Последният херцог

12

Имението на граф Селбърт Мансфийлд бе не по-малко богато, отколкото можеше да се предположи по смайващите бижута на неговата графиня.

Бандитът се усмихна доволно, оглеждайки скъпите скулптури и картини в библиотеката на светлината на запалената си свещ. Заслужаваше си дългия път от Маркам, както и спешните уговорки, които се бе наложило да направи в последния момент във връзка с посещението си в бижутерския магазин на Томпсън.

При нормални обстоятелства нямаше да се тревожи, дори ако трябваше да пътува цяла нощ. Обикновено отиваше в магазина на „Ковънт Гардън“ непосредствено след всеки грабеж, уреждаше сделката си и, непосредствено преди зазоряване оставяше тенекиената чаша в предварително избрания приют и сутринта се отправяше към дома си.

Но не и този път. Сега трябваше да се прибере още призори, за да бъде в Трагмор — и при Дафни — с първите утринни лъчи.

Бандитът погледна часовника си и се намръщи. Два и седем минути. Влизането в имението му бе отнело десет минути повече от обикновено. Очевидно висшето общество вземаше допълнителни предпазни мерки срещу неговите набези, като например здравите, наскоро поставени резета на прозорците в дневната. Едно резе щеше да отнеме, дори на човек с неговия опит, допълнителен четвърт час. Затова бе импровизирал и бе отрязал парче от стъклото, достатъчно голямо, за да се промуши през отвора.

Трябваше да навакса загубеното време.

При тази мисъл бандитът започна бързо и методично да освобождава Селбърт от притежанията му. Прибра внушителния куп банкноти от касата и сребърните прибори и съдове по полиците в килера.

След това се качи на горния етаж и се промъкна в празната спалня на лейди Селбърт. Бяха му нужни само няколко минути, за да открие, че бижутата й, макар и безвкусни в по-голямата си част, бяха дори повече, отколкото бе предполагал. Започна бързо да прибира в торбата огромните пръстени и бляскави огърлици, като от време на време се намръщваше отвратен от някое особено крещящо украшение. Внезапно видя като наяве физиономията, която би направила Дафни, ако видеше тази безвкусица и се усмихна развеселен. Неговото Снежно пламъче щеше да потръпне от погнуса, ако беше тук в момента. Ами да, дори колието на виконтеса Друидж изглеждаше фино, сравнено с тези дрънкулки.

Все още се усмихваше, когато се насочи към спалнята на господаря на дома, постави деликатната перла на Дафни в една тенекиена чаша и я постави върху възглавницата на графа. След това, все така забързан, се върна по обратния път, като внимаваше да не вдига никакъв шум, слезе по стълбите, пресече вестибюла и влезе в дневната.

Само след секунда се промъкна през отвора в прозореца и намести капаците така, че ако някой погледнеше отвън към къщата, да не забележи липсващото стъкло.

Първата част от тазвечерната работа бе свършена.

Докато яздеше с убийствена скорост, бандитът прибави наум хиляда и петстотинте лири, които бе открил в касата на Селбърт, към двете хиляди лири, които бе донесъл. Три хиляди и петстотин лири — доста прилична сума за паянтовия приют в околностите на Мансфийлд, където възнамеряваше да остави парите.

След четвърт час вече излизаше от приюта, а на бюрото на директора се мъдреше пълната с банкноти тенекиена чаша.

От Нортамптъншир го деляха петдесет мили, а до зазоряване оставаха по-малко от три часа. Нямаше време да спира в Уелингбъро и да крие откраднатите бижута. Трябваше да се отправи директно към Маркам, някак си да се опази от погледите на тълпата от слуги, докато скрие дрехите и плячката, а след това да се приготви за съдбоносното пътуване до Трагмор.

— Добро утро, мисис Фрейм.

С топла усмивка на лицето, Дафни влезе в кухнята, възбудена и развеселена, сякаш навън не беше все още тъмно.

Без да се изненада, пълната готвачка отвърна на усмивката на младата жена, като даде знак на помощничките си да продължават работата си.

— Радвам се, че сте станали и че се появихте тук толкова рано, мис Дафни. Трябва да поговоря с вас.

— О, този разговор не може ли да почака? — възкликна младата жена, като оглеждаше плодовете и сладките, които приготвяха за сутрешната закуска. — Разполагам със съвсем малко време преди завръщането на татко от Лондон. Дойдох да взема храната, която сте успели да ми запазите, за да мога да отида до селото и да се върна преди неговото пристигане.

