Сянката на бурята

Глава 8

От ароматните пури се виеше пушек, издигаше се, носеше се и увисваше като сивкавосин облак под големите кристални глобуси на газениците, които висяха в големия салон на клуба „Юниън“. Тази елегантна сграда от камък и дърво, която някога бе централната част от имението на заможен човек — сега разорен — днес бе място за развлечение на онези, които все още не бяха изгубили милионите си. Това бяха хора, които знаеха, че един грешен ход на борсата може да превърне техните богати домове в клубове за удоволствията на оцелелите.

Ийън зяпаше множеството и разсеяно си играеше с жетоните, натрупани пред него. Изглежда, лейди Джулия бе откраднала сърцата на повечето от приятелите му, помисли си той и погледна картите си. Ако можеше да се вярва на слуховете тук, то предложенията за женитба, отправени към нея след пристигането й в Ню Йорк, досега не бяха по-малко от двадесет. Този път целта на Сабрина, изглежда, не беше само богат съпруг.

— Казвам ти, че Стриклънд крои нещо — каза Ранд и хвърли още един син чип върху купчинката в средата на масата. — Разбрах, че пак е бил в Олбъни миналата седмица.

Тази жена беше Сабрина — Ийън беше по-сигурен от всякога. Тя можеше да си промени произношението, но не можеше да промени звученето на гласа си. Начинът, по който косите й лумваха на слънцето, как си накланяше главата, като се смееше, желанието му да я грабне в прегръдките си и никога да не я изпусне — ето това бяха нещата, които изобличаваха лъжите й. На света можеше да има само една жена с такова влияние над него.

— Ийън — Ранд помаха ръка пред лицето му. — Ало, Ийън, чуваш ли ме?

Ийън погледна братовчед си.

— Мой ред ли е?

Ранд се намръщи.

— Ама ти не си чул и думичка от това, което ти казах.

— Съжалявам — Ийън се загледа в картите си.

През последните две седмици Ийън правеше опити отново да опознае Ранд и Тим. Но тази вечер светските маниери просто му убягваха. Не можеше да свърши никаква работа. Не можеше да се съсредоточи върху нищо. Мисълта за Сабрина непрекъснато го преследваше.

— Какво те тормози, Ийън? — от другия край на ореховата маса Ранд се вгледа изпитателно в лицето на братовчед си и се усмихна. — Жена? Една много красива жена с пленително английско произношение?

Или пък може би това беше една много красива жена с пленително провлечен южняшки говор?

Той погледна дама купа и дама каро от картите си така, сякаш можеха да му предскажат бъдещето. През тези четиринадесет дни бе посетил повече балове и приеми, отколкото през цялата последна година. Елън го бе убедила, че е негов дълг да наглежда Тим и да го пази от Сабрина. И все пак той трябваше да признае, че има и друга причина да приеме поканите и да изтърпи цялото това стълпотворение. Искаше да вижда Сабрина. И всеки път, когато я видеше, тя флиртуваше с някой друг.

Подобна гледка сякаш обръщаше вътрешностите му, кръвта му кипваше, едно странно чувство се надигаше в гърдите му. Това не беше ревност. Би трябвало поне малко да обича тази жена, за да я ревнува. Не, това беше, защото не му се искаше да види как тя ще съсипе живота на някой от неговите приятели, убеждаваше се той. А Тим беше една от първите невинни жертви, които тя щеше да отведе на заколение.

— Той просто е разстроен, защото дамата предпочита мен — Тим му се усмихна.

Вчера Елън дойде в кантората му, отчаяна, че Тим може да избяга с лейди Джулия така, както тя навремето бе избягала с Пол. Сабрина искаше богат съпруг… искаше отмъщение… сватбата й с Тим би била прекрасен завършек на плановете.

— Тя не е такава, каквато изглежда — каза Ийън.

Тим поклати глава.

— Чичо Ийън, моля те, не почвай пак за Сабрина. Казах ти, че се заблуждаваш. Лейди Джулия Уиндъм е истински ангел.

