Сянката на бурята

Глава 14

— Знаех си, че е замислил нещо — каза Ранд. Вдлъбнатите следи от стъпките му останаха по килима в кабинета на Ийън, под краката му се пречупваха стъблата на рози, бели като слонова кост. — Той иска да те разори.

— Знам — Ийън изпи кафето си. Днес това беше третата му чаша. Тъмната течност стопли гърлото му. — Предложението за свързване на двете линии ще покачи цените на акциите. Рътледж и неговите затворници ще разпродадат своите много бързо. След гласуването ние вече няма да имаме и една риза на гърба си, а законодателите и техните сътрудници ще изкупят акциите на безценица. Конспираторите ще са вече богаташи и това ще е последният шанс някой да получи дивидент от участие, в която и да е от двете линии.

Ранд седна на едно от креслата пред бюрото на Ийън.

— Е, как ще ги спреш?

— До гласуването остават почти две седмици.

— Това значи, че мошениците имат още време, за да наводнят пазара с акции.

— Точно на това се надявам — Ийън се облегна и се загледа в сноп слънчеви лъчи, които пронизваха прозореца и осветяваха витата махагонова стълба към помещението на втория етаж, три, от чиито стени бяха отрупани с книги. Разположената в съседство библиотека с махагонови рафтове криеше още по-голямо богатство. Книгите бяха едно от малкото неща, които взе от бащината си къща, те му бяха като стари приятели, които не можеше да изостави. — Надявам се, че ще подбият цените на своите акции и ще се опитат да продадат стотици, които още не притежават.

Ранд се размърда на стола и положи ръце на коленете си.

— Ти имаш нещо предвид.

— Ще купя всички акции, до които мога да се добера. И всички договори за предварителна продажба на акции.

— Но това е лудост — каза Ранд и поклати глава. — Та те няма да струват и пукната пара.

— Не и ако ги няма на пазара — Ийън превъртя в ръцете си чашата от кафето. Винените завеси зад него потрепваха от топлия ветрец и в стаята нахлуваше уханието на току-що прекопаната пръст от розовата градина. — Купуваме колкото може повече от акциите на Харлем, заключваме ги в сейфа и чакаме да се вдигне цената им.

Ранд се отпусна в креслото и по устните му трепна усмивка.

— Тогава заговорниците ще загубят дяловото си участие.

— За сметка на нас — Ийън седна и се вгледа в братовчед си. Мислеше дали ще имат достатъчно шанс. За да спечелят плановете им, всеки от тях трябваше да заложи цяло състояние. — След два часа имам среща с комодора Джером и още някои хора. Но преди това искам да знам дали и ти ще вземеш участие.

Ранд изпусна една въздишка през зъби и тя прозвуча като леко подсвирване.

— Доста хора ще се разорят, ако този план успее.

— Идеята не е наша. Ние само ще променим имената на тези хора.

— Това си е чист хазарт. Но човек може да спечели много.

— С доста пари мисля, че ще си запазя едно местенце сред победителите. Голямата инвестиция носи голяма печалба.

— И още по-голям риск — Ранд се наведе и се вгледа във върховете на кафявите си чизми. — Защо ме допускаш до всичко това?

— Добрият хазарт винаги е бил твоя слабост. А и Делия има такива предпочитания… че няколко банкноти в повече няма да са ти излишни.

— Откровено казано, много ми се иска да мога да участвам наравно с теб, но в момента нямам много налични пари. Не съм сигурен дали ще събера повече от двадесет хиляди.

Изглежда, капризите на Делия бяха доста по-скъпи, отколкото Ийън предполагаше.

— Колко искаш да, вложиш? Сто хиляди? Аз ще ти ги дам на заем.

Ранд хвърли поглед през бюрото и очите им се срещнаха.

— Ако участваш със сто хиляди от мое име, после ще ти ги изплатя от печалбите — върховете на мустаците му потрепериха. — Ако има такива. В противен случай ще ти платя към края на годината.

