Последният херцог

24

— Би трябвало да ми е мъчно за него. А не ми е мъчно.

Дафни гледаше към градината в Маркам, стиснала парапета на балкона към дневната.

— Не, скъпа моя, не би трябвало да ти е мъчно — прегърна я откъм гърба Пиърс. — Мъчно ни е само за онези, които заслужават. Трагмор беше чудовище. Смъртта не може да промени този факт.

Младата жена се завъртя с лице към съпруга си и затвори очи.

— Никога няма да забравя по какъв ужасен начин умря — прошепна тя. — Черепът му се спука под гредата.

— Не, няма да забравиш — съгласи се любимият й, благодарен, че бе успял да й попречи да види обезобразеното тяло на баща си. Така споменът за ужасната му смърт щеше да отзвучи по-бързо и нямаше да я преследват кошмарни видения. — Няма да забравиш — промълви отново той, като я притисна към тялото си, — но оттогава е минала едва една седмица. С времето мъката от този спомен ще стане по-поносима. Повярвай ми. В живота си съм се сблъсквал с неща, които мислех, че никога няма да мога да преживея, но въпреки това оцелях.

Дафни отметна назад глава.

— Баща ми направи отвратителни признания през онзи ден, но вместо да се ядосаш, ти се държеше така, сякаш си си отмъстил. Като че ли у теб не бе останала вече и капчица гняв.

— Точно така беше — прокара пръсти през косите й Пиърс, а в очите му просветна учудване. — Аз самият никога не бих повярвал в това. В продължение на години замислях и предвиждах вероятностите на това последно противопоставяне — деня, в който щях да разкрия пред Трагмор всичко, което знаех, и да го накарам да падне на колене. На ум преживявах сцената стотици, може би хиляди пъти. Ако тогава някой ме бе попитал за подобна възможност, щях да отвърна, че бих предпочел да умра, отколкото да отстъпя пред неговите изисквания. Но когато бленуваният ден най-после настъпи, когато отново се изправих с лице срещу моето минало, аз открих, че това вече е без значение за мен. Защото сега имам нещо много по-значимо от омразата, заради което да живея. И това нещо е тук, в обятията ми.

Дафни се надигна на пръсти, за да го целуне. Очите й бяха пълни с любов и гордост.

— Безкрайната ти смелост вечно ми дава повод за учудване. От всички великолепни постъпки, които си извършил като Пиърс Торнтън и като Бандита на тенекиената чаша, мисля, че най-героичната е победата над твоето минало. — Младата жена постави длан върху долната му челюст. — Нашето бебе може би все още не си дава сметка за това, но баща му е изключителен човек.

По лицето на Пиърс премина сянка.

— Мислиш за баща си — рече наслуки съпругата му.

— Това е единственото от моето минало, с което все още не съм приключил, може би защото не го разбирам напълно — призна тихо той. — И след всичко, което ми каза миналата седмица Трагмор… — И той уморено потърка слепоочията си. — Не знам какво да мисля.

— Изглежда баща ти не е бил чудовището, за което го беше взел — каза Дафни.

— Но ми е обърнал гръб, дявол да го вземе!

— Това е признак за слабост, а не за жестокост. — Младата жена хвана любимия си за ръката, твърдо решена да доведе до край лечебния процес, който щеше да го дари с мечтания душевен покой. — Пиърс, ти сам ми каза, че покойният херцог изглеждал напълно незаинтересован всеки път, когато двамата с баща ми се срещали с Барингс и че прекарвал по-голямата част в обиколки из приюта, като „просто разглеждал“. Това бяха точните ти думи. Приказките на баща ми, непосредствено преди смъртта му, потвърдиха изводите, до които и двамата бяхме стигнали вече. Маркам е ходел в „Дома на вечната надежда“ единствено за да се увери, че си добре. Печалбата очевидно не е била причината, още повече, че е плащал на баща ми, за да води незаконните си сделки с Барингс. Нито пък жестокостта. — Забелязала озадачената физиономия на съпруга си, тя добави: — Когато обвини баща ми, че тормозел по всякакъв начин децата в приюта, не каза ли, че идвал единствено с тази цел и помежду ежеседмичните си срещи с Барингс?

Младият мъж кимна замислено.

— Последният херцог присъстваше ли по време на тези побои?

