Последният херцог

6

Момчето скочи на крака в мига, в който каретата зави по алеята. Изтупа униформата си от насъбралата си по време на едночасовото чакане прах. Смръщил озадачено чело, Пиърс слезе от файтона и заизкачва няколкото стъпала, водещи към дома му.

— Мистър Торнтън? — осведоми се момъкът.

— Да. С какво мога да ви бъда полезен?

— Поръчано ми е да ви предам това, сър. — И той пъргаво подаде някакъв запечатан плик. — И да чакам — допълни младежът.

— Разбирам. — Пиърс огледа голия плик. Пъхна го в джоба си, извади ключ и отвори входната врата. — Влезте.

Момчето се раздвижи смутено и се завъртя колебливо из вестибюла, докато домакинът му влезе в дневната, за да си налее нещо за пиене.

— Мисля, че е нещо спешно, сър — обади се най-после то. — Така поне ми казаха.

— Наистина ли? — показа се от дневната Пиърс, като отпиваше от брендито си. — И кой ви го каза?

— Мистър Холингсби. Джентълменът, който ме изпрати.

— Холингсби ли? — повдигна изненадано едната си вежда младият мъж. Джордж Холингсби бе добре известен и преуспяващ адвокат, който се занимаваше с правните дела на представителите на висшето общество. Да не би Трагмор да имаше пръст в тази работа?

Измъчван от любопитство, Пиърс остави чашата си и извади посланието.

— Казвате, че мистър Холингсби пожелал да изчакате, докато прочета това тук, така ли?

— Да, мистър Торнтън, точно така.

— Много добре. Пробудихте интереса ми. — И младият мъж разчупи печата и измъкна от плика листа със съобщението.

„Мистър Торнтън, — зачете той. — Искрено ви моля да ме посетите в Лондонската ми кантора колкото се може по-скоро. Вярвайте ми, ако въпросът не бе изключително спешен, нямаше да злоупотребявам с времето ви. Ако обичате съобщете на пратеника кога мога да ви очаквам. Сърдечни поздрави, Джордж Холингсби“

След като прочете два пъти написаното, Пиърс спокойно сгъна листа.

— Колко дълго ме чакахте да се върна вкъщи?

— Около един час, сър.

Младият мъж кимна, извади банкнота от една лира и я подаде на момчето.

— Благодаря ви за експедитивността и търпението. Предайте на мистър Холингсби, че ще го посетя утре рано сутринта.

— О, да, сър — засия момъкът. — Благодаря, сър. Ще му кажа веднага, сър. — След като се поклони няколко пъти, той буквално излетя от къщата, сякаш се страхуваше, че домакинът му може да се осъзнае и да си поиска обратно скандално голямата сума.

Пиърс се засмя беззвучно, върна се в дневната, отпусна се на дивана и напъха посланието обратно в джоба си. Денят му можеше да се нарече всичко друго, но не и скучен. Първо — грозната му среща с Трагмор, после — забележителните мигове с Дафни, а сега пък това интригуващо съобщение от Холингсби.

Отново се запита дали адвокатът действаше като посредник на Трагмор и дали спешната среща, за която настояваше, имаше нещо общо със заплахите на маркиза. Ако Холингсби възнамеряваше да го шантажира с миналото му от приюта, щеше да бъде много разочарован от реакцията, която щеше да получи в отговор. А той самият, размишляваше Пиърс, щеше да се разкарва напразно.

Утрешният ден щеше да покаже.

Младият мъж затвори очи. Тревогите му се изпариха в миг и бяха заместени незабавно от далеч по-приятна тема: Дафни.

Устните му се разтегнаха от доволна усмивка, когато си припомни отново срещата им в гората. Днес бяха достигнали нова степен на близост и във физическо, и в емоционално отношение. Единодушно бяха приели взаимното си привличане като реална сила, която не можеше да бъде обезсилена нито с отричане, нито чрез бягство. Инстинктът му казваше, че подобно на него, Дафни също не бе свикнала да разголва сърцето си, но въпреки това го бе разтворила за него, бе споделила с него своите мисли и чувства, както и интимни моменти, които, бе сигурен в това, не би споделила с друг.

А какво щеше да каже за себе си?

Бе се обвързал още повече, бе задълбочил отношенията им — нещо, което само до преди два дни не бе предполагал, че би могъл да стори.