— Добре — Ийън се изправи и го погледна. — Няма да ти напомням, че трябва да мълчиш. Ако се чуе и една дума, че знаем за заговора, ще изгубим всичко.

— Добре — Ранд повдигна рамене, като че ли се опитваше да преодолее някакво безпокойство. — Ако не загубим всичко и без това.

Ийън се усмихна.

— Без риск нямаше да е толкова забавно.

Ранд изстена в отговор. И двамата мълчаха, докато Ийън го изпращаше.

— А, за малко да забравя — на най-горното стъпало Ранд се обърна, погледна Ийън и очите му се свиха от яркото утринно слънце. — Делия помоли да те поканя на вечеря.

Ийън поклати глава.

— Съжалявам, предай й извиненията ми. Ще отсъствам от града за няколко дни.

— Ще заминеш при цялата тази бъркотия?

— При положение, че всички играчи са заели позиции, щом веднъж се включим с парите, дори и да изчезна от лицето на земята, сделката ще продължи да се развива — искаше да види Сабрина, да чуе гласа й, да я докосне. Знаеше, че е кръгъл глупак, но не можеше да стои далеч от нея. — Смятам да прекарам няколко дена в Дънкелд.

През отворения прозорец до Сабрина долетя тропотът на конски копита. Тя остави книгата, която четеше, и стана, като полагаше всички усилия да не пренася тежестта си върху навехнатия крак. Слънцето на късния следобед проникваше отвън и хвърляше по лицето й алени и златисти отблясъци. Тя засенчи очите си с ръка и се загледа към алеята.

Един ездач се приближаваше на златистокафяв жребец, черната му коса играеше на вятъра, дългите, обути в еленови бричове, крака обгръщаха тялото на коня. И конят и ездачът се движеха като едно тяло, гъвкаво и силно. Ийън вдигна поглед, сякаш знаеше, че тя го чака. Очите му я потърсиха и когато я откриха, сърцето й подскочи като лудо.

Завладяха я образи, нароиха се спомени за неща, които никога не се бяха случвали. А може би бяха? Струваше й се, че хиляди пъти е виждала това — Ийън, който препуска към Роузбрайър, за да поиска ръката й. Обхвана я странно усещане, чувствата я погълнаха като вихър, откъснаха я от настоящето и я захвърлиха във въображаемото бъдеще. А не беше ли това далечното минало?

Той спря под прозореца й, пленен от погледа, от магията, в чиято власт бяха и двамата. Шумоленето на ветреца в листата, вечерната песен на птиците, водите на реката — всичко заглъхна. Чуваше само биенето на сърцето си. Виждаше единствено лицето му. Беше дошъл за нея, това бе любимият мъж и приятел, идвал хиляди пъти в сънищата й. Никой друг мъж не я привличаше така. Беше омагьосал душата й.

— Върна ли се най-сетне! — дребната пълничка Хана изтича навън, пред нея изскочиха трите кучета.

Магията изчезна, както лунната светлина се стопява в зори. Сабрина се отдръпна от прозореца, отмести поглед от врага си и въздъхна дълбоко. Треперещите пръсти се докоснаха до устните й. Това не беше Роузбрайър и Ийън не идваше да я иска за жена. Бляновете и желанията бяха детинщини. Беше научила тази истина от него и нямаше да е зле да я запомни.

Потъна в креслото и взе отново книгата, решена да не му обръща внимание, когато дойде. Упорито се втренчи в отворената книга, но думите сякаш не бяха нищо повече от черни петна върху белия лист.

Палисандровият часовник на камината отмерваше секундите. Тя погледна кристалния циферблат. Бяха минали десет минути, а Ийън още не идваше. Не че искаше да го види. Но негодникът можеше поне да се поинтересува от състоянието й.

Бяха изминали още десет минути, когато се чу изщракването на ключа. Тя пое дълбоко дъх и се наведе над книгата. Вратата се отвори.

