Последният херцог

13

Трагмор бе във вихъра на яростта си, когато нахлу в дома си в средата на следобеда, все още ядосан заради непродуктивната си двудневна разходка до Лондон. Писмото на Холингсби го бе накарало да помисли, че застраховката за откраднатите бижута най-после бе излязла, а се оказа, че причината била в това, че адвокатът имал нужда от подписа му на още няколко документа.

Ако не жадуваше да избегне още една среща с Торнтън, щеше веднага да прати Холингсби по дяволите и да си тръгне. При създадената ситуация обаче, той остана и подписа проклетите книжа, без така и да разбере точно за какво служеха, и се задържа в Лондон, като се надяваше, противно на всякакъв здрав разум, че плащането на щетите му щеше да бъде ускорено.

Но нищо не се получи.

— Къде са маркизата и лейди Дафни? — излая той, втренчил поглед в иконома.

— Маркизата ви очакваше едва след още няколко часа, милорд — отговори слугата. — Но мисля, че е в стаите си. Лейди Дафни още не се е върнала в Трагмор.

— Върнала ли? Откъде да се е върнала?

— Не знам, сър. Както казах и на херцога, тя не ми обясни къде отива, нито пък видях кога е излязла. Било е доста рано.

— Херцогът ли? — Вената на слепоочието му запулсира по-учестено.

— Херцог Маркам, милорд. Беше тук призори и пита и за вас, и за лейди Дафни.

— Защо, по дяволите, е искал да се види с дъщеря ми? — Маркизът не изчака да получи отговор. Вече бързаше из вестибюла и се насочи към стълбището. Вземайки стъпалата две по две, той премина като вихрушка по площадката на втория етаж и влетя в стаята на съпругата си.

— Харуик! — скочи Елизабет с ръкоделие в ръка, а на лицето й се изписаха изненада и страх. — Прибрал си се по-рано, отколкото те очаквах.

— Очевидно — затвори вратата след себе си той. — Къде е Дафни?

Маркизата облиза устни с върха на езика си.

— Казах й, че ще се прибереш най-рано надвечер. Сигурна съм, че иначе тя щеше…

— Не те попитах защо не е тук? — прекъсна я той. — Попитах къде е.

Мълчание.

— Пак ли е отишла при онзи окаян викарий?

— Не знам точно къде е — призна Елизабет.

— Така ли? Тогава ще отида в селото и съм сигурен, че ще я открия.

— Той е единственият й приятел, Харуик — погледна го умолително тя. — Какво лошо има в това да прекарва по няколко часа в църквата?

Трагмор мигновено пламна от гняв.

— Излязла е още на зазоряване. Като знам патетично мекото й сърце, досега Чеймбърс несъмнено вече я е убедил да го придружи при някоя от богохулните му обиколки сред бедните. Е, предупреждавах я многократно, даже прекалено много пъти. — Той се завъртя на токовете си. — Този път е последният.

— Харуик, почакай! — сграбчи го за ръката маркизата. — Моля те, недей!

Той я блъсна настрани.

— Махни се от пътя ми!

— За Бога, остави я да бъде такава, каквато си е — рече умолително тя, опитвайки се да запази равновесие. — Дай й възможност да бъде щастлива.

Нещо в тона й го накара да спре. Той се обърна и огледа с присвити очи лицето на жена си.

— Щастлива ли? Какво значи това?

Елизабет разбра веднага, че е направила грешка.

— Само това, че Дафни в продължение на двайсет години е изпълнявала всичко, което си искал. Време е да я оставим да живее собствения си живот.

— Собствения си живот? — Яростта му се смекчи от зародилите се подозрения. — Тя се измъква тайно, за да ходи при онзи слабоумен викарий от дете. Защо тези посещения ще изменят изведнъж живота й? — Харуик се хвърли отгоре й внезапно като светкавица и я стисна за гърлото. — Кажи ми, Елизабет? Какво планират Дафни и викарият?

— Нямах предвид викария — отвърна Елизабет с разширени от ужас очи. — Говорех за… — Тя не довърши изречението си.

— Кого? — Пръстите му я стиснаха още по-силно. — С кого другиго би могла да се вижда Дафни? — Отговорът го осени изведнъж. — Торнтън? — Не му беше нужно друго потвърждение — ускореният пулс на маркизата говореше достатъчно красноречиво. — Торнтън е, нали? Значи затова е питал за Дафни днес сутринта, когато нахлул в дома ми, а?