Тя се чувстваше толкова добре и естествено в обятията му, сякаш бе създадена специално за него. Като току-що разпукал се цвят Дафни се бе разтворила при докосването му, стремейки се доверчиво към светлината и топлината, които й предлагаше той.

Проклет да бъде, ако й причини мъка.

Пиърс стовари юмрука си във възглавницата до него. Къде водеше всичко това? Къде можеше да води?

И, най-плашещото за него, къде искаше да води?

Ако беше само до леглото, нямаше да изпитва това силно безпокойство. Сладострастието можеше да бъде — и щеше да бъде — смекчено. Непреодолимото му желание да приюти Дафни беше много по-мощно от копнежа му да я притежава. И би я защитавал от всекиго, дори от самия себе си.

Искаше не само тялото й, а много повече и осъзнаваше това прекрасно. Искаше рядката скъпоценност, която представляваше тази жена, красотата, която тя потискаше, огъня, който сдържаше, състраданието, което задушаваше.

Авантюристичният дух, който, бе сигурен в това, той можеше да пробуди.

Той беше в нея. Бе видял искрици от него. Бандитът на тенекиената чаша също ги бе забелязал.

Истински проблем поставяше пред него и неговата двойственост. Нямаше съмнение, че Дафни бе увлечена по своя герой — тайнствения защитник на бедните. Но след днешния ден Пиърс не се съмняваше, че е очарована също така и от Пиърс Торнтън.

Проклетият бандит нямаше никакъв шанс.

Джордж Холингсби се изправи при влизането на Пиърс и даде знак на секретаря си да затвори вратата и да ги остави.

— Мистър Торнтън — протегна ръка той. — Благодаря ви, че дойдохте до Лондон толкова бързо.

Младият мъж се здрависа внимателно с домакина си.

— От писмото ви разбрах, че става дума за нещо изключително спешно. И доста тайнствено, бих казал.

— Извинявам се за това. След миг ще разберете, защото въпросът е едновременно неотложен и донякъде деликатен. Моля ви, настанете се удобно. Желаете ли да пийнете или хапнете нещо?

— Не, благодаря — отпусна се в един стол Пиърс. — Само обяснението.

— Добре. — Холингсби намести очилата си и се загледа в документа върху бюрото си. — Името Франсис Ашфорд говори ли ви нещо?

— Ашфорд ли? — повтори мрачно младият мъж, обхванат моментално от неприятни спомени.

— Може би ще ви помогна, като ви кажа и титлата му — обясни адвокатът, приел мълчанието на своя посетител като неосведоменост. — Херцог Маркам.

— Да, чувал съм за него.

Кръвта на младия мъж се вледени. Дали бил чувал за него? Маркам бе неизвестното в загадката, онази страна от посещенията на Трагмор в приюта, чието присъствие там Пиърс никога не бе успял да си обясни.

Маркам бе придружавал почти винаги Трагмор и бе присъствал на тайните срещи с Баринг, които малкото момче бе продължило да наблюдава. Вместо да участва в незаконната подялба на средствата, отпуснати за приюта, херцогът обикновено мълчеше и се държеше резервирано, като че не се интересуваше изобщо от парите, които му осигуряваше Трагмор. А когато маркизът изпаднеше в ярост и започваше да крещи, изразявайки омразата си към децата, Маркам се отделяше от него и започваше да се разхожда безцелно из градината или сградата и да оглежда обитателите им с тъмните си замислени очи.

Какво търсеше? Защо ходеше там?

Пиърс се бе измъчвал с тези въпроси в продължение на години, не само по време на престоя си в приюта, а и дълго след като бе оставил зад себе си омразните му стени. Десетина години по-рано, когато замисли унищожаването на Трагмор, той бе направил някои дискретни проучвания във връзка с личния живот на Маркам. Така и не научи нищо, което би могло да обясни посещенията му в приюта. Междувременно съпругата му бе починала, а след това бе загубил и единственото си дете, любимия си син, хвърлен от коня си по време на езда. След това нещастие старият херцог бе заживял в пълно усамотение. При тези обстоятелства отмъщението изведнъж се бе сторило на Пиърс прекалено жестоко, особено при положение, че Маркам бе само пасивен съдружник на Трагмор. Омразата му бе съсредоточена върху маркиза и възнамеряваше да унищожи него.

Нерешените въпроси обаче упорито не му даваха мира.

— Мистър Торнтън?

Пиърс премигна, връщайки се към настоящето и срещна питащия поглед на Холингсби.

— Хм?