— Господин Тримейн, не желая да… — вдигна очи и като видя засмяното лице на Хана, изпита горчиво разочарование. — Помислих ви за… онзи човек.

Хана се разсмя.

— Значи сте го видели.

— Господарят на имението? Да видях го — отвърна Сабрина и впери поглед в кремавата копринена дреха, която Хана носеше преметната на едната си ръка. — Какво е това?

— Една от роклите на лейди Ребека. Господарят Ийън си мислеше, че ще ви е приятно да я облечете за вечеря.

— Това значи ли, че той очаква да вечерям с него?

Челото на Хана потъмня и се сбърчи.

— Хайде, девойко, приемете да вечеряте с него. Беше изправена пред избора или да вечеря с него, или да си остане затворена.

— Кажете на Тримейн, че не вечерям с разбойници.

— Девойче, той наистина е чудесен човек. Сама ще се убедите, като го опознаете.

— Достатъчно добре го познавам — каза Сабрина. — Дори твърде добре.

Хана сведе глава, кремавата рокля се развя зад нея, когато излезе от стаята. След няколко минути се върна, пак носеше роклята, но този път в едната ръка имаше и някаква бележка.

Сабрина взе бележката и прочете единствения, малко нехайно написан ред:

Сабрина погледна Хана, която стоеше и я чакаше с обнадеждено лице.

— Кажете му, че не ме е страх от него — пъхна бележката в книгата си. — Просто не мога да изтърпя компанията му.

Хана кимна и излезе. След малко пак се върна запъхтяна, лицето й бе зачервено, носеше роклята и друга бележка. Сабрина грабна бележката, отслабването на решителността й вече я дразнеше. Не искаше да се храни сама в тази стая. Искаше да си поговори с някого. Искаше да облече красивата рокля и да се срещне с негодника.

— Кажете му… — Хана вдигна ръка и Сабрина спря.

— Вече съм на възраст и не мога да припкам нагоре-надолу по стълбите — усмихна се мило. — Моля ви, вечеряйте с него, това ще направи живота ми значително по-лек.

Сабрина погледна бележката в ръката си, проследи елегантно небрежния почерк, кръвта й кипеше от вълнение. Дори тези малки словесни престрелки я караха да настръхва.

— Предполагам, че нямам друг избор, освен да вечерям с този негодник или да остана между четирите стени — повдигна края на роклята. — Я да видя как ще ми стои.

— Сигурна съм, че ще ви прилегне много по-добре от роклята на Нора.

Сабрина погледна синята памучна рокля, с която Нора й бе услужила. За беда тя изобщо не й бе по мярка. Дрехата стягаше гърдите й, висеше около талията и достигаше едва между коленете и глезените й. Чудеше се как ли ще й стои коприната.

За нейна изненада кремавата рокля се нуждаеше само от някои незначителни изменения. Очевидно, лейди Ребека бе останала елегантна до края на живота си. С няколко прихващания в талията роклята щеше да й стане точно по мярка. Дори атлазените пантофи й станаха. Или поне десният й беше добре. Но левият й крак бе така оттекъл, че не можеше и да се мисли за обувка.

Бледата коприна разкри раменете й. Стегнатият корсаж обгърна гърдите и талията й. На десетина сантиметра от ханша започваше дълбока плоха. Две редици сини копринени розетки украсяваха ръба на роклята и краищата на ръкавите, които стигаха до лактите. Няколко розички се бяха скупчили в най-горната част на корсажа и украсяваха ръба на кръглото деколте.

От един скрин с кедрови орнаменти Хана извади бермуди и долна риза, заедно с пет фусти, украсени с дантели и предназначени за същата рокля. Сабрина реши, че вечерта е доста топла и една подплата е достатъчна.

— Доста отдавна не съм имала удоволствието да направя прическата на някоя дама — каза Хана и усука косата й като дебело въже.