Елизабет си пое с усилие въздух.

— Херцогът дойде да те търси. Възнамерява да се върне в Трагмор по-късно днес следобед. Помоли ме да те предупредя.

— Така ли? И кого ще посещава, Дафни или мен?

Отново мълчание.

— Защо е искал да види дъщеря ни? — Бузата му потрепна. — Да не би това копеле да е включило и нея в опитите си да ме унищожи? А? — Палецът му се заби в гърлото на Елизабет.

— Харуик, моля те. Задушаваш ме. — Тя го хвана за ръката и опита да се освободи.

Трагмор я блъсна грубо към стената, като наблюдаваше безсърдечно как жена му се строполи на пода.

— Ще стане много по-лошо, ако си я окуражавала да ме мами. — И той се устреми към вратата. — По-добре се моли подозренията ми да се окажат неверни, Елизабет. В противен случай животът ти няма да струва и пукнат грош.

— Къде отиваш? — попита безсилно тя.

Маркизът се обърна — чертите на лицето му бяха обезобразени от гняв.

— Да науча дъщеря ни на урока, който ще помни цял живот.

— Тя е толкова красива, колкото изглеждаше и от витрината на магазина — заяви Дафни, докато показваше куклата с лененоруси коси на викария. — Не си ли съгласен?

— Мисля, че ще направиш малката Прудънс по-щастлива, отколкото някога е предполагала, че може да бъде — отвърна той, докато се движеха към училището.

— Знам какво може да означава една кукла за едно момиченце — прошепна младата жена, изживявайки за кой ли път онзи отдавнашен миг в „Дома на вечната надежда“. Виждаше незабравимия поглед на детето така ясно, като че то стоеше пред нея в момента. — Не можех да понеса Прудънс да бъде лишена от тази радост.

— Разбирам. — Повървяха известно време в мълчание. — Притесних се до смърт за теб, Кокиче — произнесе най-после викарият. — Забави се няколко часа.

— Съжалявам. Очаквах, че ще се върна много по-рано. Но се оказа много по-трудно, отколкото си мислех, да намеря купувач за брошката на мама.

Викарият повдигна изненадано вежди.

— А аз си мислех, че веднага ще я грабнат. На мен тя ми се стори пищна и реших, че всеки бижутер би имал изгода да я вземе.

— Така е. Златарите се изпълваха с ентусиазъм при вида й. За нещастие моралът им беше много по-малко от ентусиазма. Трябваше ми доста време, докато открия техен колега, който беше поне донякъде почтен.

— Разбирам.

— В крайна сметка все пак открих един бижутер, който, по известни само нему причини, реши да не ме ограбва.

Внезапно Чеймбърс си припомни нещо, което Дафни не знаеше.

— Като говорим за ограбване, се сетих. Твоят Бандит снощи изглежда е направил поредния си удар.

Младата жена се спря насред улицата.

— Така ли? Къде? Какво е станало?

— Доколкото разбрах, нападнал имението на граф Елбърт Мансфийлд, откъдето се сдобил с прилично количество бижута, сребро и пари. По някакво съвпадение — усмихна се викарият, — няколко часа по-късно директорът на приюта в Мансфийлд бил така щастлив да открие на бюрото си три хиляди и петстотин лири.

— Никой ли не го е видял?

— Не. С изключение на теб, Кокиче, никой друг не го е виждал.

— В такъв случай той е в безопасност. — Дафни вдигна очи към небето, изпълнена с по-голяма благодарност от когато и да било в живота си. — Слава Богу. — И тя тръгна отново.

— Виждам, че все още си пленена от твоя алтруистичен герой — рече Чеймбърс, като я погледна скришом. — Мислех си, че това ще се промени, като имах предвид чувствата ти към Пиърс Торнтън.

— Едното няма нищо общо с другото. Пиърс е прекрасен, неустоим човек. Бандитът е… — Гласът й секна.

— Да?

— Канех се да кажа, че Бандитът е спасител. Но такъв е и Пиърс по свой начин. Разликата е, че първият спасява много хора, а вторият — само мен.

— И двете роли са много необходими.

Младата жена се усмихна.

— Благодаря. — Загледа се разсеяно в куклата, която призори бе измъкнала предпазливо от гардероба си и донесла в църквата, като галеше розовата й атлазена рокличка. — Трябва да побързаме, господин викарий — сепна се внезапно тя и ускори крачка. — Най-вероятно вече сме изпуснали по-големите деца. Те сигурно вече са се прибрали по домовете си, за да изпълняват задълженията си. Но искам много да заварим поне малките.

Миг по-късно мис Редмънд отвори вратата и на лицето й се изписа изненада.

— Господин викарий, лейди Дафни. Не ви очаквах днес. — Тя погледна набързо назад през рамото си и сбърчи вежди. — Привършихме с ученето за днес. Половината от децата вече си тръгнаха.

— Малките тук ли са още? — попита с надежда младата жена. — Тими? Уилям? Прудънс? Извинявам се, задето идваме толкова късно и без предупреждение, но наистина нямах друга възможност, а толкова исках да ги видя. Няма да стоим повече от пет-шест минути, обещавам.

— Бихте постъпили разумно, ако се съгласите, мис Редмънд — добави авторитетно мистър Чеймбърс. — Лейди Дафни е донесла приказен подарък.

— Подарък ли? — Изучаващият поглед на учителката падна върху куклата в ръцете на младата жена. — Добре тогава — повдигна рамене тя, очевидно без да се впечатли от това, което виждаше. — Влезте.

— Дафни! — Тими буквално литна към вратата с изпълнени с възторг очи. — Виждаш ли, Уилям? Казах ти, чи ши съ върне.

— Разбира се, че се връщам — погали разбърканите коси на Тими тя. — Съмняваше ли се в това?

— Е, казахте, чи ши дойдете пак по-скоро и Уилям помисли, чи може би не сте нъ харесали.

— Извинявам се за закъснението — рече тържествено Дафни, а погледът й се срещна с този на Уилям. — Но вкъщи имаха нужда от мен и не можех да изляза. Освен това изгубих доста време в опити да примамя Ръсет да дойде с мен.

— Доведохте ли го? — прекъсна я Тими и се огледа възбудено наоколо.

— Не, страхувам се, че не — въздъхна младата жена. — Както, сигурна съм, вече си открил покрай твоя гущер, намеренията на животните често се различават от нашите.

— Да — кимна разбиращо Тими. — Хенри ни ще да стои в леглото, което му напрайх, мъкър да сложих много мека трева и буболечки в него. Нощем все изпълзява оттам. Оня ден, когат’ мама започнъ да пере, гу открила в легена. Мале, направо побесня.

Дафни се опита да сдържи усмивката си.

— Благодаря ти за разбирането. Обещавам да продължавам с опитите си да убедя Ръсет.

— Вярно ли й, чи съ въ ограбили? Че Бандитът на тенекиената чаша й бил във ваш’та къща? — заинтересува се Тими.

Младата жена се спогледа с викария.

— Да, вярно е.

— Разкажете ни — настоя Уилям, чиято сдържаност се изпари само за миг.

— Няма кой знае какво за разказване. Стана през същата нощ, след последното ми посещение тук. Взел е всичките ни скъпоценности, а парите очевидно е дарил на приюта в Лестър.

— Ау! Вий видяхте ли го? Говорихте ли с него? Той…

— Мисля, че лейди Дафни ни е донесла нещо — намеси се мис Редмънд, като без да иска спаси посетителката си от провокационните въпроси на Тими.

— Да, точно така. Първото от нещата е за Прудънс. — Младата жена се усмихна и протегна ръка към момиченцето, което се криеше зад Уилям, вперило поглед в куклата. — Виждам, че носиш хубавата си нова рокля — окуражи я Дафни, когато детето пристъпи колебливо към нея. — Досети ли се, че ще ви посетя точно днес?

— Не. — Отговорът на Прудънс бе едва чут шепот. — Просто я нося всеки ден… и съ надявам.

Гърлото на младата жена се сви от вълнение.

— Е, твоите надежди май са били вълшебни. Защото с тяхна помощ аз се появих днес. И дори ти донесох нова приятелка. — Тя протегна ръце. — Това е самотната кукла, за която ти споменах. Тя се почувства страшно щастлива, когато й казах, че вече ще си има дом и някой, който да я обича.

— Куклите не могат да говорят — възпротиви се Тими. — Оу! — И той погледна Уилям, докато търкаше ребрата си там, където съученикът му ги беше сръгал.

— Говорят само на онези, които ги слушат — поправи го Дафни и намигна заговорнически на Прудънс. — Права ли съм?

