Последният херцог

1

Нортамптъншир, Англия

октомври, 1840

Последният херцог умираше.

Като дишаше с усилие и на пресекулки, шестият и последен херцог Маркам проклинаше съдбата, че бе посегнала към него така скоро, и самия себе си, че не бе прозрял колко близък бе краят му. Неговото наследство, продължението на името, титлата — всичко това оставаше в ръцете на чужди хора.

Трябваше му време.

А нямаше никакво.

Херцогът облиза устни и дръпна звънеца край леглото си, за да повика слугата, когото току-що бе пуснал.

— Ваше Височество?

Вместо него влезе проклетият лекар. Херцогът нетърпеливо му махна с ръка да излезе.

— Бедрик. Повикай Бедрик. — Гласът му премина в немощна кашлица.

— Разбира се, Ваше Височество. — И лекарят покани с жест облечения в ливрея слуга.

— Излез… оттук — обърна се задъхано към мрачния лекар херцогът. — Само… Бедрик.

Докторът се поклони любезно и изпълни нареждането.

— Викали сте ме, Ваше Височество? — Бедрик се намръщи при вида на хлабаво зашитото копче на сакото си. Държанието му беше така спокойно, като че щеше да наблюдава как бръснат господаря му, а не да стои край смъртното му ложе.

— Перо… хартия…

— Веднага. — Лакеят донесе незабавно и двете.

С трепереща ръка херцогът написа някакво име и няколко думи на листа, а след това с усилие го сгъна на две. Останал без сили, се отпусна върху възглавниците си.

— За моя адвокат — прошепна той. — Дал съм му указания. Той знае какво да прави.

— Разбирам, Ваше Височество.

— Незабавно. Веднага щом затворя очи.

— На мига, сър. Има ли още нещо?

— Моли се, Бедрик. Моли се да не е прекалено късно.

— Както желаете, сър. — Бедрик покорно пъхна бележката в джоба си и излезе.

Умиращият мъж се загледа след него, потъвайки в един свят, където миналото се движеше напред и се смесваше с бъдещето.

Последният херцог затвори очи.

— Върни ми портфейла, мръсно хлапе такова!

Зачервен, джентълменът говореше припряно и размахваше бастуна си към свития от страх юноша.

— Казах да ми го дадеш! — И буйно протегна напред облечената си с ръкавица ръка.

Никой от насъбралите се за конните надбягвания стотици хиляди хора не обърна внимание на разгорелия се спор. Провеждаха се октомврийските шампионски залагания, затова не беше чудно, че не се интересуваха от някакъв си обикновен джебчия.

— Не ме ли чуваш, проклет бандит? Върни ми парите. Незабавно. В противен случай ще те замъкна при местния съдия!

— Аз… аз… — Момчето избърса чело с мръсния си ръкав, като гледаше с широко отворени от ужас очи.

— Извинете, сър. Мисля, че е станала грешка.

Джентълменът се извърна.

— Моля? — С надут и обиден вид, той изгледа изправилия се пред него непознат.

— Казах, че според мен е станала грешка — отвърна новодошлият. Гласът му бе рязък като чертите на лицето. — Момчето не ви е взело портфейла.

— Абсолютно сигурно е, че го взе. Сам видях как направи кражбата.

Загадъчният непознат поклати глава.

— Това, което сте видели, е нещастно съвпадение. Портфейлът падна от джоба на панталоните ви. Момчето просто имаше лошия късмет да се озове на неподходящо място в неподходящ момент. Не е откраднало нищо.

— О, как смеете. Сигурен съм… — Мъжът спря да говори насред изречението си, тъй като новодошлият размаха въпросния портфейл пред лицето му.

— Видях го как падна на земята и го вдигнах — обясни той. — Точно се готвех да ви го върна, когато обвинихте несправедливо бедния момък. — Потупа юношата по рамото, а другата си ръка протегна към джентълмена. — Портфейла ви, сър.

— Хм, бях сигурен… т.е., видях… поне мисля, че видях… — Той въздъхна объркано и пое подадения му портфейл. — Благодаря ви, че ми го върнахте и че ме осведомихте за фактите — поправи се надуто и с чувство за достойнство той.

— Няма защо.

