Последният херцог

23

— А сега си спомни обещанието, което измъкнах от теб миналата седмица — предупреди я Пиърс, докато закопчаваше ризата си.

— Обещания — намигна му Дафни. — И съм сигурна, че няма да ми позволиш да забравя нито едно от тях. — Тя прекоси стаята и протегна ръце, за да довърши работата на съпруга си. — Спомням си всяка дума — добави припряно тя, забелязала смръщения поглед на любимия си. — Ще стоя надалеч от училището, докато поправят покрива му, седнала на стол и ще те викам, ако имам нужда от нещо. Какво ще кажеш? — И тя приглади с преувеличен жест ризата му.

— Ризата е в отлично състояние. Иска ми се да съм толкова сигурен и в обещанията ти. Ако вече не бях казал, че ще дойдеш…

— Но ти каза. Освен това идеята децата да участват в ремонта, беше моя. Ще бъда съсипана, ако не ми позволиш да гледам. Моля ти се, Пиърс, няма да изложа ни риск нито себе си, нито бебето. Имаш думата ми. Няма да правя никакъв опит да помагам. Няма да се приближавам даже до колата със строителните материали. Просто ще си седя мирно отстрани и ще наблюдавам радостните лица на децата. Така добре ли е?

Въздишка.

— Добре. — Младият мъж облече сакото си. — Първо нека да закусим. Има още няколко часа до пристигането на работниците, а и няма да те оставя да излезеш от Маркам, ако не сложиш нещо в стомаха си.

— Изядох една препечена филия, преди да стана от леглото — опита се да протестира Дафни.

— Това беше преди четири часа. Посъветвах готвачката да приготви някаква лека закуска за средата на сутринта, подходяща за бъдещи майки. Затова да прекратим спора и да вървим в трапезарията.

— Добре — кимна неохотно младата жена. — Но ако закъснеем…

— Няма да закъснеем.

И Пиърс поведе съпругата си надолу по стълбите. Внезапно тя се спря, дръпна го за ръката и посочи към долния край на стълбището. Той проследи погледа й и се усмихна, когато разбра за какво става въпрос.

В една от нишите на вестибюла, забравили за присъствието на прислугата, стояха Елизабет и Чеймбърс. Бяха погълнати от разговора си и от време на време се смееха тихичко. И макар да ги разделяше разстояние от около една крачка, любовта, която витаеше във въздуха около тях бе дотолкова осезаема, че никакви разстояния не можеха да й попречат.

— Трябва по-скоро да намеря време да отида в Лондон и да се срещна с Колби, адвоката, който нае Холингсби — прошепна в ухото на съпругата си младият мъж и се усмихна. — Непогрешимият ми инстинкт подсказва, че би било разумно да ускорим процедурите около развода.

— В този случай напразно пилееш възможностите на инстинкта си — отвърна развеселена Дафни. — Очите ти са достатъчни, за да разбереш това.

— Наистина. — Пиърс постави ръката й върху своята. — Никак не ми се иска да преча на разговора им.

— Добро утро. — Елизабет избра точно този момент, за да вдигне поглед и им се усмихна топло. — Чакахме ви. Гласът на готвачката започва да се чува все по-силно и по-силно. Очевидно закуската ни изстива. Затова да побързаме. А след това ще можем да тръгнем веднага за училището.

— С нас ли ще дойдеш, мамо? — премигна учудено младата жена.

— Да, разбира се. — Маркизата срещна погледа на дъщеря си и Дафни видя в него духовен покой, който не бе виждала преди. — През изминалите години можех да ти предложа помощта си само по възможно най-прикрития начин. Твоята кауза означава за мен не по-малко, отколкото за теб. Много ме радва възможността да трансформирам чувствата си в нещо по-реално, нещо, което би помогнало на децата. Освен това — погледна развеселена към Пиърс тя, — кой би те наглеждал по-добре от мен дали се държиш както трябва?

— Мамо…

Чеймбърс сияеше.

— Не бих си и помислил да разубеждавам майка ти, Кокиче. Не съм я виждал толкова решителна от двайсет и две години.

— Нямам намерение да я разубеждавам — отвърна Дафни, смаяна от промяната у Елизабет. — Добре дошла, мамо — прегърна я тя и прошепна в ухото й: — Очевидно не съм единствената от семейство Уиндам, освободена от затвора си.

— Очевидно не.

Младата жена стисна ръката на майка си.

— Ела. Внезапно почувствах страшен глад.

Петнайсетина минути по-късно почукване на входната врата прекъсна закуската им. Дафни погледна озадачено съпруга си.

— Очакваш ли някого?

— Не — захапа второто си парче кекс той. — Който и да е той, Лангли ще се справи с него.

Миг по-късно икономът влезе в трапезарията.

— Извинете, Ваше Височество. Неприятно ми е, че ви прекъсвам по време на хранене, но настояхте да ви предупредя, ако се появи някой си мистър Джеймс Чапман. Е, въпросният джентълмен е във вестибюла.

Лангли още не беше довършил думите си, а Дафни вече бе изоставила купата си с пресни малини. Изправи се като куршум.