— За съжаление, не, не може да чака. — Мисис Фрейм смутено избърса ръце в колосаната си престилка.

Този път тъжният й тон успя да се промъкне до съзнанието на Дафни.

— Какво има, мисис Фрейм? Нещо не е ли наред?

— Страхувам се, че не е. — И готвачката поведе младата жена към един от ъглите, където никой не можеше да ги чуе. — Не исках да ви го казвам, но няма как да го избегна повече.

— Божичко! Какво има?

Мисис Фрейм си пое дълбоко въздух, като да събере сили.

— Става въпрос за маркиза. Заплаши, че ще ме уволни.

— Какво? — пребледня Дафни.

— Каза ми го вечерта, преди да тръгнете за Гантри. Влезе вбесен в кухнята и ме обвини, че пилея храната. Беше доста конкретен както в своите обвинения, така и ултиматума, който ми даде. Ако не съм вършела по-добре работата си и не съм правела икономии, щял да наеме друга готвачка, а мен да ме изхвърли на улицата. — Очите на мисис Фрейм се навлажниха. — Съжалявам, мис Дафни, но имам нужда от работата си.

— О, Боже — стисна треперещите ръце на готвачката тя. — Грешката е моя. Аз исках да правите допълнителни порции, така че да остава храна, която да нося при викария.

— Знам. Но не съм казала и думичка на баща ви, кълна се. Не мога да върша повече това, мис Дафни. През последните дни се опитвах да измисля друг начин, за да ви помагам, но не…

— Не — прекъсна я младата жена. — Дори не си мислете да опитате да надхитрите баща ми. Това е невъзможно. Той ще разбере какво сте замислила и гневът му ще се стовари върху вас. Не бих могла да се примиря с това. Моля ви, мисис Фрейм, не излагайте на риск работата си тук.

„Както и самата себе си“ — добави наум тя.

— Съжалявам, миледи — закърши ръце готвачката. — Сега как ще помагате на онези бедни дечица?

— Ще намеря друг начин — прегърна я импулсивно младата жена. — Радвам се, че се обърнахте към мен. Не знам какво щях да правя, ако ви бях изгубила. А сега не се тревожете повече. Ще измисля нещо.

Озовала се сама в стаята си, Дафни седна на ръба на леглото, изпълнена с желанието наистина да бъде така уверена, както и звучеше. Какво можеше да предложи на децата, след като вече не разполагаше и с храната? Откъде щяха да се снабдяват с достатъчно за ядене? Кой щеше да помага на викария да се грижи за тях?

Пиърс.

Дафни веднага се вкопчи в тази идея. Не се съмняваше и за миг, че ще й помогне, ако го помоли. Същевременно обаче чувстваше, че няма право да го моли. Не му беше съпруга — поне засега.

Не, засега трябваше да разчита единствено на себе си.

Освен ако…

Изпълнена с нерешителност, младата жена се замисли върху последната си възможност — майка си.

Подобно на Пиърс, Елизабет не би се поколебала да предложи всичко, което можеше. Но на каква цена? Дафни потръпна, като си представи какво би сторил баща й, ако откриеше че жена му е пристъпила отдавна забранената граница.

Ако откриеше.

Младата жена скочи на крака. Баща й беше все още в Лондон. Може би, ако действаше бързо, щеше да получи помощта на майка си. Заедно можеха да направят доста неща, без маркизът да разбере.

Дафни изхвръкна в коридора и се спусна към стаята на майка си.

— Да? — отвърна на чукането й сънливият глас на маркизата.

— Майко? — отвори вратата младата жена. — Извинявай, че те будя толкова рано, но трябва да поговоря с теб.

Елизабет се изправи изплашена в леглото си.

— Добре ли си?

— Да, добре съм. — Дафни прекоси стаята, запали лампата на нощното шкафче и седна до майка си. — Но имам нужда от помощта ти.

— Разбира се — погледна я въпросително Елизабет. Дъщеря й рядко споделяше с нея и със сигурност — никога преди зори. — Какво има, скъпа?

Младата жена си пое дълбоко въздух и изложи ситуацията, в която се бе озовала.