— Струва ми се, че не се запознахме както трябва. Казвам се Лайнел Грабанд, граф Каспингуърт. А вие сте? — И той спря да говори изчаквателно.

— Торнтън.

— Лорд Торнтън — поклони се учтиво графът.

Непознатият не отвърна на поклона му.

— Не „лорд Торнтън“ — поправи го рязко той. — Торнтън. Пиърс Торнтън.

Каспингуърт премигна.

— Грешката е моя, Торнтън. — Приглади мустака си и огледа високата, силна фигура на своя събеседник и скъпото му облекло. — Искам да ви благодаря за услугата.

— Не е нужно. По-добре вместо това се извинете на момчето.

— Да се извиня? — зяпна графът. — На този гамен? — И той погледна презрително към посивялото лице на юношата, който отстъпи крачка назад. — Уверявам ви, ако днес не е белязал мен като своя жертва, значи го е направил за някой друг. Той е един обикновен джебчия. Трябва да го хвърлят в затвора, където му е мястото. Приятен ден, Торнтън.

Пиърс го изгледа как се отдалечава, а едно мускулче на челюстта му потрепваше. В същия миг ръката му сграбчи рамото на момчето, което бе решило да си тръгне.

— Чакай.

— Какво искате? — попита пребледнял юношата.

Торнтън повдигна едното ъгълче на устата си, без да сваля поглед от него.

— Изглеждаш смутен.

Момчето сведе поглед и срита няколко парченца кал по земята с върха на обувката си.

— Окото ти е добро, но пипането ти е тромаво — започна да го поучава тихо Пиърс. — Освен това допусна непростима и често пъти — фатална грешка. Не си осигури път за бягство.

— К’во? — Брадичката на юношата увисна.

— Избра добре целта си и се разположи чудесно. Но после съсипа всичко с несръчното си изпълнение и липсата на план за бягство.

— Аз… вий… — Джебчията преглътна. — Видял сте мъ кат’ взех портфейла.

— Разбира се.

— А вий как го взехте?

Усмивката на Пиърс се разшири.

— Пипам леко, а изпълнението ми е перфектно.

— Значи ми го отмъкнахте?

— При дадените обстоятелства това ми се стори най-разумното. — Младият мъж извади няколко шилинга от джоба си. — Ето, вземи това. Купи си нещо за ядене. После се прибирай вкъщи и упражнявай онова, което ти казах. Леко пипане и добре обмислен план. Този съвет ще ти свърши добра работа.

Момчето премести поглед от монетите към Пиърс и после пак към тях. След което хукна да бяга с ужасено изражение.

Очевидно доволен от резултатите от това, което бе направил, Торнтън продължи да се движи нататък. Докато си пробиваше път през тълпите от ентусиазирани зяпачи, оглеждаше околностите. Минаваше край мъже, пиещи бира и край циганки-ясновидки, край палатки, където се залагаше на висок глас, край павилиона, където модната тълпа се подготвяше за първите надбягвания.

Щом тръгна покрай трибуните, забеляза целта си и се насочи незабавно към нея.

— Трагмор. Каква изненада.

Маркизът се обърна и лицето му пребледня, когато забеляза Пиърс.

— Торнтън. Какво, по дяволите, правиш тук?

— А защо да не съм тук? Залаганията на шампионата са много вълнуващи. Освен това чувствам, че днес имам късмет. А ти как си, Трагмор? Чувстваш ли се така щастлив?

По врата на Трагмор се появи червенина и започна да се разпространява по лицето му.

— Не си играй с мен. След като си дошъл, трябва да има някаква причина за това.

— Защо мислиш, че съм дошъл специално? Срещата ни може да е просто случайност.

Трагмор избърса капките пот по челото си.

— Когато става дума за теб, случайности не съществуват. — Наклони сребристо-бялата си глава и гласът му премина в шепот. — Ти откупи онази дяволска полица, нали?

— За каква полица говориш?

— Единствената от моите, с които още не се беше сдобил, дявол да те вземе. Онази, дето беше у „Лидинг джуълърс“.

— Дължеше на мистър Лидинг доста пари. Да не говорим пък, че вече бе закъснял с цели три месеца с плащането си. Лидинг се готвеше да поиска изплащане на цялата сума. — Устните на Пиърс се извиха в иронична усмивка. — Може би трябва да гледаш като на спасение на факта, че откупих полицата ти.