— Добре ли сте? Лицето ви придоби зеленикав цвят.

— Чувствам се прекрасно — стисна челюсти младият мъж. — Та какво казвахте за херцог Маркам?

— Бедният предаде Богу дух преди няколко дни. Никой не беше уведомен, тъй като, честно казано, той нямаше нито приятели, нито живи роднини. Всъщност през последните десет-единадесет години херцогът дори не излизаше от имението си.

— Съжалявам да го чуя. Но какво общо има всичко това с мен?

Адвокатът се размърда неспокойно.

— Повече, отколкото бихте могли да предполагате. — Спря да говори, за да се изкашля. — Всеки път, когато си помисля това, то ми действа като удар.

— В такъв случай ви моля просто да ми кажете за какво става дума.

— Добре. — Холингсби стисна ръба на бюрото си. — От два дни вие сте херцог Маркам.

Отговорът бе тежко мълчание.

— Това някаква шега ли е? — успя да произнесе най-после Пиърс. — Защото мен тя определено не ме развеселява.

— Уверявам ви, мистър Торнт… ъ-ъ, Ваше Височество, това не е шега. Ако ми разрешите да…

— Нищо няма да ви разреша — скокна на крака младият мъж и се запъти към изхода. — Очевидно сте получили някаква напълно погрешна информация. Дори не познавах херцог Марк…

— Познавахте ли Кара Торнтън? — попита тихо адвокатът.

Пиърс се спря рязко. Обърна се и изгледа мъжа пред себе си с гневно присвитите си очи.

— Дано да имате достатъчно уважителна причина да произнасяте името на майка ми. Тя е мъртва. Ако са ви платили, за да очерняте името й…

— Жестокостта не е силната ми страна, сър. Нито пък имам такава нужда от пари, че да се компрометирам. Уверявам ви, никой не ми е плащал, за да оплювам починалата ви майка. Точно обратното. Така, а сега ще седнете ли, за да ме изслушате докрай?

Пиърс прекоси стаята като дебнещ плячката си тигър и седна, изпънал гръбнак като струна, на ръба на стола.

— Благодаря ви — рече Холингсби, който седна на свой ред и насочи вниманието си към листите, които държеше. — Тук имам писмо и нотариално заверена промяна към завещанието на херцог Маркам. Преди няколко месеца той ме призова в имението си и ме помоли да оформя документите. Според мен възнамеряваше да повика и вас, за да ви уведоми лично за съдържанието им. За нещастие се разболя веднага след узаконяването на въпросните документи и така и не се изправи на крака. В резултат на това вие чувате тази информация днес за първи път.

— Каква информация?

— Че херцог Маркам е вашият баща.

„Баща“.

Думата го прегази като лавина. Усети шокиращите й удари като физически.

— Писмото е написано лично от херцога — продължи да говори адвокатът. — За това свидетелствам аз. Разбира се, можете да го прочетете сам, както и промяната в завещанието, след като ви обясня всичко. Първо бих искал да изясня произхода ви, като се позова на моменти от писмото на херцога. — Тъй като не получи отговор, Холингсби вдигна поглед и видя здраво стиснатите челюсти на Пиърс. — Добре ли сте, сър?

— Продължавайте — нареди през стиснатите си зъби младият мъж.

Адвокатът кимна и плъзна поглед по първата страница, която държеше.

— Херцогът се запознал с майка ви преди около трийсет и две години в някаква лондонска кръчма. Това бил доста мрачен период от живота му. Бил се отчуждил от херцогинята, огорчен от факта, че не можела да го дари с деца. Майка ви, тогава млада и красива, работела като сервитьорка в кръчмата и била пълна с живот, надежди и страст. Маркам се влюбил от пръв поглед в нея.

През следващите шест месеца той посещавал колкото можел по-често кръчмата и Кара, без да се интересува от протоколи и евентуални последствия, следвайки единствено сърцето си.

— Но последствията не закъснели — прекъсна го Пиърс. Отвратителните части на пъзела бяха започнали да се наместват. — Надул корема на майка ми със своето дете, а после я изоставил и се завърнал при полагащите му се по закон титла, позиция и съпруга.

Холингсби кимна, без да откъсне поглед от писмото.