Момиченцето кимна и като хипнотизирано се приближи и докосна роклята на куклата.

— Толкова е красива — прошепна тя. Огромните й очи бяха пълни с надежда. — Наистина ли е моя?

— Наистина. — Младата жена постави играчката в ръцете на детето. — Сега вече ти трябва да я обичаш. И, разбира се, да й дадеш някакво име. Измисли ли го вече?

Прудънс поклати глава.

— Е, тогава си помисли на спокойствие. Името трябва да й приляга.

— Както на вас ви приляга името „Кокиче“ ли? — усмихна се срамежливо момиченцето.

— Да, както на мен ми приляга името „Кокиче“ — съгласи се Дафни и усети, как сърцето й се изпълва с топлина. — Е, а сега моят подарък и за останалите. Надявах се да мога да ви донеса кошници с храна и дрехи за зимата. За съжаление засега това се оказа невъзможно. Но — и тя измъкна пачката банкноти от джоба си, — искам всеки от вас да вземе своята част от тези пари и да ги занесе на родителите си. Ще оставя достатъчно на мис Редмънд, за да ги разпредели утре и сред другите ученици. Остатъкът ще бъде използван за поправка на покрива на училището и за нови учебници и плочи за писане. Как ви се струва?

Очите на учителката едва не изскочиха от орбитите си при вида на огромната сума.

— Божичко! Тук сигурно има…

— Пет хиляди лири — помогна й викарият. — Всеки пенс от които лейди Дафни дарява на училището и неговите ученици.

— Разбирам — присви очи мис Редмънд. — Защо? — откъсна се от устата й.

Младата жена трепна и заглуши протеста на мистър Чеймбърс, като го докосна леко по ръката.

— Защото те са ми приятели — отвърна простичко тя. — А приятелите си помагат едни на други. — След това сведе очи и започна да брои парите.

— Туй са страшно много пари, Дафни — рече Тими, а луничавото ми личице беше едновременно очаровано и смаяно. — Откъде ги взехте?

— Това е моята малка тайна.

— Като Бандита на тенекиената чаша!

На устните на Дафни заигра усмивка.

— В известна степен — да. Макар, че не е така вълнуващо и тайнствено. — И тя започна да се приближава подред до всяко дете, като внимателно слагаше в дланта му банкнота от няколкостотин лири. — Внимавайте да не ги загубете и не забравяйте да ги дадете на родителите си.

В отговор десетина глави закимаха усърдно.

— Лейди Дафни прави доста щедро дарение — сподели с викария мис Редмънд.

— Да, така е.

— Какво мисли маркизът по този въпрос?

Чеймбърс се обърна и я изгледа сериозно.

— Струва ми се, че знаете отговора. Лорд Трагмор дори не подозира, че Дафни дава тези пари. Знаете също, че, ако разбере за това, той ще връхлети отгоре ни и ще си вземе и последния шилинг. Да не говорим какво ще направи с дъщеря си. Тя поема огромен риск, да благослови Бог доброто й сърце, и не иска нищо в замяна. Затова ви препоръчвам горещо да забравите източника на дарението. Завинаги. Ясен ли съм, мис Редмънд?

— Абсолютно, господин викарий — изчерви се от неудобство учителката. — Не исках да изглеждам неблагодарна.

— Възможно е. Но не би било зле да отворите малко сърцето си, поне колкото да можете да разпознаете истинската доброта, когато ви гледа в очите. — С тези думи той се приближи до своята приятелка. — Става късно, Кокиче. Трябва да тръгваме.

— Знам — кимна неохотно Дафни.

— Вече? — възпротиви се Тими. — Но вий едва дойдохте.

— Слънцето се готви да залязва, Тими — намеси се мис Редмънд. — А всички искаме лейди Дафни да се прибере безпроблемно у дома, нали? В такъв случай тя също ще бъде по-склонна да продължи да ни посещава.

Младата жена вдигна изненадана поглед, тъй като топчестите бузи на учителката се разтегнаха в нещо подобно на усмивка.

— Е, добре тогаз — задъвка устната си Тими. — Дафни, мислите ли, чи Ръсет ши дойди следващия път?

— Надявам се — усмихна се широко младата жена. — Но не забравяй, лисиците могат да бъдат не по-малко трудни от гущерите. Нали ме разбра?

— Със сигурност — изправи гръб момчето.

