Последният херцог

15

Дафни спеше като доволно дете, сгушена в прегръдките на съпруга си.

Пиърс галеше косите й, загледан замислено в тавана.

Днешният ден бе изключителен, поредица от събития, експлодирали едно след друго, без да му дадат възможност и време за преценка.

Беше започнал деня с твърдото намерение да направи Дафни своя годеница. Вместо това я бе направил своя съпруга.

Последвалите събития му бяха донесли истинско облекчение. Беше я измъкнал от отровните лапи на Трагмор и бе поел напълно законно отговорността за нейната защита и безопасност. Бе направил нужното, за да я има и телом, и духом, до края на живота си.

Проблемът беше там, че, тъй като се бяха оженили прекалено бързо, а не както бе предвиждал, той не се бе подготвил в някои особено важни области. Например, как щеше да отговаря на въпросите на Дафни, свързани с плановете му за баща й? Каква част щеше да сподели от ролята, която бе изиграл Трагмор в миналото му?

И, последен, но най-важен, бе въпросът за двойствения му живот. Как щеше да съчетае среднощната дейност на Бандита на тенекиената чаша с брака си с една много умна и любопитна млада жена?

Пиърс се усмихна, сетил се за героичните представи на съпругата си, свързани с Бандита. Несъмнено тя щеше да се почувства поласкана, че е омъжена за маскирания мародер на богатите, че двамата мъже, които я бяха привлекли, бяха всъщност един и същ човек. Не, той беше абсолютно сигурен, че няма защо да се опасява от неодобрението на Дафни, ако откриеше истината. Нито пък от нелоялност от нейна страна. Тя щеше да запази безусловно и гордо тайната му и да го аплодира всеки път, когато Бандитът предприемеше поредната си среднощна разходка.

Въпреки това не можеше — и нямаше — да сподели това с нея. Той по-добре от всеки друг знаеше риска, който поема всеки път, когато влизаше с взлом в дома на някой аристократ. Този риск обаче си заслужаваше да бъде поет, разсъждаваше той с абсолютното безстрашие, придобито в резултат на факта, че беше живял в ада и въпреки това бе оцелял. Но беше съвсем различно той да предизвиква закона и опасностите и някой ден неминуемо да загуби. И съвсем друго — Дафни. Не и Дафни.

Макар невинната му съпруга да се бе показала доста изобретателна за една непрофесионалистка, размишляваше Пиърс. Потисна смеха си при спомена за сцената в магазина на Томпсън. Беше успяла да открие точно бижутера, който й бе нужен — с донякъде съмнителна репутация, но плащащ добре. А след това решително бе държала да получи действителната цена за своята брошка.

И всичко това, за да може да нахрани енорийските деца.

Усмивката на младия мъж изчезна и почувства, че се задушава от силните си емоции. Преди да срещне Дафни никога не бе виждал подобна себеотрицателност, не бе предполагал, че е възможно да съществува. Но тя съществуваше. И той държеше доказателството в обятията си.

Боже, чувствата, които изпитваше, бяха много по-силни от това, което бе очаквал, мислеше си Пиърс, докато гледаше спящата си съпруга. Беше прозрял цялото духовно богатство и страстта, които се криеха в нея още в мига, в който я беше видял, но не бе предполагал колко силно щяха да го засегнат те, особено в леглото.

Легло ли? Ама че смешно! Та те така и не бяха успели да стигнат по-далеч от дневната.

Беше я любил от свечеряване до зори, потапяйки се в неизтощимата страст, която ги понасяше само като се докоснеха, беше му принадлежала отново и отново, докато изтощението не ги бе принудило да заспят. Дори и при това положение само след час нейният допир и ухание го бяха събудили. Тялото му бе възбудено до болка още преди да бе отворил очи.

Всичко това беше дяволски объркващо.

И в най-дивите си мечти Пиърс не си бе представял нито зашеметяващия начин, по който се бяха любили, нито пък, че ще загуби до такава степен контрол над себе си. И при това, припомни си мрачно той, така и не бе възвърнал въпросния контрол през всичките бурни часове, които бяха прекарали заедно. Всъщност се бе отказал напълно да излиза от нея в последния момент. Да се изпразва в Дафни за него бе едновременно празник и непреодолим импулс, така естествен и нужен, както и самото дишане.

