Последният херцог

19

— Мадам, моля ви? Коя сте вие? Защо сте тук?

Дафни дочу въпроса й като през някаква парализираща я мъгла. Наложи си да отговори и да отвлече вниманието си от онзи съдбоносен ден, променил живота й завинаги.

— Казвам се Дафни Торнтън. — Гласът й звучеше странно, напрегнато. — Аз… — Тя облиза устни. — Видях несправедливия начин, по който се отнесе към вас лейди Бенчли. Простете, но исках да се уверя, че сте добре.

Момичето сведе ресници и се обърна да събира вещите си.

— Свикнала съм с подобно отношение. Работата е там, че се нуждая страшно много от тази работа, сега, при положение, че… — Устата й се затвори. — Много мило от ваша страна да проверите, мадам. Но ви уверявам, че се чувствам чудесно. — Тя сгъна две износени рокли, после прибра четката и гребена. — По-добре да тръгвам.

— Къде ще отидете?

В очите й прочете същата онази безпомощност.

— Още не съм мислила за това. Всъщност — добави едва чуто тя, — не съм сигурна, че това има някакво значение.

Дафни препречи пътя й.

— За мен има значение. — Никога досега не беше изпитвала толкова отчаяно желание да помогне. — Как се казвате?

— Сара.

— А фамилното ви име?

— Кук. — Момичето взе чантата си и погледна предпазливо към непознатата си доброжелателка. — Мадам, не бих искала да ви се сторя невъзпитана, но защо ви интересува името ми? Както и самата аз?

„Може би боговете ми дават още един шанс“ — помисли си Дафни и тази прекрасна перспектива изпълни сърцето й с радост и надежда. Преди дванайсет години тя бе само едно дете, затворничка на баща си, и не бе могла да се доближи до момиченцето, което ги наблюдаваше с неодобрение и ужас в огромните си очи, притиснало куклата към себе си така, като че от това зависеше животът й.

Но сега вече Дафни беше свободна.

А с помощта на съдбата — и на Пиърс — Сара също щеше да бъде свободна.

— С вас не се срещаме за първи път — започна да обяснява предпазливо младата жена, като се молеше да намери верните думи, тъй като знаеше, че нямаше да има друга възможност да подаде ръка.

Сара наклони глава.

— Сигурно се бъркате. Вие сте дама, а аз — слугиня. Освен това съм в Бенчли само от два месеца.

— А преди това?

— Преди това работех в кръчма. Съмнявам се, че я знаете. Надали ходите из източните покрайнини на Лондон.

— Сара. — Дафни затвори вратата и се облегна на нея. — Нямаме много време, така че ще бъда пряма. Съпругът ми е херцог Маркам.

В очите на слугинята заинтригувано проблеснаха искрици.

— Виждам, че и до вас са достигнали някои от клюките — продължи младата жена. — Всъщност, в това няма нищо чудно, при положение, че работите в дома на лорд и лейди Бенчли. Значи знаете, че Пиърс получи съвсем наскоро своята титла?

— Чух само, че бил богат, но без титла, а сега е още по-богат, и то херцог — отвърна предпазливо Сара.

— Без титла и без баща — уточни младата херцогиня.

— Да.

— Детството му е било истински кошмар, Сара. Ад на земята, който вероятно никой в тази бална зала не би разбрал.

— Защо ми казвате всичко това?

— Защото вие бихте могли да го разберете.

— Аз ли? Защо? Защото и двамата сме израснали без привилегиите, които дават титлите и богатството?

— Не. Защото и двамата сте израснали в „Дома на вечната надежда“.

Мълчание.

Слугинята бавно се отпусна върху леглото и притисна треперещите си ръце към лицето си.

— Откъде знаете това? — прошепна тя.

— Защото точно там сме се срещали двете с вас. Преди дванайсет години. — Дафни си пое дълбоко въздух. — Баща ми е безчувствен човек, който мисли, че всички деца без семейства трябва да бъдат изхвърлени на улицата, а тези, които им помагат да бъдат пребивани, докато се научат на покорство. Уви, и тогава, и сега, бях обявена за опозиционерка. Когато станах на осем години, той реши да промени убежденията ми, като ме насили да се убедя лично в ужаса, наречен приют. Приютът, който избра, беше „Домът на вечната надежда“. — Мъчителна пауза. — Първо ви видях как помпахте вода в градината, а после отново, когато си тръгвахме. Вдигнах от земята куклата ви. — И младата жена посочи към нощното шкафче, върху което бе останала последната все още неприбрана вещ на слугинята. — Баща ми я захвърли на пода. Вие се спуснахте, за да я спасите… — Тя не довърши изречението си, като с усилие се бореше с напиращите сълзи. — Не очаквам да си спомняте. Но аз никога не забравих този случай.

Сара стоеше пребледняла, а устните й потрепваха от вълнение.

— Не мога да разпозная лицето ви. Но инцидентът? Него си го спомням. И как да не го помня? Никога дотогава не бях виждала някой като вас, освен в сънищата си. Спомням си, че си мислех колко елегантно бяхте облечена, колко красива изглеждахте… и колко щастлива.

— Щастлива — повтори с горчива ирония младата жена. — Тогава — не. Но сега? Да, и то много. Съдбата ми се промени из основи благодарение на Пиърс. Той ми даде радост, надежда, бъдеще. — Тя постави колебливо длан върху рамото на Сара. — А, ако ни позволите, бихме могли да сторим същото и за вас.

— И всичко това само заради някакъв епизод от детството ви?

— Епизод, който ме преследва от осемгодишната ми възраст. Без да говорим за удоволствието, което ще изпита съпругът ми, ако ви помогне да заживеете по-добре.

— Как? — попита очевидно изпълнена със скептицизъм Сара.

— Точно се готвехме да се извиним и да си тръгнем от Бенчли. Елате с нас в Маркам.

— Да не би да ми предлагате работа?

— Стига да искате.

— Както видяхте току-що, не съм особено силна. Поради същата тази причина ме изгониха и от кръчмата. Особено сега, когато… — Гласът й секна.

— Маркам е огромен. Сигурна съм, че ще намерим нещо не така изтощително за вас, каквото е носенето на огромни подноси. — На Дафни й се искаше най-вече Сара да дойде в дома й не като член на прислугата, а като гостенка. Инстинктът й обаче я предупреждаваше, че гордостта на момичето нямаше да й позволи да приеме нещо, което в нейните очи щеше да изглежда като милостиня. Тя трескаво се опитваше да се сети за някаква физически ненатоварваща служба, която можеше да предложи на Сара.

— Говорите изключително добре — избъбра тя.

На устните на момичето се появи лека усмивка.

— За едно израснало на улицата дете, имате предвид.

— За човек, който никога не е имал възможност да учи както трябва.

— Учех се сама. Четях всяка книга, до която успеех да се добера — философия, поезия, романи — всичко.

— Също като Пиърс. За нещастие малко хора притежават вашата способност и предприемчивост. — Докато говореше, в главата й започна да се оформя идеята, която търсеше. — Сара, какво бихте казали да преподавате?

— Да преподавам ли?

— Да. Да преподавате английски в Маркам. Не знам защо не се сетих веднага за това.

— Не ви разбирам, мадам.

— Сара — стисна ръцете й Дафни. — Маркам се е намирал в летаргия в продължение на години. Едва сега започваме да го пробуждаме. И за това ми е нужна помощта ви. Имаме цяла армия от слуги и, благодарение на ревностните усилия на Пиърс — стотици арендатори. Следователно понастоящем в Маркам живеят орди от прекрасни деца, които биха могли да се възползват от вашите знания и опит, без дори да им се налага да излизат от имението.

— В селото има ли училище?

— Да, но много малко деца имат възможност да го посещават. Родителите им просто не могат без тяхната помощ. А така няма да им се налага да се лишават от помощта им. Ще организираме вечерно училище, или такова, което започва рано призори, в зависимост от нуждите. И заниманията ще се водят поотделно, тъй като не можем да очакваме от петгодишните да учат едно и също с тринайсетгодишните.

— Но аз нямам нужната квалификация — запротестира Сара.

— Позволявам си да не се съглася с вас — отвърна младата жена. Вие сте необичайно квалифицирана. Можете да предложите на тези деца не само знания, а и младост и ентусиазъм. И най-важното — надежда, живото доказателство, че могат да очакват нещо повече и да успеят. — В очите й проблесна радост. — Помислете за това, Сара. Помислите за промените, които бихте могли да направите.

Момичето наблюдаваше изпитателно лицето на Дафни.

— Сериозно ли говорите?

— Абсолютно сериозно. Ще помислите ли върху предложението ми?

Нова едва забележима усмивка.

— Не е ли по-добре първо да обсъдите това с херцога? Може би той няма да сподели ентусиазма ви.

— Няма за какво да се притеснявам в това отношение. — И младата жена наклони въпросително глава. — Вашият отговор?

— Моят отговор ли? — повтори очевидно смаяна слугинята. — Простете за дързостта ми, мадам, но ме питате така, сякаш имам къде другаде да отида.

— Имате. Ако чувствате, че тази работа не е подходяща за вас или пък, след като видите Маркам, решите, че не бихте могли да го приемете като свой дом, тогава с Пиърс ще се погрижим да се установите някъде другаде.

— Просто така?

— Просто така.

Сара преглътна с усилие.

— Не знам как да ви благодаря.

— Не искам благодарностите ви. Искам вашата компания. Ще дойдете ли в Маркам с нас?

За част от секундата Сара сякаш се поколеба, разкъсвана от някакъв вътрешен конфликт, но след това кимна.

— С удоволствие, мадам.

— Прекрасно! — засия младата жена. — Трябват ми няколко минути да приготвя багажа си. И след това можем да тръгваме. — Обърна се, но погледът й падна върху парцаливата кукла. Тя се усмихна и я вдигна нежно. — Цели дванайсет години се чудех как се казва.

Пълен с мъка поглед.

— Тилда. По-точно Матилда. Така се казваше майка ми.

— Тилда — повтори тихо Дафни. — Красиво име.

— Мама ми я даде същата сутрин, когато ме остави на стълбите на приюта. — Гласът на Сара звучеше задавено. — Тогава я видях за последен път. Намериха тялото й на другия ден в Темза.

Дафни я прегърна силно, като се закле наум да направи всичко възможно това крехко и в същото време смело момиче отсега нататък да не познае друго, освен щастие.

— Хайде — успя да каже най-после тя. — Елате да приберем моите неща. Ще си говорим, докато събираме багажа. Вече реших коя ще бъде вашата стая в Маркам. Има прекрасна гледка към градината, а первазът на прозореца е достатъчно широк, така че Тилда да може да стои върху него.

— Почакайте. — Внезапно Сара я хвана за ръката и я дръпна. — Не мога да ви причиня това, не и след като се държахте към мен така мило, както никой досега не се е държал. — Тя сведе ресници, за да скрие мъката, причинена от отказа й. — Не мога да дойда с вас, Ваше Височество. Искам — повече, отколкото дори можете да си представите — но не мога.

— Защо? — Дафни бе смаяна от този внезапен обрат. — Защо не можете да дойдете?

Мълчание.

— Можете да ми се доверите, Сара — промълви тя. — Кажете ми за какво става дума.

— Бременна съм. — Това бе излагане на фактите, но в никакъв случай не показ на срам или угризения. — Точно заради това се чувствах непрекъснато замаяна и безсилна. И пак заради това не мога да приема предложението ви, колкото и да ми се иска. Да ви затруднявам с моето положение, а след това и с детето си, би означавало да постъпя нечестно и несправедливо към вас, към херцога и към децата, които ще уча.

— А бащата на бебето?

— Не проявява интерес да се сдобие с дете и съпруга — довърши вместо нея Сара. А след това вирна гордо и предизвикателно брадичка. — Ще излъжа, ако не призная, че Джеймс не ми даде да разбера ясно това още от самото начало. Но то не промени нищо. Нито любовта ми към него, нито болезненото желание да имам дете от него. Аз искам това бебе, Ваше Височество, искам го повече от всичко друго на земята. И не само заради Джеймс, а и защото копнея за шанса да дам на моето дете онова, което аз самата никога не съм имала: майка, която да го обича достатъчно, за да не го изостави. — И слугинята постави покровителствено ръка върху все още плоския си корем. — Можете ли да ме разберете?

— Да. Много по-добре, отколкото предполагате. — Бузите на Дафни блестяха от сълзи. — И високо ценя вашата откровеност. А сега вече готова ли сте да тръгнем?

Сара зяпна.

— Все още ли ме искате?

— По-силно от преди — отвърна убедено младата жена. — Този, който може да говори с такава нежност за децата, е идеалният кандидат за учител. Освен това ще имате нужда от подходящи условия за вас и бебето. Ще се погрижим да ги получите. — Дафни отвори вратата и вдигна чантата на Сара. — Струва ми се, че вече можем да потегляме към Маркам.

Пиърс крачеше дълбоко замислен пред чакащата карета. Тази вечер, в резултата на презрителните забележки и арогантни хвалби на Бенчли, чашата на търпението му бе преляла. Повече не можеше да се прави, че не чува вътрешния си глас, който го подтикваше да действа.

Въпреки конфликта в душата му, Бандитът на тенекиената чаша отново щеше да се появи на сцената.

Пиърс бе започнал несъзнателно да обмисля подробностите.

Беше почти приключил, когато след трийсетина минути Дафни се появи от къщата, придружена от слугинята, която лейди Бенчли бе смъмрила малко по-рано.

— Бихте ли натоварили и това? — Младата жена се спря пред лакея и му подаде куфара на прислужницата.

— Разбира се, Ваше Височество.

Дафни се обърна към съпруга си, а очите й говореха много по-красноречиво от думите.

— Пиърс, това е Сара Кук. Тя току-що прие да стане учителка в Маркам, което ще реши всичките ни проблеми във връзка с децата. Всъщност, тя дори има възможност да тръгне веднага с нас. Сара, моят съпруг, Пиърс Торнтън. — Намигване. — Известният херцог Маркам.

— Ваше Височество — направи реверанс момичето.

— Щастливи сме да ви приемем при нас, Сара. — Макар и да не разбираше точно какво става, младият мъж сляпо поде инициативата на жена си. — Известен ли? — усмихна се той.

— Точно така. — Дафни се наклони със заговорнически вид към него. — Очевидно колоритният начин, по който се издигна, се е превърнал в тема за разговор сред представителите на висшето общество.

— Поласкан съм. — Устремният брътвеж на съпругата му не можеше да го заблуди. Вперил поглед в лицето й, той прочете нямата й молба и не я остави безответна. — Вече се извиних от името на двама ни. — И той отвори вратичката на каретата и направи път на дамите. — Ще тръгваме ли?

Каретата се запъти към железния портал на имението Бенчли. От проницателните му очи не се изплъзна начинът, по който Сара сви нервно длани в диплите на полата си в очакване обясненията на Дафни.

Тя от своя страна мълча, само докато излязоха на главния път. Тогава, след като къщата се скри от погледите им, тя се обърна към Сара и се намръщи, щом забеляза безпокойството й.

— Няма причина за тревога. Свършено е с предишния ви живот. А сега се отдайте с цялото си сърце на новия. — Дафни погледна за момент многозначително към съпруга си, преди да продължи. — Утре сутринта започваме да правим учебните планове за децата в Маркам. Естествено ще се посъветваме и с родителите им, за да изберем такива часове, които няма да пречат на работата им. Ами да, надявам се, че с известни усилия ще можете да започнете да ги учите още другата седмица.

Пиърс кимна едва забележимо, за да даде знак на съпругата си, че е разбрал. Сара прехапа устна и се обърна към младия мъж.

— Сър, мисля, че трябва да знаете това — нямам опит с обучаването на деца. Нямам нужната квалификация за това.

Очите му проблеснаха развеселено.

— Явно моята съпруга не мисли така. И, тъй като вече съм се убедил в безпогрешността на инстинктите й, ще си отбележа само колко сте откровена, а на твърдението ви няма да обърна внимание.

— Аз… Благодаря ви, сър.

— Няма защо.

Сигурен, че ще узнае подробностите по-късно от жена си, Пиърс се върна към предишните си размишления. Въртеше се, без да може да си намери място и поглеждаше часовника си.

— Надявам се дамите да нямат нищо против, че помолих кочияша да спрем за малко.

— Разбира се, че нямаме — увери го Дафни, макар веждите й да се вдигнаха въпросително. — Къде ще спираме?

— В Уелингбъро. — Познаваше достатъчно добре съпругата си, за да не бъде заблуден от безгрижния й тон. Точно така, както бе прозряла вътрешния му конфликт, сега чувстваше безпокойството му. А той не можеше да стори нищо, за да я успокои, сега, след като вече бе взел това решение. — Трябва да взема някои документи, които ще са необходими за срещите ми в Лондон през идната седмица. Няма да ми отнеме повече от няколко минути. Уелингбъро ни е на път.

— Разбира се — преплете пръсти Дафни. — Двете със Сара ще използваме времето, за да се опознаем по-добре.

Настана мълчание, което се проточи чак докато каретата спря пред дома на Пиърс в Уелингбъро.

— Връщам се веднага — увери ги той, скочи пъргаво от екипажа и закрачи по алеята.

Къщата беше потънала в мрак и той запали свещ, за да освети вестибюла. Странно колко студено и запуснато му се стори всичко, мислеше си той, като оглеждаше стените. А съвсем неотдавна това бе неговият дом. Сега обаче бе просто една къща.

Домът му беше при Дафни.

Той се зае пъргаво с работата си. Вдигна една дъска от пода, бръкна под нея и извади оттам някакъв дребен предмет. Беше го скрил на следващата сутрин след сватбата си, докато съпругата му още спеше блажено.

Смарагда от имението на граф Селбърт Мансфийлд.

Пусна скъпоценния камък в джоба си и бръкна отново под дъската, за да измъкне маската, която носеше при похожденията си като Бандита на тенекиената чаша. След като пъхна и нея в джоба си, той пусна дъската на мястото й и огледа пода, за да се увери, че няма никакви следи, издаващи скривалището му. После се изправи, поспря само за миг, за да вземе някакви ненужни документи, с които да оправдае спирането тук. Изгаси свещта и излезе.

Сънят не идваше.

Пиърс глътна на екс брендито си и се загледа през прозореца на дневната. Искаше му се Дафни да не се бе посветила така буйно на задачата да настани Сара. Тази нощ имаше особено голяма нужда от нея, от нежното докосване на нейното тяло, от лековитата топлота на нейната любов.

Може би така беше по-добре.

Напълни отново чашата си, като си даде сметка каква малка част от онова, което го вълнуваше, можеше да сподели с Дафни. Не се отказваше от твърдото си намерение да я предпази от евентуална опасност, като не й каже за престъпната част от живота си. И въпреки това продължаваше егоистично да желае присъствието й, па макар само, за да се притисне до него и да му каже, че го обича.

Небето на хоризонта започна да розовее. Младият мъж започна да масажира слепоочията си, докато доуточняваше последните подробности от плана си. Щеше да изпрати съобщение на Холингсби, за да уреди среща на двамата с адвоката, когото бе избрал да се заеме с развода на маркизата. Това щеше да му послужи като оправдание да отиде в Лондон. Ако извършеше грабежа тази нощ, а след това се отправеше директно към столицата, можеше да се отбие и до бижутерския магазин на Томпсън, и до приюта „Вярно сърце“ в източните лондонски покрайнини, преди да се е съмнало.

Което означаваше, че разполага само с днешния ден.

Само днешния ден, за да уведоми Дафни за пътуването си и да си почине достатъчно, така че да бъде във форма, когато нахлуе в недостъпния дом на онова арогантно копеле Бенчли.

Пиърс уморено заизкачва стълбите, за да си легне.

Стаята му все още тънеше в мрак. Изпод спуснатите пердета се провираше само една тъничка ивица светлина. Захвърли халата на един стол и се обърна към леглото.

Дафни.

Красивата му съпруга лежеше върху разбърканите завивки. Семплата й нощница я обгръщаше от врата до глезените, а косата й се бе разпиляла върху възглавницата му. Очевидно след като беше настанила Сара, бе отишла не в своята, а в неговата спалня.

Трогнат до дъното на душата си, младият мъж се усмихна на прекрасната гледка, която представляваше тя, чувствайки се невероятно горд, че тя принадлежеше нему.

— Снежно пламъче? — Той се плъзна върху леглото до нея и обви топлото й тяло с ръцете си.

— Пиърс? — Имаше сънен и неориентиран вид и изглеждаше много по-еротична, отколкото бе способен да понесе.

— Тук съм. — Съблече нощницата й и започна да гали сатенената й кожа.

— Трябва да поговорим.

— По-късно — покри устата й с целувки той. — По-късно ще обсъдим новонаетото при нас момиче.

— Не става въпрос за Сара — възпротиви се младата жена, подпря длани на гърдите му и го побутна настоятелно. — Става дума за…

— По-късно — отговори трескаво съпругът й, като се отъркваше в нея, докато зърната на гърдите й настръхнаха.

— Пиърс. — Дафни поклати глава, като се опитваше да се пребори със сладострастните вълни, които започваха да пробягват по тялото й. — Аз…

— Се чувстваш като на седмото небе — довърши вместо нея той, докато устните му очертаваха огнена пътека към гърдите й. — И имаш вкуса на седмото небе — добави дрезгаво той и лапна едното чувствително връхче.

Младата жена внезапно омекна, обви ръце около врата му и започна да шепне името му по онзи прелъстителен начин, от който кръвта му кипваше, а тялото му се втвърдяваше.

— Имам нужда от теб, Снежно пламъче. Страшно много се нуждая от теб. — Ръцете на Пиърс трепереха, когато разтвори краката й, върховете на пръстите му започнаха да се опиват от контакта с вътрешната страна на бедрата й. — Кажи, че ме обичаш.

— Обичам те, Пиърс — промълви тя.

— Не спирай да го повтаряш. — Пръстите му проникнаха в нея.

— Обичам те. — Младата жена се изви под дланта му, а бедрата й се повдигаха и слизаха надолу като безмълвна покана.

— Кажи го пак, когато вляза в теб. — Намести се отгоре й, а изражението му беше не по-малко сурово от командата му. — Моля те, Снежно пламъче, нужно ми е да го знам.

Дафни притисна устните си към неговите, за да го накара да замълчи. Бавно плъзна ръка по цялата дължина на тялото му и обхвана възбудения му член.

— Обичам те, Пиърс — прошепна с благоговение тя, като повдигна лекичко пламналото си лице, за да срещне очите му. Погледите им се впиха един в друг, докато го насочваше към себе си. — Обичам те, сега и завинаги.

Оргазмът му последва незабавно. Нейните думи, изражението на лицето й, усещането за стегнатите мускули, които го обгърнаха, беше повече, отколкото можеше да понесе. Безпомощно се изпразни в нея, като потръпваше с всяка следваща вълна на своята кулминация.

Нещо в него обаче отказваше да достигне рая сам, желаеше отчаяно Дафни да бъде с него. Мушна ръката си между двете тела, откри разпънатата й от члена му кадифена плът, която като че ли очакваше само неговото докосване, и започна да я гали.

Младата жена достигна незабавно до оргазъм, като повтаряше трескаво името му, разтърсена от спазми, които сякаш го придърпваха още по-дълбоко, вероятно с намерението да не го пусне да излезе никога повече.

Той и нямаше подобни намерения.

— Обичам те — рече задъхано той, като си поемаше големи глътки въздух. — Боже, колко те обичам.

Младият мъж затвори очи, разкъсван от съмнения.

Дали да й каже истината?

Помежду им винаги бе съществувало взаимно доверие. Не й ли дължеше това, да й каже истината? А не беше ли негово задължение да я предпази от нея?

И най-вече, наистина ли й дължеше — по-точно, дали беше длъжен и пред двамата — да изостави бандитската кауза?

Ръцете му се свиха в юмруци и се забиха във възглавницата. Беше напълно объркан, той, който винаги беше знаел какво точно иска да прави. Какъв, по дяволите беше отговорът?

Равномерното дишане на Дафни свидетелстваше, че беше заспала. Надигна се на лакти, махна падналите върху лицето й кичурчета коса и я целуна лекичко, преди да се отдели от очарователната топлина на тялото й.

Наметна халата си и започна да крачи из стаята като затворен в клетка тигър, тъй като знаеше прекрасно, че се намира в задънена улица и не вижда никакъв изход.

Пиърс се приближи към нощното си шкафче, издърпа чекмеджето и протегна ръка, за да вземе смарагда, който бе поставил по-рано там, като че ли ако го стиснеше в дланта си, това автоматично щеше да разреши проблемите му.

Скъпоценният камък го нямаше.

Младият мъж гледа невярващо в продължение на цяла минута към мястото, където го беше оставил. След това започна методично да вади цялото съдържание на чекмеджето, едно по едно. И пак не откри това, което търсеше.

Трескаво започна да търси някакво обяснение на тази загадка.

— Той е при вратовръзките ти.

Пиърс се завъртя на пети и погледна смаян съпругата си.

Младата жена посочи към скрина с големите чекмеджета.

— Ето там. Разбрах, че скривалището ти е само временно. Но си спомних колко лесно откри шишенцето ми с амоняк и статиите. Рисковано е да остане в чекмедженцето на нощното шкафче, дори само за няколко часа. Затова и преместих смарагда. Не е нужно да изпадаш в паника. Той е на сигурно място.

— Ти… — Устата му се отвори и затвори на няколко пъти. — Как го откри? — попита глупаво той.

— Точно идвах да поговоря с теб, когато видях как пъхаш камъка в нощното си шкафче, а после слезе да размишляваш в дневната. Имах предостатъчно време да открия по-подходящо скривалище, тъй като възнамерявах да те дочакам на всяка цена, дори и цяла нощ, ако се наложи — въздъхна тя. — Бог ми е свидетел, че и без това вече чаках предостатъчно и понасях страданията ти прекалено дълго. Очевидно ти никога нямаше да дойдеш сам при мен. Следователно нямах друг избор, освен аз да дойда при теб.

Онемял от изумление, Пиърс се приближи до скрина и отвори чекмеджето, където стояха вратовръзките му.

— В десния край отзад — инструктира го Дафни.

Най-после ръката му се появи и в нея проблесна смарагдът на Селбърт.

Той започна да върти блестящия камък из дланите си, като наблюдаваше как пречупва светлината в полутъмната стая.

— Значи си знаела?

— Да.

— Откога? — попита той, а гласът му прозвуча убийствено спокойно. — Дявол да го вземе. Откога знаеш?

— От нощта, в която обра Трагмор.

— От нощта… — Той се обърна с невярващ вид. — Бях облечен целият в черно, от главата до петите, а маската покриваше лицето ми. Преправях дори гласа си.

Младата жена се усмихна.

— Никой друг не се движи като теб, Пиърс. Ти си като пантера, която полага усилия да се сдържа, но въпреки това е готова да нападне във всеки миг, гъвкава, опасна. Оказваш върху ми влияние, което никога не ми е оказвал нито пък ще ми окаже друг мъж. А и очите ти — не само неповторимият им цвят, а и тяхната сила, която блести дори на светлината на една единствена свещ. Нали ти сам каза, че инстинктите ми са непогрешими. Как тогава можа да предположиш, че няма да те позная?

Той поклати смаяно глава.

— И през цялото това време… Когато открих статиите и се държах ревниво като безумец, ти не каза нищо, а ме остави да си продължавам все така.

— Чаках ти да ми кажеш. — Дафни подпря брадичка на коленете си и наклони любопитно глава. — Кога все пак възнамеряваше да го сториш?

Пръстите на младия мъж стиснаха скъпоценния камък толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Днес. Тази вечер. Никога. Не знам. — Той се приближи до леглото и седна до нея.

— Като се имат предвид многобройните възможности, които ти предоставих, отговорът очевидно е „никога“. — Дафни си пое несигурно въздух, а изражението й стана болезнено. — Защо, Пиърс? Защо избра да не ми кажеш? Ти ме обичаш. Мислех, че ми вярваш, каквото и да е било миналото ти.

— И действително ти вярвам — повдигна брадичката й той, за да срещне погледа й. — Дори нямаш представа колко много ми се искаше да споделя това с теб.

— Защо тогава не го стори?

— Дафни, това, което правя, е незаконно. Може да увисна на въжето заради него, както и ти, ако властите дори заподозрат, че си ми помагала по някакъв начин. — Палецът му погали устните й. — Заклех се да не допусна да ти се случи нищо лошо. И възнамерявам да удържа на думата си.

— А какво ще кажеш за теб самия?

— За мен самия ли?

— Аз искам и на теб да не ти се случи нищо лошо. — Младата жена се наклони към съпруга си със сериозно изражение на лице и се вкопчи в раменете му. — Обичам те. Само при мисълта, че мога да те загубя… — Устните й потрепераха. — Не бих могла да го понеса.

— Ето това точно е и моята дилема. — Той стисна челюсти. — Преди да се появиш ти, Снежно пламъче, аз нямаше какво да губя, нямаше за какво да живея. А сега имам и двете. Но ти сама ми каза, че съм бил герой в очите на бедните деца. Кого другиго си имат те? В кого другиго биха могли да вярват?

— Има и други начини.

— Да не би да мислиш, че не знам това? — Пиърс се изправи и прокара пръсти през косите си. — И аз почти бях решил да им помагам единствено чрез тези други начини.

— Почти — повтори Дафни. — Докато нахалното държане на виконт Бенчли не те накара да промениш решението си.

Погледите им се срещнаха.

— Да. Докато Бенчли не започна да говори за бедните като за някакъв боклук.

— Това ли е причината? Или предизвикателството, което той ти отправи без да иска с хвалбите си, че имението му е непристъпно.

Младият мъж не извърна поглед.

— Познаваш ме добре.

— Изключително добре. И така, кой беше решаващият фактор, жестокостта или надутостта?

— Комбинацията от двете.

Дафни преглътна с усилие, а в очите й се четеше страх и примирение.

— Кога? — прошепна тя. — Кога възнамеряваш да проникнеш у Бенчли?

— Тази нощ.

— Тази нощ? Но там все още е пълно с гости, които не са си тръгнали след коледното парти.

— Точно така. Което само прави предизвикателството още по-голямо. — Сърцето на Пиърс се сви от болка заради покрусения вид на съпругата му. — Снежно пламъче, не очаквам да ме разбереш.

— Тогава ми помогни да разбера.

Младият мъж трепна.

— Как?

— Тези деца ме интересуват не по-малко, отколкото вълнуват теб — вирна брадичката си съпругата му. — И също като теб ненавиждам всичко, което олицетворяват хора като баща ми и лорд Бенчли. Затова разбирам както гнева ти, така и твоето състрадание. Онова, което не разбирам, са твоето вълнение и трепета, предизвикани от предизвикателството.

— Това е нещо, което не бих могъл да обясня.

— С думи не, но с действия можеш.

— Което означава?

— Вземи ме с теб.

— Какво?

В очите на Дафни проблеснаха искри.

— Вземи ме в Бенчли. Нека да бъда съучастничката на Бандита на тенекиената чаша.