Сабрина прокара пръст по тоалетката и върху гладката махагонова повърхност остана една спираловидна следа.

— Значи повечето от жените на Тримейн идват тук с камериерките си?

— Вие сте единствената жена, която е довеждал тук — каза Хана и взе една фиба от порцелановия поднос на тоалетката.

Сабрина едва повярва на ушите си. Това, разбира се, нямаше значение. Не беше я довел тук, за да шепти нежни думи в ушите й.

— Всяка вечер, преди мис Брена да си легне, я решех с четката по сто пъти. Косата й беше като вашата — гъста и лъскава като коприна. Но цветът й бе абаносов като на фамилията Макклеърън.

— Вие сте обслужвали майката на Ийън?

— Разбира се. До края на живота й. Тя беше толкова красива. Истинско бижу — Хана хвана косати й по-здраво. — Още ми кипва кръвта, като си помисля, че си избра този подлец и се ожени за него, когато можеше…

Леля Керълайн много пъти й бе разказвала под сурдинка за изневерите на Евърет Тримейн. За Брена Тримейн говореше като за светица. Била добра и грижовна майка и горещ поддръжник на мисиите в бедните квартали на града. Именно докато работила с бедните в мисията, прихванала треската, която отнела живота й, когато Ийън бил само на пет години.

— Жалко, че Тримейн толкова прилича на баща си.

— Ама че дивотии говорите! — Хана се обърна към нея, като все още държеше косата й. — Господарят Ийън няма нищо общо с оня злобен кучи син.

— Нима? — Сабрина погледна възмутеното й лице. — Е, тогава защо според вас ме е отвлякъл? Защото е светец, така ли?

Хана сви устни и сведе поглед към косата в ръцете си.

— Има си съображения, девойче.

Но нейните причини да избяга бяха далеч по-основателни от всичките му съображения, помисли си Сабрина. Тя седеше мълчаливо и разсеяно се взираше в отражението си в огледалото, докато Хана се суетеше около косата й.

— Изглеждате чудесно — каза Хана, докато украсяваше главата й с малки сини розички. Беше навила тежките плитки отзад на тила й. — Ох, как ми се ще господарят Ийън да се ожени. Толкова искам да имам господарка, за която да се грижа. А пък и къщата има нужда от женско присъствие.

Сабрина се вгледа в четката със сребърна дръжка, поставена на тоалетката. Страхуваше се, че очите могат да издадат чувствата й.

— Доколкото знам, той е доста зает с търсене на подходяща жена.

— Така ли? Е, може би вече е решил.

Може и да е решил. Сигурно е прекарал вчерашния ден с Алайза, а тази сутрин е бил с Гречън или някоя от стотиците други.

— Но това не ме засяга — каза тя, решена да докаже правотата на думите си.

— Изглежда, че не бихте му станала жена, дори и ако е последният мъж на света.

Сабрина изправи глава.

— Точно така.

Хана поклати глава.

— Е, да, ама аз имам друго усещане за вас двамата. Сякаш сте създадени едни за друг. От пръв поглед си личи…

Сабрина млъкна, объркана и странно притеснена от обрата на разговора.

— Ние с Ийън Тримейн сме врагове и ще останем такива до края на живота си.

Хана въздъхна. Очите й подсказваха на Сабрина, че не вярва и думичка от това, което чува. Тя подхвана ръката й и я придружи до изхода, Сабрина проклинаше тихо болката в крака си, която я правеше така зависима. Когато вратата се отвори, тя се вцепени.

Отсреща до прозореца стоеше Ийън Тримейн, черните панталони обвиваха дългите му, силни крака. Ветрецът, който повяваше от реката, си играеше с ръкавите на бялата риза и черната му копринена коса.

Когато излязоха в коридора, Ийън се обърна и тя видя, че не носи вратовръзка. Отворената риза разкриваше триъгълник от тъмни къдри и гореща плът. Щом го погледна, усети, че долната част на корема й потръпна, обля я странна и опасна топлина.

