Последният херцог

3

— Ръсет, трябваше да видиш личицата им — толкова тъжни, толкова самотни, толкова безнадеждни.

Дафни погали покритата с копринена козина глава на Ръсет, вперила очи в дърветата, които ги заобикаляха от всички страни.

— Колко пъти съм виждала този безпомощен поглед. И все така не мога да сторя нищо. Куклите и роклите няма да напълнят празните им коремчета, а половин овен няма да ги храни безкрайно дълго. И какво ще стане с тях, Ръсет? Нима Тими, Уилям, Прудънс и другите сладки дечица ще пораснат и ще се превърнат в мъже и жени като онези, които видях вчера на конните надбягвания? О, не като тези в модните ложи, а като циганите, които предсказваха бъдещето срещу нещо за ядене и бездомниците, които преживяват от джебчийство. Нима това е съдбата, която ги очаква?

Тъй като очевидно не знаеше какво да отговори, Ръсет стана и започна неспокойно да обикаля край Дафни. На лицето й се появи нежна усмивка и тя прекъсна страстната си реч.

— Да, миличко, знам, че вече е нощ и по това време ти ставаш особено енергичен и чевръст. — Тя потисна прозявката си. — Но аз имах дълъг, уморителен ден. Тази вечер ще трябва да правиш лудориите си сам.

Дафни стана от студената трева и потръпна със съжаление, че не си бе взела шала. По времето, което бе прекарала в гората, се бе стъмнило. Въздухът бе станал леденостуден и допринасяше допълнително за дискомфорта, който Дафни изпитваше и без това, в резултат от умората след този изтощителен ден, изпълнен с емоции: съмнение, че ще се справи с децата, мъка при вида на изпокъсаните им дрешки и хлътнали бузки, страх, че няма да я приемат и най-накрая радост, че бе спечелила приятелството им.

Колкото повече се бе приближавала към Трагмор, толкова по-голяма бе ставала тревогата й.

Какво щеше да каже на баща си? Как щеше да му обясни дългото си отсъствие? Дали щеше да намери сили да издържи побоя, който неминуемо щеше да последва?

Господ трябва да я беше съжалил. Слава Богу маркизът не се бе прибирал цял ден, тъй като имал някаква работа в Лондон. Младата жена прекара остатъка от деня в стаята си и се осмели да излезе от нея, за да вечеря, едва след като чу, че баща й се прибра. След това се оттегли за през нощта.

Най-после се бе почувствала в безопасност.

Опитвайки се да привлече вниманието на своята приятелка, Ръсет размаха разкошната си опашка и зачака реакцията й, като я гледаше напрегнато.

— Знам, че обичаш да имаш компания — усмихна се тя, — но наистина съм страшно уморена. Освен това днес вече успях да се спася от татко. Не искам да предизвиквам съдбата втори път. Знаеш какво е мнението му за нощните ми разходки. Затова, независимо дали ми се спи или не, по-добре да си лягам. А на теб ти пожелавам приятно изследване на околностите.

Лисицата примигна разбиращо, след което се обърна и потъна в нощта.

Трийсет минути по-късно Дафни вече беше в леглото си, макар да знаеше, че няма да заспи лесно. Винаги ставаше така, независимо колко уморена беше. Нощ след нощ се въртеше под завивките, но мозъкът й отказваше да се гмурне в благословеното царство на съня, а се измъчваше от мисли за света и неговата несправедливост.

А тази нощ към това се бе прибавила и още една примамка — тази, на незадоволеното любопитство.

Младата жена едва изчака стъпките на камериерката да заглъхнат в другия край на коридора, стана, запали една свещ и измъкна днешния брой на „Таймс“ изпод дюшека си.

Заглавието бе точно такова, каквото бе очаквала: „Прословутият Бандит на тенекиената чаша обърква властите“.

По-нататък в статията се описваше кражбата, която бе накарала виконт Друидж да побеснее, а виконтесата да получи истерична криза, от която все още не се беше оправила.

С нетърпелива въздишка Дафни пробяга набързо по редовете, описващи мъката на жертвите и се съсредоточи върху това, което й се струваше най-интересно — методите на бандита.

Очевидно бе влязъл в имението през прозореца на зимната градина, като бе отрязал квадратно парче от стъклото, достатъчно голямо да провре ръката си и да вдигне резето. Бе взел само най-хубавите сребърни съдове от килера, малката каса от бюрото в библиотеката, в която имало петстотин лири в брой, две стари семейни гривни заедно с брошките към тях от тоалетката на виконтесата и, разбира се, блестящата й огърлица, купена неотдавна от виконта за огромната сума от сто и десет хиляди лири. Нищо друго в къщата не бе докоснато и никой не бе усетил извършването на престъплението до сутринта, когато виконт Друидж се събудил и видял символичната чаша до възглавницата си, в която открил диамантеното копче за риза на граф Гантри, останка от предишната кражба на бандита.

Четири часа по-късно директорът на приюта в Уърсли влязъл в кабинета си и открил на бюрото тенекиена чаша с пет хиляди лири в нея.

Дафни се надвеси още повече, за да прочете последния абзац на статията, като безмълвно ликуваше, тъй като властите нямали по-голяма представа кой може да е този човек отколкото преди няколко месеца, когато бе започнала тази мистерия.

„Колкото по-голямо става възмущението на висшето общество — пишеше «Таймс», — толкова повече се радва работническата класа. А междувременно Бандитът на тенекиената чаша прави каквото си иска и никой не може да предположи кой и къде ще бъде следващият му удар, нито пък да сложи край на серията от екстравагантни кражби.“

Младата жена въздъхна с цялата си душа, остави вестника и изгаси светлината, като прибра остатъка от свещта. След това, доволна, че нейният герой-отмъстител поправя злото на този свят, нещо, което не бе по силите й, тя се отпусна в леглото и затвори очи.

Последната й мисъл бе за красивата кукла, която бе купила тази сутрин преди да се върне в Трагмор и която бе скрила грижливо в гардероба си. Донякъде успокоена, Дафни заспа, като се опитваше да си представи бурната радост на Прудънс.

И като искаше от цялото си сърце да направи така, че тя да продължи вечно.

Тънкото острие се провря между рамките на двете крила на прозореца и избута езичето. После дойде ред на лоста, който отвори капаците достатъчно, за да пропуснат облечената в черно фигура.

Промъкна се безшумно във вестибюла, а очите му проблеснаха в мрака, докато оглеждаше празната стая. По навик изчака известно време неподвижно, въпреки че в този случай не бе необходимо — наблизо не се виждаше никой, нито пък беше нужно да се запознава с обстановката. Бе посещавал тези места неведнъж и нощните привички на обитателите на Трагмор му бяха известни като добре прочетена книга. Около полунощ цялото семейство, прислугата и дори маркизът вече бяха по леглата си.

Бе наистина смешно, че избра именно тази къща от многото други възможни, след като всичко в нея вече му принадлежеше.

Смешно, но привлекателно поради куп причини.

Бандитът пусна лоста и пилата в джоба на шлифера и пъргаво събу обувките си. След това запали една тънка свещ и се захвана с работата си.

В дневната не го очакваха изненади — единственото ценно в нея бяха няколко сребърни чинии и един сребърен черпак. Прибра ги и се насочи към библиотеката.

Бюрото на маркиза изобщо не беше проблем за него. Очакваната кутия с пари беше вътре. Изненадата дойде от съдържанието й — не бе очаквал да намери такава сума в нея: петдесет сребърни лири и седемдесет и пет — златни. Присегна се до задната част на чекмеджето и внимателно започна да го опипва, докато открие плоскостта, която търсеше. Натисна я и, като си помогна с пилата, отмести дъската. Пред очите му се показаха златен джобен часовник, два антични пръстена, десетина банкноти по пет лири и двайсетина — по десет лири.

Трагмор очевидно не беше обеднял чак толкова.

„Но не за дълго“ — усмихна се на себе си бандитът.

Пъргаво напъха плячката си в торбата, която бе пришита към подплатата на шлифера му. После отвори вратата и се промъкна във вестибюла. Коридорите бяха тъмни. Плъзна се до подножието на стълбището. Заизкачва се безшумно, като се движеше само от вътрешната страна на стълбите, за да избегне и най-слабото поскърцване.

Стигна площадката на втория етаж.

Както обикновено се насочи първо към господарските спални.

Маркизата спеше дълбоко, а вратата й бе отключена. Бандитът действаше бързо. Взе само кутията с бижута и златния медальон, поставен до нея.

Затвори вратата зад себе си и тръгна към спалнята на маркиза.

Поставил закритите си в ръкавица пръсти върху дръжката, той се спря за момент и погледна към нейната стая. По време на многобройните си нощни обиколки бе видял, че от целия Трагмор светлината угасваше последна при нея.

Какво й пречеше да заспи? Дали беше книга? Или някаква тревога? Или пък мисълта за някой мъж?

Въпросите се раждаха един след друг в мозъка му, но надделяваше един от тях.

Как ли изглеждаше в съня си? Дали спеше свита на една страна с навита на плитка коса, в увито в целомъдрена бяла нощница, закопчана до врата, тяло? Или беше по-свободна, с пуснати коси, с прозрачна нощница с дълбоко деколте?

Трябваше да разбере това, сега, след вчерашния ден.

Преди да осъзнае безразсъдството на постъпката си, бандитът се отклони от първоначално предначертания маршрут и се запъти към стаята й. Нямаше оправдание за поведението си и той го знаеше добре. Трябваше да претършува спалнята на маркиза, да остави в нея символичния скъпоценен камък и да се измъкне. Всяко отклонение от обичайното му поведение бе рисковано и безразсъдно. Безпрецедентно.

Досега.

Вратата не беше заключена. Бандитът влезе, като държеше свещта ниско и близо до себе си, за да не я събуди.

Тя представляваше прекрасна гледка.

Слабата светлина на свещта проблясваше по лицето й и й придаваше нереална, несравнима красота. Лежеше по гръб, а косата й се бе разпиляла като водопад по възглавницата. Приличаше на златен ангел, едновременно очарователно невинен и мъчително съблазнителен.

Одеялото се бе свлякло до кръста й и разкриваше пред погледа на бандита част от тялото й. Той наблюдаваше като хипнотизиран лекото повдигане на гърдите й под ниско изрязаното деколте на нощницата. Вратът и раменете й бяха голи и сякаш го подканваха да ги докосне.

Той се изпоти под маската си. Желанието избухна като оръдеен изстрел в слабините му, толкова изненадващо, колкото и силно. Искаше я. Беше толкова просто. Само годините, преживени в желязна самодисциплина, му помогнаха да не последва импулса си и да я обладае на мига.

Той беше проклет крадец, Боже Господи, и бе дошъл в дома на маркиза, за да ограби част от собствеността му.

Вместо това единственото, което искаше да вземе от маркиза, бе дъщеря му.

Бандитът се бореше с беснеещото в него желание, което бе прекалено дълбоко и свързано с прекалено много емоции, за да го изучава сега. Бе немислимо да си позволи нещо подобно. Трябваше да напусне Трагмор, още в същия миг.

Не бе издал никакъв звук, в това бе абсолютно сигурен.

Въпреки това клепачите й се повдигнаха, потрепнаха и се вдигнаха отново.

— О! — Тя се изправи рязко до седнало положение и само след миг не бе останала и следа от сънливостта й.

Бърз като светкавица, бандитът бръкна в джоба си и пръстите му обгърнаха дръжката на пистолета. Като се проклинаше за глупавото си безгрижие, той извади оръжието, молейки се да не бъде принуден да го използва.

— Не викайте. Не бих искал да ви нараня.

В резултат на изръмжаната команда на лицето й се появи усмивка, която можеше да разтопи дори камък.

— Това сте вие, нали? — прошепна Дафни и скочи от леглото си. — Вие сте Бандитът на тенекиената чаша!

Погледът му се плъзна по леко облеченото й тяло и с огромно усилие се върна към лицето й.

— Аз ли ви събудих?

— Питах се защо все още не сте дошъл в Трагмор. Чудех се как бих могла да ви изпратя бележка, за да ви предложа да ни посетите.

Той не можеше да свали погледа си от нея. Желанието му се измести от изумление.

— Разбирате ли кой съм аз? Защо съм дошъл?

— Разбира се. — Дафни наметна някакъв пеньоар, очевидно без да се усеща, че е полугола. — Може да приберете пистолета си. Няма да ви потрябва. — Младата жена прибра кичур коса зад ухото си, прекоси стаята, взе от тоалетната си масичка перлената огърлица и някаква прекрасно изработена камея и ги подаде на бандита. — Вземете. За нещастие те са всичко, което имам. Но мама има кутия за бижута, пълна с всевъзможни накити. Сигурна съм, че би искала да ги вземете. Тя спи доста дълбоко, така че няма опасност да я събудим. Баща ми, от друга страна… — Младата жена спря да говори насред изречението си и се намръщи. — Преди да сме разрешили този проблем, нека да ви питам дали извадихте касетката с парите от библиотеката? Сигурна съм, че баща ми държи и други пари някъде в същата стая, но не знам точно къде. В спалнята му обаче няма нищо ценно. — Тя се усмихна криво. — Страх от кражба с взлом, нали разбирате. Във всеки случай, не си хабете времето да търсите там. Доколкото разбрах, вие се придържате към златото — и парите и среброто, разбира се — но имаме също така и няколко картини, за които ще получите прилична сума, както и някои изключително скъпи платове. Мислите ли, че вашата връзка ще се заинтересува от тях? Ако е така, бих била щастлива да…

— Престанете! — възкликна бандитът. Объркан пъхна пистолета обратно в джоба си и пое бижутата от ръката й. — Един от двама ни е луд. Не мога да разбера кой.

Дафни наклони глава шеговито.

— Защо?

— Защо ли? — За малко щеше да забрави да говори с този неузнаваем ръмжащ шепот. — Защото не само, че приемате невъзмутимо присъствието ми, ами ми и помагате да ограбя дома ви, макар очевидно да знаете кой съм.

— Помагам ви именно защото знам кой сте. Това е и причината да не се страхувам. — В очите й проблесна възхищение. — Човек, който изхранва стотици нуждаещи се деца, не би сторил нищо лошо на една невинна жена. Не, сър, не изпитвам никакъв страх във ваше присъствие.

За негова изненада думите й го раздразниха, вместо да му доставят удоволствие.

— Невинна жена ли? — попита с брутално откровение той. — Кажете ми тогава, малка девице, нима ви е станало практика да забавлявате мъже в спалнята си?

— Моля?

Той посочи с неопределен жест към оскъдното й облекло.

— Само се чудех защо една красива и невинна жена би излагала така безгрижно прелестите си пред един напълно непознат човек.

Дафни трепна, като че я бе зашлевил и погледна надолу към прозрачната си нощница и разтворен пеньоар, като че ги виждаше за пръв път. Очевидното й объркване и мъка му подействаха като удари и гневът на бандита се разпръсна така ненадейно, както се бе появил. Тя нямаше как да разбере сложността на чувствата му. По дяволите, дори той самият не можеше да ги разбере.

Изтрезнял, той я наблюдаваше как загръща с треперещи ръце един върху друг краищата на пеньоара. Обзеха го срам и разкаяние. Тя беше невинна и наивна като дете и нямаше капчица опит в прелъстяването на мъже. Не беше нейна вината, че я желаеше безумно, че бе сломила железния му самоконтрол, който бе изграждал в продължение на трийсет години. Бе проявил слабост и нямаше право да я измъчва заради това.

— Извинете — прошепна бандитът. — Държах се непростимо. Не ми дължите никакви обяснения.

— Въпреки това нямам нищо против да ви дам обяснение. — Младата жена умишлено кръстоса ръце пред гърдите си. — Работата не е там, че съм неприлично нескромна. Просто не си дадох сметка… т.е., не мислех за вас като за… искам да кажа, знам, че сте… но никога не съм си представяла… — По бузите й избиха две червени петна.

— Искате да кажете, че никога не сте мислила за мен като за мъж? — Бандитът се приближи още и повдигна брадичката й с палеца на обвитата си в ръкавица ръка. — Уверявам ви, Дафни, аз съм мъж като всички други. Както и вие сте жена в пълния смисъл на думата.

— Знаете името ми — прошепна тя.

— Името ви и още много други неща.

Невероятните лешникови очи го гледаха право в лицето, като че можеха да виждат под маската му.

— Питате се кой съм аз. — Четеше безцеремонно мислите й.

— Питам се много неща. Имам толкова много въпроси.

Бандитът плъзна ръка и я погали по тила.

— Питайте, тогава. Всичко, освен името ми. Питайте.

Младата жена облиза устни с върха на езика си.

— Главата ми се върти. Не мога да мисля — усмихна се лекичко тя. — Утре сутринта ще се ядосвам на себе си. Но вие не трябва да се бавите много, тъй като прислугата ни е обучена да става преди зазоряване. Каквито и да са въпросите ми, те явно ще останат без отговор. Няма нищо по-важно от това да се измъкнете от Трагмор без да ви усетят.

Той се бе вторачил в устните й, обзет от почти неконтролируемото желание да смъкне маската си и да я целуне. Тя като че усети това, тъй като дишането й се учести, а веничката на шията й започна да пулсира по-бързо.

— Ще се моля за вас — прошепна тя.

— Не вярвам в молитви.

— А трябва. Вие самият ги изпълнявате. — И младата жена колебливо прокара пръсти по маскираната му челюст.

От гърдите му се изтръгна стенание.

— О, Дафни. — Погали косите й, като му се искаше да може да усети копринената им мекота. — В такъв случай — молете се за мен.

Тя се усмихна.

— Всеки ден го правя.

Ако не си тръгнеше веднага, после нямаше да успее да го направи.

— Лека нощ, Дафни.

— Почакайте… — Тя млъкна, притеснена от това, което щеше да каже. — Знам, че не е моя работа, но ако вече не сте набелязали приюта, на който да дарите тазвечерната печалба, бихте ли ги дали на заведението, което знам, че се нуждае особено много от помощ?

Бандитът не отвърна нищо, като все още се бореше с огъня в слабините си.

— Моля ви! — повтори тихо тя.

— Кой е този приют?

— Намира се в Лестър и се нарича „Дом на вечната надежда“. — Дафни се изсмя кратко. — Може да се нарече всичко друго освен това.

Бандитът замръзна на място, а ръката му се спря замислено на тила й.

— Защо точно той?

Младата жена пребледня, но не се предаде.

— Ходих там някога, като дете. И никога не го забравих. — Преглътна с усилие. — Това е от голямо значение за мен. Моля ви, сър, не искам нищо друго.

— Искате много малко. — Последва още една пауза. — Какво ще каже баща ви, ако разбере, че сте ми помогнали… да ограбя не друго, а собствения ви дом?

Дафни не се поколеба за миг.

— Ще ме бие, докато изгубя съзнание.

Ръката на бандита се отпусна, а после се вдигна, за да погали лекичко бузата й.

— Вие сте изключителна личност, миледи. Наистина изключителна. Иска ми се само… — Той не довърши и свали ръка до тялото си. — А сега си лягайте, Дафни. Върнете се в леглото си и се преструвайте, че нищо подобно не се е случвало.

— Страхувам се, че не бих могла да направя това.

— Моля? — погледна я сепнато той.