Зарови устни в косите й, загледан в розовеещото небе. След малко трябваше да я събуди. Имаха да вършат твърде много неща днес: да се преместят в Маркам, да осигури сигурно местожителство за майката на Дафни, да се срещне с Трагмор и да установи такива правила, които копелето не би нарушило.

Определянето на тези правила и решението каква част от миналото си да разкаже на съпругата си бяха най-големите му проблеми в момента.

Проблеми, които трябваше да разреши възможно най-бързо.

Дафни се протегна и смръщи чело, учудена от грапавостта на завивката си. Размърда се, търсейки по-меко местенце и внезапно отвори широко очи, смутена от болката в мускулите си.

Спомените нахлуха в съзнанието й като фойерверки.

Младата жена се надигна на лакът, отметна назад косите си и огледа стаята сънено и неориентирано, търсейки Пиърс.

Откри го на три метра от себе си, облечен само с панталон, загледан през прозореца.

— Пиърс?

Той се обърна и очите му се изпълниха с нежност.

— Добро утро, Снежно пламъче. Точно се готвех да те събуждам.

— Откога си станал? — попита Дафни и опита да се увие в сакото му.

— Преди малко. — Младият мъж се приближи и й подаде ризата си. — Мисля, че това ще ти бъде по-удобно.

— Благодаря. — Дафни навлече дрехата, изправи се и застана зад съпруга си, докато се закопчаваше. — Добре ли си?

Едното ъгълче на устните му се повдигна и той погали разрошената й коса.

— Мисля, че аз трябва да ти задам този въпрос.

Младата жена се изчерви.

— Чувствам се прекрасно. Като се изключи лекото смъдене, съм в чудесна форма. — Усмихна се свенливо. — Дори повече от това.

— Радвам се. — Обхвана лицето й в дланите си и я целуна нежно. — Макар да се страхувам, че първата ни брачна нощ бе толкова нетрадиционна, колкото и нашата венчавка. Извинявам се. Най-малкото, което можех да сторя, бе да те отнеса до леглото си.

— Предпочитам нашето импровизирано легло… и нетърпението, което ни попречи да стигнем по-нататък — призна младата жена.

Очите на съпруга й потъмняха.

— Желая те отново. Всъщност, още от мига, в който отворих очи.

— Тогава защо…?

— Ти се нуждаеше от почивка. Тази нощ взех от бедното ти тяло повече, отколкото можеше да издържи.

— Не се оплаквам. Нито пък тялото ми има нещо против.

Младият мъж се засмя и я погали по бузите.

— Ще има и други нощи, Снежно пламъче. Безчет. Обещавам ти.

— Но днес трябва да погледнем действителността в лицето — завърши Дафни и стана незабавно сериозна, осъзнала истинския смисъл на думите, които бе произнесла вместо съпруга си.

— Да — съгласи се тържествено той. — Днес трябва да погледнем действителността в лицето.

— Пиърс — пое си дълбоко въздух тя, решила да не отлага този разговор, — трябва да обсъдим доста неща. Първо, опасявам се от нашето посещение в Трагмор. Баща ми е страшно ядосан. Страхувам се от това, което би могъл да направи.

— Заклех ти се, че той няма никога повече да ти стори нищо.

— Нямах предвид себе си. Не съм единствената, която е наранил.

— Ще осигуря безопасността и на майка ти.

— Не говорех и за майка си. Става дума за теб. — Усети, че съпругът й се стегна цял, но въпреки това продължи. — Какво е сторил на теб, Пиърс? Защо го мразиш толкова?

— Темата е много сложна, Дафни, при това никога досега не съм я обсъждал. Честно казано, не съм и сигурен, че бих могъл.

— Трябва — постави колебливо длан върху гърдите му младата жена. — Непрекъснато повтаряш за неоспоримото чудо, което ни привлича един към друг. Помоли ме да ти вярвам и аз с радост приех. Поиска ръката ми и, макар да нямах възможност да приема както подобава предложението ти, с радост щях да го направя. Току-що ти станах съпруга — във всякакъв смисъл — и физическото ни съединяване беше дори по-красиво от всичко, което някога съм мечтала, да не говорим, че не съм и предполагала, че е възможно. Всичко това не е ли достатъчно силно, за да ми предложиш в замяна поне мъничко доверие? Пиърс — погали брадичката му тя и я притисна надолу, така че погледите им да се срещнат, — прекрасно ми е позната сърдечната студенина на баща ми. Моля те, кажи ми. Какво ти е сторил той?