— Няма към кого другиго да се обърна — рече в заключение тя, като наблюдаваше как изражението на майка й се смекчава съчувствено. — Нито пък знам кога ще се върне татко, иначе нямаше да те будя толкова рано. Страхувах се, че ако изчакам до по-късно, той би могъл да чуе разговора ни. Мамо — потрепна гласът на Дафни, — трябва да направя нещо.

Елизабет бавно поклати глава, стиснала решително брадичка — нещо рядко за нея.

— Да, трябва. Както и аз.

Дъщеря й трепна.

— Ами ако татко…

— Според съобщението, което получих от баща ти, щял да се върне най-рано днес привечер. — Докато говореше, маркизата се присегна, отвори чекмеджето на нощното си шкафче и започна да рови из него. — Следователно, ако действаме бързо, той няма да разбере нищо. — С триумфиращ блясък в очите измъкна малка кутийка за бижута. — Това ще свърши добра работа. — Отвори я и измъкна от нея една голяма гротескна брошка от рубини и сапфири. — За това ще получиш прилична сума, предостатъчна, за да нахраниш децата в енорията.

От устните на Дафни се изтръгна сподавено възклицание.

— Не си спомням да съм виждала някога тази брошка.

— Рядко я слагам — усмихна се криво Елизабет. — Отвратителна е, нали?

— Но, не разбирам. Защо Бандитът не я е взел през нощта на грабежа?

— Бях услужила с нея на леля Едит за известно време. Според нея, тя е рядко красива, но то си е нейно мнение, не мое. Във всеки случай, тя ми я върна вчера. — Маркизата повъртя бижуто в дланта си и въздъхна. — Честно казано, надявах се, че ще забрави да го стори. Може да е наследствена, но въпреки това я мразя. Както и Харуик. Дори не забеляза отсъствието й. — Очите на Елизабет блеснаха, когато протегна ръка към дъщеря си. — Но сега, при това стечение на обстоятелствата, се радвам, че тази чудовищна брошка е отново при мен. Тя ще осигури дрехи и храна за онези, които имат нужда от тях.

— Мамо.

— Вземи я, Дафни. Знаеш не по-зле от мен, че някога аз също като теб се бях посветила на бедните. И двете знаем също така защо престанах да им помагам. Единственият начин, по който мога да правя това сега, е чрез тебе. Затова вземи бижуто и намери златар, който да плати добре за него. После занеси парите на викария. Свърши всичко още днес, преди Харуик да се е върнал.

Очите на младата жена се изпълниха със сълзи на благодарност.

— Благодаря ти, мамо — прошепна тя.

Елизабет разтвори ръце.

— Толкова се гордея с теб, Дафни. Но се осмелявам да го кажа само когато сме сами. Наистина се гордея.

Младата жена се отпусна в обятията на майка си, задавена от вълнение.

— Всичко ще бъде добре, мамо — обеща тя. — Ще видиш.

Маркизата наруши настъпилото мълчание, като се изкашля.

— В първия миг, когато поиска да говориш с мен, помислих, че е нещо, свързано с мистър Торнт… херцог Маркам — поправи се тя.

Дафни се отдръпна смаяна.

— Ти знаеш?

— Какво да знам? Че той те привлича ли? Че между вас има нещо, може би по-голямо, отколкото подозирам? Загубих младостта си, Дафни, но не и интуицията. Все още съм жена и си спомням какво значи да бъдеш влюбен. — Очите й се замъглиха от далечен спомен за една вече несъществуваща жена и една любов, на която не й беше писано да просъществува.

Загледана в лицето на майка си, Дафни внезапно разбра и бе изумена, че досега не бе се досетила.

— По начина, по който го казваш… в живота ти е имало някой друг, нали, мамо? Преди татко?

Маркизата сведе поглед.

— Оттогава минаха толкова години, а и любовта ни си беше обречена от самото начало. Няма смисъл да възкръсваме миналото. Вместо това — обхвана тя с двете си ръце дланта на дъщеря си, — предпочитам да чуя нещо повече за вас с херцога.

— Не си ли шокирана?

— Защо да съм шокирана? Той е красив, очарователен и, както установих още на конните надбягвания, умен и пълен с ентусиазъм. Да не говорим, че не сваляше погледа си от теб.

— Мамо — облиза устните си Дафни. — Пиърс и татко…

— Са бизнес партньори — помогна й да довърши Елизабет. — Забелязах, че херцогът вече на няколко пъти идва в Трагмор, за да се среща с Харуик. Освен това видях, че излиза от къщата, но не и от имението. Предполагам, че е търсел теб.