— Сър, предполагам, че сте донесъл някое бижу от последната ви кражба и възнамерявате да го оставите в обичайната ви тенекиена чаша върху възглавницата на баща ми. Така ли е?

Бандитът се усмихна под маската си.

— Абсолютно вярно.

— Е, а нали чухте? Баща ми спи съвсем леко и е много възможно да се събуди. И тогава… — потрепна тя, а по лицето й се сви болезнено. — Достатъчно е да кажа, че мисията ви ще се провали и ще станете жертва на ужасния му гняв.

— Трогнат съм от загрижеността ви. Но, с риск да ви се сторя нескромен, аз съм сигурен в умението си. Бъдете спокойна, баща ви няма да се събуди.

— Грешите, сър — вкопчи се в ръкава на шлифера му младата жена. — Не се заблуждавайте. Дайте ми бижуто и тенекиената чаша. Аз ще ги сложа на възглавницата на баща ми вместо вас.

— А ако се събуди?

— Аз имам много по-голям шанс от вас да обясня присъствието си в спалнята му.

— Но ако е толкова гневлив, колкото казвате, не рискувате ли да предизвикате яда му?

Тя се усмихна примирено.

— Свикнала съм на гневните му изблици. Нещо повече, аз съм само една. А вашата кауза защитава много хора. Това си заслужава риска.

Гърдите на бандита се свиха от нежност.

— Освен това съм доста по-дребна от вас и стъпвам леко. Така че наистина предимството е на моя страна.

— Добре тогава. — Ръцете му сякаш сами извадиха малката тенекиена чаша и рубина от торбата и й ги подадоха — поредното непредвидено действие. — Заповядайте.

Младата жена сведе поглед към предметите и се усмихна.

— Рубинът е от чудовищната огърлица на лейди Друидж.

— Беше доста крещяща наистина — съгласи се бандитът.

През двамата премина искра на взаимно разбиране.

— Вървете, сър — нареди тихо Дафни. — Аз ще довърша задачата ви. Само, моля ви, дайте приходите на приюта в Лестър, ако е възможно.

— Смятайте го за сторено.

— Благодаря — потрепна гласът на младата жена. — За мен бе чест да се запозная с вас, сър. — Тя се обърна и забърза към вратата на стаята си. — О-о! — Спря се и погледна през рамо. — Трябва да ви предам нещо. Децата от селското училище ме помолиха, ако ви срещна някога, непременно да ви кажа, че сте техният герой. А като се има предвид огромния потенциал на любящите им сърца, това е наистина невероятна придобивка.

— Сега пък за мен е истинска чест.

— Лека нощ, сър. Господ да ви благослови.

— Лека нощ, Дафни.

Той я проследи с поглед, обзет от ураган от чувства, също така неочаквани, както и желанието му. Промъкна се след нея и я изчака да влезе в бащината си спалня, преди да я последва, решил на всяка цена, със или без нейно знание, да се увери, че е в безопасност и че няма да й се случи нищо.

Тя пристъпваше впечатляващо леко, отбеляза бандитът, прилепил се до стената пред стаята на Трагмор, като я наблюдаваше възхитено как се приближава до леглото на баща си. Извърши всичко безупречно, точно така, както би го направил и той. Изчака маркизът да си поеме дъх, преди да постави чашата до главата му, тъй като в този момент бе най-малко вероятно да забележи движението й. Действаше също така леко, както и вървеше.

Бандитът се усмихна. Бе научил в съвсем ранна възраст, че за да успее в живота, човек трябва да притежава три качества: хитрост, ловкост и инстинкт. За онзи, който бе въоръжен и с трите, бъдещето бе осигурено, а възможностите — безкрайни.

За щастие човек можеше да се научи да бъде хитър и ловък.

За нещастие инстинктът бе нещо, което не се учи.

Също като състраданието, инстинктът бе дар, с който всеки се раждаше или не, той не се добиваше.

Дафни Уиндам бе родена и с двете.

Не бе изненадан. Вчера вече й го бе казал.

Когато направи първото си залагане на конните надбягвания.