Последният херцог

4

По дяволите, колко уморен се чувстваше.

Пиърс затвори вратата на главния вход на къщата си, за да се защити от ярката слънчева светлина, уморено измъкна смачканата в джоба си маска и я натъпка в обичайното й скривалище под дъската на прага.

Беше почти дванайсет на обяд и вече бе приключил среднощната си задача.

Бе изчакал нищо неподозиращата Дафни да излезе от стаята на баща си и веднага напусна Трагмор, като измина разстоянието от десет мили до дома си с убийствена скорост. Пристигна в Уелингбъро в три и половина, изчака свръзката си, решил да тръгне в мига, в който двамата с Томпсън привършат сделката си, така че да успее да отиде в Лестър и да се върне у дома си преди зазоряване.

Томпсън пристигна след няколко минути, изнервен от спешните му повиквания, които получаваше чрез специален пратеник непосредствено преди да затвори магазина си. Променяха мястото си за срещи ту в Лондон, ту в Уелингбъро. Бързо и умело разгледа бижутата и прошепна:

— Три хиляди и петстотин лири.

— Дадено. — Пиърс не оспори предложението му. През последните пет години двамата бяха сключили не една успешни и необичайни сделки в задната стаичка на бижутерийния магазин на Томпсън в Ковънт Гардън. Златарят бе прекалено умен, за да мами Пиърс.

След като бижутерът си тръгна, младият мъж прибави към три хиляди и петстотинте лири и парите, намерени в дома на маркиза. Получената сума едва надхвърляше четири хиляди. Пиърс я допълни доста по-щедро от обикновено. В тенекиената чаша, която остави в приюта в Лестър, имаше десет хиляди лири.

Дафни щеше да бъде доволна, мислеше си той, макар тя да нямаше представа, че предложението й се бе докоснало до дълго потискани чувства и че го бе накарала да се върне на място и във време, към които се бе заклел никога вече да не се връща — неговото минало.

Бяха изминали осемнайсет години, откакто бе оставил тези омразни стени зад гърба си, но мъчителните спомени се бяха запазили и се криеха под самата повърхност на съзнанието му, готови да възкръснат при най-незначителен повод.

И те действително го нападнаха с пълна сила щом прекрачи прага на „Дома на вечната надежда“.

Всяко мръсно ъгълче си беше същото, каквото си го спомняше, всяка пукнатина на тавана — така ясна, както и преди години, когато лежеше буден в леглото си, загледан нагоре и се молеше страстно за някакво чудо. Напуканата мазилка като че бе предизвикала наивността му, смазала момчешките му молби и го бе научила, че молитвите са за богатите, докато бедните могат да разчитат единствено на себе си.

Пиърс все още си спомняше деня, в който бе задал на майка си всички онези толкова важни въпроси: кой беше баща му, защо не живееха с него, защо бе позволил да живеят в подобно ужасно място.

Кара Торнтън бе отговорила на въпросите на петгодишния си син с изпълнени със сълзи очи. Баща му бил богат, женен благородник. А тя била слугиня в кръчма, докато открили, че е бременна и я уволнили. Тогава отишла при бащата на Пиърс, но той бил с вързани ръце заради своята съпруга и положението си в обществото. Било невъзможно да признае детето им. Пиърс несъмнено трябвало да го разбере.

Пиърс разбра прекрасно.

Баща му бе от богатите. А те с майка му си бяха бедни.

Две години по-късно Кара Торнтън умря, отнесена от упоритата си кашлица и разбитото си сърце.

Молитвите не можаха да я върнат обратно.

Нито пък наказаха безсърдечното копеле, което я бе изхвърлило на улицата, след като му съобщила, че носи детето му.

В този ден Пиърс взе две окончателни решения.

Тъй като беше беден, трябваше да осигури сам своето бъдеще, а не да се оставя в ръцете на непредвидимата съдба. Никога повече да не се превръща в жертва на всевластните благородници.

И да намери начин да ги превърне в жертви.

През онази вечер бе направил гордостта своя вечна спътница.

Докато се изкачваше към спалнята си, младият мъж си мислеше колко дяволски приятно му бе да постави тенекиената чаша с парите върху бюрото на директора и така безсрамно да нахлуе в проклетото „светилище“, в което не се осмеляваше да влезе като дете, освен ако не му бе омръзнал животът. Така беше по времето, когато приютът се управляваше от Барингс.

За щастие на сегашните обитатели на приюта, този мерзавец бе умрял преди пет години, а неговият заместник се славеше като добър човек и щеше да използва парите за подобряване на положението в заведението, а не за да напълни собствените си джобове и джобовете на двамата благородници, на които дължеше позициите си.

Благородници.

Пиърс се отпусна уморено на леглото си, като скръцна със зъби при спомена за първия път, когато бе подслушал разговора на тези безскрупулни мошеници.

Гладът го бе накарал да се събуди през онази зимна нощ. Стори му се непосилно да изтърпи легнал тази агония. Измъкна се от завивките. Студеният въздух смрази кръвта му и осемгодишното му телце се затресе неконтролируемо. Въпреки това се насочи надолу към кухнята, за да отмъкне нещо за ядене.

Направи грешка, задето на връщане тръгна по по-краткия път, тъй като той минаваше покрай директорския кабинет. Когато забеляза процеждащата се през процепа на вратата светлинка, вече бе прекалено късно да се връща. Студът, проникнал до мозъка на костите му, се замени от ужас. Ако директорът го откриеше тук, станал от леглото си и с парче откраднат хляб в ръката, щеше да го пребие безмилостно с камшик.

Пиърс се запромъква покрай вратата, като се молеше Барингс да е заспал пред бюрото си.

— Ето ти още сто лири, Трагмор.

Гласът на директора разби и тази надежда.

— Чудесно. А останалото?

Последва звук от стоварен върху бюрото юмрук.

— По дяволите, Трагмор! Дарението от местната църква е само триста лири. Не може да очакваш да ти дам всичко…

— Разбира се, че го очаквам — прекъсна го Трагмор. — Триста лири, разделени по равно между двама ни с Маркам.

— А какво ще остане за мен? — озъби се Барингс. — Какво ще спечеля аз от всичко това?

— Това, което печелиш винаги. Възможността да запазиш почтеното си директорско място. Не е ли така, Маркам?

— Чудесно, Трагмор. Така е. — Столът на третия мъж изскърца — очевидно бе станал от мястото си. — А сега вече е време да приключваме с този разговор и да потеглим.

Пиърс се възползва от шумните им приготовления за тръгване и хукна като луд, като се спря едва когато се озова на сигурно място в леглото си.

През цялата нощ обаче го преследваше споменът за това, което бе чул и неговото значение. А него дори едно дете можеше да го разбере.

За пореден път богатите се облагодетелстваха за сметка на бедните.

Върнал се към настоящето, Пиърс изруга тихичко и разтърка очи. Искаше му се така лесно да може да се отърве и от спомените. Донякъде съжаляваше, задето бе обещал на Дафни да отиде в „Дома на вечната надежда“. Част от него обаче изпитваше огромно задоволство от факта, че парите, с които бе дарил този приют, бяха отнети от същия благородник, който бе експлоатирал неговите обитатели в продължение на години — отвратителния маркиз Трагмор.

Пиърс не се съмняваше, че средствата ще бъдат използвани разумно. За да бъде по-сигурен в това, към парите в тенекиената чаша бе добавил една мъничка бележчица:

„Използвай дарението за приюта или ще се върна.“

Внезапно устните му се разтегнаха в усмивка от идеята, която го осени. Дафни със сигурност щеше да одобри това допълнение и щеше да се възхити от досетливостта и почтеността на бандита. Искаше му се да може да види лицето й, когато прочете подробностите във вестника.

Дафни. Дори само мисълта за нея го караше да се усмихва. Тя бе най-очарователната и сложната загадка, с която някога се бе сблъсквал. Представяше си я така ясно, сякаш стоеше в действителност пред него в спалнята му, срамежлива и затворена в себе си, интелигентна и упорита, принципна и състрадателна.

И толкова дяволски красива, че го караше да се задъхва, да губи разсъдъка си и да върши рисковани неща, които можеха да доведат до провала му.

Но Дафни никога нямаше да го предаде.

Как по дяволите бе толкова сигурен в това, Пиърс не можеше да каже. Просто го знаеше. Помежду им съществуваше някакво неуловимо, но абсолютно разбирателство, нещо дълбоко и значимо, което ги свързваше. Беше го почувствал още на конните състезания, а след това и в стаята й: нежност, привличане.

И желание.

Толкова силно желание, че едва не го бе съборило на колене.

Комбинацията беше дяволски интригуваща, прекрасна, вълнуваща…

И поради доста причини — плашеща.

Пиърс усещаше инстинктивно, че подобна комбинация щеше да го засегне, да го разчувства така, както нищо досега, щеше да го направи уязвим дотолкова, че да не успее вече да владее положението.

А това не можеше да си го позволи.

Вече трийсет години живееше, работеше и се справяше сам, и не искаше да променя това. Автономността за него бе средство за оцеляване. Вълнуваше се силно и се грижеше за онези, които имаха нужда от него, за своята кауза, за множество хора. Но никога само за един. Освен това тя бе дъщеря на маркиз Трагмор.

Пиърс сплете пръсти зад главата си, обсебен от въпроса, който напразно се опитваше да избегне.

Какво ли й беше причинило онова копеле?

В съзнанието му, подобно на отвратителни насекоми, се въртяха образи, които бяха прекалено неприятни, за да не им обърне внимание. Колко пъти през дните, прекарани в приюта, бе ставал свидетел на гнева на маркиза? Колко много деца бе измъчил той?

Мили Боже, дали биеше и нея?

Пиърс усети как вътрешностите му се обръщат.

Беше споменала нещо подобно пред бандита. Но как можеше да прави подобно нещо този Трагмор? Дафни беше собственото му дете. И беше толкова малка, и деликатна, и красива.

„Държа се точно като някой скучен глупак“ — смъмри се горчиво младият мъж. Кой можеше да бъде по-крехък и беззащитен от децата в един приют? И щом той можеше да се държи така грубо с тях, то…

Пиърс трескаво си припомняше тазвечерната кражба, като изживяваше отново и отново миговете, прекарани с Дафни. Не. Не бе видял следи от удари по врата или раменете й, нито пък синини по ръцете й. Разбира се това все още не значеше нищо. Трагмор бе хитър човек, прекалено хитър, за да остави подобно явно доказателство.

Баща й я ужасяваше, беше го видял, беше го почувствал още по време на конните състезания.

Кое пораждаше страха й? Дали физическото насилие от страна на Трагмор?

Сърцето му преливаше от нежност и желание да я защити. Пиърс стисна юмруци така, че кокалчетата на дланите му побеляха. Дафни имаше нужда от него. Беше толкова просто. И, колкото и голям да бе рискът, щеше да бъде там заради нея.

А тя дали би била доволна от присъствието му?

Тази иронична мисъл внезапно сама се прокрадна в съзнанието му. Младият мъж скочи на крака и започна да се разхожда напред-назад из стаята си.

Фактът, че нямаше титли и високо положение в обществото нямаше да я накара да се отвърне от него, не и Дафни. Според него бе чиста случайност, че тя се бе родила в подобна среда и чувстваше, че щеше да погледне по същия начин на неговия произход. Но как щеше да реагира, когато разбере за враждата му с баща й, за отмъщението, което бе твърдо решил да доведе до край?

Отнемането на парите трябваше да бъде само началото. Пиърс възнамеряваше да се погрижи Трагмор да се озове в ада.

И, независимо от факта, че Дафни се страхуваше от баща си и вече се бе уверила, че той е изключителен мръсник, тя бе прекалено деликатна, за да се отрече от човека, който я бе създал, а още по-малко да се хвърли в обятията на врага му, който искаше да го унищожи.

Къде тогава се намираше Пиърс в цялата тази работа?

Бе изпълнен с въпроси и нямаше отговор почти за никой от тях.

С изключение на един.

Нямаше никакво съмнение на кого Дафни бе вярна с цялата си душа. Също като него тя се опитваше да защити по-нещастните от нея и намиращите се в опасност.

Тази нощ бе защитила Бандита на тенекиената чаша.

Младият мъж се усмихна при спомена за скандалното поведение на Дафни и се почувства горд. Без да се грижи за собствената си безопасност, тя се бе опитала да го спаси от безмилостния си баща, като постави сама тенекиената чаша с рубина върху възглавницата на Трагмор.

Нейните всеотдайност, ловкост, искреност искаха да помагат, а вътрешната й красота, която се сливаше с физическата й привлекателност, го караше да я желае още повече.

Тя също го желаеше. И то много силно.

Така ли беше всъщност?

Пиърс се спря рязко насред стаята си.

Да, бе седяла до него по време на конните надбягвания, бе подложила на изпитание куража си, бе се доверила на инстинктите си. Да, защитната й обвивка се бе разтопила в негово присъствие, бе се присъединила към шегите му, потрепваше всеки път, когато я докоснеше.

Но истинското пробуждане на чувствеността й, копнежа и въодушевлението й бе усетил в пълна мяра едва тази нощ.

И те бяха предназначени не за него, а за Бандита на тенекиената чаша.

Дафни бе увлечена по един мъж, който не съществуваше, по някакъв романтичен герой за бедните, който бе по-скоро божество, а не човешко същество.

Какви шансове имаше срещу подобна фантазия?

Не особено големи, реши Пиърс, подпрял замислено брадичка върху ръцете си. Ни най-малко. Сам си бе създал това уникално и почти невъзможно предизвикателство, което изискваше да притежаваш едновременно и хитрост, и ловкост, и добри инстинкти.

По дяволите всички тези въпроси и съмнения.

Младият мъж седна зад бюрото си и взе лист хартия и перодръжка.

Това бе залагане на огромни суми в най-опасната от всички области.

Слава Богу, той беше несравним в хазарта.

Дафни побутна храната върху подноса, вперила неотстъпно поглед във вилицата си.

— Миледи, трябва да хапнете нещо — наведе се към господарката си камериерката. — Обещах на маркизата да не изляза от тази стая, докато не го направите.

— Знам, Емили, и наистина ценя загрижеността ти. Но точно днес изобщо не ми се яде.

Емили потрепна, тъй като от долния етаж прозвучаха отново виковете на маркиза.

— Разбирам неразположението ви. Снощната кражба разстрои всички ни. Цялата къща е с главата надолу. Но вече минава обяд и трябва да се подкрепите. Моля ви, миледи, хапнете си парченце от пудинга на мисис Фрейм. Той е точно любимият ви вид.

Последното, което желаеше младата жена, бе да яде пудинг. Но онова, което искаше най-много — да остане насаме с мислите си — щеше да стане възможно само, ако изпълни молбата на Емили.

— Е, добре, едно парченце.

Лицето на камериерката грейна, докато я гледаше как без никакъв ентусиазъм сложи в устата си три-четири лъжички пудинг и след това изпи голяма глътка чай.

— А така, миледи. Сега не се ли чувствате по-добре?

— Много по-добре, Емили — бутна подноса Дафни. — Напълно си права, като казваш, че в къщата цари пълен хаос. Цяла сутрин тук се разхождаха представители на полицията, прислугата тичаше насам-натам, а татко беше много развълнуван. Всичко това естествено ми се отрази. Мисля, че се нуждая от почивка.

— Разбира се, че се нуждаете — пропя камериерката и взе подноса. — Вие си легнете, а аз ще се погрижа никой да не ви безпокои.

— Благодаря.

Младата жена се мушна под завивките и затвори очи. С облекчение чу как вратата се затвори след Емили. Най-после беше сама. И можеше спокойно да преживее отново случилото се миналата нощ.

Той бе невероятен, точно както си го беше представяла — висок, с широки рамене и силен, в черно от глава до пети. Бе усетила силата му, когато я докосна, макар и през бариерата на ръкавицата си. Никога досега не се беше чувствала толкова жива и жизнена, както докато бе стоял до нея, като шепнеше името й и търсеше погледа й.

Бе предложил да отговори на всички нейни въпроси с изключение на този за самоличността му. А тя какво бе направила? Беше се вторачила нямо в него като влюбена ученичка, когато всъщност искаше да попита за един милион неща: откъде беше, на какво дължеше невероятното си съчувствие към чуждото нещастие, как избираше на кого да дари средствата си и кои да бъдат жертвите на грабежите му, дали мразеше несправедливостта в живота така силно, както я ненавиждаше тя самата, какво още можеше да стори пък тя за болните и нуждаещите се?

Щеше ли някога да дойде пак при нея?

Тази вероятност караше сърцето й да забие лудо. Той като че ли я беше харесал, дори сътрудничеството й сякаш му достави удоволствие. Очите му — единствената негова част, която не беше скрита — й бяха казали толкова много неща, както и грижливо преправеният му глас. Тогава беше готова да отиде където й кажеше, да стори всичко, за което я помолеше.

Но ако я беше помолил.

— Това е пълно безобразие! Открий този бандит, който и да е той, и го унищожи.

Дафни се сви и притисна длани към ушите си, за да не чува крясъците на баща си. По някое време все щеше да се наложи да слезе долу и да застане пред него, но точно сега тази мисъл й се струваше непоносима. Нито пък можеше да лъже достатъчно убедително, за да се преструва, че не знае нищо за кражбата, камо ли да се прави на шокирана и възмутена. Много по-лесно бе да претендира, че е разстроена и да си остане в стаята.

Мозъкът й отново започна да препуска бясно.

Струваше й се, че може да види радостното оживление, царящо точно в този момент в приюта в Лестър. Къде ли бе поставил тенекиената си чаша бандитът? Кой ли я бе открил? Колко ли пари имаше в нея? Кога най-после подробностите щяха да достигнат в Трагмор, така че да може тайно да се порадва на успеха на бандита? А когато научеше новините, как щеше да успее да сдържи радостта си и да утеши с убедителен вид баща си?

Какво ли щеше да й стори той, ако усилията й се проваляха? Ами ако вече подозираше чувствата й или, още по-лошо, за участието й в снощните събития?

Потропването по вратата прекъсна трескавите й мисли.

— Да?

— Може ли да вляза, скъпа? — Майката на Дафни открехна вратата и колебливо надникна в стаята.

— Разбира се, мамо — сви колене младата жена и потупа подканващо върху завивките на леглото си. — Мислех, че си с татко.

— Не, баща ти е в кабинета си с мировия съдия.

— Мировия съдия ли? — пребледня Дафни. — Мислех, че е дошъл само полицейският началник.

Майка й въздъхна, прекоси стаята и се настани до нея.

— Харуик не бе доволен от усилията на полицията да възстанови откраднатата ни собственост. Поиска да се види и с мировия съдия. За нещастие, не мисля, че сега знаем нещо повече отпреди.

Тя сведе очи и започна да си играе със завивките.

— Мамо — наклони се към нея младата жена и докосна ръката й. — Добре ли си?

Елизабет кимна и стисна пръстите на дъщеря си.

— Гневът на баща ти като че е насочен само срещу бандита и тези, които не могат да го открият. Поне за момента.

Във въздуха увисна тежко мълчание.

— Не страдаш заради бижутата си, нали? — попита Дафни. Знаеше добре отговора, но искаше да отвлече вниманието на майка си от неприятните й мисли.

— Почти не — усмихна се тъжно Елизабет. — Знаеш колко малко значат за мен пръстените и брошките. Приютите се нуждаят от храна много повече, отколкото аз — от украшения. Господ да ми е на помощ, ако Харуик ме чуе да говоря така.

— Няма да те чуе. Само си помисли, мамо. Помисли си на колко хора ще помогнат нашите скъпоценности — блеснаха очите на младата жена. — Иска ми се да имах повече неща да му дам. Нямах друго, освен перлената огърлица и камеята, така че…

— Да му дадеш ли каза? — прекъсна я майка й.

Дафни стисна устни.

— Дафни — погледна я невярващо Елизабет. — Видя ли бандита снощи?

Младата жена се чувстваше като муха, хваната в паяжина. Търсеше трескаво някакъв изход, но усилията й бяха безплодни.

— Да, видях го — призна неохотно тя. — Помогнах му с каквото можах. После го изпратих да си върви, за да не го хванат.

— Боже мой — затресоха се фините ръце на Елизабет. — Ако Харуик подразбере нещо, дори съвсем малко… Дафни, имаш ли представа, какво ще…

— Да — вирна гордо брадичка дъщеря й. — Но си струваше риска. И бих го направила пак.

За кратък миг в очите на майка й проблеснаха хиляди въпроси и за момент Дафни съзря в нея младата жена, която вече не съществуваше. След това, също така бързо, надделя страхът, а годините, прекарани в подчинение, заличиха любопитството й.

— Не искам да чувам нищо повече — погледна нервно към вратата Елизабет. — Нека да се престорим, че никога не сме провеждали подобен разговор.

— Но, мамо…

— Дафни, моля те. — Очите й отразяваха ужаса и молбата й и това разкъса сърцето на дъщеря й.

— Разбира се, мамо. Както желаеш.

— Както трябва да бъде — поправи я шепнешком Елизабет. Изправи се, но се спря почти против волята си. — Страшно си бледа. Малко чист въздух би ти се отразил много добре. Може би една разходка? До селото?

Младата жена бавно повдигна глава и срещна погледа на майка си.

— До селото ли?

— Да. Мисля, че бързото ходене ще върне цвета на бузите ти. Бих предложила Емили да те придружи, но мировият съдия иска да разпита цялата прислуга. Затова при дадените обстоятелства е най-добре да излезеш сама. Съгласна ли си, скъпа?

Лицето на Дафни се озари от изпълнена с благодарност усмивка.

— Да, мамо, идеята е чудесна.

— Добре. В такъв случай те оставям да се облечеш. По-добре да отида да видя, дали баща ти няма нужда от мен. — Маркизата се наведе да целуне челото на дъщеря си. — Предай сърдечните ми поздрави на викария — добави шепнешком тя, — и му кажи, че нашите коняри ще имат нужда от нови ботуши тази зима. Те ще пристигнат горе-долу по същото време, когато и вълната.

Лицето на младата жена грейна.

— О, мамо.

Елизабет поклати глава и даде знак на дъщеря си да замълчи, като притисна показалец към устните си.

— Приятна разходка, скъпа. Очаквам да не се прибираш през следващите няколко часа.

— Господ да те благослови, мамо — прошепна беззвучно Дафни зад гърба на отдалечаващата се жена.

Маркизата спря и сведе глава.

— Дано Господ опази всички ни.

Вратата се затвори след нея.

След четвърт час Дафни беше облечена и напълно готова.

Докато се решеше, преговори наум това, което щеше да обясни по повод своето излизане на баща си, в случай че го срещне някъде из къщата. Всъщност най-вероятно майка й вече бе подготвила почвата.

Разходка. На воля. Из гъстата гора, която заобикаляше Трагмор.

Това можеше да продължи часове.

Младата жена слезе на първия етаж, като мина предпазливо край кабинета на баща си и се натъкна право на него.

— Нахалното копеле! Няма да допусна да ме предизвиква повече! — избухна Харуик, като размахваше някакъв лист хартия. — Ще го унищожа, дори ако това трябва да бъде последното ми дело на този свят!

Първата й мисъл бе, че баща й беше открил бандита и ужасът й за съдбата на нейния герой засенчи обичайния страх от баща й.

— Татко? — избъбра тя. — Какво се е случило? Открихте ли нещо във връзка с грабежа?

— Какво? — премигна Харуик и се втренчи в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Една вена на слепоочието му пулсираше бясно. — Не. Като че снощната кражба не беше достатъчна, ами сега ще трябва да се срещна с онова нищожество, с което съм принуден да общувам покрай интересите си в бизнеса. И то в собствения ми дом.

— О-о! — Дафни нямаше никаква представа за какво става дума и се страхуваше да пита повече. Убедена, че гневният изблик на баща й не бе свързан с бандита, разумът й взе положението в свои ръце и я убеди да се измъква, преди маркизът да излее яда си върху нея.

И тя припряно тръгна към вратата. Харуик се извъртя и насочи юмрука си към нея.

— Настоява да се срещнем и то сега. В Трагмор.

Ужасеният поглед на Дафни следеше свития юмрук на баща й. Тя трескаво търсеше думи, за да го успокои.

— Днес ли? Но несъмнено, ако му беше казал за снощния грабеж…

— Това нямаше да промени нищо. Този уличен плъх не се интересува от нищо друго, освен от собствения си джоб.

Иронията в описанието, което даваше на неизвестния си съдружник, я порази дори в страха й. Алчността бе нещо много познато за Харуик, което обикновено предизвикваше възхищението му. Но очевидно не и в този случай.

— За кого говориш, татко? Кой е този ужасен човек?

— Проклетият Пиърс Торнтън, ето кой.

— Пиърс Торнтън? — премигна смаяна младата жена. — Джентълменът, с който се запознах на конните надбягвания ли?

— Той не е джентълмен, дъще. Той е паразит, хищен кръвопиец, който изсмуква достойнството и парите на хората.

— Но аз мислех, че сте съдружници?

— Не влизам по собствено желание в съдружие с евтини, безименни комарджии.

— Не разбирам. — Главата й започваше да се върти.

— Не е и нужно — изкрещя маркизът и се запъти към нея. — Защо си още в имението? Майка ти каза, че ще излизаш да се разходиш.

Дафни пребледня и несъзнателно отстъпи крачка назад.

— Аз… искам да кажа… точно натам съм се запътила. Тръгвам.

— Тогава върви!

— Да, татко. Извинявай, че ти отнех от времето. — Тя се завъртя на пети и се спусна към изхода и спасителната гора.

Спря се едва когато имението се скри зад големите дъбове, които го ограждаха. Тогава забави крачка и пое дълбоко въздух, като се опитваше да спре да трепери.

Господи, колко мразеше това чувство на пълна безпомощност. Може би, ако приличаше повече на майка си, ако бе по-отстъпчива и покорна, положението, в което се намираше щеше да й се стори по-поносимо.

Работата беше там, че Дафни не бе нито покорна, нито отстъпчива. Понасяше този непрекъснат, потискащ страх само защото нямаше никакъв избор. Но някакъв глас дълбоко в нея крещеше, че бе несправедливо и жестоко да живее по такъв начин.

При вида на викария, който разговаряше с някакъв човек в градинката край църквата настроението й се подобри незабавно.

— Господин викарий! — махна с ръка тя и ускори крачка, като накрая дори почти се затича.

Чеймбърс се обърна и лицето му се озари от широка усмивка.

— Дафни! Каква приятна изненада! — Пъхна няколко шилинга в ръката на момчето и разгъна бележката, която бе получил току-що. — Благодаря ти, момко.

— Благодаря ви, сър. — Момчето стисна монетите, втурна се към коня си и след миг изчезна.

— Кой беше това? — попита задъхано младата жена, която в този момент достигна до викария.

— Хм? — Приятелят й явно бе погълнат в четенето на посланието.

— Това момче. Какви вести ти донесе?

Викарият изви вежди и рече:

— Ти трябва да знаеш отговора по-добре от мен.

— За снощния грабеж ли става дума? — хвана го за ръката Дафни. — Нали?

— Точно така.

— О, кажи ми, господин викарий. Колко им е оставил?

Последва сух смях.

— Ти непрекъснато ме изненадваш, Кокиче. Никакъв страх, никакво безпокойство, само обичайното ти прекрасно любопитство. По реакцията ти човек никога не би предположил, че бандитът е окрал вашия дом.

— Колко?

— Десет хиляди лири.

Младата жена зяпна от изумление.

— Бижутата и среброто, които взе, струват едва половината от тази сума.

— Така или иначе, толкова пари открил директорът в тенекиената чаша върху бюрото си. Странното е, че към тях имало и бележка със заплаха.

— Заплаха ли? Каква заплаха?

Викарият сведе поглед и прочете на глас:

— Според директора бандитът му пишел да използва парите единствено за приюта, защото в противен случай щял да се върне, за да уреди сам този въпрос.

— Какъв героичен жест! — блеснаха очите на Дафни. — И напълно разбираем, като се има предвид колко голяма е сумата. Господин викарий… — По лицето й премина сянка на тревога. — Познавате добре директора на Лестър? Той не е от тези, които пилеят пари, нали?

— Със сигурност не. Той е почтен, честен… — Внезапно викарият се спря насред думите си. — След като вече си знаела къде ще отидат парите, защо тогава ме разпитваш?

— Да, наистина знаех къде ще отидат средствата, но това е всичко. Никакви други подробности все още не са достигнали до Трагмор.

— Ако подробностите още не са пристигнали в Трагмор, тогава откъде знаеш, че парите са дадени в приюта в Лестър?

Дафни срещна смаяния поглед на приятеля си.

— Защото той ми обеща да го направи.

Очите на мистър Чеймбърс се разшириха от учудване.

— Кой „той“? Бандитът ли?

— Да.

Мъжът до нея си пое стреснато въздух.

— Мисля, че ще е по-добре да влезем в църквата и да поговорим там.

— Надявах се да го предложиш.

Седнала на една пейка до своя приятел, младата жена разказа цялата история, като скри само обезпокоителната си физическа реакция при появата на привидението в спалнята й предишната нощ. То я бе възбудило по начин, който не й беше съвсем ясен, но определено не й бе никак неприятен.

— Дафни — наведе се към нея викарият. — Искаш да кажеш, че си помогнала на този бандит да ограби дома ти и че сама си поставила тенекиената чаша с рубина върху възглавницата на Харуик, така ли?

— Не можех да рискувам баща ми да го открие в стаята си. Ти би ме разбрал най-добре от всички. Татко не само щеше да го предаде на властите, ами и щеше да го пребие, докато изгуби съзнание. Моля те, господин викарий — погледна го умоляващо младата жена, — не ме обвинявай, задето изпълних дълга си.

— Аз не те обвинявам, Кокиче — взе дланите й в своите мистър Чеймбърс. — Но разбираш ли на какъв риск си се изложила? Ако баща ти се беше събудил, ужасният побой щеше да се изсипе върху теб.

— Щях да го издържа. Издържала съм и други побои.

Устните на викария се извиха от мъка.

— Знам това прекалено добре. — Помълча за миг. — А майка ти, как е тя?

— Добре е. Баща ми е така погълнат от ненавистта си към бандита, че няма време да се занимава с останалите. — Изражението на Дафни стана замислено. — С изключение на Пиърс Торнтън.

— Пиърс Торнтън ли? Джентълмена, с когото се запозна на конните надбягвания? Не разбирам.

— Не съм сигурна, че и аз разбирам. Но, ако си спомняш, вчера ти казах, че поведението на татко в близост до мистър Торнтън ми се стори доста странно. Той сякаш го държи по някакъв начин в ръцете си.

— Спомням си.

— Е, днес, точно като излизах, баща ми бушуваше във връзка със срещата, за която настоял мистър Торнтън. Среща, която трябвало да се състои днес. В Трагмор.

— Като се има предвид грабежа, струва ми се доста странно, че Харуик се е съгласил на това — съгласи се викарият. — И…

— Точно така. Баща ми очевидно не желаеше тази среща. Струва ми се, че той просто се страхуваше да откаже да се види с мистър Торнтън. Говореше за него с най-обидни думи и спомена, че не искал да има нищо общо с него.

— Тогава защо продължава да работи в съдружие с него?

— Очевидно по принуда. От страна на мистър Торнтън.

— Харуик ли го каза?

— Намекна го.

Чеймбърс мълча доста дълго.

— Нетитулуван, с нищо неизвестен съдружник, когото баща ти не обича и комуто не вярва, и въпреки това продължава да работи заедно с него. Човек, който на теб ти се стори определено приятен и заслужаващ доверие.

— Не само приятен и заслужаващ доверие, а и състрадателен. Няма да забравя как ме спаси от хапливия език на татко — поклати категорично глава младата жена. — Всичко това няма никакъв смисъл. Татко описва мистър Торнтън като алчен и себичен. Мъжът, с когото се запознах на конните надбягвания беше всичко друго, но не и такъв. Освен това, дори преценката ми да е била неправилна, алчността и себичността са качества, от които баща ми обикновено се възхищава. Защо реакцията му в този случай е по-различна?

— Не знам, Кокиче. Това от значение ли е?

— Да, господин викарий — погледна го разсеяно Дафни, — от значение е. Инстинктът ми казва, че е от голямо значение.