— Да, точно така. Мамо — направи нов опит младата жена, — знам, че баща ми има вземане-даване с Пиърс. Но това не означава, че ще го приеме като мой ухажор.

Маркизата кимна примирено.

— Не претендирам, че мнението ми във връзка с класовите различия съвпада с това на баща ти. Този случай обаче е по-особен. Вярно, миналата седмица твоят Пиърс нямаше нищо общо с аристокрацията. Но сега положението се промени. Той е херцог. И дори Харуик не би имал какво да възрази по повод връзката ти с джентълмен, намиращ се толкова високо в обществената йерархия.

Дафни прехапа език, като изгаряше от желание да може да сподели истината, да каже, че майка й се лъже, че враждата между баща й и Пиърс беше много по-дълбока, от различията в общественото положение.

— Харесваш го много, нали? — настоя меко Елизабет.

— Говориш като мистър Чеймбърс.

Лека усмивка.

— Така ли?

— Да. Той ми зададе същия въпрос.

— И какъв беше твоят отговор?

— Отговорът ми бе, да, Пиърс ми харесва. И толкова много, че направо се задъхвам. Кара ме да се чувствам в безопасност, защитена и, нещо наистина изключително, ценена. Не знам как по друг начин да го изразя.

— Обясни го чудесно. А сега ми кажи какво мислиш да правиш с тези твои прекрасни чувства.

Младата жена си пое дълбоко въздух.

— Пиърс ми предложи да се оженим, мамо.

По бузите на Елизабет се плъзнаха две сълзи и тя нетърпеливо ги избърса.

— Не обръщай внимание на глупавите ми майчини сълзи. Много се вълнувам за теб, мила. И се радвам, истински.

— Не мисля, че татко ще сподели радостта ти — предупреди я Дафни, като избираше предпазливо всяка своя дума. — Пиърс може да е херцог, но е израснал на улицата, а баща ми надали е предвиждал за мен съпруг с такова минало.

— Предложението ти е направено от херцога, не от баща ти — изненада я с отговора си маркизата. — Твоите чувства… и на Пиърс, са единственото, което е от значение в случая. Не позволявай нищо да ви раздели.

Младата жена изгледа въпросително майка си, учудена от необичайно страстния за нея тон, като се питаше, дали реакцията й не се дължеше на онази обречена любов. С усилие на волята се сдържа да не пита нищо повече, тъй като чувстваше, че майка й още не беше готова да сподели тази част от живота си.

— Още не съм отговорила на Пиърс.

— Защо?

— Всичко стана така бързо. Трябваше ми време, за да помисля.

Елизабет погали дъщеря си по косата.

— Дафни, послушай сърцето си. В противен случай ще съжаляваш до края на живота си. Повярвай ми, говоря ти от собствен опит. — Онова особено изражение се появи отново и след малко изчезна. — Така, кога ще дойде херцогът, за да получи отговора си?

— Днес.

Маркизата пъхна брошката в ръката на дъщеря си.

— Тогава предлагам да побързаш и да привършиш по-бързо с това отблъскващо украшение. Дай парите на викария и тичай обратно насам, за да посрещнеш Пиърс.

Младата жена целуна майка си по бузата.

— Благодаря ти, мамо. Благодаря за всичко.

— Още е много рано, Ваше Височество. И, повтарям, не мога да ви помогна.

Икономът на Трагмор говореше високомерно и с явно неодобрение, като препречваше пътя му към къщата.

— Уточних вече три пъти, че лорд Трагмор е в Лондон.

— А аз уточних три пъти, че в такъв случай настоявам да се видя с лейди Дафни. — Пиърс започваше да губи търпение. Едва бе имал време да се изкъпе и преоблече, преди да се спусне към Трагмор. Не беше в настроение да спори с този вироглав слуга, който очевидно бе решил на всяка цена да му попречи да се види с Дафни.

— Изглежда лейди Дафни също е излязла.

— Излязла ли? — едва не се задави младият мъж. — Толкова рано?

— Не мога да кажа нищо повече, Ваше Височество.

— Мога ли да помогна с нещо — долетя откъм вестибюла колебливият глас на Елизабет. — Аз ще говоря с херцога.

Икономът се сепна, а след това се извъртя, за да погледне към маркизата.

— Добре, мадам — поклони се той. Погледна надменно за последен път към Пиърс и се оттегли.