— Аз бих го нарекъл с друго име — сви юмруци Трагмор. — Защо дойде днес, Торнтън? За да злорадстваш ли? За да ми припомняш непрекъснато, че ме притежаваш и телом, и духом?

— Харуик? Конете се наредиха вече — достигна до ушите им нерешителен женски глас. — Спомена, че не искаш да пропуснеш началото на надбягванията, затова си помислих, че може би…

— Един момент, Елизабет — изстреля през рамо Трагмор. След това, присвил устни, се обърна отново към Пиърс. — Днес ме придружават жена ми и дъщеря ми. Така че, би ли ме извинил?

— Превъзходно! С радост ще се запозная с твоето семейство — заоглежда се младият мъж, без да обръща внимание на вбесеното изражение на събеседника си. — Онази дама там ли е маркизата? Прекрасната жена с шапка с цветя, която маха към нас?

— Торнтън, Елизабет не знае нищо за…

Пиърс извади джобния си часовник и заяви:

— Имаме време точно колкото да ни запознаеш. — И като затвори капачето му, той се запъти през претъпкания павилион към ложата, където ги очакваха съпругата и дъщерята на Трагмор.

Тъй като нямаше какво друго да стори, маркизът преглътна гнева си и го последва.

— Лейди Трагмор? — осведоми се Пиърс, като наведе глава.

— Да. Познаваме ли се, сър? — Жената, която оглеждаше тържествено новодошлия, като с пръстите си непрекъснато стискаше и пускаше периферията на шапката си, очевидно някога е била изключително красива. Това личеше по все още гладката й кожа, по фините очертания на лицето й. Хубостта й обаче бе увехнала, а очите й, загубили блясъка си, бяха оградени от бръчици, пълни със страдание и тъга.

И двете неща бяха причинени от грубостта на онова безсърдечно копеле.

Пиърс усети как цялото му същество се разбунтува.

— Елизабет, това е Пиърс Торнтън — започна неохотно запознанството маркизът. — Мистър Торнтън е, — покашля се неловко той, — мой съдружник в бизнеса. Торнтън, мога ли да ти представя съпругата си, лейди Трагмор.

— Много ми е приятно, госпожо — поклони се Пиърс.

— И дъщеря си, лейди Дафни. — Трагмор подаде ръка, за да измъкне младата дама иззад прикритието на шапката на майка й.

Инспекцията му беше ограничена до вида на гъстите златисто-кестеняви коси, спускащи се грациозно по гърба й.

Извила встрани глава, Дафни като че търсеше с поглед някого в тълпата и изобщо не си даваше сметка, че баща й я представя на някого.

— Дафни! — изсъска Трагмор и впи пръсти в ръката й.

Тя трепна като изплашено зайче и пребледня.

— Извинявай, татко. Каза ли ми нещо?

— Запознавах те с този господин — посочи към Пиърс той. — Предлагам този път вече да ме слушаш. И то внимателно. — Гневът се усети в гласа му и запали огънчета в очите му. — Пиърс Торнтън, моята замислена дъщеря, Дафни.

— Мистър Торнтън, моите извинения. — Младата жена се обърна към Пиърс и сведе глава. Вената, която прозираше на шията й, запулсира по-учестено в резултат на бащиното й мъмрене.

— Защо ли изобщо се учудвам — сгълча я маркизът. — Торнтън, извини държането на дъщеря ми. Понякога е непростимо…

— Не са нужни никакви извинения. — Пиърс вдигна облечената в ръкавица ръка на Дафни към устните си, без да разкрие нищо от гнева, свил се в него като смъртоносно навита пружина. — Всъщност, струва ми се, че мога да отгатна какъв проблем е заел мислите на лейди Дафни.

В същия момент усети как пръстите на младата жена се стегнаха в дланта му, а погледът й несъзнателно, макар и крадешком, се насочи към баща й, опитвайки се да разбере доколко бе ядосан.

— Никакъв проблем няма, сър. Просто си гледах. По-точно, чудех се…

— Кой кон да изберете за първото надбягване — довърши вместо нея Пиърс. — А това не е лесна работа, нали, миледи?