Като гледаше Тим, Ийън сякаш виждаше Пол на млади години. Преди много, много време, в една топла априлска утрин, когато месинговите копчета и нашивките по униформите им блестяха на слънцето, той, Пол и Джон бяха препуснали уверено по Пето авеню, за да срещнат съдбата си. Пол се бе сблъскал със своята при Ентайтъм. А сега на Тим му предстоеше същият сблъсък със Сабрина. Ийън трябваше да го накара да се осъзнае.

— Сабрина О’Нийл е актриса. Тя може да те накара да повярваш, в каквото й хрумне.

Бе го убедила да повярва в любовта — грешка, която никога нямаше да повтори.

Тим стисна картите си така, че те се огънаха.

— Зная, че само се опитваш да ме опазиш. Но страхотно грешиш. Не е като жената, която си срещнал на някакво корабче.

Тим беше млад, безразсъден и съвсем неподготвен да се оправи с жена като Сабрина. Та Ийън беше почти с десет години по-стар от него и се оплете в мрежата й толкова лесно. Повярва на всичките й лъжи. И сега призоваваше господ на помощ, защото, щом очите му се спряха върху тази хубава червенокоса магьосница, той отново закопняваше да повярва на всяка нейна дума.

— Опитай се да вникнеш по-дълбоко в същността й зад красивото лице, тогава…

— Чичо Ийън, аз не съм някое хлапе. Дори татко, когато е избягал с майка ми, е бил с една година по-млад от мен.

— И смяташ, че би искал да се ожениш за тази жена?

— Именно.

Ийън каза някакво проклятие през зъби.

— Не ставай глупак.

Кръвта на Тим пламна и загорялата кожа на лицето му се обагри. Той отвърна на упорития поглед на чичо си.

— Винаги съм се възхищавал от теб, чичо. Но няма да допусна да застанеш между мен и жената, която обичам.

Ийън се бореше срещу гневното си желание да сграбчи момчето за яката и да го разтърси така, че да му дойде умът в главата.

— Тази жена е лъжкиня! Всичко, което я интересува, е богатството ти!

Тим постави картите си на масата и откри един чифт валета.

— Няма да позволя да говориш така за нея.

Ийън събра картите си и ги остави на масата похлупени.

— У мъжете я интересува само едно — парите — каза той, като се опитваше да обуздае гнева си. — Ако не внимаваш, ще те съсипе!

Тим стана и столът му падна върху червено-жълтия килим с глух удар.

— Настоявам да си вземеш думите назад.

— Тим, съобразявай се какво говориш — каза Ранд и се изправи на крака. — За бога, та Ийън ти е чичо.

— Но не мога да го търпя да говори така за жената, която смятам да направя своя съпруга.

Дъхът на Ийън секна.

— А тя съгласи ли се?

— Все още не, но имам всички основания да смятам, че ще приеме — Тим удари юмрука си в лявата длан. — Няма да позволя да я позориш така. Настоявам за извинение или… ще се разберем по друг начин.

— Тим, осъзнай се — Ранд го сграбчи за рамото. — Ийън може от тридесет крачки да простреля монета.

— Хич не ме е грижа! — изкрещя Тим. — Настоявам да ми се извини.

Всички разговори в залата бяха притихнали. Хората бяха извърнали глави и не ги изпускаха от поглед.

Ийън се изправи. Осъзнаваше, че едва владее положението. Нямаше никакво намерение да застреля племенника си заради тази червенокоса жена. Но същевременно не можеше да остави Сабрина да влезе в църквата в прегръдките на Тим или пък на който и да е друг мъж.

— Ще ти се извиня, когато наистина ми докажеш, че тя е лейди Джулия Уиндъм — каза Ийън така тихо, че само тези, които бяха наблизо, успяха да чуят отговора му.

Тим отвори уста, но после отново я отпусна. Под хладния поглед на зелените очи на Ийън гневът му се стопи.

— По дяволите, чичо Ийън, тя е Джулия, убеден съм.

Ийън въздъхна дълбоко.

— Не забравяй, че тя е много красива. Толкова е пленителна, че би прелъстила и змията да напусне райската градина.

Тим се озърна наоколо и бузите му пламнаха още повече, щом забеляза, че е станал център на внимание.

— И все пак грешиш — каза той, преди да си тръгне.

Докато гледаше Тим, който изхвръкна от залата. Ийън седна отново. Какво ли щеше да прави сега?

— Малко спречкване с роднините, а? — Уолтър Стриклънд бе застанал до Ийън. — За някоя хубава жена ли става дума?

Косите на тила на Ийън настръхнаха от гласа на Стриклънд. Той се обърна нагоре и срещна острия му поглед.

— Нищо, което да ви засяга.

Устните на Стриклънд се сгърчиха в нещо подобно на усмивка, но очите му останаха мрачни и студени като черни въглени в бял зимен ден.

— Винаги сте привличали жените. Но един ден те ще ви погубят.

— В негово лице имаш заклет враг — каза Ранд, докато гледаше как Стриклънд отива към бара. — И все пак, предполагам, че ако жена ми продължава да те преследва като разгонена котка, и аз самият не бих се подвоумил да те убия.

— Благодаря — каза Ийън и вдигна чашата си с бренди.

— А какво ще правиш с Тим?

„Ще му попреча да си съсипе живота.“ И ще попречи на една червенокоса хубавица да се омъжи за братовчед му. Ийън вече беше намислил как да се справи с чародейката, но този план можеше да се окаже взривоопасен.

Сабрина се спря, писалката й увисна над хартията, докато тя мислеше какво да напише. Някак не вървеше да разкаже на баща си за баловете, приемите и вечерите, които бе посетила от последния път, когато му писа. Това бяха неща, които той самият бе искал да й осигури, а не бе успял.

Трябваше ли да му каже, че ненавиждаше всяко тържество, бал или официална вечеря, защото всичко това беше просто още една възможност да го види — само дълги и мъчителни часове, в които Ийън щедро даряваше вниманието си на всички останали жени. Имаше моменти, в които едва се сдържаше да не отиде при него и да го удари с юмрук в лицето.

— На баща си ли пишеш, скъпа? — попита Керълайн, влизайки в дневната.

— Опитвам се — каза Сабрина и натопи връхчето на перото в мастилницата. — Но трудно се сещам какво — искаше да му опише нещо, което няма да издаде болката, раздираща я отвътре.

Керълайн прекоси стаята, атлазената й рокля с цвят на карамел прошумоля, разнесе се аромат на рози. В движенията на леля й имаше увереност и грация, на които Сабрина се възхищаваше безкрайно. Макар и да беше така крехка, че можеше да бъде отнесена, ако завееше по-бурен вятър, хората, които заставаха до нея, дори и високи като върлини, се превръщаха в джуджета, един неин поглед бе достатъчен, за да му полазят на човек тръпки по гърба, тя превръщаше в свой пленник всеки, който пренебрегваше разбиранията й за добро общество. И все пак под тази царствена външност се криеше една от най-загрижените души, които Сабрина познаваше.

Преди да заговори, Керълайн се спря пред отворения прозорец и през нежните рози, извезани по дантелените пердета, се вгледа в градината.

— Предай на баща си моите най-искрени поздравления.

— Да, разбира се.

Откакто се помнеше, баща й винаги се вбесяваше, когато някой заговореше за леля й Керълайн. Винаги, когато майка им ги водеше в Ню Йорк, за да посетят леля си, Дънкан си намираше оправдание, за да не дойде. В редките случаи, когато Керълайн посещаваше Роузбрайър, тя бе успяла да усети напрежението, което съществуваше между баща й и сестрата на майка й. Това не беше просто гняв, имаше нещо повече, което толкова бе смутило десетгодишната Сабрина, че тя попита майка си каква е тази нестихваща вражда.

Тогава Рейчъл й се усмихна и я погледна със спокойните си сини очи. С прямотата, която й бе присъща, тя каза на дъщеря си, че някога баща й е бил влюбен в Керълайн, това малко признание просто я порази.

То просто не можеше да е вярно. Човек се влюбваше истински само веднъж, и то за цял живот. По това време Сабрина можеше да се закълне, че детските й разбирания са верни. Но сега вече знаеше повече. Любовта беше нещо ужасно — страховит звяр, който можеше да изпие радостта от живота ти и да не остави от теб нищо, освен една празна, обветрена черупка.

Котаракът на Керълайн се промъкна под роклята на Сабрина, протегна се и гъстата му сива козина докосна краката й. Само след момент се измъкна от зеления си копринен балдахин и тръгна важно към Керълайн, дългата му опашка бе вирната нагоре и рязко се повъртяваше, пълното му бяло коремче се люлееше и почти се опираше в пода при всяко движение.

— А, ето те и теб, господин Дарси — каза Керълайн и повдигна тънките си вити вежди. — Изглежда, си склонен да ме напуснеш заради по-младата дама.

Господин Дарси се изпъна, изви гърба си и ноктите му потънаха в синьо-златистия брюкселски килим. Той започна да се умилква около полите й, като се опитваше отново да спечели благоразположението й.

— Непостоянен като всички мъже — отбеляза Сабрина, докато леля й вземаше дебелия котарак на ръце.

— В някои отношения мъжете много приличат на котките. Или поне по-интересните от тях — отвърна Керълайн, докато чешеше врата на господин Дарси, от чиято гръд се разнасяше блажено мъркане. — Те могат да бъдат много мили и привързани, но винаги трябва да си наясно, че имат скрити нокти. Може да ти се струва, че те обожават, но все пак ще кръшнат при първата възможност да се закачат с някоя женичка на следващата пресечка. И, опасявам се, повечето жени намират за предизвикателно да се опитват да опитомят едно създание, което винаги ще си остане малко диво.

— Някои мъже изобщо не подлежат на опитомяване.

— Ийън Тримейн е един от най-трудните — Керълайн поклати глава. — Не бива да се обезсърчаваш, мила.

Топлият ветрец леко полюляваше дантелените пердета, които предпазваха стаята от слънчевата светлина, и разнасяше из въздуха аромат на прясно окосена трева.

— Не смятах, че ми личи.

— Скъпа, ти беше блестяща всеки път, когато излизаше. Никой не би познал каква болка изпитваш всъщност от вятъра пердетата запърхаха и сенките на розите, извезани по дантелите, заиграха по лицето на Керълайн и по атлазената й рокля с цвят на карамел. — Но аз прекрасно знам какво изпитваш всеки път, когато видиш Ийън Тримейн с друга жена. Любовта ти към него е толкова силна, че понякога може да те задуши. И от време на време ти искаш да стане така, защото тогава болката ще изчезне завинаги.

Сабрина се чудеше откъде знае леля й всички тези неща. Как е могла тя да прозре болката, която бе станала неизменна част от живота й, понякога — студена и остра като стомана, друг път — приглушена и коварна, като змия, която се увиваше около нея и пиеше жизнените й сили. Тя отдавна вече не се надяваше, че тази убийствена слабост някога ще я напусне. Сега само се молеше да набере сили, за да притисне тази болка в някое далечно кътче на сърцето си.

— Аз ненавиждам този човек.

— Не, не го ненавиждаш — Керълайн продължи да гледа към градината, докато пръстите й нежно милваха котката. — Той е част от теб и никой друг няма да може да заеме мястото му. И ти си част от него, дори ако той не го осъзнава сега.

— Аз не означавам абсолютно нищо за Ийън Тримейн. И никога не съм означавала — Сабрина докосна наполовина написаното писмо с върха на писалката и върху белотата на фината пергаментова хартия останаха няколко черни точици. — Нещата не се оказаха такива, каквито си ги мислех. Смятах, че като дойда да танцувам валс тук, ще накарам този човек да се влюби в мен. При това съм една богата английска графиня, за бога, как би могъл да устои? — тя погледна леля си. — Но той устоява. Дори и не си помисля за мен.

— О, напротив, помисля си. Нали виждам как те гледа. В погледа му има нещо особено.

Сабрина се загледа в петната върху хартията.

— Омраза.

— Желание.

Сабрина почувства, че нещо я изгаря, горещината тръгна от талията, обжари гърдите й, шията, бузите, докато накрая дори връхчетата на ушите й пламнаха.

— Не мога да повярвам, че се оказах толкова наивна — каза тя и погледът й се спря на изцапания лист. — Как можах да му повярвам? Излязох една глупава хлапачка.

— Любовта може да накара всеки да оглупее — за момент Керълайн спря и после продължи: — Кажи ми баща ти променил ли се е много? Не съм го виждала от онова лято преди войната. Косата му все още ли е запазила огнения си цвят? Или може би вече е посивяла?

Сабрина погледна леля си.

— Мисля, че няма и едно сиво косъмче.

— Ами? — пошепна Керълайн и прокара пръсти през косата на слепоочията си, сякаш търсеше няколкото сребърни нишки, които си бяха прокарали път.

Сабрина вече знаеше защо леля й така добре разбира нейните любовни мъки — тя беше преминала през всичко това, преживяваше го дори сега. Сабрина бе сигурна, че леля й първа си е тръгнала и с това е наранила баща й дълбоко. Но и без обяснения Сабрина разбираше какво преживява тази жена: и сега Керълайн беше влюбена.

— Ти все още си красива, лельо.

Керълайн се изсмя — твърде болезнено, тъй като бе човек, който не издаваше, че има слаби места.

— Казвала ли съм ти каква радост е за мен, че си тук? — тя хвърли един поглед към Сабрина. — Само за няколко дни Луси се промени страхотно. Снощи на празненството направи сияеше. А и Уилиам Мелбърн не можа да свали очи от нея. Смятам, че е само въпрос на време да убедиш Тимъти Рейнолдс да я забележи.

Сабрина се засмя.

— Не знаех, че си разбрала кроежите ми.

— Много малко неща могат да ми убегнат, мила — Керълайн наклони глава и отново се загледа през прозореца — беше като кралица, която оглежда владенията си. — Смятам, че господин Рейнолдс е много подходящ за нея.

— Аз също. Но първото нещо, в което трябва да убедя господина, е колко глезена, надменна и неподходяща за него може да бъде една английска графиня. Сабрина поклати глава и смачка писмото си на топка. — Просто не е за вярване колко много мъже са впечатлени от тази англичанка.

— Говориш така, като че ли тя е някоя друга.

— Разбира се. Тя е една натруфена, покварена аристократична жена, която никога през живота си не се е сблъсквала с трудности. Бих искала да я видя да прави кафе от препечени сладки картофи или да копае в градината, за да обядва нещо, или пък да преживее с няколко царевични кочана и малко стар фасул — тя хвърли смачканото писмо в коша за хартия до писалището. — Не, не. Миличката лейди Джулия не би могла да изкара и ден без прислугата си.

За известно време Керълайн помълча, загледана в обляната от слънчеви лъчи градина, като милваше господин Дарси, чието доволно мъркане изпълваше стаята.

— Когато всичко това приключи, независимо от резултата, много бих искала да дойдеш да живееш при нас. Под собственото си име, разбира се.

Сърцето на Сабрина подскочи от радост. Но в същия миг тя осъзна, че това е невъзможно.

— Не мога.

— Напротив, можеш. Само си помисли колко забавно ще е да гледаме изумените лица на хората, които виждат, че моята племенница толкова много прилича на красивата английска графиня. Каква мистерия ще им се струва всичко, а?

Сабрина прехапа долната си устна.

— Но един човек ще знае истината. И той може да провали всичко. Ако вече не го е направил.

Керълайн махна с ръка.

— Глупости. Това, което се е случило, си е негова грешка. Как би могъл да каже, на когото и да е, без да изглежда като пълен негодник?

Сабрина поклати глава.

— Няма да стане.

— Напротив, ще стане — леля й се обърна и направи няколко крачки из стаята. Атлазената й рокля шумолеше. — Много искам да останеш. Двете заедно ще се справим с трудностите.

— Татко има нужда от мен.

— Няма да се върнеш обратно на тези ужасни речни кораби — Керълайн положи господин Дарси на едно тапицирано кресло до прозореца. След като издаде дълбок гърлен звук в знак на протест, котаракът се протегна и после се сви на кълбо върху синьото кадифе. — Може би ще успеем да убедим баща ти да дойде тук. Нужен ми е способен и надежден човек, който да управлява корабната товарителница.

Сабрина си представи още една година на безкрайни пътувания по реката, вечно в движение, без дом, където да поспрат. Усети в гърдите си тежест, някакъв копнеж — тъмен и потискащ като надгробен мрамор.

— Наистина ли смяташ, че може… Не, просто не си го представям.

— Млада госпожице, аз съм напълно способна да правя малки чудеса — каза Керълайн и положи ръка на рамото на Сабрина. — Трябва да започнеш всичко отначало. Не се притеснявай за нищо. Просто се довери на леля си.

Сабрина се усмихна. Лесно можеше да се поддаде на убедителните думи на леля си. Можеше дори да накара баща си да дойде тук. За момент тя просто се отдаде на фантазиите си и си представи как баща й и Керълайн управляват компанията. Можеха дори да се оженят и да пропъдят самотата, която измъчваше леля й, а доколкото тя знаеше, преследваше и баща й.

— Знам… Почти вярвам… — Сабрина се поколеба, защото на вратата се почука.

Керълайн отговори и в стаята влезе икономът. Той подаде на Сабрина малка картичка, каза й, че господинът я чака в златната приемна, и застана встрани в очакване на заповеди.

— Кой от твоите обожатели е този път, мила? — попита Керълайн и разсеяна прекара пръсти по гърба на господин Дарси. — Сабрина, добре ли си?

Сабрина прочете веднъж редовете, изписани под името на Ийън Тримейн, после ги прочете още веднъж и вдигна поглед към леля си:

— От Ийън Тримейн е.

— Не съм и предполагала, че още дълго ще страни от теб — каза тя и издърпа картичката от безжизнените ръце на Сабрина. Бързо прегледа написаното и вдигна поглед към племенницата си. — И така, моли за удоволствието да му отделиш няколко минути от времето си. Но това е чудесно!

Сабрина почти не чуваше, кръвта й така пулсираше в ушите, че едва не я заглушаваше.

— Дикън, кажи на господина, че лейди Джулия ще го приеме — Керълайн отпрати иконома.

— Добре ли изглеждам? — пошепна Сабрина, когато Дикън си отиде. — Може би трябва да се преоблека. Да сложа нещо малко по-… — тя размаха ръце около врата си. — Нещо, което да разголва раменете ми.

Керълайн се усмихна.

— Мисля, че една вечерна рокля ще се набива на очи в десет сутринта, скъпа.

— Ох, разбира се. А може би синята коприна — тя докосна зеления сатен и маслената дантела по шията си. — Тази, дето…

— Изглеждаш прекрасно — Керълайн пое овлажнелите ръце на Сабрина. — Искаш ли да дойда с теб?

Сабрина поклати глава.

— Сигурна ли си?

Тя сама бе повела тази война и трябваше да бъде последователна докрай.

— Мога да се оправя с Ийън Тримейн — Сабрина изправи гръб. — Вече не съм малка наивница. Той скоро ще разбере, че си е намерил майстора.

— Да — Керълайн се усмихна, докато племенницата й смело излизаше от стаята. — Аз също мисля така.

На няколко крачки от приемната се поколеба — тя беше актриса, която трябваше всеки момент да стъпи на сцената — трябваше да се срещне с мъжа, който я измами. Убеждаваше се, че няма от какво да се притеснява, докато оправяше гънките на роклята си.

Хиляди пъти беше репетирала тази сцена пред огледалото. Знаеше репликите наизуст. Знаеше каква роля ще играе — жена, която е далечна, изтънчена, недосегаема.

Ийън Тримейн скоро щеше да разбере, че лейди Джулия е нечувствителна за неговия чар. Английската графиня щеше да го повдигне с два пръста и да го пусне от такава височина, че да се пръсне на хиляди парчета.

Сабрина приглади полите си, изопна рамене и се приготви да посрещне враждебността му с леденото самообладание на Джулия.