Сянката на бурята

Глава 9

Слънчевата светлина хвърляше златисточервени отблясъци върху сочните зелени листа на огромния дъб, който растеше пред входа на градината лабиринт. Ийън стоеше пред прозореца в приемната стая на Керълайн ван Кортленд. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на кожените бричове, ръкавите на тъмнозелената му дреха бяха запретнати над китките. Той се вслушваше в шепота на дъбовите листа, вдишваше аромата на прясно окосената трева и в главата му нахлуваха спомени за неща далечни и неясни като избелелите цветове на картина.

Някога бе срещнал едно момиче — малко, хубаво момиче с дълги рижи плитки и кафяви очи, които изглеждаха твърде големи за малкото личице. И все пак в това младо лице бе видял красивата жена, в която момичето щеше да се превърне — жената, която един ден щеше да открадне сърцето му. И това се случи.

Мускулите му се напрегнаха, когато чу стъпките й по мраморната настилка в коридора. Токовете й почукваха по пода в уверена каденца. Тя маршируваше — като войник, поел в битка. Без дори да я види, знаеше, че се е спряла точно пред стаята и се подготвя да го срещне, знаеше какво очаква.

Беше се научил да преценява врага си, да открива слабостите му и да ги превръща в свои оръжия. Без да се обърне, знаеше, че е влязла в стаята и го гледа. Усещаше погледа й като парене между плещите си и изпитваше неловкото чувство, че някой е забил нож в гърба му.

— Господин Тримейн, това е изненада за мен — гласът й прозвънтя с леден британски акцент.

Беше време за война. Обърна се с лице към нея и сякаш усети тътена на първия оръдеен залп. Нажеженият въздух затрептя, допря се о кожата му със свистене, прорязва го дълбоко — ударът бе толкова силен, че дъхът му секна. Силата на въздействието й върху него го парализира. В известен смисъл тя бе много по-опасна, от който и да е враг на бойното поле. Но това бе война, която не можеше да си позволи да загуби.

— Да не би внезапно да си спомнихте за…

— Добро утро — каза той и се доближи до нея.

Тя се поколеба. Устните й се разтвориха, като че ли някой току-що я бе прекъснал по време на добре заучена реч.

— Добро утро — тя пое дълбоко дъх и започна отново. — Господин Тримейн, да не би внезапно да сте се сетили за някой член от семейството ми, който е убягнал от злостните ви хули? — макар и да изглеждаше така, сякаш ще се отдръпне всеки момент, докато той приближаваше, тя не помръдна. — Тази ли е причината да…

Той притисна показалеца си до устните й и тя замлъкна, а дъхът й погали кожата му като топла струя.

— Лейди Джулия, моля да извините поведението ми онази вечер, когато ви срещнах за първи път.

С елегантен жест тя отмести ръката му.

— О, и на какво дължа тази промяна в настроението ви?

Изглеждаше царствена, студена, необезпокоена. И все пак дантелите, които пърхаха на гърдите й, издаваха колко е напрегната.

— Разбрах, че съм се объркал. Моля да ми простите за поведението — той й се усмихна. Винаги гледай да завариш врага неподготвен. От изражението й веднага си личеше, че е невероятно изненадана.

— Вие се държахте като един страхливец — каза тя, повдигна брадичката си и отново се оттегли зад паравана на своята изтънченост.

Той кимна.

— Ужасен нехранимайко.

— Отвратителен грубиян.

Той повдигна белязаната си вежда.

— Толкова лош ли бях?

— Дори повече.

— Прощавате ли ми?

— Ако се вземат предвид обстоятелствата, вероятно да — тя се отдръпна към едно от креслата до прозореца. — Но ако аз наистина толкова приличам на Сабрина, сигурно сте били шокиран. А и…

Преди да продължи, тя се поколеба, сякаш й беше трудно да изговори думите, пръстите й се плъзнаха по една златна роза, избродирана върху броката. Ийън стоеше и я гледаше, без да изпитва потребност да запълни паузата. Искаше да я остави да изиграе картите си докрай.

— След всичко, което Керълайн ви е казала… — тя прехапа долната си устна. — Трябва да сте разбрали, че не знаех нищо за баща си. Никога не съм допускала, че майка ми… Е, бях твърде шокирана.

Много добра беше, мислеше Ийън. Самурените й мигли леко се спуснаха върху бялата като слонова кост кожа, гласът й потрепери. Ако не знаеше коя е, би повярвал на всяка дума. Малка лъжлива чародейка.