Прудънс дръпна Дафни за полата, като притискаше лененорусата кукла към гърдите си.

— Благодаря — рече едва чуто тя.

Младата жена я прегърна.

— И не забравяй, Прудънс, трябва да я обичаш с цялото си сърце и да й избереш най-подходящото име. Нали?

Широко отворени очи и кимване.

— Добре. И тогава следващия път ще можеш да ни запознаеш. — Училищният звънец заби и усмивката на Дафни изчезна. — Трябва да се прибирам.

— Да, крайно време е — побутна я към вратата Чеймбърс. — Приятен ден, деца, мис Редмънд.

— Приятен ден. — Учителката ги последва навън. Видът й показваше, че иска да каже още нещо. — Господ да ви благослови, лейди Дафни — рече неочаквано тя. — Господ да благослови и двама ви. — И се пъхна обратно в училищната стая с пламнало лице.

Двамата приятели се спогледаха и се засмяха.

— Струва ми се, че успя да опитомиш дори мис Редмънд — продължи да се смее той и я поведе към патя. — И като си помисля за хората, които твърдят, че чудеса не ставали.

Едва бяха излезли на пътя, когато се появи бясно препускаща карета и спря рязко пред тях.

Дафни пребледня като платно, когато от нея изскочи баща й.

— Защо не съм изненадан да те открия тук?

— Татко. Аз… аз…

— Отново си посещавала тези мръсни деца, нали? Макар изрично да го забраних.

— Харуик… — опита се да се намеси викарият.

— Млъквай! — завъртя глава Трагмор, а очите му горяха яростно. — Как смееш да окуражаваш дъщеря ми да не ми се подчинява? Ти, който наричаш себе си духовник? Ако зависи от мен, ще загубиш твоята енория, дом и репутация.

— Татко, не! — разтърси глава младата жена. — Викарият не е сторил нищо. Идеята да посетим децата беше моя, не негова.

— Влизай в каретата — процеди през стиснатите си зъби маркизът. — С викария ще се разправям по-късно.

Цялото тяло на Дафни започна да трепери.

— Чу ли ме? Влизай в каретата! — Сграбчи ръката й и я изви силно, като я задърпа към екипажа.

От устните й се отскубна болезнен вик.

— Пусни я, Трагмор.

Гласът на Пиърс разцепи въздуха.

— Пиърс! — изви глава Дафни и го изгледа изумена.

— А, Ваше Височество, защо не съм изненадан, че откривам и вас тук? — Маркизът не направи дори опит да пусне жертвата си.

— Изглежда не ме чу. — Пиърс тръгна към него, вперил хищнически в Трагмор пълния си с омраза поглед. — Казах, махни си мръсните ръце от Дафни.

— Нахално копеле — озъби се маркизът. — Как смееш да се намесваш? Това тук — и той изви ръката й, което стана причина от устните й да се изтръгне още един болезнен вик, — е дъщеря ми. Ще се разправя с нея по начина, който преценя за подходящ.

Подобно на навита на кълбо усойница младият мъж се спусна към съперника си и юмрукът му се стовари върху челюстта му.

— Не, вече не.

— Пиърс, недей! — Дафни се отскубна от ръцете на баща си и възвърна равновесието си точно на време, за го да види, как се опитва да отвърне със същото. Нахвърли се върху нейния любим и замахна към челюстта му.

Но не улучи целта си.

Пиърс хвана ръката му, като в същото време го удари с другия си юмрук по корема — един, два, три пъти. Пое си въздух и погледна към маркиза, чиито колене се подгънаха.

— Ставай, кучи сине! Изправи се, за да видиш какво може да прави едно улично нищожество!

— Пиърс! — препречи пътя му Дафни, като го гледаше умолително. — Не прави това!

Без да я забелязва, младият мъж стоеше изправен напрегнато, вгледан в съперника си в очакване на следващата му атака. Потъмнелите му от омраза гористозелени очи бяха станали почти черни, но кой знае защо Дафни не се изплаши от вида му. Беше разбрала инстинктивно, че Пиърс не беше тук, а някъде другаде и че зависеше от нея да го върне.

— Пиърс! — Сграбчи го за реверите и го раздруса. — Моля те — добави почти шепнешком тя.

Той бавно сведе очи към нея, сякаш я виждаше за пръв път.

— Дафни. — Протегна ръка и я докосна. — Добре ли си?