Колкото и да се опитваше да овладее чувствата си, способността да устои на мъжкия магнетизъм на този човек винаги й изневеряваше. Той целият бе изтъкан от трептяща жизненост. Изпълваше я с вълнение. Само при вида му сърцето й започна да бие като лудо. А докоснеше ли я… но сега не бе време да мисли за такива неща.

Той я огледа, очите му се спряха на лицето й, на извивката на раменете, на нежните заоблени гърди, които се повдигаха учестено и издаваха напрежението й. Едната половина на лицето му бе осветена от слънцето, а другата оставаше в сянка. Но това не й попречи да види, че се усмихва — топло, приветливо, пленително.

— А, качил си се, така си и мислех — Хана отстъпи встрани от Сабрина. — Вече нямате нужда от мен.

Сабрина продължи да гледа след дребната жена, която се отдалечи бързо по коридора и ги остави сами в светлината на отмиращия ден.

— Изглеждате прекрасно — Ийън се приближи.

— Не ми е нужна помощта ви — Сабрина перна ръката, протегната, за да я подхване. Залитна и загуби равновесие.

Потърси нещо, за което да се хване, и се опря на силното му рамо. Той я сграбчи, задържа я и преди тя да успее да каже нещо, вече я носеше на ръце по коридора.

— Вие сте упорита жена — каза с усмивка.

— А вие сте подъл негодник — опита да се отблъсне. — Пуснете ме на земята! Не искам да ми помагате!

— Радвам се, че приехте поканата ми — продължи да я носи към стълбите, без да обръща внимание на думите й.

— Виждам, че сте облечен подходящо за случая — отвърна тя. Вече слизаха по широкото вито стълбище. Без да иска, тя притисна с пръст мястото, където ризата му се разтваряше, погали тъмните къдри и се сепна едва когато усети топлината на кожата му. Споменът възкръсна в съзнанието й, прониза я остра болка.

Отдръпна ръката си и се загледа в златните ромбоиди, с които бе украсена махагоновата ламперия около високите прозорци в централния коридор. Нямаше сили да срещне очите му. Знаеше, че всичките й мисли са прозрачни.

— Разбойниците никога не се преобличат за вечеря, скъпа. Особено ако навън е лято и са някъде сред природата.

По гласа му си личеше, че много се забавлява. Изглежда, не бе забелязал колко е напрегната. Може би не разбира каква невероятна власт има над чувствата й. Кога ли ще й се удаде да преодолее тази слабост?

Свиха по един коридор и влязоха в първата стая отдясно. Тя много приличаше на кабинет. Вътре бяха кучетата. Байрон доприпка, побутна Сабрина с муцуната си и си изпроси една милувка по рошавата глава. Тогава тя за първи път забеляза, че едното око на кучето е синьо, а другото — кафяво.

Шекспир, който лежеше на паркета до отворените френски прозорци, лениво повдигна глава, никак не бе склонен да прахосва сили, за да изучава гостенката на господаря си. Той се отпусна и главата му се удари в пода. Гуинивиър се приближи с наведен поглед и подвита опашка. Личеше, че много иска да бъде до Ийън, но се държеше на разстояние, вперила в Сабрина тревожните си кафяви очи.

— Няма страшно, Гуен, тази жена няма да ти стори зло — гласът на Ийън бе нежен и гальовен, сякаш говореше на дете.

Кучето наостри уши, пристъпи веднъж и спря. За момент сякаш преценяваше дали е по-необходимо да бъде близо до Ийън, или да се пази от непознатата жена в ръцете му. Накрая се отдръпна към камината на една възглавница от зелено кадифе върху златисто — зеления килим, украсен с плетени дантели. Обиколи я веднъж, отпусна глава върху нея и тъжно погледна Ийън.

