Последният херцог

17

Пиърс се облегна на рамката на вратата към столовата, като се усмихваше нежно на красивата си съпруга. Подобна на лилава вихрушка, тя се спусна първо към бюфета, за да се убеди, че гарафата е пълна с бренди, после към масата, за да подреди отново сребърните прибори, след това пък към пердетата, за да допусне точно толкова от лунната светлина, колкото желаеше. От време на време грабваше подноса от ръцете на някой от минаващите слуги, като го укоряваше, че носи прекалено тежко или пък мъмреше мисис Гейтс, че претоварва с работа и себе си, и прислугата.

Значи това било да имаш дом.

Преизпълнен с доволство, Пиърс се опиваше от новото за него чувство да принадлежи и да притежава — нещо, от което бе лишен в продължение на трийсет години. Сега, едва шест седмици след сватбата си с Дафни, започваше действително да усеща, че празните места в сърцето му се запълват благодарение на това рядко чудо, което беше неговата съпруга.

Той беше дяволски щастлив комарджия.

Бавно влезе в трапезарията, приближи се зад гърба на Дафни и, без да се смущава, че не бяха сами, я прегърна през кръста.

— Изглади бръчките от красивото си челце. Всичко изглежда прекрасно.

Младата жена се стресна.

— Пиърс. Не те чух, като си се приближил.

Той целуна косите й.

— Очевидно. Беше прекалено погълната с организирането на големия банкет.

Тя се освободи от ръцете му, като мърмореше в знак на протест.

— Не бъди непочтителен. Това е първата ни официална вечеря.

Той се усмихна широко, изпълнен със снизхождение.

— Любима моя, очакваме само викария, а не тълпа непознати хора.

— Знам. — Дафни огледа тревожно стаята. — Все пак той е първият ни гост, откакто сме женени. Искам всичко да бъде безупречно.

Младият мъж се почувства странно трогнат от сантименталността, която се криеше зад притесненията на съпругата му.

— Така и ще бъде, Снежно пламъче. И как би могло да бъде другояче, при положение, че ти ще стоиш на масата?

Бе възнаграден с ослепителна усмивка.

— Ваше Височество? — появи се край лакътя на господарката си мисис Гейтс. — Извинявайте, че ви прекъснах, но, тъй като гостът ви трябва да пристигне всеки момент, бихте ли ми разрешили да започна да изпълнявам отново задълженията си? Почивах си, както настояхте, в продължение на четвърт час. Уверявам ви, чувствам се като нова. И искам да проверя дали готвачката се е справила с всичко.

— Разбира се — кимна бодро младата жена, като се питаше защо икономката изглеждаше толкова шашардисана от невинното предложение да си почине. — Но ме извикай, ако ти или готвачката имате нужда от помощ в кухнята.

Мисис Гейтс отвори и затвори уста няколко пъти.

— Да, Ваше Височество. — И тя се запъти навън не по-малко смаяна, отколкото, когато влезе.

Пиърс се разсмя от сърце.

— Защо се смееш? — попита Дафни. — И защо мисис Гейтс се държи така странно?

— Предполагам, че тя се пита същото за теб — отвърна младият мъж, като се опитваше отчаяно да стане сериозен.

— Аз ли? Какво странно съм направила? Просто предложих помощта си и предложението ми очевидно не й се е сторило особено привлекателно. Толкова ли съм ужасна като домакиня?

— Не мисля, че причината е в твоите способности, скъпа. Кажи ми, кой се занимаваше с къщата и с кухнята в Трагмор?

— Мисис Фрейм вършеше и двете — усмихна се нежно младата жена. — Тя работи в Трагмор, откакто се помня и винаги е била незаменима. Ами да, всички слугини се отчитаха пред нея за свършеното. И напълно основателно. О, Пиърс, тя е чудесна. Не само, че е несравнима готвачка и икономка, ами е и прекрасна, състрадателна жена. Без нейна помощ… — Внезапно спря да говори.

Както обикновено погледът на Пиърс проникваше дълбоко в душата на съпругата му, до достижимо само от него място.

— Ако не беше тя, нямаше да можеш да носиш храна на селските деца — довърши вместо нея той, без да пропусне учудването, което се появи за момент на лицето й. — Наблюдавах те, докато беше в училището през онзи ден. Видях как се раздаваш за децата. Не беше трудно да събера всички парчета от това, което знаех, на едно място, и да разбера какво правиш. Освен това те познавам добре, Снежно пламъче. Не само красивото ти тяло, а и дори още по-красивата ти душа. Мислех, че вече си се досетила за това. — Нежно взе лицето й в дланите си и започна да гали с палци бузите й. — Мисис Фрейм изглежда забележителна личност. Почти толкова, колкото и младата жена, на която е помагала. — Пръстите му престанаха да се движат. — Не се страхувай никога да споделяш с мен каквото и да било, още по-малко за това, което си подарила на другите. Дните, когато са те наказвали за добротата ти, са отминали. Страшно се гордея с теб. Твоето себеотрицание, особено пък към тези деца, означава за мен много повече, отколкото бих могъл да обясня.

— Не е нужно да обясняваш — прошепна Дафни и се надигна, за да целуне съпруга си по брадичката. — Тъй като, нали разбираш, точно както ти ме познаваш, така те познавам и аз.

— Да, вярно е.

За миг помежду им се възцари мълчание.

— Защо попита за мисис Фрейм? — заинтересува се младата жена, вгледана в неразгадаемото изражение на съпруга си, сякаш се опитваше да разгадае причината. — И какво общо има тя със странното поведение на мисис Гейтс?

Замислеността на Пиърс изчезна и се замести от широка усмивка.

— Предполагам, че покойните херцог и херцогиня Маркам са се държали по възможно най-традиционен начин. Следователно мисис Гейтс, както и всички останали слуги, не са свикнали с, да го наречем, неофициалното ни отношение към тях.

— О-о! — Дафни размисли върху тази възможност. — Искаш да кажеш, че предложението ми да помогна в кухнята не е било уместно?