Този път младото момиче повдигна глава, а веждите й се извиха изненадано.

— Ами, да, така е.

Едва сега той успя да види цялото й лице и това бе за него смайващо откритие.

Дребна и с тънка кост като майка си, но трептяща от живот за разлика от нея, лейди Дафни беше прекрасна, но не приличаше на блестящите красавици, с които бяха пълни балните лондонски зали. Нейната хубост беше класическа, сякаш излязла от рядка, безценна картина. Косите й, подобни на тъмен мед, се спускаха по раменете й като светлокестеняв ореол, с изключение на няколкото немирни кичурчета, които се бяха освободили и висяха покрай бузите и врата й. А очите й. Това бе възможно най-смайващото съпоставяне на цветове, истински калейдоскоп от нежни зелени и дискретни сиви нюанси, осеяни с блестящи кафеникаво-оранжеви точици — деликатност, обвита от сила.

— Кандидатите са изключителни. — Пиърс задържа ръката на Дафни една идея по-дълго от обичайното, преди да я пусне. — Може би, ако обменим мнение, ще съумеем да улучим печелившия.

Едва забележима, несигурна усмивка.

— Много сте мил, мистър Торнтън.

— Да, действително. — В гласа на маркизата прозвуча явно облекчение. — Виж, Харуик, конете се нареждат. — И тя подкани съпруга си да седне. — Ела.

Очевидно убеден, че не са нанесени непоправими щети, Трагмор кимна леко.

— Много добре.

— Мистър Торнтън? — обърна се към младия мъж Елизабет. — Заповядайте, настанете се при нас. Стига, разбира се, да нямате някаква друга уговорка.

Забелязал незабавно изписалото се по лицето на маркиза недоволство, Пиърс взе светкавично решението си.

— Не, нямам други уговорки. С истинска радост ще дойда при вас.

— Прекрасно. Столът зад Дафни е празен. Аз ще седна на него, така че двамата със съпруга ми да можете да обсъждате вашите дела.

— Не искам и да чуя за подобно нещо — отклони предложението й Пиърс. — Конните надбягвания са истинско събитие. С вашия съпруг имаме много общи интереси, всеки един от които обещава да ни отнеме доста време. Прав ли съм, Трагмор?

— Така е. — Маркизът започна да се изпотява.

— Добре. В такъв случай можем спокойно да си уредим среща за утре. А сега настоявам да седнете до вашата съпруга. Аз пък ще заема празния стол зад лейди Дафни. А ако, колкото и да е невероятно това, се сетя за нещо, което не може да чака цял ден, просто ще го обсъдим между отделните надбягвания. Как ти се струва това, Трагмор? — Усмивката на Пиърс можеше да разтопи дори айсберг.

— Ъ-ъ, чудесно. Би било чудесно, Торнтън.

— Прекрасно. — Младият мъж направи жест с ръка, за да даде път на маркиза и маркизата. — В такъв случай — след вас.

Трагмор хвана съпругата си за лакътя и я поведе към ложата.

— Лейди Дафни? — протегна ръка Пиърс.

— Благодаря ви. — Дафни се спря, а въпросителният й поглед премина от очакващия я млад мъж към баща й.

— Всичко наред ли е, миледи? — Пиърс прошепна в ухото й тези думи, предназначени единствено за нейните уши. Възползва се от мига, в който тя го изгледа с широко отворени очи, за да намести дланта й върху ръката си.

Усмивката й се появи бавно и постепенно, предизвикана от емоции, по-дълбоки от обикновена сърдечност или радост.

— Да, мистър Торнтън, така ми се струва.

— Добре. — Младият мъж я поведе към стола й. — В такъв случай нека да се отдадем на сериозния разговор около избирането на победителя.

— Двамата? — погледна го изненадана Дафни.

— Разбира се, че двамата. Обещах да ви помогна при това рисковано начинание, нали?

— Е, да, но аз знам много малко за…

— Друг път ходила ли сте на конни надбягвания?

— Разбира се, много пъти, но…

— Тогава със сигурност от време на време сте имала предчувствие за възможностите на някой от конете.