— Съжалявам, че станах причина да разберете истината.

Тя вдигна очи към него. Устните й се извиха в несигурна усмивка.

— Разбирам ви.

Чудеше се колко ли дълго е репетирала, за да постигне тази съвършена поза на наранено честолюбие.

— И аз се надявах на същото.

През прозорците нахлуваше ветрец, повдигаше краищата на панделките под брадичката й и зеленият сатен милваше бузите й. Той си спомни, че кожата й е по-нежна от атлаз, гладка, топла и съблазнителна. А точно това бе едно от нещата, които така се мъчеше да забрави.

Тя стоеше като в рамка между колоните, отделящи крилата на прозорците, белите дантелени пердета трептяха от вятъра. Пресяната слънчева светлина трептеше наоколо й, сякаш тя самата я излъчваше — като истински ангел, който се е спуснал от небесата. Но този ангел му показа пътя към ада.

— Вие наистина сте една от най-красивите жени, които съм срещал — повтори думите, които й бе казал сякаш преди векове, като се чудеше дали тя ще забележи.

Тя се усмихна — това беше самодоволната усмивчица на лейди Джулия. В очите й се четеше увереност, че го е взела на мушката и в следващия момент вече ще е мъртъв. Но този път той бе дошъл подготвен за битката.

— Не мога изобщо да разбера как съм могъл да ви объркам със Сабрина О’Нийл.

Тя вдигна очи. Стреснатият й поглед се засече с неговия.

— Какво искате да кажете?

Той се усмихна. Гневът беше мястото, където защитата й се пропукваше. Това беше начинът да свали маската от красивото лице и да отпрати този паднал ангел.

— Огледах ви по-добре. И то точно навреме, за да забележа, че се различавате от Сабрина.

— Различавам ли се?

— Права бяхте за цвета на косата, но, доколкото си спомням сега, очите на Сабрина бяха бадемови. Изобщо не бяха така красиви като вашите.

— Бадемови? — тя отстъпи назад, когато я доближи. Той кимна и спря на крачка от нея.

— А може би бяха зелени.

— Зелени!

Ийън потърка брадичката си.

— Не, изглежда, бяха сини.

Тя го гледаше и тъмните й очи пламтяха от гняв.

— Искате да кажете, че май не сте много сигурен какъв точно е цветът на очите й.

Ийън повдигна рамене.

— Ами, срещнахме се съвсем за малко на един речен кораб.

— Да, разбирам — тя се обърна с лице към прозореца. Тялото й се напрегна. — Навик ли ви е да прелъстявате жени по корабите?

— Какво ви кара да мислите, че съм я прелъстил?

Тя го погледна през рамо.

— А нима не сте?

— Сабрина не бе нищо повече от една крадлива сметкаджийка.

— Струва ми се, господин Тримейн, че сте малко прибързан в преценките си — гласът й потреперваше от усилието да се овладее.

— Не ми беше нужно много време, за да се убедя. Постигнах го само с една игра на карти.

Тя млъкна. Гледаше през прозореца и раменете й се повдигаха от учестеното дишане.

— Чудя се защо ли си мислите, че тя би дошла тук? За отмъщение ли?

Над рамото й Ийън се вгледа в градината лабиринт.

— Предполагам.

— Но хората си отмъщават, когато някой им е сторил зло.

Жените си имат особени похвати, за да обърнат нещата в своя полза, помисли си Ийън. Те винаги са способни да изкарат мъжа негодник. Дори и ако той просто се защитава. Сабрина си играеше с огъня. Рано или късно щеше да се опари.

— И вие направихте всичко възможно това да се случи колкото може по-рано.

Той бе отнел девствеността й. Тя бе отнела сърцето му. Според него бяха почти квит. Почти.

— Тя си получи заслуженото.

Сабрина се завъртя и го погледна. Бедрото й се удари в малката маса с такава сила, че тя се разклати. Една кристална купа с бонбони падна от гладката махагонова повърхност. Преобърна се и белите ментови дражета се пръснаха във всички посоки.

Ийън и Сабрина се спуснаха едновременно, за да хванат искрящия кристал. Пръстите им се сляха. Главите им се удариха. Купата тупна на пода между тях. Отскочи веднъж и се похлупи върху дебелия златистобял килим, без да се счупи. Застана като събрана слънчева вода, дълбоките фигури на гравирания кристал блестяха в целия спектър.

— О, боже! — мърмореше Сабрина, гледаше го и потриваше челото си. По шията й пропълзя руменина и обагри белите й бузи.

Префърцунената маска на лейди Джулия беше паднала и на нейно място отново бе лицето, което Ийън обикна от пръв поглед — безпомощно, чувствително и толкова красиво. Той сведе очи и погледна гърдите й, които се надигаха често под зелената коприна и кремавата дантела. Знаеше, че тези стегнати овали също са пламнали от руменеца. О, боже, сега ли трябваше да си спомни как усещаше топлината им с ръце и устни.

Спомените го връхлетяха и той напразно се бореше да ги отпъди. Искаше му се да я прегърне, да вдъхне аромата на кожата й, да се удави в нея. Но това не беше нищо повече от една илюзия за любов и невинност.

Проклета вещица!

По дяволите болезненото му желание! Желаеше я, дори и да се чувстваше като кръгъл глупак… дори сега, след като знаеше, че всяка ласка е лъжа, дори и да знаеше, че тя е безсърдечна, още я желаеше. Това беше жената, която можеше да има само, ако й продаде душата си. Но нямаше да й позволи да отнеме душата на Тим.

Време беше да престане да мисли какво можеше да се случи. Трябваше да прави това, за което бе дошъл. Да си спомни за Тим и за кроежите на малката магьосница да съсипе един млад човек.

— Бих искал да ви опозная по-отблизо — той взе купата от пода, тежкият кристал се бе нагрял от слънцето. Постави я на масата и добави: — Сабрина е вече част от миналото. Нека да си остане там — трябваше някак да я накара да си остане там. Трябваше да прогони в миналото си това лице от сънищата.

Тя го погледна с усмивка, но когато очите им се срещнаха, той долови друго чувство. Определено доби впечатлението, че тя вече е измислила хиляди начини да го покани на една неделна вечеря.

— Ще ви хареса ли, ако се повозим малко в това утро? Ако ми дадете възможност, ще ви покажа околностите.

— Господин Рейнолдс много ми е говорил за своя храбър чичо. Ще се радвам на възможността да опозная този легендарен човек отблизо.

„И да му поизрежа малко крилцата.“ — помисли си Ийън и отвърна на усмивката й.

— Моля ви, почакайте само за минута да се преоблека.

Той се чудеше дали и един живот можеше да стигне на една зла магьосница да се преоблече като ангел.

— Разбира се.

Още веднъж се замисли за малкото момиченце, което вероятно бе срещнал в градината в някакъв друг живот. Как ли се бе превърнало в такава красива и измамна жена? Дори усмивката й бе оттренирана. Защо не бе забелязал колко фалшиво се усмихва? Защо още онази нощ на „Бел Анджелин“ не бе разбрал, че тя е една лъжлива чародейка?

Но само след няколко часа вече няма да се усмихва така радостно, мислеше си той, докато я гледаше как излиза. След няколко часа вече ще е сигурен, че няма да направи нищо лошо на семейството му. След съвсем малко щеше да я накара да приключи с този театър.

Горещият влажен вятър, напоен с аромата на детелина и полски цветя, милваше топлото лице на Сабрина. Те препускаха на север от града по един път, край който се извисяваха дъбове, кестени и брястове. През клоните им от време на време се виждаше реката, блеснала на слънцето като разтопено злато.

Поради горещината й се наложи да пренебрегне някои от нормите на приличието и да свали ръкавиците си. Ако само можеше да разкопчае горните копчета на роклята си? Щеше да е чудесно да поразхлади шията си, но една дама никога не си разголваше шията и раменете през деня, колкото и глупаво да беше това. Може би твърде много бе свикнала да прави каквото си иска. Докато копаеше в градината на Роузбрайър, за да намери нещо за ядене, изобщо не бе й хрумвало да си закопчава памучната рокля догоре.

Тя разтвори длани върху полата си. Какво ли щеше да си помисли Ийън, ако знаеше, че той е платил тази прекрасна рокля за разходка от леденосиня коприна? Каретата се люшна и кракът му докосна полата й. Едната й ръка отново се сви в юмрук. Тя хвърли кос поглед на това стегнато мъжко бедро, което се отдръпваше от нея и еленовата кожа се нагъваше отгоре му.

Спомените я завладяха и тлеещите въглени на желанието отново припламнаха. Спомни си допира на дългите, мускулести крака, някак грубото усещане на черните къдри по тях. Но по-добре тези неща никога да не й се бяха случвали. Как можа да се окаже такава глупачка!

— Как се чувства една жена, когато цял град е паднал на колене пред нея?

„Не ми доставя и наполовина такова удоволствие, каквото би ми доставило да видя на колене теб“ — помисли си тя.

— Всички са така любезни в желанието си да ме накарат да се почувствам като у дома си — каза тя и се усмихна.

— Както разбирам, повечето от ергените са нетърпеливи да споделите с тях пътя до олтара — той се ухили хитро. — А някои от семейните мъже се чудят как да се отърват от съпругите си. Разбира се, не ми е трудно да ги разбера.

Този човек се усмихваше като разбойник. Защо ли не бе разбрала още в деня, когато го срещна на борда на „Бел“, че и душата му е такава.

— Надявам се да не стана причина жените в града да започнат да си стоят у дома.

Та той дори не бе запомнил цвета на очите й! Докато тя можеше и със затворени очи да си представи всяка черта на лицето му, тялото, начина, по който я докосваше, целуваше, любеше… Не. Това не беше любов. Той бе прогонил любовта от това, което бяха изживели заедно.

Предполагаше, че за мъж като Тримейн е естествено да принизи любовните ласки до нещо примитивно, защото той беше човек без съвест, без чест, без грам почтеност. Свеждаше всичко до проява на най-низка похот. Чудеше се как ще се чувства, когато лейди Джулия му покаже, че поне една жена може да устои на невероятния му магнетизъм.

Ийън дръпна поводите и спря каретата под един бряст.

— Това е Грейндж — посочи към една двуетажна къща, малко отдалечена от пътя.

Топлият вятър я потопи в аромата му — подправки, кожа и още нещо, някаква измамна есенция я призоваваше да се докосне до страни от същността му, за които тя почти нищо не знаеше. Тази част от нея не познаваше разума, ръководеше се от емоции, които сега изобщо нямаха място.

— Грейндж?

— Навремето това е бил домът на генерал Александър Хамилтън — каза Ийън и се вгледа в обширната тревна площ, която плавно се изкачваше и обграждаше къщата.

Макар и скромна, къщата изглеждаше спретната и елегантна. Върху покрива на бялата дървена постройка имаше наблюдателна тераса. И на двата етажа фасадата и гърбът бяха с веранди, а прозорците бяха затворени с тревно зелени дървени кепенци. Ако само можеха да се върнат назад във времето, мислеше си тя. Ако само можеха да почукат на вратата и да го убедят да не се сражава с Бър в този двубой. И това щеше да е едно от хилядите неща, които й се искаше да промени, ако е способна да върне времето назад.

— Той сам е посадил тези тринадесет дървета около къщата, като символ на първите тринадесет щата от съюза — каза Ийън и постави ръце на краката си. — И сама можете да видите, че всички са прави, изключение на едно. Говори се, че това криво дърво е Южна Каролина. Добре го е направил, не мислите ли?

— О, и защо го е направил така? — попита тя и го погледна.

— Южна Каролина беше първият щат, който се отцепи от съюза, заради чиято цялост Хамилтън и много други се бореха с всички сили.

— Според това, което съм чела, много хора са били убедени, че щатите имат право да се отцепват — но какво ли му разбираше главата на Ийън Тримейн от Южна Каролина или от всичко, което се намираше на юг от линията Мейсън — Диксън?

Ийън се вгледа в нея за момент. Единият край на устните му се повдигна в усмивка.

— Много ли сте чели за войната?

— Това беше новина от огромно значение в Англия — Сабрина погледна отново къщата и преди да се почувства склонна да се предаде окончателно, опита да се овладее. — Хората се разделиха според пристрастията си.

— И тук се случи същото — с рязко дръпване на поводите той подкара дорестия конски впряг в пъргав тръс. Хамутите на конете зазвъняха, а опашките им заподскачаха.

За момент тя се вгледа в спокойния му профил, но нищо не можеше да прозре. Той бе част от нея така дълго, част от детството и от мечтите й. Това бе мъжът, към когото се насочваше цялата й любов, той я обнадеждаваше, когато целият свят наоколо тънеше в отчаяние, той й бе показал радостта от това, че е жена, и болката от прекалената обич. А тя изобщо не можеше да каже, че го познава.

— А вие защо отидохте на война? Аз си мислех, че повечето богати синове се откупват от армията. Или може би сте подражавали на по-големия си брат?

Той се засмя гърлено. Смехът му обаче изразяваше нещо много по-близо до самоненавист, отколкото радост.

— Брат ми беше от тоя тип хора, които предпочитат да изнесат паяка от къщата си, вместо да го убият — каза той и я погледна.

Душата й сякаш откликна на силната болка, която се четеше в зелените му очи. И двамата бяха изживели мъките на тази война и тя усети, че той също не е успял да намери покой, след като дулата бяха замлъкнали.

— Джон не познаваше никакво зло, нито един от пороците, които помрачават човешката душа. Ако го бяхте видели, щяхте несъмнено да го обикнете, без да си задавате никакви въпроси.

— Но аз не разбирам как човек като него ще тръгне да убива хора, които просто са защитавали своя дом.

— Изглежда се бе заблудил, че може да закриля малкото си братче — Ийън повдигна очи към някакво място високо на хоризонта и мускулите на лицето и шията му се стегнаха. — Виждате ли, аз бях този, който изгаряше от желание да отиде на война.

— Защо? Защо сте искали да участвате в тази касапница?

Ийън продължаваше да се взира в някаква далечна точка към края на криволичещия път. Паузата се проточи прекалено дълго и напрежението помежду им растеше. Времето течеше само чрез равномерния тропот на копитата, които биеха твърдата земя.

— Мислили сте си, че войната е вълнуващо преживяване? — попита Сабрина и наруши тишината. — Смятали сте, че ще се приберете у дома, окичен с лаври и слава?

— Слава? — Ийън я погледна, като че ли за първи път забелязваше, че тя седи до него на тясната кожена пейчица. — Всеки, който си мисли, че войната носи слава, никога не е виждал лице на човек, раздрано от оловото, или момче, едва навършило шестнадесет, разкъсано на парчета.

— Допускам, че не са много младежите, които са видели ужасите на войната от богатите си домове на Пето авеню.

— Не съм преследвал слава.

Той я погледа известно време, преди да насочи вниманието си отново към пътя. Под краката на конете пътят се изнизваше, но Ийън оставаше безмълвен. Сабрина овладя желанието да разчовърка раните му. Може би беше по-добре да стои на разстояние от болката, която бе доловила у него, да не се доближава прекалено до мъжа, когото някога обожаваше, фамилиарността можеше да се окаже фатална.

Гората отстъпи на малко градче и после отново възцари господството си, ненарушимо, освен от пръснати тук-там отдалечени големи къщи от тухли и гранит. Сабрина предположи, че това са провинциалните убежища на аристокрацията в Ню Йорк, принцовете на търговията, благородниците, които имаха земи. Тук не бяха чули нищо от войната, освен далечен тътен. Тя им завиждаше за това.

— Когато бях малък, тук излизах на езда с приятелите си — каза той. Неочакваният тон на дълбокия му баритон я стресна. — В този край, навсякъде, докъдето стига погледът, по време на Революцията са се водили битки и се е проливала предимно кръвта на патриоти. Избирахме си да сме от едните или от другите и преигравахме всичко.

— Това явно е било тогава, когато не сте се смятали за рицаря на Камелот — каза тя и когато образът на онова невинно тринадесетгодишно момче нахлу в съзнанието й, обхвана я желанието никога да не бе пораствало. Ако само можеха да си възвърнат онази непорочност, която и двамата бяха загубили някъде назад във времето. Ако само… желанията понякога се сбъдваха, но това — не.

Ийън се взираше в играта на светлите петна и сенките, които хвърляха клоните върху пътя, сякаш това бяха думите на разказ, който трябваше да й прочете.

— Отидох да воювам, защото вярвах в съюза, за чието създаване и запазване те смело са се борили. Мисля, че единствената им грешка е била, че са го създали въз основа на факта, че хората се раждат равни, докато все още са позволявали човек да поробва себеподобните си.

Сабрина поклати глава.

— Югът щеше да отмени робството след известно време и без намесата на Севера.

— Да, може би — Ийън се вторачи в нея. — Но само след разпадането на съюза.

— Както северняците, така и южняците са се борили за независимост от Великобритания, господин Тримейн — каза Сабрина и гърбът й се изопна. — Хората са приемали като свое право да се разграничат от всеки съюз, който би ги принудил да се подчиняват на правителство, което не представлява честно техните интереси.

Слънчевите лъчи се процеждаха през свода от клони над главите им и къпеха косите, лицето и раменете на Ийън в светлина. За момент той я погледна въпросително, погледът му я пронизваше, изпитваше, търсеше нещо, докато тя не издържа и отмести очи. Загледа се в една бяла пеперуда, която се носеше над лютичетата около пътя. Дали в опитите си да открие какъв наистина е човекът до нея, не се беше разкрила прекалено?

— Имате аргументирани мнения за войната и правата на щатите.

Тя се насили да извие устните си в нещо, което трябваше да бъде убедителна усмивка.

— Майка ми е израснала в долината на Мисисипи, господин Тримейн. Предполагам, че съм наследила някои от нейните възгледи.

— Разбирам.

Ветрецът подмяташе дългите му вълнисти коси около лицето и тя с изненада си спомни как те се бяха плъзгали като коприна между пръстите й. Защо всичко се разви така зле?

— Ако не знаех истината, бих си помислил, че сте от Юга.

— Но знаете истината — „Трябва да бъде много внимателна от тук нататък“ — помисли си тя. Играеше опасна игра. Макар и да се беше примирил, че тя е лейди Джулия, един грешен ход от нейна страна можеше да обърне нещата. Ако тя се препъне, ако той успее да открие истината, леля й Керълайн и Луси също щяха да пострадат.

И все пак той, изглежда, нямаше съмнения относно Джулия. Напротив, дори се усмихваше така, сякаш компанията й безкрайно му допадаше. Как само щеше да се радва, когато този мъж се укроти.

Сабрина се облегна и се загледа зад дърветата, където течеше реката, чиято гладка и бляскава повърхност сега бе смутена от едно бяло параходче. Колко често си бе мечтала за ден като този — слънцето да сияе и Ийън да бъде до нея. Но сега не можеше да се начуди как ли се бе изродила съдбата й, та да обикне подобен злодей? Трябваше да успее да се пречисти от присъствието му. Може би единствено гордостта му можеше да откупи свободата й.

— Не огладняхте ли вече? — попита Ийън и отби от пътя по една чакълеста алея, обградена от дъбови и кестенови дървета.

— Да, малко — точно в този момент пътят изви и пред очите им се появи една къща — величествена сграда, кацнала на върха на овален хълм. До брега Хъдсън се издигаше каменен зид, който оформяше стените на английско имение. Високи кули се забиваха в следобедното небе и слънцето блестеше в стотици прозорци с колони между крилата.

— Поръчал съм да приготвят обяда в къщата на дядо ми.

— Изглежда, сте били прекалено сигурен, че ще приема поканата ви, господин Тримейн.

— Надявах се, лейди Джулия.

Това вече беше нахалство. Очите му издаваха абсолютна убеденост в собствения чар, в змийската способност да прелъстява. Вече беше сигурен, че лейди Джулия ще бъде следващото завоевание в списъка му.

— Къщата на дядо ви е прекрасна — каза тя и се усмихна така, както само Джулия можеше.

— Дядо я построил, за да съперничи на провинциалното имение на един английски граф, и я кръстил на шотландското село, където се е родил — той спря каретата и скочи на чакъла. За момент замълча, загледа се в къщата и после продължи: — „Дънкелд“ беше подаръкът за моята баба — съпругата му от Англия.

Също като пръстена, който висеше на златния ланец на шията му и който тя някога бе повярвала, че ще носи. Чакълът хрущеше под краката му, докато той обикаляше каретата. Колко ли други жени също са се надявали да носят този пръстен? Колко други му бяха отдали сърцата си, любовта, невинността? В известен смисъл тя приличаше на рицар, който отмъщава за потъпканата чест на всички жени, които се бяха сблъскали с този негодник?

Сабрина постави ръце на широките му рамене, той я хвана за кръста и я свали от каретата. Отново я облъхна този завладяващ мъжки аромат и тя усети, че задържа дишането си. Не и този път. Този път нямаше да се излъже. Той леко я пусна на чакъла, а ръцете му останаха около талията й така, сякаш имаше пълното право да я държи. Сабрина се беше вторачила в шията му и се опитваше да се владее. Ама че нахален човек беше!

Той повдигна ръка, топлите му пръсти погалиха бузата й, отхвърли назад един кичур коса, който се бе изплъзнал от прибрания кок, докато другата му ръка продължи да придържа талията й. Сабрина потисна желанието си да се отскубне от прегръдката му. Всичко й беше така познато. Беше твърде изкусително, но продължи да стои. Лейди Джулия трябваше да го убеди да продължи, да му подскаже, че харесва подлата му игра.

— Господин Тримейн, аз… — думите й замряха, когато видя очите му — студени и пронизващи като изумруди.

— Кажи ми защо дойде тук — каза той и ръката му се вкопчи в кръста й. — Кажи ми какво искаш, Сабрина.