— Искам да кажа, че предложението ти беше напълно неуместно и не по-малко чудесно. Никога не се променяй, Дафни. Твоята любезност и липса на арогантност са прекалено непретенциозни. Дори за мен. — Очите на младия мъж светнаха. — Нещо повече, ако мисис Гейтс се чувства объркана от твоето поведение, представи си какво говорят за мен Лангли и Бедрик? Ами да, бедният Лангли все още стиска зад гърба обвитите си в ръкавици ръце, щом ме види, че приближавам, ужасен, че може да пожелая да повторя опита си да се ръкувам с него. А Бедрик продължава, верен на дълга си, да се появява всяка сутрин в спалнята ми, като се надява отчаяно, че ще размисля и ще го оставя да ме облече и избръсне, макар всекидневно да му повтарям да се откаже. Съмнявам се, че който и да е от тях някога ще бъде отново същият.

Дафни се засмя, като оправяше краищата на вратовръзката му.

— Сега, след като ми обърна внимание върху това, разбирам, че действително се държим малко смущаващо за тях.

Така, както гледаше блясъка в очите й и чувстваше малката й деликатна ръка върху гърдите си, Пиърс бе обзет от пристъп на сладострастие, подсилен от сложни и много по-силни емоции, толкова силни, че едва не го накараха да коленичи.

— Какво има? — реагира незабавно Дафни на стягането, което усети в мускулите на съпруга си.

Младият мъж я погледна. Чувстваше се странно неуравновесен и уязвим поради невъзможността си да се пребори с това. Буйно сграбчи пръстите й в своите и допря дланите й до устните си, като търсеше думи да обясни необяснимото.

— Твоето докосване — рече пресипнало той, имайки предвид само най-малко сложната част от тази лудост — своята страст. — В мига, в който ме докоснеш, пламвам. Това е причината. — И младият мъж целуна пулсиращата веничка на китката й и прокара език по бледосинята й диря. — Ако викарият не трябваше да пристигне всеки момент, щях да заключа проклетата врата, да те просна на килима и да те любя, докато започнеш да ме молиш да спра.

Дафни издаде тих звук на задоволство и се надигна на пръсти, за да целуне съпруга си по устните.

— Ако молбата ми да спреш е нужното условие, за да приемаме гости, то тогава, страхувам се, в Маркам няма да има никакви посетители.

Пиърс изръмжа и я притисна в обятията си.

— Предизвикваш ме неразумно.

— Това не е предизвикателство — отвърна, не по-малко възбудена от него, младата жена. — Това е просто залагане на нещо, за което съм сигурна, че ще спечеля.

— По дяволите. — Ръцете на Пиърс се плъзнаха по задника й, като я надигнаха така, че да усети увеличените размери на една особена част в долната част на корема му. — Викарият закъснява ли по принцип?

— Никога. — Дафни се притисна по-силно, усещайки, че лицето й пламти. — Ще бъде тук само след няколко секунди.

— В състоянието, в което се намирам, няма да ми трябва много повече време от това. — И младият мъж жадно покри устата й със своята.

— Мистър Чеймбърс.

Съобщението на Лангли сякаш поля с леденостудена вода разгорещените съпрузи. Те припряно се отделиха един от друг, за да се изправят лице в лице с покрусения си иконом и очаквания гост.

— И-извинете, Ваше Височество — заекна Лангли. — Казахте ми да придружа викария направо в трапезарията.

— Точно така, Лангли. — Както обикновено младият мъж възвърна незабавно хладнокръвието си. — Благодаря ти, че придружи викария дотук. А сега можеш да ни оставиш.

Дафни беше потресена не по-малко от оттеглилия се иконом. Тя се изчерви силно и се запъти да посрещне своя приятел.

— Господин викарий, не знам какво да кажа. Мога да си представя какво си мислиш. Сигурно изглеждах като някоя разпътна жена.

— Да ти кажа ли как изглеждаше, Кокиче? — усмихна се свещеникът и придърпа Дафни в прегръдките си. Повдигна леко с показалец брадичката й, изумен от промяната, станала само за шест седмици. — Изглеждаше щастлива. Щастлива и напълно освободена от миналото. А аз си помислих колко хубаво е най-после да те видя изпълнена с радост и със светещи от любов очи.

Със замъглен от сълзи поглед, младата жена прегърна стария си приятел.

— Толкова се радвам, че си тук.

— Аз също.

— Позволи ми да ти налея от брендито, преди да се разкисна окончателно като някоя глупачка. — И, като се бореше със сълзите си, тя се спусна към бюфета.

Изражението на викария свидетелстваше за дълбоко задоволство, когато се обърна към Пиърс.

— Благодаря, че ме поканихте.

Пиърс поклати глава.

— Ти си се грижил за съпругата ми в продължение на двайсет години, утешавал си я, когато е нямало към кого другиго да се обърне и ни венча, без да задаваш въпроси или да ни критикуваш, въпреки хаоса, който предшестваше доста нетрадиционната ни брачна церемония. Аз съм този, който трябва да ти благодари.

— Ти обичаш Дафни — отвърна тихо с типичната си проницателност викарият. — Това са единствените благодарности, от които се нуждая.

След тези прости думи, той отиде да вземе брендито си. Младият мъж остана още малко на мястото си, като се чувстваше така, като че го бяха ударили. Все още беше развълнуван от размяната на чувства с Дафни отпреди малко и изнервен от силата на емоциите си. В това състояние декларацията на Чеймбърс му бе дошла прекалено много.

Пиърс си пое дълбоко въздух, като се опитваше да възвърне самообладанието и способността си да размишлява трезво. Въпросът не беше в това, че заключението на викария бе погрешно или пък че беше кой знае какво откритие. Беше си дал сметка за любовта си към Дафни още преди седмици, а може би и месеци. Но да чуе тези съдбоносни думи произнесени на глас и то не от неговата любима, когато потръпваше в обятията му или се сгушваше до него, а от трето лице, което на всичкото отгоре споменаваше не за чувствата на Дафни към съпруга й, а за неговите към нея. Боже, ударът беше зашеметяващ.

— Пиърс, ще пиеш ли бренди?

Озадаченият тон на младата жена говореше, че не му задаваше за първи път този въпрос.

— Да, с удоволствие бих пийнал бренди точно сега. — Пиърс се приближи до бюфета, пое предложената му чаша, пресуши я на един дъх и си наля още една.

— Добре ли си? — попита Дафни.

— Не съм се чувствал по-добре. — Той изгълта и втората доза и си наля отново.

— Мисля, че съпругът ти е просто нервен — рече, видимо развеселен, Чеймбърс. — Може би посещението ми се е оказало по-голямо изпитание, отколкото е очаквал.

— Действително — загледа се мрачно в чашата си младият мъж.

— За какво, за Бога, говорите вие двамата? — заинтересува се Дафни. — Нищо не може да изнерви Пиърс, а камо ли една вечеря с приятели?

— Може би това е било вярно някога, но вече не е. — Викарият отпи от своето бренди. — Не и откакто му стана съпруга, Кокиче. Сега всичко, което засяга теб, засяга и твоя мъж. И точно така би трябвало да бъде. Той ще се грижи за теб и ти ще бъдеш в безопасност.

Пиърс вдигна очи.

— В безопасност ли? Да не би Трагмор…?

— Не, нищо подобно. — Чеймбърс подкрепи думите си с енергично движение на главата. — Говорех по принцип. Не съм виждал Харуик, откакто двамата подписахте споразумението си. Нямах намерение да ви тревожа.

— Сигурен ли си, че не си го виждал? Дори в Рътланд?

— При нито едно от посещенията ми.

Младата жена огледа подред и двамата мъже.

— Ходил си в Рътланд? — обърна се най-после към викария тя.

— Исках да се уверя, че майка ти е добре — усмихна се той. — И тя действително се чувства добре, както сама знаеш.

— Бяхме при мама миналата седмица. — После наклони глава към съпруга си. — Значи си знаел за посещенията на викария?

— Да, пазачите на имението ми казаха.

— Не си споменавал нищо. — Дафни повдигна вежди. — Както, впрочем, и мама.

Младият мъж изви нагоре единия край на устата си.

— Макар да съм израснал на улицата, мисля, че майката надзирава децата, а не обратното.

— Съгласна съм. Въпреки това, тя можеше да спомене за това.

— Да не говорим пък колко кратко беше посещението ни — премигна дяволито Пиърс. — Двете едва бяхте отворили уста да побъбрите и каретата вече ни носеше обратно към Маркам. Едва имахме време за чая, а какво остава за приказки. Изглежда двамата с теб изненадващо силно сме се привързали към това имение. Само си подадохме носа извън него и едвам издържахме до завръщането си. Интересен поврат на съдбата.

— Нека да напълня пак чашата ти, господин викарий — побърза да предложи Дафни, а очарователната червенина по бузите й говореше на съпруга й по-ясно от всичко друго, че бе разбрала какво искаше да каже.

— Имам още бренди в чашата си — отвърна Чеймбърс, който сякаш едвам се въздържаше да не се разсмее. — Но затова пък съм порядъчно гладен — добави той, като великодушно даде възможност на своята любимка да отвлече вниманието си. — Не знам какво е приготвила вашата готвачка, но ухае превъзходно.

— Прекрасно! — посочи развълнувана към масата младата жена. — Моля, заповядайте. Ще отида в кухнята да проверя, дали е готово първото блюдо.

И тя се изнесе от трапезарията горе-долу така скорострелно, както и Лангли.

Ухилен до уши, Пиърс наблюдаваше бягството на съпругата си, като си мислеше колко дяволски възбуждаща беше нейната невинност, колко опияняваща бе за него всяка нова страна от характера й, която откриваше. Толкова срамежлива пред хората и толкова страстна в леглото. Неговото красиво, невероятно Снежно пламъче.

— Няма нищо срамно в това един мъж да обича съпругата си — промълви викарият, вперил проницателния си поглед в своя домакин.

— Не, няма. — Настръхнал, Пиърс се приближи до масата и се отпусна в стола си. — Не става въпрос за срам, а за риск.

— Риск ли? — Чеймбърс се намръщи, настани се до младия мъж и незабавно се съсредоточи върху задачата да развие салфетката си. — Странно, но си спомних думите на Дафни, че си бил изключителен комарджия, човек на риска. И пак според нея, акциите на Маркам започнали да се покачват, откакто си приел титлата.

— Има право. Аз съм изключителен комарджия. А това означава и да знаеш какво искаш да заложиш и какво — не. Понякога рискът е просто прекалено голям.

— А понякога изобщо няма такъв.

Едно мускулче на челюстта на Пиърс се раздвижи.

— Дафни е дълбоко влюбена в теб. Ти си щастливец, който няма нищо за губене, а вместо това може да спечели всичко.

— Нищо за губене ли? Позволявам си да не се съглася с теб, господин викарий. Целият съм потънал в неизвестни води и съм заложил нещо, което никога не съм предполагал, че притежавам и което не мога дори да си представя да загубя. Накратко, аз съм ужасен. — Младият мъж изви глава. — Каза, че съм бил щастливец. Е, аз пък никога не съм разчитал на късмета, нито пък той някога ми е бил съюзник. През целия си живот съм се борил за това, което ми е било нужно: храна, пари, оцеляване. Всяка битка съм печелил със собствената си кръв и пот. А сега ми е предложен рядък и безценен дар, от който се нуждая много повече, отколкото от всички останали неща взети заедно. — Той си пое рязко и дълбоко въздух. — И аз непрекъснато съм в очакване да ми го отнемат.

— Ти си един прекрасен, състрадателен човек, Пиърс. А никога ли не ти е минало през ума, че този Божи дар няма да ти бъде отнет? Че може би, след живота, който описваш, си го заслужил напълно? — изкашля се свещеникът. — Не съм запознат с всички подробности около твоето минало. Но съм свидетел на твоето настояще и надявам се, на бъдещето ти. И повтарям, ти наистина си късметлия. Любовта на Дафни принадлежи единствено на теб и това е наистина безценен дар, който не може да се купи с пари. Но Дафни е не по-малко щастлива. Защото, независимо дали си даваш сметка за това или не, твоята любов пък е предназначена единствено за нея.

Сякаш за да потвърди този факт, откъм килера долетя смехът на младата жена и, подобно на топъл летен ветрец, проникна чак до сърцето на съпруга й. Той кимна предпазливо.

— Няма да оспорвам онова, което сам знам, че е вярно. Въпреки това, истината е смайваща. В продължение на трийсет години разчитах единствено на себе си. Трябва ми време, за да свикна с това.

— Доколкото си спомням, разполагате с цялото време, което ви остава, „докато смъртта ви раздели“.

— Така е. — Младият мъж потъна за дълго в мълчание. А после вдигна очи и погледите им се срещнаха. — Сега вече разбирам защо те обича толкова много Дафни. Ти наистина си изключителен човек.

— Връщам комплимента.

Ново мълчание.

— Имаш нещо друго наум — рече тихо Чеймбърс. — Чувствай се свободен да го споделиш с мен.

— Добре. Ти познаваш отдавна бащата на Дафни. Мислиш ли, че ще изпълни нашата уговорка?

— Виждам, че си притеснен.

— И основателно.

— Очевидно познаваш Харуик не по-зле от мен.

— Прекалено добре — гласеше горчивият отговор. — И фактът, че се е спотаил така, ме кара да се чувствам нервен.

— Може би за него е достатъчно отмъщение да има свободен достъп до парите си.

Пиърс се изсмя сухо.

— Едва ли. За него отмъщението означава да ме види да се гърча в ада.

— В такъв случай ще бъде горчиво разочарован. Твоят ад е останал в миналото.

Лека усмивка, която беше овладяна почти незабавно.

— Господин викарий, доколкото разбирам познаваш отдавна и маркизата, нали?

— Елизабет? Да, от много години.

— Тогава може би ще ме осветиш и по един друг въпрос, който ме тревожи. Мислиш ли, че майката на Дафни би намерила нужната сила, за да се разведе?

Погледът на Чеймбърс бе по-скоро тъжен, отколкото изненадан.

— Някога отговорът ми може би щеше да бъде „да“. Но сега? След двайсет и една години тормоз? Сериозно се съмнявам. — Той впери очи в покривката на масата. — Трябва ли от това да си направя извода, че възнамеряваш да помогнеш на Елизабет да се освободи от брака си с Харуик?

— Точно така.

— А на каква основа? Изключителна жестокост от страна на съпруга ли?

— Като се има предвид физическото насилие, което е трябвало да изтърпява, да, несъмнено. Но не мисля да приключа само с църквата. Ще поискам издаването на законодателен акт, който да гарантира развода на маркизата.

Този път викарият трепна.

— Първоначално предположих, че имаш предвид развод a mensa et a thoro — гарантирана от църквата раздяла, с цел да предпази Елизабет от жестокостта на Харуик. Но законен развод? Това е нещо нечувано.

— Необичайно, господин викарий — стисна решително челюсти младият мъж. — Раздялата, за която спомена, има изисквания, с които не съм съгласен. Елизабет ще бъде в безопасност, вярно е, но също така ще трябва да остане сама до края на живота си, без възможност да се омъжи отново. Нещо още по-лошо — Дафни ще бъде обявена за незаконно дете.

— Ще трябва да представиш искането си пред Горната камара.

— Пред съда и пред Горната камара — поправи го Пиърс. — Готов съм и за двете. И сигурно можеш да разбереш защо. Преживях какво ли не през тези трийсет години, през които бях копеле. По-скоро бих продал душата си, отколкото да позволя Дафни да бъде дамгосана като незаконно дете. Единственият начин да избягна това, е да осигуря за майка й както църковен, така и законен развод.

Викарият си пое бавно и дълбоко въздух.

— Надали някой повече от мен желае щастието на Елизабет. Но това, което искаш, може да бъде дадено извънредно рядко дори на мъж. Елизабет е жена. Това прави намеренията ти почти невъзможни, даже да разполагаш с неограничено богатство и влияние.

— Както вече ти казах, аз съм изключително голям комарджия, който се е захващал с много по-рисковани и странни неща от това, и винаги е успявал. Колкото до богатство и влияние, имам предостатъчно и от двете. Мога да осъществя този развод, уверявам те. Но само при условие, че майката на Дафни го пожелае истински, толкова силно, че да ми позволи да се боря за свободата й.

— Тя ще бъде отлъчена от обществото, от всичките си познати.

— Възможно е. Мислиш ли, че това би била достатъчна причина, за да се откаже?

— Не — отвърна замислено свещеникът, очевидно потънал в спомените си. — Дълбоко в Елизабет се крие същото независимо и силно момиче, което познавах в младостта си.

— Съгласен съм. Аз сам забелязах следи от това момиче.

Погледите на двамата мъже се срещнаха.

Чеймбърс се изкашля.

— С какво бих могъл да помогна?

— Да поговориш с нея. Струва ми се и двамата знаем, че теб ще те послуша.

— Добре тогава, Пиърс. Ще се опитам.

— Готвачката се върти над първото блюдо, за да изпипа всичко до съвършенство — обяви Дафни, когато в този момент влезе в трапезарията. — Опитах го лично и мога да ви уверя, че е божествено. Тя обаче като че ли не е чак толкова уверена. В резултат на това целият персонал, и лакеите, и слугините, които сервират храната, се опитват да я убедят да остави творението си в опитните им ръце. Кой ще надделее, ще разберем всеки момент. — Внезапно младата жена спря да говори и погледът й пробягна от лицето на съпруга й към това на викария. — Какво обсъждахте така разгорещено?

— Теб — отвърна Пиърс и се изправи. — Викарият току-що ми припомни за големия ми късмет и за прекрасния ми вкус при избора на съпруга.

— И мнението на мъжа ти съвпадаше с моето — добави Чеймбърс.

Дафни се изчерви.

— И двамата сте пристрастни. Освен това, ако има някой късметлия, то това съм аз. Колко жени могат да се похвалят, че вечерят с двама толкова героични мъже едновременно. — Тя се усмихна на съпруга си, докато се настаняваше на масата. — Като говорим за героичност — обърна се към госта си тя, — Пиърс каза ли ти, че възнамерява да дари печалбата от последните си инвестиции — почти двайсет хиляди лири — на енорийското училище? А с тази сума можем да осигурим не само нов покрив, а и цяла нова постройка, по-здрава, по-топла, може би дори тухлена, плюс новите плочи и учебници — проблеснаха очите на младата жена. — Дори по-голяма заплата за мис Редмънд. Ами да, нашата унила учителка може най-после да не издържи и да се усмихне, дори и да се засмее.

— Не, не го е споменал. — По лицето на викария преминаха хиляди емоции. — Господ да те благослови, Пиърс. Подобна щедрост надминава всякакви слова.

— Не е нужно. — Изражението на младия мъж стана непреклонно. — Децата се нуждаят и от любов, и от надежда, за да оцелеят. Аз имам средствата да им осигуря надеждата, а сърцето на Дафни е достатъчно голямо, за да ги дари с любов. Ако двамата с нея успеем, тези деца никога няма да узнаят, какво значи да бъдеш безпомощен и нежелан.

В очите на младата жена пламнаха радост и гордост, последвани от други, по-особени искрици.

— Господин викарий, какво ще кажеш ние с децата да помагаме при строежа на новото училище? Знам, че нямаме нужните умения — побърза да добави тя, забелязала изненаданото изражение на госта. — Може би няма да успеем да правим друго, освен да подаваме инструментите на строителите. Помисли си само колко съпричастни биха се почувствали децата, за прекрасното усещане да работим един до друг, за да създадем нещо важно за всички ни. Ами да, ще бъдем като едно семейство. Това няма ли да ги научи на един от най-важните уроци в живота: че уважението, сътрудничеството и упоритият труд водят до успех? Няма ли да ги изпълни с чувство за добре изпълнен дълг? Или съпричастност? Или гордост?

— Достатъчно — засмя се викарият. — Не се наемем да споря с теб, Кокиче. Нито пък се сещам за някаква причина да не участваме в реставрацията на училището.

— Пиърс? — обърна се Дафни към съпруга си, в очакване на неговия отговор.

Той повдигна крайчеца на устата си.

— Декември е, скъпа моя. Времето не е особено подходящо за подобни работи.

— Но покривът е стар и прогнил. Няма да издържи до пролетта. — Младата жена изправи рязко гръбнак, осенена от нова идея. — А какво ще кажете, ако поправим покрива веднага, а оставим строежа за пролетта? Така ще имаме достатъчно време да наемем архитект, който пък ще разполага с цели три месеца, за да създаде възможно най-добрия и подходящ за новото училище проект. Ще се захванем с тази работа непосредствено след разтопяването на снеговете. И ще имаме пред себе си цялото лято и есента, за да я завършим.

Пиърс се разсмя от сърце.

— Как бих могъл да споря с подобен необуздан ентусиазъм? Планът ти е прекрасен. Още утре ще се свържа с нужните работници. Можем да смятаме, че новият покрив вече е готов.

— О, Пиърс, благодаря ти — обърна се импулсивно към съпруга си Дафни и го прегърна. — Кога ще можем да съобщим това на децата? Срещите с тях ми липсват, а и толкова ми се иска да се запознаете. А може би ще успеем най-после да убедим и Ръсет да дойде с нас.

— Господин викарий? — обърна се към госта си младият мъж. — За кога предвиждаш следващото си посещение в училището? Тримата с моята съпруга и нейната лисица бихме желали да дойдем с теб.

— През следващите няколко дни ще бъда зает от важни дела — отвърна Чеймбърс, като изгледа многозначително своя домакин. — Какво ще кажете за следващата седмица?

— Прекрасно — съгласи се веднага Пиърс.

— Не, не е прекрасно. — Видът на Дафни беше определено недоволен. — За другата седмица сме приели първата си празнична покана. Виконт Бенчли дава коледно парти в имението си в провинцията. Съгласихме се да отидем още преди няколко седмици.

— Бихме могли да се извиним — предложи съпругът й.

— Не я изкушавай — рече предано викарият. — Ако трябва да избира между елегантния бал и следобедът в училището, Дафни несъмнено би се спряла върху второто. — Вече със сериозен вид, той взе ръката на своята любимка. — Искам да отидеш, Кокиче. Малко забавления няма да ти се отразят зле. Освен това радостта, която двамата със съпруга ти изпитвате, когато сте заедно, е заразителна. Може да повлияете и на другите.

— Но децата?

— Кога започва партито?

— Тръгваме за Бенчли в сряда.

— Прекрасно. Значи ще посетим училището в понеделник. Как ви се струва?

— Ще бъде чудесно — стисна ръката на приятеля си Дафни. — Благодаря ти, господин викарий. — После погледна към стройното момиче, което влезе в трапезарията с поднос с три димящи купи със супа от ангинар. — Най-после! Първото пристигна. Поздравления, Джейн. Страхувах се, че никога няма да успеем да убедим готвачката да даде супата си. А сега побързай да се върнеш и си сипи една купичка и за теб, както и за останалите от прислугата. Готвачката е направила достатъчно за цяла армия.

— Да, мадам, много е направила — заклати глава слугинята, а лицето й се озари от искрена усмивка. — Благодаря, мадам. — И тя излезе от трапезарията.

— Само почакай да опиташ това — обърна се гордо към викария младата жена. — Нищо чудно да решиш изобщо да не си ходиш.

Два часа по-късно, преял с печен фазан, задушени гъби, йоркширски пудинг и лимонов пай, Чеймбърс бе съгласен с думите на своята приятелка.

Той побутна настрани чинията си и изпъшка:

— Беше права, Кокиче. Не се само, че не искам да стана от подобна, отрупана с лакомства маса, ами се опасявам, че не бих могъл да го сторя, дори да желаех това. Погълнах такова количество храна, че няма да мога да стоя прав, камо ли да ходя.

Дафни се засмя и стана.

— Защо не отидем в гостната? Сигурна съм, че като побъбрим и изпием по още една чашка бордо… — Тя прекъсна насред думите си, олюля се и се опита да се хване за някакъв несъществуващ предмет.

Пиърс я подхвана непосредствено преди да падне.

— Тя припадна — съобщи с изопнати черти на лицето викарият.

— Бяла е като платно — успя да изрече младият мъж, който беше не по-малко блед от съпругата си. Бързо я пренесе в гостната и я постави внимателно върху един от диваните. — Снежно пламъче? — погали я нежно по лицето той и прибра падналите върху челото й коси. Тъй като тя не се обади, той се обърна парализиран към викария. — Какво да правя?

Чеймбърс веднага прецени ситуацията. Пиърс беше на ръба на паниката.

— Иди в спалнята на Дафни. Сигурен съм, че ще намериш там шишенце с амоняк.

Младият мъж присви очи.

— Това и преди ли се е случвало?

— При определени случаи — да.

Притесненията му видимо намаляха.

— Когато мръсното копеле я е било.

— Отивай за амоняка, Пиърс — инструктира го спокойно викарият. — Дафни ще се оправи.

Този път младият мъж се подчини, изкачи стъпалата две по две и нахлу в спалнята на съпругата си като обезумял.

— Лили! — изрева той и без да чака отговор, започна да рови из нещата върху тоалетката на Дафни, като търсеше трескаво въпросното шишенце.

Нищо.

Нощното й шкафче.

Изви се бясно, прекоси стаята и отвори чекмеджето на нощното й шкафче. Шишенцето беше точно насреща му, първото нещо, което забеляза. Грабна го и се спусна към гостната, където викарият, заобиколен от десетина притеснени слуги, слагаше студени компреси на челото на съпругата му.

— Направете ми път — нареди Пиърс. Слугите се подчиниха незабавно. Той коленичи до Дафни и размаха шишенцето пред носа й. — Моля те, любима. Отвори очи. По дяволите, господин викарий, в безсъзнание е вече повече от четвърт час!

— Минаха едва две минути, Пиърс. Виждаш ли? Ето, започва да идва на себе си.

Младата жена размърда глава, бавно отвори очи и премигна.

— Пиърс? — Побутна флакона с амоняк и попипа студения компрес на челото си. — Какво стана? Защо всички ме гледате така?

— Ти припадна, Снежно пламъче. Изкара ми акъла. Добре ли си?

— Да, чувствам се чудесно. Странно. Никога не съм припадала, когато татко… — Видя убийствения поглед в очите на съпруга си и млъкна.

— Добре ли е вече херцогинята, милорд? — попита Лангли.

— Очевидно — да. Въпреки това, ще си легне веднага. — С тези думи младият мъж вдигна Дафни на ръце и се изправи. — Господин викарий, нали ще ни извиниш? Искам Дафни да си почине.

— Разбира се.

— Не се нуждая от почивка — възпротиви се херцогинята.

— Въпреки това, ще си починеш. — Пиърс вече бе прекосил наполовина стаята.

— Господин викарий, не забравяй за посещението ни в училището в понеделник — извика през рамото на съпруга си тя.

— Няма. А междувременно се грижи добре за себе си.

— Пиърс, това наистина е смешно — възпротиви се Дафни.

По здраво стиснатите му челюсти обаче разбра, че си губеше напразно времето.

— Къде, по дяволите, е Лили? — попита Пиърс, когато я сложи в леглото й.

— Пуснах я да излезе тази вечер.

— Прекрасно. В такъв случай аз ще бъда твоята камериерка.

Младата жена не успя да сдържи усмивката си. С високата си силна фигура и напушено изражение съпругът й приличаше на камериерка почти толкова, колкото и някой отмъстителен гръцки бог.

— Как се справяш с плетенето на плитки?

— Много забавно — започна да разкопчава роклята й той.

— Пиърс, наистина се чувствам чудесно — рече тихо тя и го погали по ръката.

— И ще се почувстваш още по-чудесно, след като си починеш. — Разсъблече я методично, докато остана само по долна риза, след което я уви в одеялата. — Мистър Чеймбърс не изглеждаше учуден от припадъка ти. Всъщност, той дори знаеше, че си имаш шишенце с амоняк. Каква е причината за това?

Дафни въздъхна примирено и заобяснява:

— Защото нещо подобно се случва вече два-три пъти и преди, след някой особено разгорещен сблъсък с баща ми.

— Сблъсък? — повтори горчиво Пиърс. — Искаш да кажеш „побой“. От казаното оставам с впечатление, че викарият е бил запознат с всички подробности около бруталността на баща ти.

— Не — поклати развълнувано глава съпругата му. — Викарият знае само, че баща ми ме удря, когато се разгневи особено много. Но не и за постоянните побои и за белезите по гърба ми. Единствен ти знаеш за това. — И тя сграбчи здраво ръката му. — Ако викарият знаеше цялата истина, това щеше да го убие. Не само за мен, а и за мама.

В себе си Пиърс не се съгласи с твърдението на Дафни — вече познаваше добре проницателността на Чеймбърс. Може би наистина не беше виждал белезите на Дафни и Елизабет, но тревогата, изписана по лицето му, когато говореше за тормоза на Елизабет, примирените нотки в гласа му… Не, Пиърс бе убеден, че свещеникът разбираше прекалено добре какво е ставало в дома на Трагмор. И тази проницателност, както и неговата безпомощност и неспособност да направи нещо, го разкъсваха.

— Пиърс? — възкликна тревожно младата жена. — Нали няма да му кажеш?

— Не, Снежно пламъче — увери я той. — Няма да товаря викария с повече информация от тази, която вече има. Това, което ти сподели с мен и ми показа, ще си остане между нас. Въпреки това, сега се чувствам напълно объркан. Току-що ми каза, че предишните ти припадъци са били причинявани от епизодите с баща ти. Същевременно предполагам, че за да запазиш истината в тайна от викария, не си тичала право към църквата след побоите на Харуик, а си изчаквала първо да се поуспокоиш. В такъв случай, как Чеймбърс е бил с теб, когато си губела съзнание?

Дафни подръпваше завивките си, като се опитваше да обясни това, което бе почти невъзможно да се изрази с думи.

— Не се успокоявах. Пристигах в църквата обхваната от истерия.

— Не мога да разбера.

— Знам. Но мисля, че ти би могъл да ме разбереш по-добре от когото и да било другиго. Тъй като най-ужасните мигове за мен бяха резултат не на физическата, а на емоционалната болка. Имах най-голяма нужда от утехата, която ми даваше викарият в случаите, когато положението ставаше особено непоносимо, но не непосредствено след побоите, а най-често когато бяха изминали дни без насилие. — Тя потрепера. — Не мога да опиша непрестанно нарастващия си страх, докато лежах будна нощ след нощ, без да знам в кой момент вратата на стаята ми ще се отвори с трясък и баща ми ще нахлуе през нея с горящи от гняв очи и здраво стисната в ръка пръчка.

— Не е нужно да ми описваш това чувство — рече Пиърс, обзет от черни спомени от детството си.

Младата жена кимна и с трепет си пое бавно въздух.

— И аз така мисля. Във всеки случай, понякога това очакване ставаше непоносимо. Не смеех да отида при мама — последствията щяха да бъдат ужасни. Затова тичах в църквата и при викария. Той беше всичко, което имах, докато не се появи ти. И, за да отговоря на въпроса ти, той не ми искаше никакви обяснения, нито пък аз възнамерявах да му дам някакви разяснения. Плачех, а той държеше ръцете ми и ме даряваше със своите молитви и приятелство. На няколко пъти това се оказа недостатъчно. Комбинацията от опънатите ми нерви и бясното препускане до селото подронваха силите ми до такава степен, че тялото ми ме предаваше.

— И ти припадаше.

— Да.

Обзет от изпълнена с болка нежност, Пиърс прегърна Дафни и притисна главата й към рамото си.

— Никога повече — рече с пресипнал от вълнение глас той. — Никога повече няма да оставаш без нужната ти сила. Когато твоята собствена се изчерпи, ще я замести моята. — И я целуна по косата. — Но защо и тази вечер, Снежно пламъче? — прошепна той. — Беше толкова щастлива. И си далеч от Трагмор и бащиния си гняв. Кое причини припадъка ти?

Младата жена се усмихна леко и с явно неодобрение към самата себе, и се облегна на съпруга си.

— Глупост. Примесена с възбуда. Бях толкова погълната от тазвечерните приготовления и посрещането на нашия гост, че прескочих и закуската, и обяда. Виното, което изпих на вечеря, трябва да се е качило право в главата ми.

— Имаш право — отвърна Пиърс, почти отмалял от облекчение. — Наистина е било глупаво. А сега заспивай. И никога повече не ме плаши така.

Дафни се засмя, но не се заблуди от бабаитството на съпруга си.

— Ставаш все по-героичен с напредването на деня. Може би малко мъчен, нетрадиционен и със сигурност — героичен. — Тя се прозя и се намести обратно върху възглавницата си. — Не се чувствам ни най-малко изморена. — Миглите й потрепнаха и се затвориха.

И само след няколко секунди тя вече спеше.

Пиърс остана дълго време на мястото си, като се опиваше от невероятната, чиста хубост на своята съпруга, не само тази, която можеше да се види, а и другата, която трябваше да се почувства. Как само защитаваше онези, които обичаше, дори с риск за собствената си безопасност. А моралните й стойности бяха неопетнени и безценни като невинността, с която бе дарила единствено него. Вечерята в чест само на един гост и грижата около поправката на изтърбушения покрив на училището я вълнуваха много повече от поредица елегантни балове и каси с бижута. Сърцето й беше пълно — с любов, със съчувствие, със способността да се учудва от новооткритото. И, по някакво чудо, това несравнимо сърце принадлежеше нему.

Както неговото — на нея.

Младият мъж се изправи и се заразхожда безцелно из стаята. Никога не беше произнасял думите „обичам те“ на глас, дори не беше предполагал, че е способен да изпитва нещо подобно. Но всичко, което някога бе умряло в него, се бе възродило през онзи съдбоносен ден на конните надбягвания, когато в живота му се появи Дафни. И независимо дали ги произнасяше или не, думите бяха в него.

Развълнуван от тези странни, нови за него чувства, Пиърс погледна към леглото и се усмихна, когато видя колко дълбоко спеше „неуморената“ му съпруга. Върна се до нощното шкафче с намерението да изгаси лампата. Забелязал хаоса, който бе създал в чекмеджето й, той започна да подрежда нещата, които бе разхвърлял в бързината, за да открие шишенцето с амоняк. Готвеше се вече да затвори чекмеджето, когато погледът му бе привлечен от лист хартия. Заглавието „Бандитът на тенекиената чаша отново се измъква от властите“ го накара незабавно, без да се замисли да измъкне хартията. Докато се опитваше да го направи, той откри че листът беше само част от цяла връзка подобни нему. Любопитството му беше разбудено. Младият мъж измъкна цялото тесте листи и започна да преглежда съдържанието им.

„Бандитът успява — приютите просперират!“ — беше първото заглавие, което попадна пред погледа му. Позна веднага статията. Беше една от първите, публикувани в лондонския „Таймс“, когато Бандитът бе направил дебюта си сред висшето общество.

Повдигнал объркано вежди, Пиърс обърна веднъж, два пъти, три пъти страницата. Всяка следваща страница беше подобна на предишната: статия, разказваща за поредното престъпление на Бандита и така до последната му кражба в имението на Селбърт Мансфийлд и за безсилието на властите да хванат мистериозния призрак, който ограбваше богатите и раздаваше на нуждаещите се.

Пиърс държеше в ръцете си нещо като биография на Бандита на тенекиената чаша.

Младият мъж върна папката обратно в чекмеджето и почувства, че го обзема неразумна, лишена от всякаква логика ревност, която подпали кръвта му. В същото време бе отвратен от абсурдната си реакция. От кого, по дяволите, ревнуваше? Та нали той самият беше Бандита? Да не говорим пък, че Бандитът всъщност не беше човешко същество, а легенда, плод на богатата фантазия на Дафни.

Но той не беше само легенда, дявол да го вземе. Беше мъж от плът и кръв, когото Дафни бе срещнала в интимната обстановка на спалнята си. Двамата бяха стояли възбуждащо близо един до друг, помежду им бяха прехвръкнали искри, а реакцията й на докосването му съвсем не беше плод на неговото въображение. Бандитът също беше мъж и беше желал Дафни Уиндам с всяка своя клетка.

Нещо повече, жената в Дафни също го беше желала.

„Не беше, не може да го бе разпознала“ — спореше сам със себе си за кой ли път той. Беше прекалено наивна.

И все пак го беше гледала с пъстрите си очи, които го хипнотизираха и бяха пълни с обожание. Съзнателно или не, но не беше останала безразлична към него. И досега той я бе извинявал с факта, че за първи път се намираше така близо до някой мъж и следователно бе твърде неопитна, за да разбере какво точно ставаше или да го свърже с нещо реално — с това, което изпитваше в обятията на Пиърс.

Но сега вече беше омъжена жена. И знаеше дяволски добре какво представлява страстта. По дяволите, не просто страст! Експлозивна, поглъщаща всичко друго страст, която се усилваше още повече от факта, че беше влюбен. Тя му принадлежеше и телом, и духом. Какво правеха тогава тези проклети статии в новия й живот като негова съпруга?

Не. Както и да го разглеждаше, резултатът беше един и същ. Неговата жена, макар и влюбена в него, беше увлечена и по друг мъж.

Още докато през главата му мина тази мисъл, Пиърс поклати с укор глава. Боже, та той се държеше така, като че ли Дафни му беше изневерила?

А не беше ли?

Не. Да. В известен смисъл.

Младият мъж изруга под носа си. Разсъжденията му бяха истинска лудост и той го съзнаваше добре, но това само още повече усилваше гнева му. Предателството на Дафни, ако изобщо можеше да се нарече така, беше само в мислите й, а не в действителност. Въпреки това беше непоносимо. Особено тази нощ, когато най-после бе признал пред себе си, че я обича, когато бе особено уязвим поради факта, че подобни емоции бяха нещо съвсем ново за него, той искаше с цялото си сърце тя да бъде завинаги само негова.

Пиърс решително се разположи на ръба на един стол и започна среднощното си бдение. Щеше да чака събуждането й.

И тогава щеше да й се наложи да му обяснява доста неща.

Мъжът със здраво телосложение пристигна в Трагмор точно в уречения час. След като го въведоха в кабинета на маркиза, той извади от джоба на палтото си сгънат лист хартия и запристъпя смутено от крак на крак.

— Имаш ли да ми кажеш нещо? — попита Трагмор и отпи от брендито си.

— Да, сър. Но това, което открих, е по-скоро разочароващо.

— Нека аз сам да преценя това.

— Както желаете. — Мъжът се изкашля. — Лейди Трагмор прие едва трима посетители в Рътланд.

— Така ли? И кого по-точно?

— Първо — дъщеря ви. В компанията на съпруга си.

Маркизът махна нетърпеливо с ръка.

— А третият гост?

Меките бузи на мъжа увиснаха сякаш още повече.

— Викарият от вашата църква.

Чашата на Трагмор се стовари върху масата.

— Чеймбърс? — Очите му светнаха. — Сигурен ли си?

Кимване.

— Сигурен съм. Това от значение ли е?

— Не ти плащам, за да задаваш въпроси, Ларсън, а да отговаряш на тях. — Маркизът се отправи към бюрото си. — И колко пъти викарият е ходил при съпругата ми?

— Два пъти.

— А колко дълго стоя при нея?

Ларсън хвърли поглед към записките в ръката си.

— Около четвърт час първия път, малко повече — втория.

— Дай да видя това. — Маркизът грабна листа и се вторачи в него с огромен интерес.

— Копието е за вас, сър.

— Прекрасно. — И той постави хартията с широк жест върху бюрото си. — Точно това, което се надявах да видя. — Бръкна в джоба си и извади оттам банкнота от сто лири. — Това е за усърдието ти, Ларсън. А сега продължавай да действаш в същия дух.

Детективът премигна и прие банкнотата, а на лицето му се изписаха едновременно удоволствие и объркване.

— Да продължавам ли…? Мислех, че повече няма да имате нужда от моите услуги. Искам да кажа, при положение, че съпругата ви не е сторила нищо недискретно.

— Позволявам си да имам друго мнение. — Устните на Трагмор се разтеглиха от неприятна усмивка. — Сега се нуждая от услугите ти повече от всякога. Затова се връщай на поста си. Очаквам да ми докладваш пак следващата седмица.

Ларсън повдигна рамене.

— Както кажете, сър.

— Добре. Значи се разбираме един с друг. Лека нощ, Ларсън.

— Лека нощ, милорд. — Ларсън се сбогува, стиснал алчно банкнотата, след което я пусна в джоба си.

От гърдите на Трагмор се изтръгна груб смях. Глупакът беше получил своите сто лири. Ако нещата обаче продължаха да се развиват според плановете му, тази сума щеше да изглежда жалка пред възнаграждението, което щеше да получи.

Да, не след дълго маркиз Трагмор щеше да има толкова пари, че щеше да може да пали пурите си с тях.