— Така мисля. И все пак…

— В такъв случай, доверете се на инстинктите си. — Пиърс посочи към наредените за първите надбягвания коне и жокеи. — От кой, според вас, се излъчва аурата на успеха?

Дафни се надвеси неуверено напред и заоглежда претендентите. След миг очите й светнаха и нежеланието й се превърна в нетърпение.

— Какво, днес ще бяга Гранд Профит! Това е онази прекрасна кафява кобила, чийто жокей е в зелено. Гледала съм я вече няколко пъти на надбягванията. Бърза е като вятър, и е грациозна, и…

— Това няма почти нищо общо с въпроса дали ще победи или не, глупава ми дъще — прекъсна я, като се обърна през рамото си, баща й. — Торнтън, не обръщай внимание на глупавите брътвежи на Дафни. Умът й е вечно в облаците, няма представа от правилата на хиподрума. — Гласът му премина в шепот. — Носят се слухове, че жокеят на Профит имал нареждания да се остави да го победят.

— Нима? — кръстоса небрежно крака Пиърс. — Имам ли честната ти дума за това, Трагмор?

— Имаш я.

— Колко успокоително — изправи се младият мъж. — В такъв случай съм готов да заложа.

— Моите пари са за Дарк Сторм — прошепна маркизът.

Пиърс се усмихна подигравателно.

— Приятно ми е да узная къде са твоите пари. — После се обърна към Дафни. — Ще ме извините ли?

— Разбира се — усмихна се грациозно младата жена, но светлинката в очите й беше изчезнала.

Пиърс набързо привърши с работата си и се върна точно навреме, за да види как конете се спуснаха по хиподрума.

— Като че ли Грнд Профит има значителна преднина — отбеляза той.

— Да. — Събеседничката му седеше малко по-изправена и гледаше напрегнато към прекрасния кон, който бягаше няколко метра пред останалите.

— Дявол да го вземе! — надвеси се напред маркизът, стиснал здраво коленете си с длани. — Проклятие! — възкликна няколко минути по-късно той, когато Гранд Профит пресече първа финалната линия.

— Някакъв проблем ли имаш, Трагмор? — попита с привидно съчувствие Пиърс.

— Информаторът ми се оказа негоден — отпусна се в стола си маркизът. — Съжалявам, Торнтън.

— Парите са си твои, Трагмор — напомни му Пиърс. — Спомняш ли си? — И без да дочака отговор, младият мъж се облегна на стола си и се обърна към Дафни.

Това, което видя, го накара да се усмихне.

Вирнала гордо брадичка, тя го гледаше с блеснал поглед. Изглеждаше изключително доволна от себе си.

— Точно както предполагах — промърмори той и докосна лекичко с кокалчетата на ръката си щастливото й лице. — Инстинктите ви са много добри, миледи.

Тя се вгледа в пръстите му, които галеха лицето й.

— Сигурна съм, че просто имах късмет.

— Възможно е. Но голям късмет. — Прокара палец по меката й долна устна. — Поздравления.

Младата жена въздъхна лекичко.

— Съжалявам, че загубихте.

— О, но аз не загубих.

— Моля?

— Ентусиазмът ви беше заразителен, също както и логиката. Аз също заложих на Гранд Профит.

— Заложихте вашите… — Дафни поклати смаяно глава. — Само заради това, което казах?

— Добрият комарджия вярва на инстинкта си. Не го забравяйте никога — намигна той. — А сега, аз ли ще избера следващия победител или вие?

Дафни изви устни.

— Мисля, че не трябва да предизвиквам съдбата, мистър Торнтън. Мисля да оставя следващите залагания за днес във ваши ръце. Подозирам, че сте много по-вещ от мен в тази област.

— Както желаете — съгласи се младият мъж.

Следващите надбягвания бяха наистина вълнуващи, а сумата, която Пиърс спечели — значителна. Видът на Дафни обаче, подобен на току-що разтворил се цвят, го изпълни с много по-голяма радост от всичките му печалби.

Това и още едно нещо.

Триумфът при вида на гърчещия се Трагмор. С всяка следваща загуба той затъваше все повече в дългове.