— Маркам признава, че е проявил слабост. Колкото и да обичал Кара, той не могъл да пожертва всичко друго и да се изложи на подобен скандал и отлъчване от обществото. Затова се отвърнал от нея и от още нероденото им дете. Но, колкото и да се опитвал, не можел да ги забрави, нито пък съвестта му давала мира. След месеци на вътрешна борба, отишъл да намери Кара, но открил, че била загубила работата си и изчезнала неизвестно къде. Паникьосан, започнал да я издирва. След време я открил, заедно със сина, който му била родила, в „Дома на вечната надежда“ в Лестър. Възнамерявал, въпреки всичко, да си ги вземе. Точно тогава херцогинята обявила, че е бременна. Не е нужно да казвам, че това променило всичко.

— Не е нужно да го казвате — отвърна хапливо Пиърс, с горящо от жлъч гърло.

— Маркам нямал друг избор, освен да изпълни задълженията си към своята съпруга и нероден наследник. Това обаче не му попречило да се тревожи за съдбата на Кара и техния син. Изпращал пари при всяка възможност — анонимно, естествено — и се молел те да достигнат до тях.

— Но не достигнаха.

Холингсби потрепна от омразата в гласа на младия мъж.

— А след това научил за смъртта на Кара. Тогава разбрал, че е трябвало да направи нещо повече.

— Нещо повече от какво? От това да я остави да се погуби и да умре в приют ли? Нещо повече от това да обрече сина си на подобен ад?

— Започнал да посещава лично приюта — отвърна адвокатът. — В писмото не се казва какви обяснения е давал на директора, но очевидно никой не е знаел истинската причина за визитите му там.

— А те какви били?

— Да наглежда сина си — сина на Кара — повдигна очи Холингсби и пребледня под ледения поглед на Пиърс. — Вас.

— Колко трогателно. — Младият мъж се изправи рязко и се обърна с гръб към адвоката. — И след като ме видял, развълнувал ли се е дълбоко? Направил ли е някакъв опит да ме освободи от затвора, в който живеех?

— Не можел. В противен случай…

— В противен случай всички щели да научат, че е създал копеле — доуточни с брутална акуратност Пиърс. — А това сигурно щяло да ядоса неговата херцогиня и да изложи на риск позициите на законния му наследник. Така ли е, Холингсби? Нали това щеше да кажеш?

— Да. Точно това щях да кажа.

Младият мъж се завъртя бавно на пети, като стискаше конвулсивно челюсти.

— Ако синът на херцога не беше загинал при онзи инцидент, сега нямаше да провеждаме този разговор, нали?

— Не, мисля, че пак щяхме да го проведем. Маркам ми бе дал да разбера, че дори и да не бяхте единственият му наследник, пак бе твърдо решен да ви даде възможност да научите истинския си произход.

— Какъв прекрасен човек. Чувствам се наистина безкрайно по-добре сега, след като знам, че във вените ми тече неговата кръв. — Пиърс преглътна с усилие. — За какво още сте длъжен да ме уведомите, преди да изляза оттук и да забравя за този разговор?

— Сър — придвижи се към предната част на бюрото си Холингсби, стиснал документите в ръце. — Разбирам, че сте шокиран, разбирам и гнева ви. Но мисля, че не разбирате какво се опитвам да ви кажа. Вие сте единственото живо дете на херцога. Ако не бяхте вие, името Ашфолд щеше да изчезне със смъртта на баща ви. Наложително е да приемете титлата му.

— Наложително ли? Не мисля така. Не, Холингсби, отказвам се от тази чест.

Адвокатът зяпна от изумление.

— Имате ли представа от какво се отказвате? Или какви са размерите на имението, което ви предстои да наследите? Колко големи са богатствата на покойния херцог, земите му, влиянието му?

— Не ми пука.

— Но Негово Височество желаеше…

— Негово Височество желаел? — избухна Пиърс, като се насочи към объркания адвокат. — Негово Височество желаел, така ли? А какво ще кажете за желанията на майка ми? А за моите желания? Той ни обрече да гнием в един гнусен, пълен с всякакви болести приют, без много-много да се замисля. А сега, след като майка ми отдавна лежи студена в гроба си, той иска да ме приеме в своя бленуван свят, а? И да ме признае за свой син? Сега, след като той също вече е мъртъв и скандалът, който ще последва, няма да може да му навреди? Сега вече аз мога да се покажа и гордо да поема ролята на поредния херцог Маркам… защото той го желаел? — С пламнал поглед младият мъж събори един стол по пътя си и се насочи към вратата. — Моето желание пък е проклетият мерзавец да гори в пъкъла. А ако има някаква справедливост, той трябва вече да гори. Приятен ден, Холингсби.

— Имам да ви казвам още — рече тихо адвокатът.

Пиърс се обърна.

— Намерете си друга жертва.

— Моля ви, мистър Торнтън. Трябва да ви уведомя за условията и уговорките.

От гърдите на младия мъж се изтръгна остър смях.

— Условия и уговорки ли? Не си губете времето. Отказвам се от титлата.

— Моля ви, сър. Умолявам ви. Моето задължение е да изложа особеностите на поправката в завещанието. А какво ще решите да правите с него, това си е ваша работа.

Пиърс си пое дъх, поразен от правдивостта на молбата му. Адвокатът нямаше вина за безсърдечното поведение на херцога.

— Добре, Холингсби. Да чуем заключението на този кошмар.

— Благодаря. — Холингсби обърна страницата и сложи отново очилата на носа си. — Завещанието е следното: за да можете да получите новата си титла и да жънете плодовете и привилегиите, произтичащи от нея, трябва да изпълните две условия. Първо, трябва да приемете не само титлата херцог Маркам, а и всички свързани с нея задължения в продължение на минимум две години. Това означава да живеете в Маркам, да се грижите за имението и прислугата, да контролирате бизнеса…

— Изяснихте се добре. А другото условие?

— Второ, трябва да се ожените и да осигурите законен наследник за херцогската титла.

— Законен наследник. С други думи, не копеле като мен — уточни с горчивина Пиърс.

— Правилно.

— Кажете ми, Холингсби, ами ако моята херцогиня се окаже също така негостоприемен съд за детето ми, както е станало и със съпругата на Маркам? Колко години казахте че й трябвали, докато зачене? Ами ако моята съпруга се окаже напълно безплодна? Или пък, да пази Господ, роди дъщеря вместо син? За това помислили ли сте? — попита подигравателно младият мъж. — Ами ако аз самият съм неспособен да създам дете? Това също се случва, както знаете. Тогава какво? Оказва се, че всички условия на Маркам са били за нищо.

— Херцогът е предвидил и това. По време на последното ми посещение в Маркам той ми даде запечатан плик с инструкцията, за да го заключа в касата в кантората си и да го извадя оттам точно две години след деня, в който приемете полагащата ви се по право позиция като негов наследник. Тогава, ако се получи някоя от ситуациите, за които току-що споменахте, трябва да ви повикам и да ви запозная със съдържанието на писмото, стига разбира се, междувременно да сте изпълнил останалите условия на херцога.

— А ако през този двугодишен период създам нужния наследник?

— Тогава условията, обявени тук, ще бъдат анулирани и ще ви предам плика затворен, за да правите с него каквото пожелаете.

— Кучият син е помислил за всичко, нали?

Адвокатът облиза устните си.

— Да довършим уговорките около завещанието — настоя той. — През двегодишния изпитателен срок ще разполагате с ежеседмична издръжка от десет хиляди лири.

— Десет хиляди лири? — Едната му вежда се повдигна. — Каква щедрост.

— И накрая — щом изтекат двете години и при положение че сте изпълнил и двете условия, можете да се върнете към стария си начин на живот или да продължите новия. Във всеки случай ще имате пълен достъп в рамките на разумното до влоговете, движимото и недвижимото имущество на Маркам и т.н. до края на живота си, а синът ви ще стане следващия херцог Маркам.

— Щастливец.

— Действително — съгласи се Холингсби, като тактично не обърна внимание на сарказма на младия мъж. — Няма да бъдат пощадени средства…

— На колко възлизат авоарите му? — прекъсна го внезапно Пиърс.

— Моля?

— Искам да знам точно от колко е била лишена майка ми?

Пауза.

— Ако ме питате за пълната стойност на имението на херцога, то е повече от двайсет милиона лири.

— По дяволите — прекара бясно пръсти през косите си младият мъж. — По дяволите, по дяволите. Ако този безгръбначен страхливец не беше вече мъртъв, щях да го убия сам.

— Въпреки това сега, след като чухте всичко, съм сигурен, че променихте първоначалното си решение.

— Не съм променял нищо — отвори с трясък вратата Пиърс. — Скъсай проклетото завещание, Холингсби. Нито искам, нито се нуждая дори от един шилинг от мерзавеца, който ме е създал.

— Помислете за…

— Прекалено е късно. — Пиърс изхвърча навън без да погледне назад. — Закъснял е с цели трийсет години.