Последният херцог (Андреа Кейн) читать бесплатно онлайн полную версию книги

8

— Ще останем на бала у Гантри два часа, нито минутка повече — обясни на жена си и дъщеря си Трагмор, когато каретата зави по алеята, водеща в имението на Гантри. — Нямам настроение за празненства. За нещастие ще трябва да изтърпя утрешния лов, както и вечерята след него. Но няма да остана и ден повече от това. Що се отнася до тазвечерното парти, ще си тръгнем в първия благоприятен момент. Ясно ли е?

— Напълно, Харуик — потвърди незабавно Елизабет.

— Можехме да напишем няколко реда, за да се извиним и изобщо да не идваме, татко — отбеляза Дафни. — Мисля, че графът ще ни разбере, като се има предвид неотдавнашния грабеж в дома ни.

— Графът не би разбрал — отряза я Трагмор. — Той самият стана жертва на проклетия бандит преди по-малко от две седмици. Разликата е там, че той няма примка около врата си.

Младата жена наклони въпросително глава.

— Какво искаш да кажеш, татко?

— Нищо! Просто се покажи, общувай с когото трябва и се надявай да се появи някой неизвестен до този момент богат благородник, когото да очароваш.

— Това е доста малко вероятно, тъй като вече познаваме всички поканени — отвърна Дафни, като се опитваше да си обясни нехарактерното за баща й настроение. Той не се държеше нито избухливо, нито презрително. По-скоро изглеждаше нервен, необикновено неуравновесен, почти отчаян. — Да не би да ми търсиш съпруг?

— Какво? — погледна я объркан маркизът.

— Спомена нещо за това да търся вниманието на някой мъж. Помислих…

— Не ми пука изобщо дали ще се омъжиш или не, Дафни — прекъсна я Трагмор. — Освен разбира се, ако годеникът ти няма огромно състояние, което при това желае да подели с мен.

Значи ставаше дума за пари. Очевидно те тревожеха баща й. Но защо? Застраховката щеше да възвърне загубите от откраднатите бижута. Да не би да имаше някакви други проблеми, свързани с бизнеса си? Нещо, за което до този момент тя не знаеше?

Погледна към майка си, която повдигна рамене и извърна глава. Младата жена въздъхна. Трябваше да се досети. Елизабет винаги се опитваше да стои колкото се може по-надалеч от огъня.

— Пристигнахме — промърмори маркизът. — И не забравяйте какво ви казах. Два часа, нито минута повече.

— Разбира се, Харуик — постави успокоително длан върху ръката му Елизабет. — Ще се оттеглим рано, за да можеш да си починеш преди лова.

Слязоха от каретата. Бяха посрещнати от лакей, който ги въведе в балната зала.

— Трагмор, добре дошъл — насочи се към тях граф Гантри. — Ти и прекрасните ти съпруга и дъщеря.

— Благодаря, Гантри — отвърна маркизът, като незабавно влезе в излъсканата си роля на светски човек. — От седмици живеем в очакване на твоето парти.

— Радвам се да го чуя — приглади връхчетата на мустаците си графът и се наведе към дамите. — Лейди Трагмор, лейди Дафни, домът ми е на ваше разположение. Стаите ви са приготвени, а прислугата вече е отнесла багажа ви. Единствената ви грижа е да се веселите и забавлявате.

— Вие сте очарователен домакин, сър — усмихна се Елизабет и хвана внимателно дъщеря си за ръката. — Хайде, скъпа, ела да намерим дамите.

— Трагмор — възпря го с жест Гантри. — Преди да си се присъединил към останалите, мисля, че имам новини, които би искал да чуеш.

Маркизът повдигна въпросително вежди.

— Да не би да си научил нещо за нищожеството, което ограби домовете ни?