— Едва не ме уби — изтръгна се от устата му. — Мен и още няколкостотин други трогателни деца, които нямаха нито как да се защитят, нито към кого да се обърнат за помощ.

— Как?

Някакви неизвестни чувства го накараха да продължи.

— Казах ти, че съм израснал в приют. Директорът беше отвратителен, алчен мръсник, който дължеше тази си позиция на познанствата си с представители на аристокрацията и по-точно на един от тях. Споразумението беше просто. В замяна на службата, която получаваше, Барингс му осигуряваше тлъста порция от даренията за приюта. Богаташът просперираше, директорът господстваше, а децата гладуваха и бяха пребивани безмилостно от хора, според които най-добре бе хлапетата да са мъртви.

Дафни пребледня, но нито трепна, нито отмести поглед.

— Историята ти не ме изненадва. Викарият ми беше говорил за съществуването на подобни уговорки.

— Така ли? А казал ли ти е какво значи да те бият с камшик до кръв? Да гладуваш до загуба на съзнание? Да те измъчват до вцепеняване? Казал ли ти е какво значи да гледаш как умира майка ти и после дори да й бъде отказано прилично погребение? И всичко това заради болните прищевки на някакъв благородник? Същият, който е откраднал парите ти и е причинил страданията ти, подкрепяйки Барингс?

— И искаш да кажеш, че този човек е баща ми? — попита премаляла Дафни.

— Да. Точно това искам да ти кажа.

— Колко пъти те е бил с камшик?

— Всеки път когато аз или което и да било от другите деца имаше нещастието да се изпречи на пътя му. И даваше строги указания на Барингс да не ни дава мира в интервалите време между посещенията му, ако иска да запази мястото си.

— Значи баща ми знае причината за твоята омраза.

— Не.

— Не ли? Не може да е забравил всичко, което ти е причинил, когато си бил дете.

— Той така и не научи дори името ми. О, знае, че Пиърс Торнтън е израснал в приют. Открил този факт, когато започнал да прави проучвания за миналото ми. Но никога не е свързвал личността на нищожния си бизнес-сътрудник с едно от мършавите хлапета, които биеше до несвяст. Много е просто — той просто не правеше никаква разлика, за него всички деца в приюта бяха еднакви, безименни и ненужни.

— Разбирам.

— Така ли? — впери изпълнените си с горчивина очи в лицето й Пиърс.

Младата жена бавно и примирено се завъртя, изхлузи ризата на съпруга си от раменете и стъпи на пътечката, образувана от слънчевите лъчи, които се промъкваха между дръпнатите пердета. После повдигна разрошените си коси и ги прибра на върха на главата си.

— Да, Пиърс, разбирам — повтори простичко тя.

В гърлото на младия мъж заседна буца. По голия гръб на любимата му имаше неоспорими доказателства за бруталността на Трагмор, доказателства, които не бе забелязал както поради тъмнината, така и заради силното си желание.

Десетки белези, някои почти изчезнали, други — пресни, покриваха деликатната й атлазена кожа.

Никога досега Пиърс не се бе чувствал така близко до извършването на убийство, както в този момент.

— Мръсна гад. — Полудял от гняв, той инстинктивно взе в обятията си Дафни и я обгърна с тялото си, сякаш искаше да я предпази от болката, която вече бе изтърпяла. — Проклет, противен кучи син. — С безкрайна нежност прокара устни по тила й. — Дълбоко в себе си знаех, че се е случило нещо подобно. Такова животно не би могло да не навреди на подобна безупречна красота. Но просто не можех да понесе мисълта, че той… Боже, извинявай. Толкова съжалявам, Снежно пламъче.

— Недей — обърна се в прегръдките му тя и притисна пръсти до устните му. — Ти ме спаси и никога вече няма да ми се налага да изтърпявам подобни побои. Просто исках да знаеш, че мога да разбера част от това, което си преживял.

— Той ти е причинявал болка и заради това искам да го убия. Но, Дафни, той така и не е успял да засегне красотата ти. Тя се намира дълбоко в теб, на място, което баща ти никога няма да може да достигне и още по-малко — да проумее. — Той целуна връхчетата на пръстите й. — Никога не го забравяй.

Очите на младата жена се напълниха със сълзи.

— Ти си прекрасен човек — прошепна тя. — И си изтърпял толкова много. Видял си как умира майка ти… гладувал си из улиците. — По бузите й се търкулнаха две сълзи. — Аз също го мразя, Пиърс.

Внезапно нейната мъка стана и негова.

— Недей — притисна я към гърдите си той. — Моля те, любима моя, не плачи заради мен.

— Не плача за теб — успя да промълви тя. — Плача за момченцето, което си бил, когато баща ми те е измъчвал.

Пиърс затвори очи и зарови лице в ухаещия облак на косите й.

— Това момче вече го няма.

Дафни се отдръпна леко.

— Така ли? Не съм съгласна. Мисля, че е тук и че в голяма степен е отговорно за мъжа, който е израснал от него и за неговите действия. Нищо чудно, че постъпваш така. И че не вярваш в молитви.

Молитви.

Младият мъж се усмихна при спомена за случаите, когато бяха обсъждали вярата си в молитвите: вечерта, когато бяха танцували валс в градината на Гантри и след това насаме в спалнята й, когато Бандитът на тенекиената чаша бе ограбил дома й.

— Моите преживявания са нищо в сравнение с твоите. — Без да си дава сметка за разнежените спомени на съпруга си, Дафни закопча отново дадената й назаем риза. — Но болката от побоите на баща ми познах още като съвсем малка. Нещо повече, трябваше да изживявам дори още по-непоносима агония, като слушах риданията на майка си, когато я биеше. Господи, колко нощи съм запушвала ушите си с ръце, за да не чувам този звук!

— С всичко това вече е приключено.

Този път беше неин ред да поклати тъжно глава.

— Ти по-добре от който и да било другиго знаеш, че с някои неща не може да се приключи току-така. Те са запечатани с огнено клеймо завинаги в паметта ни и можем само да се надяваме, че с годините ще ни спохождат все по-рядко. — Тя отмести поглед. — От деня на моето раждане, баща ми решил, че приличам прекалено много на майка си и че имам прекалено добро сърце, изпълнено със съчувствие. Когато станах на осем години, той реши, че само побоите не са достатъчни и че трябва да се убедя във всичко, което ми говореше, сама. С такава цел ме замъкна в един приют и ме накара насила да вляза вътре. Божичко, как само се съпротивлявах! Щом влязох там, разбрах, че животът ми никога вече няма да бъде същият. Но не защото изпитах отвращението, което очакваше от мен баща ми. Точно обратното. Чувствах, че няма да мога да забравя лицата и безнадеждната безпомощност на хората, които видях там. И се оказах права. След като баща ми насила ме вкара вътре, повече не бях същата. Нито пък успях да забравя.

— Ти ме смайваш — отвърна с леко потрепващ глас Пиърс. — Никога не си живяла там и в същото време говориш така, като че си.

— Спомням си всичко в подробности. Коленичилите жени, които търкаха пода и кашляха така, че целите им тела се тресяха. Миризмата на болести. Децата, които помпаха вода и особено едно момиченце с хлътнали очи и одърпана кукла — всичко. — Устните на младата жена потрепераха. — И подигравателния надпис, окачен на входа, истински антитезис на всичко, което видях. Вечна надежда ли? По-скоро „вечна безнадеждност“.

На Пиърс му се зави свят.

— Вечна надежда ли?

— Да — кимна тя. — Така се казва приютът — „Дом на вечната надежда“.

— По дяволите! — Едно мускулче на лицето му заигра.

— Виждал ли си го?

— Израснах там.

— Израснал си… — Пръстите на Дафни политнаха към устата й и лицето й пребледня. — Това е приютът, в който си живял! — прошепна тя. — Това ужасно място в Лестър, което току-що описах?

— И това, което описа съвсем не беше най-лошото — потвърди младият мъж, а в погледа му се четеше безкрайна мъка. — Стаята на мъртвите! Често ме заключваха в нея за наказание, сред разлагащи се трупове и мрак. И по-дълго всеки път, когато не се подчинях на нечовешките изисквания на директора. Освен нея съществуваше и заразното отделение, където измъчваните от сифилис жени викаха, агонизирайки върху леглата или по пода заедно със страдащите от неизлечими кожни болести, причинени от мръсотията, в която живееха. Нямаше никакво проветрение и миризмата се носеше навсякъде… — Гласът на младия мъж секна, а дишането му се учести.

Дафни безмълвно се приближи до него, като се бореше със сълзите на мъка и отвращение. Сега Пиърс имаше нужда от нея, но не от съжалението, а от силата й. Тя го обгърна успокояващо с ръце през кръста и подпря глава на гърдите му.

— Всичко си има своя смисъл, дори когато не можем да го разберем. Бил си обречен на такъв живот поради някаква причина, може би същата, поради която си и оцелял. Боже мой, колко си силен. — Младата жена изви глава и докосна с устни голата му гръд.

Пиърс бавно се обърна към нея и я погледна как страда заедно с него при спомена за отминалия кошмар.

— Съжалявам, Снежно пламъче — рече прегракнало той и я приюти в обятията си. — Не трябваше да ти разказвам всички тези ужасни неща.

— Горда съм, тъй като ми имаш достатъчно доверие, за да споделяш с мен. — Младата жена се отдръпна леко, за да го погледне в очите. — Разкажи ми за майка си.

— Майка ми. — Погледът му беше изпълнен с тъга и примирение. — Беше красива… или поне на мен така ми се е струвало. — Повдигна рамене. — Това е без значение. След годините, прекарани в приюта, хубостта й повехна, здравето й се влоши и аз я изгубих.

— В приюта ли те е родила?

— Да. Била сервитьорка в някаква лондонска кръчма. Там и срещнала Маркам. Очевидно връзката им е била бурна, но, поне от негова гледна точка — временна. Нали разбираш, херцогът си имал истинска, благоприлична и законна херцогиня у дома. Чудно как забравил този факт, когато легнал с майка ми. А след това безчувствено я изгонил, щом разбрал, че носи неговото дете.

— Нищо ли не й дал?

— Първоначално — нищо. Ако се съди по писмото, което оставил на адвоката, след няколко месеца размислил и отишъл в кръчмата, за да види как е майка ми. Но било късно — нея отдавна я нямало. Собственикът на кръчмата я уволнил веднага, щом разбрал, че е бременна.

— Баща ти отказал ли се да я търси повече? — попита тихо Дафни.

— Изглежда не. Разбрах, че наел детективи, които ни открили с майка ми в приюта в Лестър и че възнамерявал да се откаже от бляскавия си живот и да ни вземе при себе си. — Младият мъж се изсмя сухо. — Това обаче не било писано да стане. Съпругата на херцога избрала точно този момент, за да направи онова, което не успявала да стори от години. Заченала детето му. Излишно е да казвам, че един законен наследник има предимство пред незаконния. Така херцогът си останал в Маркам, а ние — в ада. Майка ми издържа колкото можа. Но тя не беше особено силна. Умря, когато бях на седем години.

— Бил си толкова малък. Колко нещастен трябва да си бил!

— Тя единствена ми даваше някаква сигурност в живота. Не познавах баща си и го мразех за това, което бе сторил. Когато умря мама, за пръв път се почувствах напълно изоставен.

Дафни инстинктивно прокара пръсти по гръбнака му.

— Баща ти е платил скъпо за егоизма си. — Очите й се замъглиха от вълнение. — Той така и не е изпитал щастието да те познава.

— Очевидно не е гледал на това като на голяма загуба.

— Не можеш да бъдеш сигурен в това — възпротиви се тя.

— Така ли? Ако наистина е страдал чак толкова, защо не е пратил по дяволите протокола и не ме е признал? Не, Дафни. Не мисля, че отсъствието ми от живота на Маркам се е превърнало в агония за него.

— Но не е бил щастлив. Още повече, че доколкото знам, не е изгубил само теб. Другият му син се преби, падайки от коня си, в следствие на което херцогът се затвори и заживя в изгнание.

— Предполагам, че Трагмор ти го е казал.

— Да — кимна младата жена. — Мисля, че двамата с покойния херцог бяха доста близки.

Още едно сухо изсмиване.

— Много близки. — Пръстите му се впиха в косите й, като не откъсваше поглед от очите й. — За да събира своя дял от даренията, Трагмор посещаваше често Барингс. Подслушвах всичките им срещи.

— Разбирам — премигна от рязката смяна на темата Дафни. — Предполагам, че баща ми не е открил присъствието ти?

— Не — поклати глава съпругът й. — И досега няма представа, че съм бил свидетел на незаконните му деяния, нито че съм ги наблюдавал и двамата с неговия компаньон всеки път, когато идваха.

— Неговият компаньон ли?

— Трагмор не посещаваше сам приюта. Придружаваше го не кой да е, а самият херцог Маркам.

Дъхът на Дафни секна.

— Херцогът участвал ли е в замислите на баща ми?

— И да, и не.

— Какво означава това? Приемал ли е пари от Барингс или не?

— Никога, поне пред мен. А дали е вземал своя дял, когато е останел насаме с Трагмор, това вече не знам. Всъщност той се държеше резервирано и сдържано по време на срещите им и имаше по-скоро неспокоен, отколкото алчен вид. Присъствието му в приюта винаги ми се струваше много странно. В мига, в който привършеха разговора си, той започваше да се разхожда насам-натам, без да говори с никого и просто гледаше. Едва сега разбрах с каква цел.

По погледа на Дафни разбра, че тя също бе осъзнала истината.

— За да те види.

— Очевидно. Това е бил трогателният начин, по който наглеждал незаконния си син. Бил известен за смъртта на майка ми и това вероятно го е разстроило. Но не дотолкова, че да компрометира законния си наследник, като ме признае. Само колкото от време на време да посещава приюта, за да разбере дали съм жив.

— Той е бил слаб, Пиърс. Но очевидно те е обичал по свой начин.

— Обичал ли? — погледна я невярващо младият мъж. — Ако обичаше, нямаше да отритне майка ми, когато му казала, че носи детето му. Нито пък щеше да позволи да водим подобно ужасно съществуване. Не, Дафни, той не ни обичаше.

Съпругата му отвори уста, за да оспори мнението му, но след това реши, че е по-добре да не го прави. По-късно, когато бъдеше готов за това, тя щеше да се изправи лице в лице с неговата болка и, дай Боже, щеше да му помогне да намери душевен покой. Но инстинктът й я предупреди, че все още не беше дошло времето за това.

— Каза, че баща ми не те познавал по име. Това значи, че никога не е правил връзка между теб и посещенията на херцога в приюта.

— Тогава — не. Но сега вече, сигурен съм, започва да се досеща. Няма как да не го направи, подпомогнат от проучванията си за миналото ми и информацията, че родителят ми е Маркам.

— Питам се какво ли оправдание е дал херцогът на баща ми, когато го придружава при срещите му с директора?

— Предполагам, че Маркам се е преструвал на заинтересуван от получаването на финансова компенсация. Парите са единственият разбираем за баща ти мотив.

— Толкова съжалявам. — Гласът на Дафни секна, когато подпря чело на гърдите му. — Знам, че не нося отговорност за действията на баща си, но това не ми пречи да искам да ги поправя. Защото заради него тук на земята си познал ада.

— И възнамерявам да се погрижа сега той да заеме мястото ми там.

Младата жена вдигна брадичка. По ресниците й блестяха сълзи.

— Ще ми кажеш ли какви са плановете ти? — попита тихо тя, без да е сигурна дали Пиърс ще изпълни молбата й. — Защо прие титлата, която презираш и как това ще ти помогне да сразиш баща ми?

— Добре. — Твърдо решен да бъде максимално откровен със съпругата си, Пиърс започна да изяснява мотивите си, с надеждата, че тя нямаше да приеме всичко единствено като плод на омразата. — Приех титлата, тъй като тя ми осигурява две неща, които нямам като обикновен гражданин: голямо богатство и голяма власт. Ти си напълно права. Аз самият не давам и пукнат грош за тях. Но не трябва да мисля само за себе си. — И той развълнувано я сграбчи за раменете. — Дафни, всяка седмица от двете години като херцог Маркам ще получавам по десет хиляди лири. Ако изпълня двете условия на Маркам, след тези две години ще бъда свободен човек и ще притежавам имение, струващо повече от двайсет милиона лири. Имаш ли представа какво може да се купи с тези пари?

Тя го гледаше внимателно и започваше да разбира.

— Да, имам представа. Искаш да помагаш на приютите, нали?

Младият мъж кимна.

— Аз съвсем не съм беден. Но това, с което разполагам е само малка част от богатството на Маркам. Бих могъл да направя толкова много. Не само да давам дарения, а и да направя някои промени — по-добри хигиенни условия, по-качествена храна, не така претъпкани приюти. Възможностите са безкрайни. Плюс, че ще имам влияние върху онези, от които зависят тези неща, влияние, което могат да дадат само богатството и титлата.

— А баща ми? Къде е неговото място във всичко това?

Пиърс си пое дълбоко въздух.

— Както ти казах, притежавам абсолютно всички просрочени полици на баща ти. Той живее в постоянен страх от мига, в който ще поискам да ми ги изплати. Единствената му утеха беше, че дори да предизвиках банкрута му, предвид социалното ми положение, нямаше как да вляза в неговия кръг за избраници и да злословя по негов адрес. Сега не може да го крепи даже тази мисъл. За една нощ се превърнах в аристократ, уважаван от цялото висше общество. Мога да се разхождам в сградата на правителството, да посещавам големите партита — възможностите са неограничени. За Трагмор ще се превърна в досаден трън, от който няма отърване. Съмнявам се дори, че някога ще може да заспи спокойно. — Младият мъж стисна челюсти в очакване на отговора на Дафни.

А той беше всичко друго, но не и това, което бе очаквал.

Тя отвърна с присъщата си невероятна проницателност, като определено не беше шокирана.

— Прекрасно знам що за човек си, Пиърс, каквато и да е омразата ти. Ти изобщо не възнамеряваш да си получиш дължимото за тези полици. Желаеш банкрута на баща ми не повече, отколкото парите му.

— Права си. Точно така е. Но не защото съм чак толкова добър. Искам да видя Трагмор да се гърчи, да го направя толкова безпомощен, както се отнасяше той със своите жертви през всичките тези години.

— Да. А сега довърши онова, което започна да казваш. Искаш да го направиш безпомощен не само, за да имаш възможност да злорадстваш, а и за да не може никога повече да причини на друг човек това, което е направил с теб, с мен и с мама.

Пиърс мълчаливо размисли върху думите на съпругата си. А след това кимна.

— Не бих могъл да оспоря казаното от теб. Въпреки това, Трагмор никога няма да узнае, че не искам друго, освен да държа неговите полици в ръцете си. Нека да живее в постоянен страх, че всеки момент мога да изискам плащането им. Той е уязвим и уплашен, а аз се наслаждавам и на двете. Затова не ме описвай като герой, Дафни. Но при положение, че изнудването е единственото оръжие, с което може да бъде сразено едно безсърдечно копеле като баща ти, аз го използвам без чувство на вина или съжаление.

— Съгласна съм.

Младият мъж я изгледа.

— Съгласна ли си?

— Абсолютно. Баща ми трябва да бъде спрян. И заплахата срещу неговото богатство и социално положение е единственият начин да се направи това. — И Дафни подчерта заявлението си с тържествено поклащане на главата. — Така, а сега ми кажи с какво мога да помогна. Какво възнамеряваш да направиш днес, като отидем в Трагмор и как бих могла да ти бъда от полза?

По лицето на Пиърс се изписа смесица от гордост и облекчение и той завъртя глава учудено и невярващо.

— Ти си наистина една изключителна комбинация от противоречия, Снежно пламъче. Толкова деликатна и толкова силна.

— Огън и пламък, нали така беше казал? Неудържима страст и изключителен инстинкт.

— Точно така — засмя се той и нежно обхвана лицето й между дланите си. — Хайде да се облечем. В каретата ще ти обясня плана си. А след това ще можем да пуснем в употреба изключителните ти инстинкти.

Усмивката на Дафни беше едновременно сияеща и дяволита.

— Прекрасно! А след като се върнем, ще можем ли да направим същото с неудържимата ми страст?

Пиърс отстъпи крачка, поклони се официално и приближи пръстите на Дафни до устните си.

— За мен ще бъде удоволствие, Ваше Височество.

Тя протегна ръка и го погали по лицето.

— Не, Ваше Височество. Удоволствието ще бъде и за двама ни.

Едва когато младата му съпруга се запъти към захвърлената си върху един стол рокля, Пиърс внезапно осъзна две неща.

Току-що бе изиграл безупречно ролята си на херцог и бе направил първите колебливи стъпки към установяване на взаимно доверие помежду им.

Може би все пак имаше кой да отвърне на човешките молитви.