Този контакт като че подкладе още повече яростта на маркиза. Той се изправи вбесен.

— Не смей да докосваш и с един от мръсните си пръсти дъщеря ми. — И той изблъска младата жена встрани, като се приготви за следващия си удар.

— Спри, татко — застана между тях Дафни.

— Стой настрани, Дафни — изръмжа той.

— Не.

Очите на Трагмор за малко не изскочиха от орбитите си.

— И смееш да ми противоречиш? — прогърмя гласът му.

— Да — вирна брадичка тя. — Осмелявам се да ти противореча.

— Ах, ти, нахална…

— Само я удари и смятай, че си мъртъв, Трагмор. — Гласът на младия мъж прозвуча убийствено спокойно. — И не само сега, предупреждението важи завинаги. Тъй като от днес нататък Дафни не е повече нито твоя грижа, нито твоя жертва.

— Аз съм й баща, мръсно копеле такова.

— А аз съм й съпруг.

Заявлението изтрещя като гръмотевица и бе последвано от гробно мълчание.

— Лъжеш — изсъска най-после маркизът.

— Не, Харуик, не лъже. Ожених ги днес. В моята църква.

Невярната декларация на викария прониза Дафни и тя го изгледа смаяна.

Той обаче продължи да говори с Трагмор, без да губи присъствие на духа.

— Затова престани веднага с насилието. Няма да ти послужи за нищо.

— Оженил си ги… — Трагмор все още не можеше да възприеме тази мисъл. — Кой още присъства на този фарс?

Поредно мълчание.

— Елизабет — отговори внезапно сам на въпроса си той. — Ето значи какво се е опитвала да скрие от мен невярната ми съпруга, дяволите да я вземат. Е, тогава ще се разправя първо с нея. А след това ще анулирам този проклет брак.

— Не, татко, няма да го анулираш — проговори за своя изненада Дафни. — Решението си беше лично мое, никой не ми е повлиял. И никакви заплахи или насилия няма да променят този факт.

Юмруците на Трагмор се свиваха и отпускаха нервно.

— Ще видим тази работа — процеди през стиснатите си зъби той. Внезапно се обърна, скочи в каретата си и изчезна сред облак прах.

— Мама — прошепна младата жена и сграбчи уплашена ръкава на любимия си.

— Ще я докарам от имението, преди Трагмор да се е прибрал.

— Но той вече тръгна.

— Аз съм по-бърз, повярвай ми.

Дафни вдигна към него объркания си поглед.

— Все още не мога да проумея какво точно се случи току-що.

Опънатите от гнева черти на младия мъж се смекчиха и едното ъгълче на устата му се повдигна лекичко.

— Мисля, че ти току-що прие предложението ми за женитба.

— Очевидно. — Дафни се обърна към викария. — А ти излъга. Безсрамно. Никога преди не си го правил.

— Както не съм го сторил и сега. Просто казах на Харуик, че съм те омъжил за херцога в моята църква днес. Което и възнамерявам да сторя веднага, след като херцогът се върне от Трагмор с майка ти. — Чеймбърс смръщи чело. — Ако Харуик се добере пръв до Елизабет…

— Няма да го направи — раздвижи се отново младият мъж. — Конят ми е ей зад онези дървета. Ще пресека гората, без изобщо да минавам през селото и ще скъся пътя си, като се движа по права линия. Ще изпреваря Трагмор с цели петнайсет минути. Ще се срещнем в църквата заедно с маркизата. Да вървим. — И той изчезна зад букета от дървета.

Само след миг до ушите на Дафни достигна звукът от препускащи копита, а после настана тишина.

— Струва ми се, че го нарече твой спасител. Абсолютно вярно определение — кимна доволно викарият. — Той е прекрасен човек, Кокиче. Избрала си го добре.

— Моят съпруг — поклати объркано глава Дафни. — Нима всичко това е действителност?

— Абсолютна действителност. И предлагам да не губим време, а да побързаме да отидем в църквата, за да приготвим каквото можем. Въпреки, че — потупа я нежно по бузата той, — каквото и да правим, ти пак ще бъдеш най-красивата булка. — Чеймбърс погледна тревожно към гората. — Моля Бога само твоят Пиърс да пристигне при Елизабет, преди да е станало късно.

— Ще пристигне. — На устните й се появи усмивка, изпълнена с безкрайно учудване. — Пиърс винаги изпълнява молбите.