— Добро утро, Ваше Височество — усмихна се Елизабет, докато се приближаваше.

— Лейди Трагмор, благодаря ви, че ме приехте. Извинете, че пристигам в такъв ранен час. Надявам се, че не съм прекъснал съня ви.

— Ни най-малко. Както виждате, вече съм на крак и съм облечена. — Маркизата застана на входа. — Простете, че не ви каня вътре. Честно казано, просто съм голяма страхливка.

— Разбирам. — Младият мъж кимна сериозно, обхванат отново от съжаление за тази мила, пречупена жена, която бе принудена да изтърпява какво ли не. — Предполагам, че маркизът не е тук?

— Не, в противен случай не бих поела такъв риск. Трябва да се прибере най-рано привечер.

— Разбирам.

— Но вие не сте тук заради Харуик, нали? Дошъл сте за Дафни.

Пиърс трепна и се вгледа внимателно в лицето на своята домакиня. Какво й беше казала Дафни?

— Тя каза, че ви очаква днес — рече маркизата, сякаш бе прочела мислите му. — Но не мислех, че ви очаква толкова рано. Иначе щеше да си остане вкъщи, за да ви посрещне.

— Значи наистина е излязла?

— Да. Замина от Трагмор преди около час.

— Преди зазоряване? Защо?

Елизабет бе забила поглед в земята и изучаваше сложните шарки по мраморния под.

— Не знам дали имам право да обсъждам действията на Дафни с вас, сър. Мога да ви уверя само, че намеренията й са сериозни.

— Тя е добре, нали?

При тези думи маркизата повдигна глава.

— Да. — Очите им се срещнаха. — Жива и здрава. Ще можете сам да се убедите по-късно днес.

— Да, така е — кимна младият мъж, убеден, че майката на Дафни казва истината. — Бихте ли й предали нещо от мое име? Кажете й, че ще се върна, за да пия чай с вас и да получа отговора й.

— Добре.

— И още едно нещо.

— Да?

— Ако съпругът ви се върне, кажете му за предстоящото ми посещение. Искам да ме чака.

За момент изражението на Елизабет се помрачи от страх.

— Ще се постарая Харуик да научи за визитата ви, Ваше Височество. — Тя се огледа нервно назад във вестибюла. — А сега аз искам да ви кажа нещо. — Тя се наклони към Пиърс. — Осигурете безопасността на Дафни — прошепна тя. — И я направете щастлива. Моля ви.

За миг двамата се почувстваха свързани от една и съща цел.

— Така и ще сторя, мадам — отговори тържествено младият мъж. — Имате думата ми.

Наближаваше дванайсет по обяд и в „Ковънт Гардън“ кипеше оживление.

Дафни пристъпи от крак на крак, като се намръщи от болка и се питаше къде да открие бижутера, който ще плати най-високата цена за брошката на майка й. През изминалите няколко часа след пристигането си в Лондон, тя се бе движила предпазливо из улиците, като се свиваше всеки път, когато някой й заприличваше дори и най-слабо на баща й. Беше поела огромен риск и знаеше това. Но високата цена, която възнамеряваше да получи за брошката, не можеше да бъде открита в малкото им село. Беше се обадила на викария и използвала единствения довод, който, знаеше добре това, можеше да има успех — децата и нуждата им от тези пари. Мърморейки под носа си страстни молитви за нейната сигурност, мистър Чеймбърс бе намерил карета и сега Дафни скиташе по лондонските улици.

Намерението й беше да свърши работата си за по-малко от час и да си тръгне. Колко по детски наивна се бе оказала тази идея.

Видните бижутери в Уест Енд познаваха баща й и да отиде при тях бе равносилно на самоубийство. Потреперваше само като си помислеше какво би станало, ако някой от тях му подшушне дори една думичка за случилото се. Затова се бе ограничила да ходи при по-малко известните, по-скромни златари, но скоро се убеди, че на много малко от тях можеше да има доверие.

„Ковън Гардън“ бе последната й надежда.

Собственикът на кръчмата две пресечки по-горе, до когото се бе допитала, й бе споменал за някакъв си мистър Томпсън, който бил известен с това, че плащал добре и не задавал въпроси.

Сега оставаше само да го открие.

— Добра работа си свършил, приятелю.

Смръщил чело в размисъл, Томпсън държеше един смарагд от последната крещяща огърлица и започна да го оглежда внимателно от всички страни.

— Всяко едно от бижутата, които ми донесе, струва хубави пари. Сега разбирам защо си ходил чак до Мансфийлд, за да ги вземеш.

Пиърс кимна и протегна далече пред себе си крака.

— Предполагах, че ще стигнеш до това заключение, щом видиш снощната ми плячка. А сега ми кажи колко струват?

— Трябват ми още няколко минути, за да пресметна цялата сума. — Томпсън остави камъка и очите му светнаха от любопитство. — Това, което не мога да разбера, е защо снощи не дойде направо тук, след като си свърши работата? Знаеш, че не обичам да се занимавам с подобни работи през деня.

— Имах своите причини. А именно поради твоите притеснения се срещаме тук, в задната стая. Ако внезапно се струпат ненаситни клиенти… — сарказмът на Пиърс показваше недвусмислено, че подобна вероятност не съществуваше, — можеш веднага да изтичаш отпред и да им покажеш стоката си. И никой няма да разбере, че аз те чакам отзад.

Като предизвикателство на подигравката на Пиърс, звънчето на входната врата пропя, показвайки, че някой е влязъл в магазина.

— Какво каза? — попита триумфиращо Томпсън и приглади износеното си сако. — Изглежда имам клиент.

— Така изглежда. Побързай, преди да е разбрал колко си западнал и да е побягнал обратно натам, откъдето е дошъл. — Засмя се при вида на убийствения поглед на златаря и кръстоса ръце зад главата си. — Ще изчакам търпеливо да се върнеш. И не лъжи чак толкова бедния човечец.

Томпсън изруга под носа си, след което се усмихна гостоприемно и излезе от стаята.

— Мога ли за ви помогна, госпожо?

Която и да беше клиентката му, гласът на Томпсън прозвуча доста изненадано. Може би беше отрупана с безвкусни бижута или гримирана до ушите, с несъмнено лековат характер. Пиърс се усмихна и се заслуша.

— Така се надявам — отвърна женски глас. — Разбрах, че купувате скъпоценности. Какво можете да ми предложите за тази пищна брошка?

Усмивката на Пиърс изчезна и той скочи на крака като ужилен. Това беше гласът на Дафни.

Той направи две крачки към магазина, но се спря на време. Какво, по дяволите, правеше тук тя? Трябваше да разбере това, преди да се покаже и да я измъкне от непочтените ръчички на Томпсън.

— Хм — казваше в този момент златарят. — Брошката е добре изработена, богато орнаментирана. Имате ли вече определена цена за нея?

— Надявах се вие да ми кажете.

— Разбирам. — Пиърс имаше чувството, че чува как се въртят добре смазаните колелца в мозъка на Томпсън. — Така, нека да я огледам по-добре. А, не забелязах това в началото.

— Какво?

— Камъните са леко замъглени. А качеството на гравираното злато? — Дълбока въздишка. — Може да се каже, че в най-добрия случай минава. — Пауза. — Ще бъда възможно най-щедър, добра ми лейди. Ще ви дам хиляда лири.

Дафни зяпна изумено.

— Хиляда лири? Но брошката струва поне три пъти тази сума.

— Така ли? Нима наистина ви предложиха подобна сума?

Мълчание.

— Струвате ми се разумна млада жена. И освен това, очевидно желаете, поради причини, които не ме засягат, да продадете брошката тук, а не в някой по-модерен бижутерски магазин в „Уест Енд“. Ще пренебрегна първоначалната си оценка, макар да е правилна, и ще увелича първоначалното си предложение. Ще ви дам хиляда и петстотин лири за брошката. — Златарят въздъхна сърцераздирателно. — Ще загубя доста, но винаги съм се държал като глупак, когато видя красива дама в нужда.

— Вие ме ограбвате. Съзнавам го прекрасно. Но нямам никакви…

Това беше достатъчно.

Пиърс вдигна стола си и го стовари силно върху стената и то не веднъж, а два пъти.

— Няма ли да проверите какво става там? — попита Дафни. В гласа й се усещаше напрежение и тревога от решението, което трябваше да вземе.

— Не. Сигурен съм, че няма нищо.

Пиърс взе една празна бирена бутилка и я разби в стената.

— Може би някой се е промъкнал в магазина ви! — възкликна младата жена.

Томпсън не можеше да отклони с лека ръка съмненията й, без да предизвика подозрения.