Всъщност маркизът почти не издаваше вълнението си. Но Пиърс, който бе преживял тези трийсет години от живота си благодарение единствено на своя ум, знаеше какво точно да търси. Забелязваше всяка капчица пот на челото му, всяко нервно потрепване на безупречните му ръце, всеки неспокоен поглед през рамо, в очакване брадвата да падне върху врата му и Пиърс да го изложи пред целия свят.

„Не, копеле — мислеше си мрачно младият мъж. — Това би било прекалено лесно и безболезнено. Поти се. Умирай вътрешно. Питай се дали ще оцелееш. Точно както правех аз.“

Дафни се размърда до него. Пиърс се обърна навреме, за да я види как наднича към тълпата, като че търси някого.

— Загубила ли сте нещо? — наведе се към нея той.

Дафни се стресна и се изви в стола си.

— Не.

— Не ям невинни жени.

Невероятните очи се разшириха учудено.

— Моля?

— Не е нужно да се плашите толкова. Аз съм безопасен.

Поредната нерешителна усмивка изви устните й.

— Така ли? Не съм на същото мнение, мистър Торнтън. Всъщност, не знам защо, но „безопасен“ ми се струва възможно най-неподходящата за вас дума.

Пиърс посрещна твърдението й със сух смях.

— В такъв случай — безинтересен? Като се има предвид факта, че откакто се познаваме, по-голямата част от времето наблюдавах гърба ви.

Тя се изчерви.

— Извинявайте.

— А вие непрекъснато се извинявахте.

— Аз…

— Недейте. — Той покри дланта й със своята.

Дафни започна да навива около пръста си едно от висящите кичурчета коса, като поглеждаше нервно към стола на баща си.

— Днес е необикновено топло — рече неопределено тя.

— Не знам — отвърна тихо младият мъж, без да се опитва да премести ръка. — Нима?

Дафни издърпа дланта си изпод неговата и повдигна косата си, за да охлади врата си.

— Може да се дължи и на вълнението от надбягванията.

— Възможно е. — Той не й напомни, че нито един от двамата не бе гледал бягането на конете през последните петнайсетина минути. Нещо повече. Макар да чувстваше нейното объркване и неудобство, той бе заинтригуван преди всичко от собствените си многобройни емоции. Съчувствие към страха, който очевидно тежеше като окови на младата жена. Омраза към човека, който го пораждаше. И още нещо, някаква странна смесица от омайване и привличане.

Погледът му проследи движенията на косата й и се спря на шията й, абсолютно гола, с изключение на малко перлено колие.

— Красиво е — прошепна той.

— Какво? — Дафни пусна плитките си, сякаш бяха поводи.

— Огърлицата ви. Перлите са прекрасни.

— О, помислих си… Извиня… — Тя срещна погледа на Пиърс и неочаквано избухна в смях.

— Смехът ви е още по-прекрасен.

— А родителите ми седят на три метра от нас.

— Сигурен съм, че вече знаят какво съкровище притежават.

Смехът на младата жена секна. Пиърс бе завладян от безумното желание да го примами обратно, да я види да я сияе така, както след победата на избрания от нея кон. Уязвимостта на усмивката и правдивостта на смеха й бяха нежни и скорошни като на дете, а обречеността и тъгата в очите й бяха отдавнашни, примесени само с искрици гордост. Комбинацията беше наистина трогателна и Пиърс, който знаеше доста повече неща, отколкото предполагаше новата му позната, откри, че е непривично развълнуван от дъщерята на маркиза. Не си спомняше друг път да бе изпитвал подобна симпатия към жена, в чиито жили тече синя кръв. В този случай обаче… Погледът на младия мъж се плъзна бавно по деликатните черти на Дафни, към пленителните извивки на тялото й, прикрити от семплата й дневна рокля. Един Господ знаеше какво трябваше да изтърпи с баща като Трагмор.

При тази мисъл кръвта му се смрази.

— Мистър Торнтън, направо сте се вторачил в мен.

Пиърс повдигна ъгълчето на устата си.

— Така ли? Колко грубиянско от моя страна. Обикновено не съм така непохватен, когато се сближавам с някого.

— Сближавате ли? И с кого се сближавате?

Той отново се наведе към нея.

— С вас.

— О, разбирам. — Тя облиза устните си и отново погледна крадешком към баща си. Отдъхна облекчено, щом видя, че той беше напълно погълнат от последното надбягване за деня. — Кажете, мистър Торнтън, винаги ли сте така директен?