— Джеймс? Това да не би да е Сариният…

— Да. — Пиърс също се изправи и се намръщи при вида на несдържаното вълнение на съпругата си. — Дафни, моля те, остави на мен тази работа. Все още не знаем защо точно е дошъл мистър Чапман е тук.

Младата жена се сдържа да не отговори, като си налагаше да не забравя каква е причината за суровото отношение на любимия й към Джеймс. Тъй като сам бе изстрадал толкова много задето бе изоставен от баща си, Пиърс бе решил на всяка цена да предпази Сара от евентуални допълнителни огорчения.

— Какво каза мистър Чапман, Лангли? — попита той.

— Поиска да види мис Сара, сър.

— Така ли? — Младият мъж хвърли салфетката си върху масата и тръгна към вратата. — Първо обаче ще трябва да види мен. След което ще реша дали да казвам на Сара за пристигането му.

— Идвам с теб.

Дафни последва съпруга си и вирна брадичка, когато той се обърна, за да се противопостави.

— Знам мнението ти, че в този случай няма да бъда обективна — рече тихо тя. — И може би имаш право. Но, Пиърс, ти не си по-обективен от мен. И, тъй като мненията ни клонят в противоположни посоки, а и двамата се интересуваме живо от бъдещето на Сара и нейното бебе, мисля, че и двамата трябва да се срещнем с Джеймс и да чуем какво иска да ни каже.

Младият мъж се поколеба за момент.

— Ти създаде тази пряма съпруга — промълви Дафни. — Нали именно ти ме окуражаваше да се измъкна от задушаващия ме пашкул?

— Да, Снежно пламъче, имаш право — отстъпи любимият й. — Добре тогава. — Той протегна ръка. — Отиваме ли да се срещнем с мистър Чапман?

Никога досега младата жена не се бе чувствала по-горда и по-обичана.

— Да. Веднага.

Джеймс кръстосваше вестибюла. Щом видя приближаващата се към него двойка, той спря и стисна нервно шапката си.

— Мистър Чапман? — започна Пиърс.

— Да, сър. Вие ли сте херцог Маркам?

Кимване.

— Аз съм Пиърс Торнтън. А това е съпругата ми, Дафни.

— Мистър Чапман — приветства го младата жена. Изглеждаше така, както си го бе представяла: висок, тъмнокос, с остри, интелигентни черти, не красив в класическия смисъл на думата, но неустоимо очарователен. — След като сте дошъл, предполагам, че собственикът на кръчмата, където е работила Сара, ви е съобщил местонахождението й. — И тя зачака отговора му.

Реакцията му беше незабавна.

— Значи тя е тук?

— Да, тук е.

— Слава Богу — прокара пръсти през косите си Джеймс. — Прерових Лондон, за да я открия, спирах във всяка кръчма и кафене, край които минавах.

— Така ли? — потупа замислено брадичка Пиърс. — Какво ви накара да мислите, че е в Лондон?

— В началото не мислех така. Въпросният собственик на кръчмата ми даде адреса на някакво имение. Каза, че напуснала, за да започне работа при по-добри условия като прислужница. — Той смръщи вежди, като потъркваше замислено периферията на шапката си. — Е, отидох там — казваше се Бенчли — но виконтът затръшна вратата в лицето ми, като каза, че никаква Сара Кук никога не била работила в дома му.

Пиърс стисна челюсти, но не каза нищо.

— Помислих, че Сара умишлено е оставила неверен адрес в кръчмата, за да ме заблуди. Затова се върнах в Лондон и продължих моите издирвания.

— Защо би ви заблуждавала Сара? — попита Пиърс.

— Защото може да не желае да я откривам — извърна глава младият мъж. — Последния път, когато се видяхме, тя се ядоса страшно много. И с пълно право.

— Така ли? И каква беше причината?

Джеймс настръхна.

— Въпреки цялото ми уважение към вас, Ваше Височество, отношенията ни със Сара са си наша работа. Не искам да поставям на риск службата й, каквото и да работи за вас, но няма да стоя повече тук и да обсъждам с вас нашите спорове. Предполагам, че вие сте оставили онази бележка с местонахождението на Сара, за да мога да я открия. Е, ето ме. И, ако простите дързостта ми, бих искал да я видя веднага.

— Защо?

Дори Дафни трепна от острия тон на съпруга си.

— Защо ли? — повтори Джеймс.

— Точно така. Защо? Да не би заради новата й, по-висока служба?

Джеймс зяпна.

— Дори нямам представа какво работи тя тук, дявол да го вземе!

— Тя обучава децата. И то дяволски добре. И условията във всяко едно отношение са много по-добри от тези в кръчмата.

— Това трябва ли да означава нещо за мен?

— Не знам. Трябва ли?

— Не. Не искам проклетите й пари. Искам нея. — Младият мъж си пое развълнуван въздух. — Вижте, не знам какво ви е казала Сара. Но аз ще бъда откровен. Когато двамата се разделихме, аз не заслужавах нито нея, нито нейната любов. Но сега възнамерявам да променя това. Аз не съм беден, Ваше Височество, само неспокоен. В продължение на няколко години работих при няколко прекрасни адвокати и събрах порядъчна сума пари и чудесни препоръки. Възнамерявам да отворя собствена правна кантора в града, който избере Сара. А след това искам да се оженя за нея.

— Разбирам — изкашля се Пиърс. — Мистър Чапман, съзнавам, че бях груб и нахален. Съгласен съм, че отношенията ви със Сара са си лично ваша работа. Но Сара е скъп член на моето семейство. Следователно не исках някой да я нарани или разстрои.

— Нито пък аз искам подобно нещо. За Бога, та тя носи моето… — Той се спря насред изречението.

— Знаем за бебето, мистър Чапман — рече тихо Дафни. — Това е една от причините да се държим така покровителствено. — Изпълнена със съчувствие, младата жена не пропусна да забележи нито тъмните кръгове около очите му, нито линиите около устата му, доказващи неговото страдание. После се обърна към съпруга си. — Мисля, че трябва да изпратим да извикат Сара.

Пиърс наклони глава и сля погледа си с нейния.

— Моят изключителен инстинкт — рече простичко тя. — Моля те. Имай го предвид, особено този път.

Напрежението бавно започна да се изпарява от напрегнатата фигура на Пиърс.

— Добре, Снежно пламъче — съгласи се той. След това се огледа и извика: — Лангли!

— Да, сър? — забърза към тях икономът.

— Моля те, повикай мис Сара. Кажи й, че има посетител.

— Добре, сър.

— Благодаря ви, Ваше Височество — рече, изпълнен с признателност, Джеймс. — Няма да съжалявате за това.

— Да, и аз мисля, че няма да съжалявам. Колкото до благодарности, благодари на съпругата ми. В крайна сметка се оказа, че тя е била по-обективната. — Той огледа замислено посетителя. — Ти си щастливец, Чапман. Съветвам те никога повече да не рискуваш подобно безценно съкровище, каквото е жената, която обичаш. — С тези думи Пиърс се запъти към трапезарията.

Дафни и Джеймс го проследиха с поглед. След това младата жена се обърна отново към своя гост.

— Аз също мисля така, мистър Чапман. Възползвайте се от тази възможност, да спечелите отново любовта на Сара. Друг шанс няма да имате.

— Дафни? — Гласът на Сара прекъсна думите на Джеймс, каквито и да бяха те. — Имам час. Има ли нещо… — Тя се спря и пребледня като платно. — Джеймс.

Херцогинята тактично се изправи.

— Бихте ли ме извинили, трябва да се върна при съпруга си, за да привършим със закуската. — И тя се усмихна успокояващо на Сара. — Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.

— Ваше Височество?

Дафни беше прекосила вече наполовина вестибюла, когато Джеймс я повика. Тя се спря и погледна през рамо.

— Да?

Беше стиснал здраво ръката на Сара в своята.

— Имате моите безкрайни благодарности — рече младият мъж. — Вие и вашият съпруг.

Дори от това разстояние Дафни видя радостта, потрепваща на устните на приятелката й.

— Бъдете щастливи, и двамата — отвърна топло тя. Устните й се разтеглиха в усмивка. — И тримата.

И младата херцогиня с леко сърце се отправи към трапезарията.

— Мислиш ли, че мистър Холингсби може де има нужда от помощник? — обърна се тя към съпруга си, който бе станал, за да намести стола й.

Пиърс се засмя от сърце.

— Точно това си мислех и аз, Снежно пламъче. — След това стана сериозен. — Това означава ли, че Сара е доволна?

— Би било по-правилно да се каже, че е на седмото небе.

— И защо да не бъде? Нали е с мъжа, когото обича — намеси се Елизабет и отпи от чая си. Забелязала озадачения поглед на дъщеря си, тя добави: — Пиърс ни обясни за Джеймс и за деликатността на ситуацията. Аз лично мисля, че всичко е прекрасно.

Дафни стисна ръката на съпруга си.

— Аз също. — След това премести погледа си от маркизата върху викария. — Не е ли прекрасно, когато съдбата даде на онези, които го заслужават, втора възможност да бъдат щастливи?

— Да, Кокиче. Този път отговори Чеймбърс. — Това е истинско чудо.

Пиърс допря устни до пръстите на своята любима.

— Кажи ми, мислиш ли, че неспокойната натура на Чапман би могла да бъде обуздана в добрия смисъл на думата? Той така и не е успял да се задържи на едно място достатъчно дълго, за да започне самостоятелна практика в своята професия.

— Определено. — Младата жена напъха няколко малини в устата си, а очите й светнаха дяволито. — Бащинството има способността да предизвиква невероятни промени у мъжете, нали така?

Пиърс се усмихна топло.

— Наистина е така, Снежно пламъче. Наистина е така.

Всички бяха в прекрасно настроение, когато каретата пристигна пред училището два часа по-късно. Едва изчакала Пиърс да помогне на майка й да слезе, Дафни буквално скочи на земята и заоглежда нетърпеливо суетнята наоколо.

Насам-натам бързаха работници, като си подвикваха едни на други, пренасяха материалите и организираха работата и любопитните, бликащи от енергия деца. Над всичко това се извисяваше строгият глас на мис Редмънд, която мъмреше учениците си и ги призоваваше да се държат както трябва.

Със същия успех би могла да заповядва на вятъра да спре да духа.

— По-добре да отида да помогна на мис Редмънд — реши Дафни, след като размени развеселени погледи с викария. — В противен случай тя може да получи удар още преди започването на ремонта.

— Дафни!

Тими, който я бе забелязал, размахваше някаква малка кутия, като същевременно викаше с цяло гърло и тичаше към нея.

— Донесъх Хенри — обяви гордо той и пъхна гущера под носа на младата жена. — Надявъх са вий да го наглеждати заради мен, докат работя.

— С най-голямо удоволствие. — Дафни се разкъсваше между желанието да се изкиска и да повърне, когато силната миризма на пръст и трева достигнаха до обонянието й. Започна да диша през устата, за да може да се приближи още повече, така че да види нещо тъмнозелено, което се шмугна като стрела в накъсаната специално за него тръстика.

— Ей го! Видя ли го? Нали й супер?

— Да, супер е. — И тя несъзнателно отстъпи назад. — Великолепен е. Само че от какво точно си му направил леглото?

— О, от разни неща, които намерих в плевника. И една особена трева, която гущерите обичат много, особено, когато й мокра.

— Гущерите са също така забележително срамежливи — намеси се Пиърс, като полагаше големи усилия да не се разсмее. — Така че защо да не затворим отново кутията му с капака, за да му дадем възможност да остане насаме, а не да бъде заобиколен от толкова непознати.

— Прав си, Пиърс. — И Тими мигновено затвори животинката си. — Дафни каза, чи ши го държи, докат’ аз помагам на строителите.

— Умна идея. Така няма опасност Хенри да избяга и да си навлече неприятности. Един строеж е изключително опасно място за малки създания като гущера. — Младият мъж повиши глас, така че да го чуят всички. — Всъщност, един строеж е опасен за всички, които не следват указанията. Следователно всеки от нашите помощници, който не прави това, което му кажат, ще прекара остатъка от деня да наблюдава как Дафни наблюдава Хенри.

Последва всеобщ вопъл.

— Добре — усмихна се Пиърс. — Виждам, че се разбираме прекрасно. А сега да се съберем на едно място и да се приближим предпазливо до училището, така че да приличаме на група, а не на разпасана команда. Тогава и работниците ще могат да ни дадат своите указания.

Децата неохотно започнаха да се събират край младия мъж.

Мис Редмънд отправи сияещ поглед към него, а увисналите й бузи се повдигнаха от пълна с обожание усмивка.

С кашлица, която подозрително приличаше на задавен смях, Чеймбърс отмести глава и се вгледа упорито в строителите, които разтоварваха последните материали.

— Коя сте вий? — попита внезапно Уилям и вдигна глава към Елизабет.

— Аз съм майката на Дафни. Казвам се Елизабет.

— Дафни има майка? — погледна невярващо той. — Но тя е възрастна!

— Вярно — проблеснаха развеселено очите на маркизата. — Но напредналата й възраст е скорошен факт. Съвсем неотдавна тя беше на твоите години. И затова няма нищо чудно, че има майка.

— Ти си хубава — заяви Прудънс, като прегръщаше новата си кукла. — Ти също ли си кокиче?

Погледите на Елизабет и Чеймбърс се срещнаха.

— Знаеш ли, мисля, че съм — докосна русата глава на куклата тя. — Как се казваш и коя е красивата ти приятелка?

— Аз съм Прудънс. А името на куклата ми е Дафни. — И момиченцето смръщи замислено искреното си личице. — Когато Дафни ми я донесе, тя ми каза да й дам някое специално, скъпо за мен име. Тъй и сторих.

— О, Прудънс. — Дафни клекна до нея, а по ресниците й блеснаха сълзи. — Това е може би най-хубавият подарък, който съм получавала. Поласкана съм. Благодаря ти.

— Аз ти дадох да подържиш гущера ми — запротестира Тими. — Туй също й чест.

— Разбира се, че е. Прудънс просто е засвидетелствала по друг начин уважението си. Нали така, Прудънс? — И тя се усмихна заговорнически на момиченцето.

Той отвърна на усмивката й.

— Така.

— Мистър Чеймбърс, шъ можим ли да вдигнем гредите и да заковем плочите? — попита Уилям.

— Да отидем да видим. — И викарият им даде знак да го последват.

— Ще изпратя да ви донесат нещо за сядане — обърна се към съпругата си Пиърс. — А след това ще помогна на работниците. — Очите му светнаха. — А вас, мили дами, оставям да се грижите за Хенри.

След час дъските, които щяха да служат вместо керемиди, вече можеха да влязат в употреба, а тежките дървени подпори, които щяха да подпират новия покрив, лежаха наредени една до друга върху земята. Доведоха два силни коня. Те поклащаха глави, докато един от работниците привърза края на дебело въже за хамута им, а другия — за първата греда, която щяха да издигнат.

Пиърс издърпа Тими по-далеч от конете, а после потърси с очи Дафни.

Тя беше застанала няколко метра по-нататък и се засмя, когато погледите им се срещнаха.

— Ще ми се да не бях давала това глупаво обещание на Пиърс — оплака се на майка си тя. — Искам да помогна.

— О, няма да мине без нашата помощ. — Елизабет се облегна на пейката, която бяха пренесли специално за тях под няколко дървета. — Още един подобен инцидент и Тими ще се присъедини към Хенри. Инстинктът ми подсказва, че няма да бъде сам. Всъщност подозирам, че повечето от децата ще прекарат по-голямата част от времето като наблюдават лудориите на гущера, отколкото като помагат на строителите.

— Несъмнено. — Дафни се огледа. — Къде е викарият?

— Събира пирони за плочите. — Елизабет посочи с ръка. — Виждаш ли? Край сградата.

— А мис Редмънд? Мислех, че с най-голямо удоволствие ще поседне при нас.

— Мис Редмънд очевидно с много по-голямо удоволствие стои край училището и гледа, с изпълнени с обожание очи, съпруга ти — отвърна Елизабет, като погледна крадешком дъщеря си.

И двете избухнаха в смях.

Внезапно към мирната сцена се понесе някаква карета и спря рязко сред строителните материали.

Смехът на Дафни секна.

— Боже мой. — Стисна ръката на майка си и усети, че тя също се бе вледенила.

— Харуик. — Елизабет пребледня като лист хартия и започна да трепери неконтролируемо. — Какво, за Бога, търси тук?

— Торнтън!

Гласът на Трагмор прогърмя като изстрел. Запъти се към Пиърс с широка, решителна крачка, а целият му вид издаваше триумф.

Младият мъж се обърна бавно.

— Трагмор? Какво искаш?

— Съвсем малко — изсмя се маркизът. — Всъщност — всичко. Целият ми живот… и твоят.

— Махай се! — Пиърс инстинктивно се приближи до любимата си, сякаш искаше да я предпази от присъствието на баща й. — Махай се, преди да те изхвърля аз!

Без да се смути ни най-малко, Трагмор погледна в посоката, в която се бе придвижил зет му.

— А, ето ги моята дъщеря-предателка и съпруга-прелюбодейка. Слугите ви не споменаха, че ще намеря и тях тук. А къде е лъжливият викарий? Мислех, че ще допълни приятната картинка.

— Можеш да прекратиш тирадите си, Харуик. — Викарият пусна пироните, които бе събрал и се приближи, за да застане до Пиърс. — Вече извърши предостатъчно зло за цял един човешки живот. Връщай се в Трагмор.

— А, ето те и теб, Чеймбърс. Уплаших се, че ще ме разочароваш. Колкото до връщането ми в Трагмор, точно това е и моето намерение. Но когато го сторя, вече ще бъда богат и влиятелен. — И маркизът отвори папката, която държеше, а очите му блеснаха злобно. — Или, ако не богат и влиятелен, то поне отмъстен както си се полага.

— Ти? Да бъде отмъстено за теб? — изсмя се сухо Пиърс. — Ти си този, който върши гадости, Трагмор, и на теб трябва да се отмъсти.

— Затова ли съпругата ми пуска в леглото си набожния свещеник?

Чеймбърс се наежи.

— Не мърси името на Елизабет, недостоен мошеник такъв! Не и в мое присъствие.

— Колко галантно! — изръкопляска Трагмор. — Нищо чудно, че Елизабет предпочита твоето легло пред моето. Кажи ми, Чеймбърс, в една стая ли си живуркате двамката по време на дългия ви престой в Маркам?

— Не си прави труда да даваш някакъв отговор на този злостен въпрос, господин викарий — проблеснаха от омраза очите на младия мъж.

— Ваше Височество? — извика колебливо бригадирът. — Да чакаме ли?

— Не е необходимо, Малор — отвърна Пиърс, без да отделя погледа си от новодошлия. — Маркизът си тръгва веднага. Започвайте да вдигате гредите. Мис Редмънд, наглеждайте децата.

— Разбира се, Ваше Височество — отзова се веднага учителката и събра около себе си учениците.

Шумовете, характерни за един строеж, се възобновиха.

— Е, Трагмор — рече младият мъж. — Изкара на показ кирливите си ризи, а сега можеш да си вървиш.

— Не още, Торнтън. — И той умишлено бавно извади няколко листа от папката си. — Както виждаш, въпреки огромния брой широкоплещести пазачи, с които си напълнил Рътланд, моят детектив успя да събере внушително количество доказателства. Предостатъчно, за да се докаже, че тук има доста повече от „кирливите ми ризи“, както ги нарече. Всичките тези страници са изпълнени с факти. — Той се обърна към викария. — Искаш ли да ти разкажа за всяко едно от посещенията ти при Елизабет през изминалите два месеца? За дългите мигове, в които оставахте насаме, в закътаното имение, където я беше заврял Торнтън? Само вие двамката и романтичните жълти рози, които й носеше всеки път. Да не говорим пък за неочакваното ви пътуване в уютната карета от Рътланд до Маркам, където живеете под един покрив и един Бог знае какво правите?

— Разговаряме, Харуик. Нещо, което ти можеш да вършиш само с юмруците си. — Чеймбърс едвам успяваше да говори, толкова беше вбесен. — Дори нечестният ти детектив не би могъл да изфабрикува грехове, които никога не са били извършени. И дълбоко в черното си сърце ти също знаеш много добре, че Елизабет не е способна на измама. Че докато носи твоето име, тя винаги ще ти бъде вярна.

— Да, но в момента тя се опитва да се освободи от моето име, нали така? Поне така ми каза Холингсби, когато се отби в Трагмор, за да ми съобщи, че повече няма да работи за мен.

— Да — сряза го Пиърс. — Точно това прави. И с пълно основание, и двамата го знаем много добре. Ти се отнасяше отвратително с нея, копеле, както и с моята съпруга.

— Аз? Копеле? — Горчив смях. — Мисля, че нещо си се объркал, Торнтън. Копелето си ти, а не аз. Ти си роден от една курва, която бяха изгонили на улицата, където й беше мястото. Ако съдбата беше по-справедлива, тя трябваше да умре още там, докато ти беше в корема й, вместо да прахосва парите на данъкоплатците в скапания приют в Лестър.

Нещо в Пиърс сякаш се скъса.

— Кучи син! — Юмрукът му изсвистя във въздуха и запрати надалеч маркиза.

— Недей, Пиърс — сграбчи го за ръкава викарият. — Той точно това се опитва да те накара да направиш. Не знам поради каква причина иска да се направи на мъченик. — И Чеймбърс посочи към гледащите ги строители и ученици.

— Напразно си хабиш думите, Чеймбърс. — Възвърнал равновесието си, Трагмор бе притиснал носа си с носна кърпичка. — Не можеш да го възпреш, той е като животно. То си му е в кръвта и е подсилено от годините, прекарани на улицата. Нека да покаже пред всички ни каква е истината — че, със или без титла, той си остава нищожеството от приюта. Ако Маркам имаше грам мозък в главата си, той никога нямаше да признае за свой син копелето на Кара Торнтън.

— Млъкни, татко. — Дафни незабелязано бе станала от пейката и сега стоеше, с горящ поглед, до мъжете.

Този път Трагмор изглеждаше поразен.

— А, а, какво е станало с кротката ми малка Дафни?

— Спаси се от отровните ти лапи — сряза го младата жена. — Както и мама. А сега се махай, остави на мира семейството ми и никога повече не се връщай.

Маркизът замислено сви ръката си в юмрук.

— Само посмей и си мъртъв. — Гласът на Пиърс прозвуча убийствено спокойно. — И не ми пука, ако ще цялата Горна камара да дойде да гледа как ще те удуша.

— Не ти пука, така ли?

— Не. Аз съм нищожество от приют, нали не си забравил?

— Харуик. — Елизабет се приближи, чувствайки, че краката й треперят. — Какво искаш? Защо си си направил труда да наемаш детектив? — Уплашеният й поглед се премести от Дафни върху Пиърс и най-накрая се спря върху викария. — Ако завръщането ми в Трагмор е цената, която трябва да платя, за да спася любимите си хора, тогава… — Гласът й я предаде за момент. — Тогава така да бъде.

Маркизът отметна назад глава и се засмя.

— Не се ласкай толкова, скъпа. Всичките ти атрибути са напълно заменими. Честно казано, изобщо не ми пука в чие легло лягаш. Разбира се не възнамерявам да призная това пред църквата или парламента. Онова, което ще им кажа е, че съм бил изоставен от любимата си съпруга, от жената, която съм обичал и за която съм се грижил в продължение на повече от двайсет години. Помисли си за възмущението им, когато прочетат моите документи и научат, че си избягала с твоя любовник от миналото… и, че си се приютила под покрива на един избухлив и нечестен човек. — Трагмор присви устни. — Колко бързичко ще ми дадат развод. И колко тъжно ще бъде това за теб и за Дафни. — И той вдигна триумфиращ поглед към Пиърс. — Не само, че няма да оставя на Елизабет никакъв шанс да започне този развод, ами и ще го получа такъв, че да задоволява собствените ми изисквания, а нея ще я оставя без стотинка.

— Мама не се нуждае от парите ти — сряза го Дафни.

— Така е. А от викария нуждае ли се? — отвърна меко той. — Защото никога няма да го има. Виждате ли, напълно съм съгласен с Чеймбърс — Елизабет е прекалено морална, за да легне с мъж, който не й е съпруг. А аз няма да й оставя възможност да се омъжи отново. — Усмихна се злобно, преди да нанесе последния удар, насочен право в душата на Пиърс. — А Дафни? Дафни повече няма да ми бъде дъщеря. Всъщност, разводът ще анулира нейното съществуване. И тогава, Торнтън, жена ти ще стане копеле също като теб.

Една вена на слепоочието на младия мъж запулсира бясно.

— Колко?

Трагмор вдигна подигравателно вежди.

— Торнтън, да не би да намекваш, че желаеш да преговаряш с мен?

— Попитах „колко“? Достатъчно се позабавлява. А сега ми кажи какво всъщност искаш. Това определено не е твоята съпруга. Нито пък дъщеря ти. Става въпрос за пари. Така че колко ще ти бъдат нужни, за да изоставиш злобните си планове?

По лицето на маркиза не остана и следа от присмех.

— Искам всичките си полици, до една, с печат, че са платени, поставени върху дланта ми, а обидното споразумение, което състави Холингсби — разкъсано на парчета. И освен това искам една разумна месечна издръжка — да речем двайсет хиляди лири, за да си осигурите трайното оттегляне от живота на всички ви.

— А каква гаранция ще получа, че ако изпълня всичко, което желаеш, няма отново да решиш и да започнеш бракоразводното дело?

— Ще подпиша съответен документ. И ще ти предам всички доклади, които ми е написал моят детектив, за срещите на Елизабет с Чеймбърс.

— Ти за глупак ли ме мислиш, Трагмор? — попита Пиърс. — Проклетият ти помощник със сигурност има копия.

— Така е. Тях също ще ти ги дам. — И маркизът се усмихна подигравателно на младия мъж. — Нямаш друг избор, освен да повярваш на думата ми, Торнтън. Вярно е, че рискуваш за моята част от споразумението. Но, също така знаеш, че, като се има предвид стимула, който ще бъдат за мен двайсетте хиляди лири месечно, това е доста малко вероятно. А какво би станало, ако откажеш да изпълниш исканията ми? Би ли могъл да понесеш последствията? Да живееш със съзнанието, че именно ти си обрекъл Дафни да бъде копеле?

Пиърс сви и отпусна юмруци встрани на тялото си.

— Как е да бъдеш притиснат в ъгъла, Торнтън? Да бъдеш заключен в килия, за която само аз имам ключ, да бъдеш измъчван така, както някога ти измъчваше мен?

Това преля чашата.

— Гаден мръсник. — Пиърс се спусна към маркиза и го сграбчи за гърлото. — Какво знаеш ти за затвор и мъчения? Аз просто те лиших от парите ти. А ти изгори душата ми. Моята и на всички останали деца, които измъчваше и пребиваше при всяка възможност.

— Какви деца? За какво, по дяволите, говориш? — изломоти Трагмор, като се опитваше да се освободи.

— „Домът на вечната надежда“. Спомняш ли си? Нали оправният ти детектив те беше информирал за моите корени? За теб беше голямо откритие, че копелето, което държеше твоите полици е наистина копеле и че е прекарал първите десетина години от живота си в приют. И то не в кой да е приют, можеш ли да си представиш, а в онзи, в който си направил безчет доходоносни посещения. Никога не ти е минавало през ума, че ще си спомня за теб, нали? Мислеше си, че си бил също толкова анонимен за мен, колкото аз — за теб. Но ти се лъжеше, Трагмор. Дяволски много се лъжеше. Спомням си те пределно ясно — твоите побои, твоята жестокост. — Пръстите на младия мъж се впиха в гърлото на маркиза. — И, разбира се, срещите ти с Барингс. Вашите комбинации, които си мислехте, че сте прикрили хитро. Парите, които слагаше в джоба си, за да оставиш онова чудовище да управлява приюта. Спомням си всичко, долен мошеник такъв. Всяка седмица ви наблюдавах как двамата с моя баща, изискания херцог Маркам, се промъквате в кабинета на Барингс, като си мислехте, че всичката измет в „Дома на вечната надежда“ си е в леглата. Всяка седмица виждах как Барингс ти подава парите. И всяка седмица се заклевах пред себе си да те накарам да платиш за жестокостта си.

Маркизът, разширил зеници, бе престанал да се бори.

— През цялото това време си знаел? Затова значи ме преследваше така, както хищникът преследва плячката си. — Възвърнал арогантността си, той отблъсна ръката на младия мъж. — Винаги си си мислел, че сделката ми с Барингс е истинско изобретение. Вярно, възможността се представи най-неочаквано, но след това доразвих всичко в блестяща схема. Изненадващ факт, като се има предвид, че ми бе внушена несъзнателно от Маркам.

Пиърс преглътна с усилие.

— Значи трябва да благодаря на баща си за дългогодишното царуване на Барингс.

Последва подобен на грачене смях.

— Не бъди глупав, Торнтън. Маркам не беше достатъчно нечестен, за да измисли подобен бляскав план. Той беше слаб човек, чиито сърце и съвест бяха в непрекъснат конфликт с главата му. Неговото предложение беше само скелетът на окончателния вариант. Той предложи да ме възнагради царски, ако измисля някаква правдоподобна спекулация, която да изисква редовните му посещения на „Дома на вечната надежда“. Истинският му мотив за това уж бил да държи под око незаконния син на някакъв свой близък приятел. Скоро обаче си дадох сметка, че синът бил на самия Маркам. Ти — повдигна рамене Трагмор. — От самото начало подозирах, че не ми бе разказал цялата история, но, честно казано, това не ме интересуваше. Идеята да взимаме пари от Барингс беше моя, нещо, което, бях сигурен, моралът на Маркам никога не би позволил. Затова аз се заех с тази работа и точно това му и предложих да правим. Щях да придружавам Маркам при всичките му посещения и лично да уреждам мръсната работа с Барингс, и по този начин да давам възможност на херцога да изпълнява задължението си — да проверява дали незаконният син на приятеля му се чувства добре. Това вършеше чудесна работа на Маркам. При положение, че истинската причина за посещенията му оставаше в тайна, той не се интересуваше изобщо какво ми плаща Барингс, нито пък, че аз сучех от две майки — от него самия и от Барингс. В крайна сметка баща ти имаше повече пари, отколкото би могъл да похарчи за цял един живот. Следователно всеки от нас получи онова, което искаше.

— Да, всички вие получихте каквото искахте — изсъска Пиърс. — И в твоя случай това означаваше не само пари, а и кръв. Между посещенията заедно с Маркам, ти идваше и сам, заради удоволствието да ни биеш и измъчваш.

— Просто ви поставях там, където ви беше мястото — озъби се маркизът. — И когато баща ти забрави своето място, аз сторих същото. Само че по много по-изкусен начин.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Да речем, че когато интересът на Маркам изчезна, аз започнах да го подклаждам, като му сочех предимствата на нашето сътрудничество.

Младият мъж разтегна в неприятна гримаса устни.

— Изнудвал си го.

— И трябва да признаеш, че го правя добре. — Подигравателните думи на Трагмор напомняха за настоящата ситуация. — Достатъчно — рече той и заглуши с жест въпроса, който Пиърс се готвеше да зададе. — Малкото ни събрани е към края си. Е, какъв е отговорът ти? Приемаш ли моите условия или да се свързвам с адвоката си и да започвам бракоразводната процедура, която ще превърне съпругата ти в копеле?

— Недей, Пиърс — рече тихо Дафни и застана до любимия си. — Той е достатъчно безчовечен, когато е лишен от власт. Представяш ли си живота на колко хора би разрушил, ако има пари и власт?

Младият мъж си пое бавно и дълбоко въздух и погледна подред към викария, Елизабет и своята съпруга.

— Ще се свържа с Холингсби още щом се върна тази вечер.

— Не! — сграбчи ръката му Дафни и заклати буйно глава. — Не прави това. Ще се чувствам много по-малко копеле, ако ме отрече, отколкото ако продължавам да бъда негова дъщеря. Не искам той да ми бъде баща.

Пиърс обърна глава и погледна разтревожената си съпруга.

— Заклех се да те пазя от всякакво зло. И възнамерявам да сторя точно това.

— Закле се също така да унищожиш и баща ми.

В очите на младия мъж проблеснаха иронични искрици.

— Тогава още не предполагах, че той сам се е унищожил.

— Съгласна съм с Дафни — обади се внезапно Елизабет. Тя вирна брадичка, като черпеше сили от одобрителното кимване на викария. — Харуик не може да ми стори по-голямо зло от това, което вече ми направи. Но може да нарани други. Не позволявай това да стане, Пиърс.

Осъзнал искрените слова на Елизабет и пълната липса на себичност както у Дафни, така и у майка й, младият мъж почувства, че го обзема прилив на гордост.

— Вземи всичките ми пари, Трагмор. Това е без значение, тъй като в крайна сметка победителят ще бъда пак аз.

— Какви глупости бръщолевиш? — попита маркизът. — Да не си променил мнението си? Да не би да отказваш да…

— Сър? — Прудънс, която се бе промъкнала незабелязано край тях, дръпна Трагмор за сакото. — Не се ядосвайте. — Гласчето й се загуби сред виковете на възрастните и шума от строежа.

— Какво? — извъртя се маркизът и изгледа момиченцето така, сякаш беше казала нещо неприлично.

— Не викайте — промълви Прудънс. — Особено пък на Дафни. Тя й кокиче. — Малкото й личице светна. — Може да подържите куклата ми — предложи тя и протегна русокосото си съкровище към него. — Шъ ви помогне да съ почувствате по-добре.

— Как смееш да се доближаваш до мен, мръсна хлапачке! — изкрещя Трагмор и бутна детето и куклата му. — Махни грозната си играчка от очите ми.

— Вий не разбирате — продължи да обяснява търпеливо Прудънс и отново протегна напред любимата си кукла. — Тя шъ ви помогне да не съ чувствате толкоз ядосан. Тя кара сестра ми да спре да плаче. Както и мен. Вземете я, сър.

Маркизът изрева ядосано и блъсна играчката от ръцете на момиченцето, като я запрати с лице в прахта.

— Моята Дафни! — изпищя детето и я вдигна светкавично от земята. Очите й се разшириха от ужас, когато Трагмор запристъпва към нея.

— Това ще те научи друг път да ми се подчиняваш веднага! — кресна той и я зашлеви толкова силно, че я запрати право към конете.

Животните изцвилиха в знак на протест, дръпнаха хамутите си и опънаха до край въжето.

Трагмор не обърна внимание на уплахата им. Единственото, което виждаше, бе проклетото дете, върху което възнамеряваше да изкара насъбралия се яд.

Той отново вдигна ръка.

— Не!

Дафни извика несъзнателно. Целият свят се бе събрал в една сцена: как баща й удря куклата на Прудънс, а после и самата Прудънс. Времето се бе върнало с дванайсет години назад, в „Дома на вечната надежда“, а Прудънс беше Сара.

Тогава Дафни не бе могла да стори нищо.

Сега обаче можеше.

— Остави я! — Младата жена се спусна напред, грабна момиченцето в ръцете си и я отнесе на безопасно разстояние от лапите на баща си.

В този момент въжето се скъса.

— Пазете се! — извика някой от работниците.

Тежката дървена греда се стовари с пълна сила върху главата на Трагмор.

Той се строполи, без да издаде звук.