— Не.

— Значи имаме пълно основание да смятаме, че не е знаел нищо за тях. — Дафни започна да изброява, посочвайки подред пръстите си. — Следователно излиза, че баща ти не е приемал пари, не е удрял нито едно дете и не е имал интерес да поддържа Барингс на директорското място. Нито пък е имал представа за неговата и за бащината ми бруталност в негово отсъствие. Имал е нужда единствено от някакъв повод, за да вижда сина си. Не, Пиърс, това определено не е поведение на незаинтересован човек. А само на уязвим.

— Така е — пое си дълбоко въздух младият мъж. — А това отново поставя на дневен ред въпроса, чиито неизвестен отговор продължава да ме измъчва. Трагмор спомена, че изнудвал Маркам, за да го принуди да участва в неговия план за приюта.

— Спомням си — кимна замислено съпругата му. — Баща ми каза, че Маркам загубил интерес, вероятно след бягството ти от приюта, но моят родител намерил начин да възвърне този интерес.

— Да, но с какво го е изнудвал? Какви заплахи е използвал? По дяволите! — Пиърс пусна ръката на любимата си и се извърна, но тя успя да забележи измъчения му поглед. — Непрекъснато обсъждаме тази тема. Но всичко това са само наши предположения. Искам да знам какво е мислел Маркам. Тогава може би ще се поуспокоя.

— Струва ми се, че мога да ти помогна по този въпрос.

Двамата съпрузи се обърнаха и видяха застаналия до вратата Холингсби.

— Извинявайте, че нахлувам така. И не винете Лангли. Той си вършеше работата безупречно и настояваше, че все още не приемате посетители — усмихна се адвокатът. — Аз обаче издебнах удобния момент. Изчаках Лангли да се отдели за миг от входа и забързах насам. И, по всичко личи, моментът е дори по-подходящ, отколкото очаквах. — Той се приближи до бюрото и постави отгоре му папката си. — Тук имам едно писмо, което, предполагам, ще те дари с покоя, който търсиш.

— Ти не си посетител, Холингсби. Ти си приятел — отговори веднага Пиърс. — И си винаги добре дошъл в нашия дом. — Веждите му се повдигнаха въпросително. — Писмо ли?

Адвокатът извади два плика, като в същото време наклони глава към Дафни.

— Иска ми се да изразя моите съболезнования по повод ненавременната смърт на баща ти.

— Благодаря ти, но не е нужно. — Младата жена прекоси стаята, наля бренди в две чаши и ги подаде на мъжете. — Всички ние знаем що за човек беше баща ми. Не пожелавам подобна насилствена смърт никому, но би било абсурдно да се преструвам, че скърбя. Всъщност това, което чувствам, е дълбока тъга и огромно облекчение. Тъга за грозния начин, по който баща ми пропиля живота си и облекчение, че мама и всички други, потърпевши от неговата жестокост, най-после се отърваха.

— Ти си невероятна жена — рече, изпълнен с възхищение, Холингсби. Загледа се в питието си, а след това вдигна очи, за да срещне погледа на Дафни. — Ще говоря без заобикалки. Това, което трябва да покажа на Пиърс, е свързано с баща му. Ако предпочиташ да не присъстваш…

— Не. — И тя предано застана до съпруга си. — Ще остана.

Адвокатът изчака само утвърдителното кимване на Пиърс, за да му подаде първия запечатан плик.

— Последният херцог даде специални указания да ти предам това писмо непосредствено и едва след смъртта на маркиз Трагмор.

Младият мъж трепна изненадано, остави чашата си, пое плика, разкъса го и разгърна написаните на ръка страници в него. След това се отпусна на канапето и даде с ръка знак на любимата си да седне до него. Тя се подчини и двамата заедно зачетоха посланието на баща му.

По нататък в писмото се описваха подробности за онова, което Трагмор бе загатнал преди смъртта си: че Маркам се бе обърнал към него, подтикван от отчаяното си желание да посещава приюта, като претендирал, че трябва да наглежда детето на някакъв приятел, че Трагмор бе приветствал идеята да го придружава, за да върши незаконните си сделки с Барингс и че след бягството на Пиърс от „Дома на вечната надежда“, когато Маркам поискал да излезе от заговора, маркизът отказал да го пусне.

Пиърс нетърпеливо разгърна страницата, търсейки отговорите, от които се нуждаеше отчаяно.

На това място Пиърс вдигна глава.

— Холингсби, спомням си, че в деня, в който ме запозна със завещанието на баща ми, ти каза, че той непрекъснато, макар и дискретно, ме държал под око след бягството ми от приюта и следователно познавал острия ми ум и бил сигурен в способността ми да управлявам неговите имения и инвестиции.

Адвокатът кимна.

— И както сам виждаш, действително те е наблюдавал. Казах ти също и че възнамеряваше да дойде лично при теб, но болестта осуети намеренията му. Чети нататък и ще се увериш, че това също е вярно.

Младият мъж сведе поглед към листите в ръката си и продължи.

Пиърс гледа още дълго страниците в ръката си, а пръстите му трепереха.

— Пиърс? — докосна лицето му Дафни. — Добре ли си?

— В продължение на трийсет години живях с мисълта, че той не ме обича достатъчно, за да ме признае — отвърна задавено младият мъж. — Дори когато чух условията на завещанието му, реших, че го е направил, тъй като вече няма да е жив и да бъде унизен от признаването на незаконния си син.

— Той се е ужасявал при мисълта, че може да не го приемеш — рече тихо Дафни. — Освен това е бил уплашен от шантажа на баща ми не само заради самия себе си, а и заради теб. Херцогът се е опитвал да те предпази от него и те е обичал по свой начин. Това са причините да не ти се обади, а не жестокост или презрение. Боже мой, Пиърс, не може да не виждаш колко се е гордеел с теб. То се усеща от всяка написана от него дума.

— Да, така е. — Едно мускулче на челюстта му потрепна. — За какво последно писмо говори той?

— За това. — И Холингсби му подаде втория запечатан плик. — В деня, в който те запознах с условията на завещанието, ти ме попита дали баща ти е предвидил нещо в случай, че нямаш деца или пък създадеш дъщеря вместо син.

— Спомням си. Ти ми отговори, че херцогът оставил запечатан плик, който трябвало да бъде отворен след изтичането на двугодишния период.

Адвокатът кимна.

— Ето го въпросният плик. Това е последната ти връзка с баща ти.

— Но двете години още не са минали.

— Така е. Но смъртта на Трагмор прави този период на изчакване ненужен, както обясни изрично покойният херцог, когато ми го повери. — И Холингсби мълчаливо постави писмото в ръката на Пиърс. — Отвори го.

Объркан, младият мъж се подчини.

Пиърс вдигна глава — очите му бяха овлажнели от вълнение.

— Той е знаел — измърмори невярващо. — Завещал ми е титлата си, тъй като е знаел, че тя олицетворява всичко, което мразех.

— Мразеше — повтори Дафни, като натърти върху миналото време. — Пиърс, спомни си какво ми каза само пет минути преди да пристигне мистър Холингсби. Каза, че когато денят на възмездието най-после дошъл и когато си се изправил лице в лице с твоето минало, внезапно си открил, че това вече няма значение, защото сега имаш нещо много по-важно и по-силно от омразата, за което да живееш. О, Пиърс, не разбираш ли? — избърса радостните сълзи от бузите си младата жена. — Точно към това се е стремял и баща ти. Искал е да откриеш душевния си покой и ти го откри. Какъв прекрасен подарък ти е направил!

— Така е — свали очилата си Холингсби, за да почисти някаква въображаема прашинка от едното им стъкло. — Въпросът сега е, какво ще направиш с този подарък.

Все още замаян от всичко, което бе научил, младият мъж наклони озадачено глава.

— Какво имаш предвид?

— Твоята титла. Ще я задържиш ли или ще се откажеш от нея?

Въпросът увисна за момент безпомощно във въздуха, като постепенно се разтваряше заедно с объркването на Пиърс, докато се превърна в бляскаво откритие.

Той хвана ръката на своята любима и се усмихна, а очите му проблеснаха.

— Както каза веднъж красивата ми съпруга, съществуват най-различни сортове херцози. Аз просто ще увелича разновидностите с още една.

Холингсби грабна чашата си с широк жест и я вдигна тържествено.

— В такъв случай — за подаръка на баща ти. И за всички херцози Маркам — минали, настоящи и бъдещи.