— Хм? О, бандита ли. Не, за нещастие знам толкова малко, колкото и преди две седмици. Може би по-късно тази вечер бихме могли да споделим един с друг случилото се и да се опитаме да направим някакви изводи за стратегията на онзи мошеник. Но не, новините, за които ти говоря, са свързани с Маркам.

— Маркам ли? — Трагмор бе очаквал всичко друго, освен това. — Да не би най-после да се е показал от имението си? Нито съм го виждал, нито дори съм чувал нещо за него от години. — Той погледна към препълнената бална зала. — Тук ли е тази вечер?

— Трудно би го направил. Той е мъртъв.

— Мъртъв ли? — възкликна маркизът. — Кога?

— Преди почти една седмица, доколкото разбрах. Но изглежда никой не знае подробности. Както можеш да предположиш, умрял е в самота.

— Мъчно ми е да го чуя. Не само защото се е поминал, а и тъй като със смъртта на сина му това бе краят на рода Маркам.

— Вярно — поклати глава графът. — Жалко. Името означава толкова много. — Той се изкашля. — Това ми припомни, че преди два-три дни, като яздех из селото, случайно видях дъщеря ти.

— Дафни? — През тялото му премина предупредителна искрица.

— Да. Трябва да призная, че се изненадах. Определено си спомням думите ти, че си й забранил да посещава оня особняк викария, който така щедро раздава нашите средства на бедните.

— Видял си я да говори с викария?

— Точно така. Пиеха чай в градината. — Гантри извърна глава — вниманието му бе привлечено от група мъже, които му махаха да отиде при тях. — Трябва да ме извиниш, Трагмор. Викат ме. Ще продължим разговора си по-късно. — Той се наведе към него с конспираторски вид. — Колкото до дъщеря ти, моето мнение е да я държиш по-строго. Това ще я направи по-послушна.

Маркизът не отговори. Едва изчака Гантри да се отдалечи, за да действа.

Дъщеря му и жена му бяха само на десетина метра от него. Отиде при тях само с няколко огромни крачки.

— Ела с мен. — Пръстите му се впиха в ръката на младата жена. — Веднага.

Дафни се олюля, а очите й се разшириха от страх, когато видя гнева по лицето на баща си.

— Харуик, какво има? — попита с треперещ глас Елизабет.

— Стой настрана от това, Елизабет — изкомандва той. — Възнамерявам да поговоря насаме с нашата дъщеря. Незабавно. И й предлагам — обърна пламтящия си поглед към Дафни той, — да не прави сцени.

— Добре, татко. — Мозъкът на младата жена работеше усилено. Отчаяно се опитваше да отгатне какво бе научил току-що баща й, за да изпадне в подобна ярост. Прибра полите си със силно треперещи ръце и го последва към празната дневна.

— Пак си се виждала с проклетия викарий — прогърмя гласът на маркиза в момента, в който затвори вратата след себе си. — Колко пъти съм ти забранявал да ходиш там? И колко пъти не си се подчинила? — И той започна да пристъпва към нея, ужасяващ в гнева си.

Сърцето на младата жена затупка бясно в гърдите й.

— Беше само за няколко минути, татко — започна тя.

— Лъжкиня! — удари я през лицето той и тя извика, като инстинктивно притисна пръсти към бузата си.

— Не лъжа — прошепна тя и отстъпи няколко крачки. — Бях в църквата само четвърт час.

— Значи с четвърт час повече от това, което ти беше разрешено. — Маркизът се спусна отново към нея и я удари така силно, че тя загуби равновесие и падна върху дивана. — Ще те пребия до смърт като се върнем в Трагмор.

— Моля те, татко. — Дафни се дотътри до отдалечения край на канапето, като трескаво се опитваше да измисли да му каже нещо, което да му допадне.

Спаси я настойчиво чукане по вратата.

— Трагмор? Трагмор, там ли си? — Решителното чукане бе придружено от гласа на граф Гантри.

Маркизът изгледа страшно дъщеря си, прекоси стаята и открехна вратата.

— Имам спор с дъщеря си, Гантри.

Графът кимна разбиращо.

— Извинявам се, че се намесвам. Но в момента става нещо твърде интересно. Току-що пристигна Холингсби и доведе някакъв мъж, който, според нашия адвокат, имал да ни съобщи нещо важно. Той помоли всички да се съберат в балната зала.

— Добре — съгласи се Трагмор, като погледна неохотно назад към дъщеря си, — идвам веднага. — Затвори вратата и изчака стъпките на графа да се отдалечат. — С теб не сме свършили, Дафни. Подобно предизвикателство не може да остане ненаказано. Ще се погрижа за това като се приберем. А дотогава можеш да се страхуваш на воля. — Присвил очи, той се вгледа в червените белези по бузата й, която бе започнала да се подува. — За жалост този път следите от моите поучения са по-видими от обикновено. А сега се връщай в стаята си, за да не ме поставяш в неудобно положение. И не се показвай оттам до утре, когато ще си тръгнем оттук. Ще кажа на графинята, че не се чувстваш добре и си си легнала. — Отново се присегна към дръжката на вратата. — Наказанието ти ще определим в Трагмор.

Излизането му бе последвано от силен трясък, който дълго отеква в стаята.

Измина доста време, преди Дафни да се изправи. Пое си няколко пъти въздух, за да дойде на себе си. Съдбата я бе дарила с временна отсрочка и тя й бе дълбоко благодарна за това. Мисълта да се уедини в определената за нея стая, далеч от бащиния си гняв, бе истинска благословия. О, боят нямаше да й се размине щом се приберяха у дома, но дотогава може би ядът на баща й щеше да намалее и нямаше да я накаже чак толкова строго.

Щеше да изтърпи това, когато му дойде времето. А засега, единственото, което желаеше, бе спокойствието на стаята й, мекото легло и възможността да размишлява.

Дафни се промъкна във вестибюла след като се увери, че е празен. Очевидно всички гости се бяха събрали в балната зала за да чуят важното съобщение, за което бе споменал лорд Гантри.

С омекнали от облекчение колене тя се готвеше да тръгне към частта, определена за гостите, когато видя на входа на балната зала мистър Холингсби, който водеше някакъв висок, поразително красив мъж.

Пиърс Торнтън.

В първия миг на Дафни й се стори, че очите я лъжат. Какво, за Бога, можеше да прави Пиърс Торнтън на бала, даден от граф Гантри? Той, който мразеше благородническото съсловие и всичко, свързано с него. Дали той не беше приносителят на мистериозното съобщение? Не, това бе невъзможно.

Но не би могла и да обърка този дързък, преценяващ поглед, тази самоуверена походка, тази невероятна външност.

Нямаше съмнение, че е той.

Любопитството се оказа по-силно от болката й и тя прекоси обратно на пръсти вестибюла и наостри уши, за да чуе това, което Пиърс очевидно се готвеше да съобщи.

— О, здравей, Трагмор — достигна до слуха й дълбокият глас на Торнтън. — Много ми е приятно да те видя тук.

— Торнтън! — Сподавеният възглас на баща й й се стори шокиран. И уплашен. — Ти ли си гостът на Холингсби?

— Точно така. Но само за тази нощ. След което поканите ще могат да бъдат изпращани директно в моето имение.

— Твоето имение ли? За какво, по дяволите, говориш?

— Ей сега ще разбереш. — Тонът на Пиърс бе подигравателен.

Дафни надникна иззад ъгъла в балната зала точно на време, за да види как Пиърс се отделя от баща й и Холингсби и се насочва към тълпата питащи лица, насочени към тях.

— Мистър Холингсби бе така любезен да ме покани тази вечер тук, за да мога да споделя с всички вас изключителната новина.

Гостите се раздвижиха, изпълнени с очакване.

— Както повечето от вас знаят, неотдавна почина херцог Маркам, в пълна самота и както се предполагаше — без наследник. — Пиърс обходи с поглед присъстващите. — Тук съм като единственият жив наследник на херцога, новият херцог Маркам.

Настъпи смаяно мълчание, което продължи почти една минута, преди да премине в гръмогласни възгласи и възклицания на учудване.

— Това е абсолютно вярно — намеси се Холингсби. — Аз самият направих поправката в завещанието на покойния херцог. Мистър Торнтън… — Той спря за миг и се изкашля грациозно. — Негово Височество е единственият жив син на Маркам.

Около него се струпаха няколкостотин души, но Дафни отбеляза само два факта: собственото си изумление и ужаса, изписан на лицето на баща й.

Струнният оркестър засвири отново, хората се разпръснаха на малки групички и внезапно младата жена осъзна колко уязвима беше позицията й. Колко още се надяваше да не я открият? Всеки момент някой можеше да излезе във вестибюла и да я види.

И тя отново се запъти към частта, определена за гостите.

С каква цел? Да спи ли?

Този въпрос я накара да се спре рязко. След подобно шокиращо разкритие бе невъзможно дори да мисли за сън.

Водена от моментния си порив, Дафни се промъкна в трапезарията и оттам — към ухаещата градина на Гантри.

Тук можеше да остане насаме с мислите си.

Пиърс, херцог Маркам.

Притисна пръсти към слепоочията си, като се опитваше да въведе известен ред в хаоса в главата си. Какво означаваше всичко това? От колко време го знаеше? Дали това щеше да го промени, самия него и ценностната му система? Защо не й го беше казал в Трагмор? Какво искаше от нея? Дали това съобщение за наследяването на титлата имаше нещо общо с тайнствената му власт над баща й?

— Ето те. Вече си мислех, че ще трябва да пребродя цялото имение, за да те открия.

Дафни се извъртя и видя Пиърс, облегнат на едно дърво, който я наблюдаваше напрегнато.

— Нямах представа, че ме търсите, мистър Торнтън… извинявайте, Ваше Височество.

— А, значи си чула съобщението ми. Стори ми се, че те зърнах във вестибюла. — Младият мъж бавно се приближи до нея.

— Да, чух — сведе глава Дафни и се извърна.

— Сигурно имаш много въпроси.

Мълчание.

— Питай.

За нейно смущение от очите й бликнаха горещи сълзи.

— Аз… не знам откъде да започна.

— Можеш да започнеш с това, да ме погледнеш. — Младият мъж я обърна нежно и обхвана лицето й в дланите си.

Дафни трепна.

— Дафни? — Той въпросително повдигна брадичката й с палец и забеляза подутата й буза. В очите му проблеснаха светкавици. — Проклето копеле. Ей сега ще го убия.

— Пиърс… недей. Моля те — сграбчи ръката му младата жена. — Не мога да понеса повече насилие тази нощ. Просто не мога. — Неспособна да се съпротивлява повече, тя се размекна и остави сълзите да потекат. — Не бих могла.

— И не е нужно. — Пиърс веднага я прегърна и притисна мокрото й лице към жилетката си. — Аз съм тук, любима. Аз съм до теб. Няма да се налага вече да изтърпяваш сама подобно нещо.

Дафни се остави в ръцете му, усещайки неговата сила, неспособна да се лиши от тези утешителни мигове, от радостта да бъде в обятията на Пиърс.

— Как така се оказа, че си херцог? — проплака тя.

Младият мъж целуна косите й.

— Това звучи повече като обвинение, отколкото като поздрав — отбеляза сухо той.

— Но ти мразиш благородническото съсловие.

— Не съм казал противното.

Дафни отстъпи крачка назад и го погледна в очите.

— Да. Мразиш го. Все още. Дори сега. Тогава защо се присъединяваш към редиците му? И защо ме излъга кой си всъщност?

— Никога не съм те лъгал. Всичко, което ти казах, е истина. Израснах на улицата. Аз съм копеле. До вчера нямах представа кой е баща ми.

Очите на младата жена се разшириха.

— Не ти ли го е казал сам?

— Не. Очевидно покойният херцог не е счел за нужно да ме осведоми по този въпрос. Оставил задачата на Холингсби. Всъщност моят създател приживе не е имал нужда нито от майка ми, нито от мен. Но след смъртта му е трябвало някой да приеме безценната му титла, която в противен случай щяла да изчезне. Така неговото копеле било признато.

— Казах ти никога да не говориш за себе си по този начин. — Дафни постави длан върху челюстта му, с желанието да облекчи поне отчасти болката му.

Пиърс обърна устните си към ръката й.

— Липсваше ми — прошепна той. — И все още искам да убия баща ти.

— Ти искаше да го убиеш дълго преди да откриеш, че ме е ударил. Защо?

— Двамата с маркиза ни свързва цяла една дълга история.

— Той знаеше ли, че си син на Маркам?

— Не, ако съдя по пребледнялата му физиономия след като направих съобщението си тази вечер.

Младата жена погали леко устните му.

— Нали ми казваш истината?

— А ти как мислиш?

Лека усмивка.

— Мисля, че си изключително добър, когато става дума да пресушиш сълзите на една дама.

Очите на Пиърс се изпълниха с нежност.

— Дафни, изпитвам нужда да те държа в обятията си, за да изпитвам отново и отново това невероятно усещане.

— Аз също желая това — прошепна тя.

И двамата се раздвижиха едновременно. Устните му обгърнаха нейните алчно, безразсъдно, търсейки нещо прекалено дълбоко, за да може да бъде изразено с думи, предлагайки нещо, което дълго им бе отказвано. Този път младата жена не се поколеба, а обгърна врата му и го дари с всичко, от което се нуждаеше, обзета от странната смесица от страст, спокойствие и сигурност, които изпитваше само в негово присъствие.

Те се целуваха дълго, жадно. Всяка целувка задоволяваше един копнеж и създаваше нов.

— Отвори си устата за мен — изкомандва тихо той и прокара пръсти в косите й. — Дай ми повече от себе си.

Дафни се подчини незабавно и разтвори устни. Потръпна, когато езикът на Пиърс проникна в устата й и погали нейния собствен със собственическо чувство, което я накара да се разтопи от удоволствие.

— За не би да те плаша? — промърмори младият мъж.

— Не.

— Да спра ли?

— Не — поклати глава тя и се притисна по-силно към него. Толкова й се искаше да знае как да изрази онова, което чувстваше.

Пиърс обаче като че ли знаеше.

Той я притисна към тялото си, като я целува, докато тя остана без въздух. Преплитаха езиците си, смесваха дъха си и огъня, изгарящ душите им.

— О, Пиърс. — Младата жена притвори очи. Сърцето й щеше да се пръсне от силните емоции.

— Имай ми доверие, Дафни — прошепна в косите й той. — Позволи на магията, която ни свързва, да се прояви.

— Вярвам ти, макар само Господ да знае защо. Не те познавам, но въпреки това ти вярвам.

Устните му се плъзнаха леко по челото й, а след това и по носа.

— Знаеш много неща.

— Какво знам? — противопостави се тя. — Само за съмнителния ти произход, който няма никакво значение. Поне за мен. Това, което ме интересува, е човекът, който си сега. Кой си ти, Пиърс Торнтън?

— Искаш да кажеш — какво още, освен херцог, така ли?

— Не се подигравай.

— Ни най-малко. — Младият мъж напълни шепите си с кестенявите й плитки. — Косата ти блести на лунната светлина.

— А ти избягваш въпросите ми.

Той се засмя.

— Винаги си толкова проницателна. Моя красива Дафни, ти си непресъхващ извор на учудване за мен.

— А ти си непресъхващ извор от мистерии. Аз ти се доверих. Не можеш ли да сториш и ти същото с мен?

Усмивката изчезна от лицето на Пиърс.

— Нямаш представа колко трудно е за мен дори да помисля да се доверя някому.

Дафни поклати бавно глава. В горскозелените му очи видя отразени години на страдание.

— Не, мисля, че имам — погали несъзнателно тила му тя. — Каза, че си израснал на улицата. Как оцеля?

— Благодарение на ума си и волята си за живот. — Притисна я още по-силно в обятията си, сякаш се страхуваше, че отговорът му може да я накара да се отдръпне. — Сигурна ли си, че искаш да чуеш това?

— Сигурна съм.

Погледите им се срещнаха.

— Израснах в приют. Избягах от там на дванайсет години, убеден, че дори на улицата щях да се чувствам по-добре, отколкото в ада, в който бях живял дотогава. Бях се излъгал. В продължение на две години спях по алеите и преживявах от джебчийство и откраднатите парчета храна.

Сърцето на младата жена се сви от болка.

— Трябва да си бил много уплашен — и много силен. Мили Боже, Пиърс, колко препятствия е трябвало да превъзмогнеш.

— Не ме изкарвай герой. Бях крадец.

— Бил си дете — отвърна тихо тя. — Самотно, уплашено дете. Крал си, за да оцелееш.

Младият мъж стисна челюсти, а в очите му проблеснаха особени огънчета.

— Винаги ми е доставяло удоволствие да си присвоявам богатствата на благородническото съсловие. И все още ми доставя.

— Какво искаш да кажеш?

Пиърс млъкна за момент и огледа питащо лицето на Дафни.

— Аз съм комарджия — обясни той. — А това, в очите на много хора, с нищо не е по-добро от кражбата.

Младата жена обмисли внимателно както неговия, така и своя отговор.

— Мислех, че си забогатял, като си инвестирал умело в печеливши мероприятия.

— А не е ли това определението за един комарджия?

Тя присви устни.

— Има нещо такова.

— Започнах да залагам още щом се научих да ходя и скоро открих, че съм дяволски добър в рискованите мероприятия.

— За този инстинкт ли говори по време на конните надбягвания?

— Точно така. — Пиърс усети, че се стяга. — Уплаших ли те?

— Напротив. Силно съм впечатлена от твоите самоувереност и сила на характера. Иска ми се аз също да ги притежавам.

Пръстите на младия мъж се плъзгаха нагоре-надолу по талията й.

— Струва ми се, че нямаш представа какво съкровище си.

Дафни потръпна.

— Приятно ми е, когато говориш така за мен.

— О, Дафни, само ако знаеше колко още неща искам да споделя с теб — промърмори той и покри устните й със своите.

Целувката продължи, докато младата жена, усещайки, че коленете й омекват, се отдръпна.

— Ти си като огън — сподели беззвучно тя, когато способността й да говори се възвърна. — Проникваш в кръвта ми и ме зовеш към пламъците, но в същото време изпитвам страх да не се опаря.

— Никога няма да те изгоря, любов моя. Имаш думата ми.

— Пиърс. — Тя притисна чело в ризата му, обхваната от желание сигурността, която чувстваше, да продължи вечно. — Невъзможно е това да става наистина.

— Вече е действителност.

— В такъв случай не може да продължи. Има прекалено много пречки.

— По дяволите пречките. Те нямат значение. С изключение на една. — Той повдигна брадичката й, като внимаваше да не докосне наранената й буза. — Искаш ли това да се случи? Искаш ли го така силно като мен?

— Трябва да знаеш, че го искам — прошепна тя.

— Тогава то ще се случи. Аз ще направя така, че да стане. Единственото, от което имах нужда, бяха тези думи.

— Ами баща ми?

— Аз ще се оправя с него.

Дафни наклони глава.

— Ще ми кажеш ли какво е това помежду ви?

— Омраза.

— Защо?

Пауза.

— Дафни, каза че ми вярваш, нали?

Тя кимна.

— Тогава ми се довери — ще ти го кажа, когато му дойде времето.

— Добре, Пиърс. Ще се опитам. — Последва още една пауза, през която младата жена се опитваше да се пребори с въпросите си. — Имаш причина да искаш тази титла, нали? — не издържа тя.

— Да.

— И тази причина баща ми ли е или нещо друго?

Младият мъж се намръщи.

— И той, и друго.

Дафни отново се взря в лицето му.

— За това, което възнамеряваш да сториш, имаш нужда и от парите, и от влиянието на покойния херцог, нали така?

— Дафни, вече ти казах много повече от това, което съм споделял с когото и да било другиго.

— С друга жена ли искаш да кажеш?

— С друг човек. — Въпреки значимостта на момента, Пиърс не се сдържа и се усмихна шеговито. — Ревнуваш. Това ми харесва.

Тялото й се разтърси от смях.

— А ти си непоправим. — Още преди да довърши последната си дума, на лицето й се изписа изумление.

— Не гледай така смаяно — рече тихо младият мъж, като прокарваше нежно пръсти по извивката на раменете й. — Вътре в теб има още една Дафни, която е дръзка, самоуверена и импулсивна. И аз възнамерявам да я изкарам от защитната й черупка, да възвърна гордостта й, смелостта и най-вече — усмивката й.

Очите на младата жена се насълзиха.

— Откъде ме познаваш така добре? — прошепна тя. — Само след толкова малко време?

— По същия начин, по който ме опозна и ти. Ето така. — И той притисна дланта й към гърдите си, за да почувства ударите на сърцето му.

— По-добре да се прибирам — успя да каже младата жена, докато единственото й желание бе да се слее с него в прегръдките му. — Баща ми мисли, че съм в леглото и очаква да остана там, докато си тръгнем вдругиден сутринта.

Нежността в очите на Пиърс се изпари.

— Защо те удари този мерзавец?

Тя сведе поглед.

— Дафни, отговори ми.

— Открил е, че тази седмица ходих при мистър Чеймбърс.

— Бил те е, задето си била при викария? — попита възмутен младият мъж.

— Татко мрази викария и презира убежденията му — обясни Дафни. После въздъхна и добави: — Аз пък ги споделям. Не мога да не помагам, да не се опитвам да облекчавам мъката на тези, които нямат нищо. Дори заради баща си. — Тя потрепера. — Дори за да избегна побоищата му.

— Твоят викарий сигурно знае за бруталността на баща ти.

— Да, даже много добре. Но няма да допусна да се намеси. Това може да изложи на риск позицията му в енорията и няма да реши нищо. Според закона той определя съдбата ми.

Устните на Пиърс се разтегнаха в мрачна усмивка.

— Какво казва мистър Чеймбърс, когато пристигнеш в неговата църква с подобни синини? — обхвана в дланите си брадичката й той.

Младата жена се усмихна нежно.

— Казва: „Не идвай повече тук, Кокиче. Господ знае, че не си безразлична към чуждата мъка. Но нито Той, нито аз можем да гледаме как те бият.“

— Кокиче ли?

— Да. Той ме нарича така от съвсем малка. Според него съм била издръжлива и силна като кокиче, въпреки привидната ми крехкост.

— Така ли мисли? — Пиърс прокара пръсти в косите й и се наведе да я целуне по бузата, по устните, по чувствителното местенце на шията й. — Да, твоят викарий има право. Но само донякъде. — Ухапа я лекичко за ухото и прошепна: — Кокиче? Възможно е, но в теб има много повече. Снежен пламък. Да, така е по-добре. Деликатна и недокосната като снега, изгаряща от вътрешен огън, който само аз мога да запаля. Да. Снежен пламък. С духа и решителността на кокиче и страстта и многоликата красота на пламък. — Той се устреми към устните й. — Моето изключително снежно пламъче.

— Пиърс. — Дафни се притисна към него, а по тялото й пробягваха непознати огнени тръпки.

— Сама каза, че съм като огън — произнесе едва чуто той, долепил устните си до нейните.

Този път той прекъсна целувката, като се опитваше да се овладее.

— Нещо лошо ли направих? — прошепна младата жена.

— Ни най-малко. Едвам се сдържам да не те поваля на тревата и да те даря с любовта си.

Лицето на Дафни пламна.

— Подобна перспектива тревожи ли те?

Тя вирна брадичката, разширила невярващо очи.

— Каква перспектива да ме тревожи?

— Перспективата да те любя.

— Редно ли е да ми задаваш подобни въпроси?

— Не — усмихна се дяволито Пиърс. — Но въпреки това, бих искал да получа отговор.

Сега пък беше неин ред да присвие устни.

— Добре тогава. Не, перспективата да ме любиш не ме тревожи. Всъщност, макар да не знам какво точно включва това, тя ми се струва страшно привлекателна.

В очите на младия мъж просветна нещо нежно и дълбоко.

— На мен също, красиво мое снежно пламъче. На мен също.

Откъм къщата до ушите им достигнаха сподавени смехове и звуците на новия валс, подхванат от струнния оркестър.

— Внезапно ми дойде наум, — отбеляза Пиърс, без да отделя ръце от талията на любимата си, — че все още не съм изиграл първия си валс като херцог.

— О — разтърси объркано глава тя. — Май си прав.

— Не би ми било приятно да пропилявам напразно уменията си, които придобих с толкова усилия щом се превърнах в преуспяващ бизнесмен. Не си ли съгласна?

— Съгласна съм.

Той притисна устни към челото й.

— Тогава би ли ми разрешила тази чест?

— Пиърс, не мога да се върна в балната зала. Баща ми ми нареди…

— Кой говори за балната зала? — Младият мъж я пусна и отстъпи крачка назад, за да изпълни официален поклон. — Предпочитам да изтанцувам първия си танц насаме с теб под лунната светлина, заобиколени от цветята в градината и техния аромат, докато те чувствам в обятията си. — Той протегна ръка към нея. — Ще ми позволите ли един танц, миледи?

С лудо биещо сърце Дафни направи реверанс.

— С най-голямо удоволствие, Ваше Височество — постави пръстите си върху неговите тя.

Дали беше танцувала някога досега?

Доколкото си спомняше — не.

Естествено, че бе изпълнявала движенията. Но нищо не можеше да се сравни с истинското чудо да се носи из градината, без да е заобиколена от тълпа и ослепителни светлини, само от свобода и удоволствие… и Пиърс.

— Щастлива ли си, Дафни? — попита той, като я завъртя с лице към себе си.

Тя кимна безмълвно.

— Великолепен танцьор сте, Ваше Височество — успя най-после да произнесе тя, като се молеше Пиърс да разбере значимостта на това, което не можеше да обясни с думи.

И той го разбра.

— А вие сте очарователна партньорка, миледи. — Той се спря и притисна дланта й към устните си.

— Иска ми се да можехме да останем тук цяла нощ. — Думите сякаш излязоха сами от устата й.

— Аз също. Но не искам маркизът да открие, че не си легнала. Тогава той ще бъде принуден да се нахвърли отгоре ти, а аз — да го убия.

— Пиърс.

— Върви, любов моя. Преди да съм забравил, че вече съм джентълмен. — Гласът му прозвуча подигравателно.

— Нали ще се оправиш?

— Аз ли? Ти си тази, която са били.

— Има различни видове рани — отвърна тихо Дафни. — Едни са повърхностни. А други — не.

— Така е. — Младият мъж не се престори, че не разбира. — Отговарям на въпроса ти — да, ще се оправя. Винаги съм се оправял.

Тя се надигна на пръсти и го целуна.

— Ще се моля за теб.