— Да. А вие, миледи, винаги ли сте така наивна?

Тя се замисли над въпроса му.

— Да.

Пиърс се засмя от сърце.

— На колко години сте, Дафни?

Дори да бе забелязала интимния начин, към който се обърна към нея, тя не го показа.

— На двайсет.

— И как така, ако смея да запитам, още никой джентълмен не ви е завел пред олтара?

— Не знам, мистър Торнтън — отвърна с непресторено простодушие тя. — Предполагам на никой не съм се сторила достатъчно привлекателна, за да го направи.

Ако тонът й не беше толкова тържествен, младият мъж щеше да приеме отговора й като фалшива скромност.

— Искрено го вярвате, нали?

— Да. Макар че, честно казано, аз и не съм направила нищо, за да ги окуража.

— Разбирам. И защо?

— Поради много причини. — Още един бегъл поглед към баща й, който сияеше от щастие, тъй като бе спечелил солидна сума от последното надбягване. — Достатъчно е да кажа, че бях прекалено заета с други неща.

Пиърс забеляза ликуването на Трагмор с крайчеца на окото си.

— Прекалено заета, за да се занимавате със собствения си живот?

Дафни пребледня, щом чу тихичко произнесения въпрос на събеседника си.

— Напълно съм доволна от живота си, мистър Торнтън. Но въпреки това ви благодаря за съчувствието.

Пиърс мразеше отдавна Трагмор, но ужаса, който видя върху лицето на дъщеря му, утрои неприязънта му към него. С видимо усилие той укроти емоциите си и се облегна назад.

— Страхувам се, че пропуснахме част от…

В този момент маркизът се изправи.

— Вече трябва да си тръгваме. — Това бе заповед, не молба.

Дафни и майка й се изправиха на секундата. Пиърс бавно ги последва.

— Струва ми се, че първо трябва да вземем печалбите си.

— Ъ-ъ, да, трябва.

Младият мъж се обърна към маркизата.

— Двамата със съпруга ви ще уредим сметките си и ще кажем на кочияша да докара вашата карета. В случай, че не се видим после, благодаря ви за гостоприемството, миледи.

— Няма защо, сър.

— Лейди Дафни. — Пиърс се поклони. — Бяхте много приятна компаньонка, да не говорим за точните ви предвиждания при залаганията. Беше истинско удоволствие да гледам с вас конните надбягвания.

— Както и на мен — с вас, мистър Торнтън. — Усмивката на младата жена бе искрена, но погледът й за кой ли път отскочи към лицето на баща й.

Пиърс едва изчака двамата с маркиза да се отдалечат от дамите достатъчно, за да не ги чуят.

— Какъв късмет имаше, че последното надбягване в крайна сметка завърши така. Всъщност не е нужно да ходиш за печалбите си. Те ми принадлежат.

— Какво? — спря се рязко спътникът му.

— Лихви, Трагмор, забрави ли? Дължиш ми доста.

— Проклето копе…

— По-внимателно — предупреди го тихо младият мъж, — или ще ме накараш да попитам как така един мъж, който всеки момент може да се озове на улицата, е в състояние да предложи на дъщеря си подобна скъпа огърлица.

Челото на маркиза се покри с пот.

— Това е евтино копие на…

— Напротив, перлите са съвсем истински. И много скъпи. Ако лейди Дафни притежаваше дори една черта от отвратителната ти природа, нямаше да се поколебая да сваля колието от шията й и да ги прибавя към другите си днешни печалби. Но за моя изненада и тя, и съпругата ти са очарователни. Така че, приеми перленото колие като подарък от мен за семейството ти. Изненадан ли си? Не бъди. Понякога дори аз имам сърце. Към онези, които го заслужават, искам да кажа. — Пиърс измъкна печелившия билет от ръцете на маркиза. — Това ще го взема. А ти върви за каретата си. Адвокатът ми ще се свърже с теб утре, за да ни уреди среща. Постарай се да направиш всичко както трябва, ако не искаш целият свят да разбере, че си останал без пари — усмихна се хапливо той. — Възползвай се от удобствата си. Докато имаш възможност.