— Нужно й е време, за да привикне с някой нов човек — положи Сабрина на едно кресло в стил кралица Анна, тапицирано с пищно, изумрудено, копринено кадифе.

Тя много добре разбра неохотата на кучето — когато веднъж си пострадал, трудно се доверяваш отново. Ийън коленичи пред нея и повдигна болния крак. Топлите му, загорели ръце обхванаха прасеца й точно над превръзката.

— Какво си позволявате? — опита да издърпа крака си от ръцете му. Болката прониза глезена й.

Ийън я погледна и леко се усмихна.

— Искам да видя как е кракът ви.

Тя хвана дръжките на стола и се загледа в черната му коса, докато той преглеждаше превръзката, която Хана бе подменила тази сутрин. Придържаше крака, дългите му пръсти пипаха така нежно, че дъхът й замря.

Вдъхна дълбоко и прибегна до защитния параван на гнева.

— Не знаех, че имате медицински познания, господин Тримейн.

— Научих се да лекувам конете още като момче.

— Благодаря за сравнението.

Той й се усмихна. Разтревожена, че чувствата й отново могат да се разпалят, извърна очи и погледът й попадна на един портрет над камината — Ийън Тримейн стоеше до една жена, седнала в светъл плетен стол.

Слънчевите лъчи струяха през френските прозорци и къпеха в светлина златистите коси на жената от картината. На фона се виждаха рози и елегантните колони на белведера.

Значи Хана я бе излъгала. Ийън е довеждал и друга жена тук — една много красива и изискана млада жена.

— Какво се случи с нея? — попита Сабрина. Ревността направо я задушаваше, гласът й пресипна.

Ийън я погледна изненадано.

— С коя?

— Тази, с която позирахте в розовата градина.

Той сбърчи чело.

— Никога не съм позирал с жена в розовата градина.

— Лъжете. Доказателството виси зад гърба ви. Ийън се изправи и се обърна, за да погледне портрета.

За момент постоя така, после погледна Сабрина — очите му бяха топли като усмивката.

— Вгледайте се по-внимателно в кавалера.

Сабрина насочи вниманието си към отрупаните с книги рафтове от орехово дърво, които покриваха отсрещната стена. Не искаше повече да вижда Ийън Тримейн и неговата предишна любима. За нея не съществуваше и най-малкото съмнение, че тази красива русокоса жена е негова годеница. Художникът бе успял да предаде трепета на нежността в пръстите, положени на бледото рамо, в усмивките, в погледите им.

— Смятам, че се надценявате, Тримейн. Аз не бих ви нарекла кавалер.

— Мъжът на картината е дядо ми.

Тя отново се обърна. Светлозелените очи, които я гледаха от изваяното лице, бяха толкова красиви, че можеха да пленят сърцето на всяка жена. Но като се вгледа по-добре, успя да забележи някои различия в чертите на двамата. Челото на Макклеърън беше по-високо, носът не бе така изящен, устните бяха по-тънки, а не чувствени. И все пак приликата беше поразителна.

— Чудя се какво ли би казал дядо ви, ако знаеше какъв сте сега, Ийън Тримейн — тя се вгледа в живото превъплъщение на образа от портрета. — Какво ли би казал, ако знаеше, че сте затворили една жена против волята й?

— Ако ви кажа, че хората го наричаха Зеленоокия дявол, това ще отговори ли на всичките ви въпроси?

— Значи, оказва се, че вие сте негодник съвсем в реда на нещата, така ли? То просто ви е по наследство.

— О, мила моя — той постави ръце на дръжките на стола й. — Какво ли да правя с теб?

— Пуснете ме.

— Никога.

Ийън се наведе към нея и Сабрина облегна глава на гладкото кадифе, опитвайки се да предотврати неизбежната целувка. Знаеше, че не може да устои. Почувства топлината му с устните си — това беше неговото предизвикателно ухание, примесено с дъх на бренди.