— Това сигурно е някоя улична котка, промъкнала се, за да търси нещо за ядене — измърмори той. — Ще проверя. Почакайте ме тук.

Миг по-късно вече беше в задната стая.

— Какво, по дяволите, правиш? — прошепна гневно на Пиърс той.

— Призовавам те тук. — Очите на младия мъж горяха. — А сега е мой ред да попитам какво правиш.

— Върша си работата!

— Крадеш парите на младата жена.

Томпсън премигна невярващо.

— Наистина е смешно да чуя подобни думи от теб.

— Изобщо не ги намирам за смешни. Моите мишени са алчни джентълмени, а не безпомощни жени. — Едно мускулче на стиснатите му челюсти потрепна. — Предложи й пет хиляди лири.

— Какво?

— Чу ме добре. Излез оттук и й предложи пет хиляди лири за проклетата брошка.

— Полудял ли си? Не бих могъл да продам бижуто за…

— Аз ще го купя.

Последва дълга пауза.

— Ти ще го купиш? — облещи се златарят. — Защо?

— Това си е моя работа.

— Дори не си го видял.

— То изобщо не ме интересува. Просто направи каквото ти казах. Незабавно.

Томпсън поклати смаяно глава.

— Ти си напълно откачен, Торнтън, знаеш ли? Напълно откачен. И какво да й кажа сега? Че внезапно съм си променил мнението и съм разбрал, че брошката струва цяло състояние?

— Измисли нещо. Бива те за това.

Бижутерът изръмжа възмутено, завъртя се на токовете си и излезе от стаята.

— Наред ли е всичко? — долетя до ушите на Пиърс гласът на Дафни.

— Хм? О, да, всичко е наред. Някакви кутии паднали и съборили една бутилка на пода. Станала е малка бъркотия, но не е нещо сериозно.

— Радвам се. — Младата жена си пое дълбоко въздух. — Мистър Томпсън…

— Докато събирах счупените стъкла, внезапно си спомних за една особена своя клиентка, една ексцентрична стара дама, която си пада страшно много по сапфири и рубини. Доколкото си спомням, тя беше готова да плати цяло състояние за бижу, изработено изцяло само от тези два скъпоценни камъка. Ще изпадне в екстаз като види брошката ви. И несъмнено ще я купи веднага, каквато и да е цената й. — Той направи пауза за по-голям ефект. — Така че, след като няма да бъда на загуба, ще се проявя като джентълмен и ви предлагам пет хиляди лири.

— Пет хиляди! — едва успя да повтори Дафни. — Но вие казахте, че брошката не струва дори половината от тази сума.

— „Струва“ е доста относителен термин. Аз съм справедлив човек. Щом печеля аз, печелите и вие. Е, какво ще кажете? Пет хиляди лири повече ли е от това, което си мислехте?

— Сигурен ли сте, че тази жена ще ви плати достатъчно, за да ви върне парите? Не бих искала…

— Сигурен съм.

Младата жена дори не се опита да скрие облекчението си.

— Това е чудесно. Смятайте брошката за ваша. И много, много ви благодаря.

След като камбанката, известяваща тръгването на Дафни звънна, Томпсън се върна в задната стая.

— Божичко! — възкликна той. — Вместо да грабне абсурдната сума и да се изпари преди да съм размислил, тя започна да се притеснява за моята печалба. Побъркана е също като теб. Не може ли да разпознае кога й правят подарък?

— А може би има и съвест.

Бижутерът изгледа подозрително Пиърс.

— Ами ти? Ти просто така плати пет хиляди лири за това. — И той му подхвърли брошката. — А сега ще ми кажеш ли защо?

— Не. — Пиърс се наведе напред, взе смарагда, който Томпсън бе отделил от откраднатата огърлица и го пъхна в джоба си заедно с брошката. — Това е мое. А това — той измъкна пет хиляди лири и ги подаде на бижутера, — е твое.

Златарят поклати глава, поемайки парите.

— Все още мисля, че си откачил. Но това си е твой проблем. Във всеки случай сметките ни са уредени, като се изключат парите, които ти дължа за впечатляващата пачка, която донесе днес.

— Задръж бижутата. И парите, които изкараш от тях.

— Защо?

Пиърс се усмихна вече почти от вратата.

— Не можеш ли да разбереш кога ти правят подарък?

И излезе, преди Томпсън да успее да отговори.