.

Младият мъж замръзна за миг, а дланите му се притиснаха към главата й.

— Някога посягал ли ти е?

Мълчание.

— Дафни, този кучи син удрял ли те е?

— Той ми е баща, Пиърс.

— Ще го убия — избухна, изпълнен със злоба той.

— Сама мога да се погрижа за себе си. Освен това разговорът ни не е за отношението на баща ми към мен, а към теб.

— Все още го защитаваш, въпреки че той те малтретира, така ли?

— Не го защитавам, тъй като нямам никакво основание да го сторя. Това… не съм сигурна… може би е лоялност. Или пък чувство на дълг.

— Към човека, който те бие? — възкликна невярващо младият мъж. — Ако да си роден от свързани в брак родители, означава да бъдеш сляпо предан на някакъв незаслужаващ това мръсник, тогава съм щастлив, че съм извънбрачно дете.

— Не мога да те упреквам за чувствата ти — отвърна тихо Дафни, като сведе очи. — Нито пък мога да променя моите. Независимо дали го заслужава или не, мръсникът, за когото спомена, ми е баща и аз нямам друг избор, свързана съм с него. — Тя се извърна. — А сега трябва да се връщам, преди да се е стъмнило.

— Почакай. — Пиърс се приближи до нея изотзад и нежно постави ръце на раменете й. — Прости ми. Нямах право да говоря така.

— Имах странното чувство, че имаш по-голямо право от когото и да било другиго.

Това бе мигът, от който се страхуваше.

— Да предположим, че си права, че имам да уреждам с баща ти много сметки още отпреди твоето раждане, че всичко това е по-дълбоко, отколкото предполагаш. Тогава би ли ми отказала да се видим отново?

Никакъв отговор.

— Дафни. — Пиърс зарови устни в косите й. — Искам те, но няма да те лъжа. Нито за произхода, нито за омразата си към баща ти. Но ти давам думата си, че никога няма умишлено да ти причиня болка. Тези декларации достатъчни ли са или твоите чувства към баща ти са по-силни от онова, което изпитваш в обятията ми? Ще трябва да ми кажеш, тъй като едно нищожно копеле като мен няма как да знае…

— Престани! — извъртя се, за да го погледне тя. Прекрасните й очи имаха сиво-зеления цвят на бурно море. — Никога повече не се наричай така. Произходът ти не ме интересува. Ти не си копеле.

Цялото напрежение на младия мъж се изпари в миг и той взе лицето й в дланите си.

— Защитата ти бе почти толкова красива, колкото си и ти самата — усмихна се нежно той. — Благодаря ти.

— Няма за какво да ми благодариш. Действията ти говорят сами за себе си и за теб. Какъвто и да е произходът ти, ти си джентълмен до мозъка на костите си.

— Не чак до мозъка на костите. — Очите на младия мъж проблеснаха и той сведе устните си към нейните. — Например един истински джентълмен не би пожелал подобна скандална раздяла, преди да те пусне да се върнеш в Трагмор. А аз пожелах.

— Разбирам — съгласи се беззвучно Дафни. — Е, в такъв случай, значи си неистински джентълмен.

Пиърс се изсмя гръдно, дрезгаво.

— И какво точно ще рече „неистински джентълмен“?

— Най-прекрасната разновидност на джентълмените — несвойствено почтен, вълнуващо нетрадиционен.

— А! — Той ухапа лекичко долната й устна. — А подобен джентълмен би ли могъл да те привлече дотолкова, че да се срещнеш пак с него?

— Без особен проблем.

Ръката на Пиърс замислено се притисна към тила й.

— В такъв случай това ли е отговорът ти?

— Не. — Дафни се повдигна, обгърна врата му и притисна устата си към неговата. — Това е моят отговор.

Младият мъж едва успя да потисне охкането си и да даде на Дафни това, което желаеше, като се насили да остави в нейни ръце контрола на целувката. Разбираше колко важен беше този миг. Това бе първият й опит да се измъкне от гъсто изтъкания пашкул, в който се бе обвила. Даде й само толкова, колкото можеше да поеме, съобразявайки всяко свое движение. Вкусваше сладостта на потрепващите й устни, като едвам се сдържаше да не я притисне силно към себе си и да не израни устните й от целувки.

В един момент усети, че не може да издържа повече.

— Върви — прошепна той. — Почти се стъмни.

Дафни кимна. Очите й блестяха, а бузите й пламтяха по същия триумфиращ начин както когато бе познала кой кон ще победи на надбягванията.

— Ще дойдеш ли пак?

— Без ни най-малко съмнение. — Пиърс се наведе да вдигне забравения нож на младата жена и го постави в дланта й едва след като целуна всичките й пръсти един по един и деликатните венички на китката й. — Нищо не може да ме отдели от теб — обеща той със същата непоколебимост, която чувстваше и по отношение намеренията си. — Нищо и никой.