— Мислила ли си какво би направил един истински разбойник с някоя безпомощна жена, която е изцяло в негова власт?

Леко докосна мястото до устните й. Тя потисна дишането си и едва издържа да не обърне лице към него и да се притисне към тези топли чувствени устни.

— Ще ви покажа колко съм безпомощна — усети усмивката му до лицето си.

— Кажи ми, негодникът ще я прегърне ли? Ще се опита ли да съблече копринената й рокля, да махне бельото, което прикрива красивата й плът? — притисна устни до нежната кожа под ухото й и леко я докосна с връхчето на езика си.

Едва удържа една шумна въздишка, зъбите се впиха в долната й устна, за да не загуби контрол.

— Смяташ ли, че би я помилвал? — гласът му притихна, той докосна ухото й и кожата й настръхна. — Че би се порадвал на сладостта й с устни, с език?

Топли тръпки на желание пропълзяха ниско по гърба й.

— Няма да посмеете.

— Помисли си отново, моя красива магьоснице. Беше способен на всичко. Това, което все още озаптяваше звяра в него, бе една тънка нишка на съмнение, но тя можеше да се скъса всеки момент. Отблъсна го с ръце.

— Вие ми се подигравате, Тримейн?

— Така ли? — Ийън се отдръпна от нея. — Наистина ли? Като го гледаше така изправен пред нея, не можеше да не отбележи формите на възбудената му плът, които изпъкваха като плътно и дълго очертание под черния панталон. Бузите й се обагриха. Тя отмести погледа си от тази изкусителна мъжественост към зелените очи, които бяха потъмнели като изумруди, захвърлени в пламъци.

— Ще пийнеш ли нещо преди вечеря? — той се запъти към един вграден шкаф, близо до вратата, през която влязоха. — Може би малко шери?

Бе способен да промени настроението си просто, защото така му е хрумнало. Само трябваше да погледне встрани и вече бе готов да я отпрати, докато тя седеше и кръвта й бушуваше във вените. Трябваше да се научи да владее чувствата си по-добре. Все щеше да намери начин.

— Не, благодаря — умът й трябва да е бистър. Байрон опря муцуна на стола и я побутна с влажния си нос. — Ти обичаш да те глезят — прошепна тя и погали рошавата му глава с надежда, че ще откъсне мислите си от господаря му, който можеше да я доведе до лудост.

Ийън щедро си наля бренди в една кристална чаша и я пресуши на един дъх. Кехлибарената течност се вряза като огнена струя в гърлото, но не можа да погаси пламъците на желанието, които се разгаряха в слабините му. Не трябваше да се отпуска. По-добре да си бе останал в града, тогава щеше да е на километри далеч от тази червенокоса красавица. Но просто не бе способен на това, помисли си той и напълни отново чашата.

— Вашата баба е била много красива.

Ийън й хвърли един поглед през рамо. Столът бе разположен така, че сега я виждаше в профил. Бе леко наклонила глава и дългата й шия изглеждаше грациозна като на лебед. Слънчевите лъчи прорязваха косо стъклата, обливаха я в златисти и алени цветове и лумваха в лъскавата й грива. Божичко, беше много красива. Но това, което го привличаше, не бе само хубостта й.

— Бе повече от красива — отвърна и се приближи до нея.

Взря се в лицето й и сякаш проникна дълбоко в душата й. Силата, остроумието, дързостта и проклетата й гордост го бяха пленили. Коя друга жена би се осмелила да се спусне по някое дърво, за да избяга от похитителя си? Коя можеше да измисли такъв безумен план, за да си възвърне загубената справедливост? Коя друга можеше винаги да бъде в мисълта му, да владее всичките му желания?

Сабрина му беше враг. Но времето, което бе прекарал в прегръдките й, наслаждавайки се на прелестите й, не можеше да се изличи от паметта му. Молеше се на Бога, сега я желаеше повече от всичко на света. А тя искаше да се добере до парите му.

— