Последният херцог

ЕПИЛОГ

— Наследникът ти е любознателен като баща си — обяви Дафни, като се облегна на стената в детската стая и посочи към сина им. — Дори на шестседмична възраст.

Чернокосото момченце — наречено Ашфорд Торнтън в чест на двамата родители на баща си — беше невероятна смесица от чертите на Дафни и Пиърс, от когото бе взело тъмните коси и кожа, а от майка си — пъстрите очи, които точно в този момент бе отворило широко и се бе загледало съсредоточено в слънчевия лъч, танцуващ по стената.

— Почти не е мигнал цял следобед, за да не изпусне нещо — поклати смаяна глава младата жена. — Нито един звук или движение не могат да му убягнат.

— Той очевидно не е лишен от хитрост — усмихна се доволно съпругът й. — И инстинкт. Трябва да се погрижим само за ловкостта му. — И той прегърна през кръста Дафни. — На дъщеря ни също не й липсват тези качества. — Той погледна гордо към гукащата обитателка на второто креватче със златистомеден цвят на косите. — Джулиет не отстъпва по интелигентност на своя брат-близнак. Тя е сияйна и скъпоценна, каквато и би трябвало да бъде. В крайна сметка, — очите на младия мъж просветнаха при спомена за причината, поради която бяха кръстили дъщеря си Джулиет, — както и двамата знаем добре, името й бе вдъхновено не само от твоята кукла. Тя всъщност се нарича Джуълйет.

— Поради което ти загуби връзката си с бижутата — отбеляза сухо младата жена. — Защото когато става дума за Джулиет, тя е тази, която е откраднала от теб. Сърцето ти определено е пленено от нея.

— Само част от него — погали любимата си по бузата Пиърс. — Друга част принадлежи на Ашфорд. А всичко останало, и то не само сърцето — целуна я нежно по устните той, — принадлежи изключително и изцяло на несравнимата майка на близнаците. — И той придърпа Дафни по-близо до себе си и задълбочи целувката, докато не усети пламенния й отговор. — Толкова ми липсваш, че ще се побъркам. Боже, колко време мина вече?

Младата жена се засмя тихичко, без да се отделя от устните му.

— Търпение, скъпи. Майсторлъкът е в точната преценка на подходящия момент. — И тя отдръпна назад глава, за да се вгледа в лицето му. — Кажи ми истината? Не беше ли поне малко обезпокоен, когато на бял свят се появи Джулиет?

— Бях ужасен — стисна челюсти Пиърс. — Беше така изтощена, когато акушерката ме издърпа навън. — Той потрепера. — Да те гледам как се мъчиш и да не мога да сторя нищо, за да ти помогна…

— Достатъчно — притисна пръсти към устните му тя. — Сега съм в пълна форма. А и нямах това предвид. Просто се питах дали не си бил разочарован, когато си помислил, че първото ти — единственото ти — дете е момиче, а не момче.

Младият мъж премигна учудено.

— Разочарован? Нито за секунда. Вече съм ти казвал, Снежно пламъче, да угаждам на дъщеря си за мен бе не по-малка мечта, отколкото да имам син. — Той прокара пръсти в косите й. — Все пак не мога да не призная, че бях поласкан от факта, че съм създал едновременно и син, и дъщеря. И в този случай ти се оказа абсолютно права — погледна я дяволито той. — Свършил съм забележителна работа, нали?

— Ти ли?

— Добре, ние. Двамата създадохме две изключителни деца.

— Обявени за такива от безстрастния им баща. — Дафни се освободи от прегръдката му и скръсти ръце. — И така, какви са днешните подаръци за децата?

— Какво те кара да мислиш, че съм им купил подаръци?

— Защото им купи и вчера, и онзи ден, и по-онзи ден, и миналата седмица…

— Добре, добре, ти спечели — изсмя се младият мъж, без да се смути ни най-малко от смъмрянето на съпругата си. — Добре де, малко ги глезя. Но това в крайна сметка си е мое право. Две от тези красиви деца са наши, а третото е на Сара и Джеймс. Кой друг би ги поглезил малко, ако не аз?

— Въпросът ти е супер. Я да видим сега — потупа се замислено по брадичката Дафни. — Готвачката практически живее в детската стая, когато не се кара с мисис Гейтс за това чий ред е да храни бебетата. Лангли вече снове непрекъснато между двата си поста — входната врата и детската. После идва редът на Лили и Бедрик, да не говорим за мама и викария, които са погълнати единствено от сватбените си планове и посещенията в детската. Да продължавам ли?

— Да, доста хора се състезават за вниманието на нашите деца, нали? — съгласи се с готовност Пиърс. След това се замисли за момент. — Всъщност, беше малко трудно да донеса в имението подаръка за Ашфорд. Ще трябва да почака малко, преди да го види.

— Страхувам се да попитам. Какъв е този подарък?

— Една великолепна кобилка, която ми привлече окото още преди две седмици. Ще свърши прекрасна работа за нашия син.

— Пиърс? Кон!? Че той е още бебе!

— Както и кобилката. Не след дълго и двамата ще са готови един за друг.

— Боже — завъртя очи младата жена.

— Затова пък подаръците за момичетата се пренасят лесно. И са много специални. Почакай ме тук. — И той се измъкна навън със загадъчен вид.

Останала сама в детската стая, Дафни погали покритите с мъх главици на децата, като благодареше на Бога за любовта, на която ги бе благословил да се радват. Спря край третото легълце, където спеше Алисън. Тя се бе родила само две седмици преди близнаците и бе споила още по-силно и без това здравата връзка между своите родители като ги бе превърнала в семейство, нещо, за което Сара винаги се бе молила да има.

— Дафни? — Сара надникна през вратата и погледът й се примеси с тревога, когато видя къде бе застанала приятелката й. — Има ли някакъв проблем с Алисън?

— Не — успокои я младата жена. — Всъщност дъщеря ти е единствената в тази стая, която прояви готовност да сътрудничи. Моите двама палавници очевидно не мислят да заспиват.

Сара се засмя на глас. Самотната и нещастна млада жена бе изчезнала завинаги.

— Къде е Пиърс? Той обикновено рядко се отделя от близнаците. Да не би да е отишъл да нагледа новото училище? — вдигна шеговито вежди тя. — Мис Редмънд трябва да е съсипана от продължителната им раздяла.

— Сигурна съм, че е съсипана от този факт — подхвана шегата Дафни. — За нещастие мис Редмънд ще трябва да свикне да вижда по-рядко мъжа ми, особено сега, след като строежът е привършен. В крайна сметка нейните прелести, колкото и големи да са, не могат да се конкурират с тези три бебета тук — въздъхна търпеливо тя. — Не, Пиърс отиде да донесе днешните си покупки. Трябва да се върне всеки момент.

В същия миг вратата на детската се отвори и после се затвори с ритник.

— О, Сара, добре е, че ти също си тук. — Пиърс все още криеше ръце зад гърба си. — Донесъл съм подаръци за нашите дъщери, но те включват също така и вас двете с Дафни. — Забелязал озадаченото им изражение, той обясни развълнувано. — Измина повече от десетилетие от срещата ви в приюта — две толкова различни и същевременно толкова еднакви момиченца. Тогава и двете не сте и предполагали, че един ден ще прекрачите света, който ви разделя, за да станете приятелки. Благодарение на вашата смелост, нашите дъщери започват живота си като равни, без предразсъдъците и ограниченията от миналото. А сега, за да отбележим това начало… — Младият мъж извади ръцете си иззад гърба и ги протегна напред. — Във всяка от тях държеше по една кукла, и двете съвсем еднакви, със златни коси, огромни сини очи и ярко розови атлазени рокли. — За Алисън и Джулиет — обяви той и подаде куклите на майките на момиченцата. — За двете прекрасни жени, които ги дариха с живот.

— Жестът ти да ни подариш тези кукли беше наистина много красив — каза същата вечер Дафни, когато вече бяха в спалнята си.

Тя разкопча роклята си, отметна коси и погледна крадешком към съпруга си, който се настани да чете „Таймс“ — вечерният му ритуал, откакто раждането на близнаците го бе обрекло на принудително ергенство. Младата жена се опита да прикрие както усмивката, така и възбудата си.

— Изключително героично. Благодаря ти.

— Няма защо — смръщи вежди Пиърс, като умишлено разтвори вестника, за да прикрие от погледа си Дафни и нощницата, която разкриваше прекалено голяма част от прелестите на собственичката си. — Кажи ми, когато си в леглото. Трудно ми е да те гледам разсъблечена и да не мога да те имам.

— Добре тогава. — Младата жена безгрижно се шмугна в леглото и изгаси лампата. — Легнах си.

— Досетих се.

— В стаята е тъмно като в рог, Пиърс. Не би могъл да четеш.

— Това е без значение. — Пауза. — Защо, по дяволите, си облякла тази прозрачна нощница?

Дафни се надигна на лакът.

— Защото дойде краят на безконечното ни чакане.

— Какво каза? — скокна на крака Пиърс.

— Ела в леглото и ще ти покажа.

Той вече се беше възбудил.

— Не е ли рано? — Но още докато питаше, той захвърли халата си и прекоси стаята.

— Не. Вече мина повече от месец и съм напълно здрава. — И тя се протегна и обгърна с ръце врата му.

— Боже, колко ми липсваше, Снежно пламъче — зарови устни той в ухаещата трапчинка на шията й.

— И ти — на мен. — Дафни потръпна и се отдаде на магията, която оказваше винаги върху й нейният съпруг. — Да видим дали инстинктите ти са така добри както преди — прошепна тя.

Усети вибрациите в гръдния му кош, предизвикани от смеха.

— Много добре, Снежно пламъче. — Пиърс повдигна глава и покри устата и тялото й със своите. — Обещавам да прекарам цялата нощ в тяхното усъвършенстване, ако кажеш, че е необходимо.

Два-три прекрасни часа по-късно Пиърс прегърна своята спяща съпруга, като намести и двамата под разбърканите завивки. Беше силно изтощен, но прекалено доволен, за да заспи, преливащ от щастие, каквото не бе предполагал, че съществува. Сърцето и душата му бяха спокойни, а тялото — задоволено след нощта, прекарана в обятията на Дафни. Вече беше и баща и скъпите му деца спяха в креватчетата си няколко врати по-нататък по коридора.

Най-после Пиърс Торнтън имаше дом.

Той вдигна очи и благодари безмълвно на небесата, като се закле никога повече да не се съмнява в нещо, което, вече се бе убедил, съществуваше наистина.

Молитвите действително можеха да бъдат изпълнени.

Младият мъж се намести по-удобно и погледът му падна върху броя на „Таймс“. Беше го захвърлил в мига, в който Дафни му бе предложила да го дари с рая, затворен за него от шест седмици. Тъй като все още не му се спеше, той вдигна вестника и го насочи така, че да се осветява от лунната светлина.

Вниманието му бе привлечено от една статия на първата страница.

„Вчера лорд Уибърлинг се върна от тримесечното си пътуване из Индия и донесе, по неговите думи, двата най-големи и най-прекрасни диаманта, попадали някога на английска земя.“

— „И двата камъка нямат никакви дефекти или драскотини“ — прочете на глас младата жена иззад гърба на съпруга си. — Невероятно.

Пиърс изви глава.

— Мислех, че си заспала.

— Аз пък мислех, че вестникът не те интересува.

— Не ме интересуваше. Но сега, след като те изтощих, вече имам интерес.

— Ммм, разбирам. — Дафни се изправи, както беше чисто гола и се мушна в пеньоара си. — Лорд Уибърлинг. Познаваш ли го?

— Не. А ти?

— О, да. Той беше приятел на баща ми. По-точно, един от най-добрите му информатори. Всеки път, когато посещавах викария, лорд Уибърлинг успяваше да ме зърне и с огромно удоволствие съобщаваше на баща ми за моето непослушание.

— Така ли е правил? — наклони глава младият мъж, като наблюдаваше своята съпруга изпод полуспуснатите си клепачи.

— И двата диаманта били големи и без дефекти, това специално се подчертава в статията, нали? — попита тя, като се потупваше по брадичката.

— Да.

— Чудя се колко ли струват?

— Кой знае? Може би десетина хиляди лири.

Изражението на Дафни бе олицетворение не невинността.

— Представяш ли си само колко деца биха могли да нахранят.

— Безброй.

— Колко жалко — въздъхна младата жена. — Лорд Уибърлинг е алчен и безчувствен човек. Той най-вероятно ще пръсне парите си в казиното или ще поръча да направят с диамантите пръстени на коравосърдечната си съпруга.

— Страхувам се, че си права — отвърна любимият й, а очите му започнаха да святкат.

Дафни се приближи до скрина и отвори чекмеджето, където стояха вратовръзките на съпруга й. Тя започна да рови из десния му заден край и след малко извади бляскавия сапфир, който бяха скрили там.

— Мислиш ли, че диамантите са по-големи от него? — попита тя, като оглеждаше скъпоценния камък.

— Определено. Няколко пъти по-големи, ако хвалбите на Уибърлинг са поне наполовина верни.

— Може би ще е по-добре да се уверим сами в това, да ги огледаме отблизо.

— Великолепна идея. Пиърс скочи от леглото и се приближи до любимата си. — Знаеш ли, току-що се сетих, че все още не съм използвал красивата черна пелерина, която ми подари за Коледа.

— Вярно. А аз все още не съм привикнала съпруга си да гледа майката на своите деца украсена с маска.

— Само този път — прошепна младият мъж.

— Само този — съгласи се Дафни, олицетворение на искреността.

Погледите им се срещнаха.

И Бандитът на тенекиената чаша се усмихна.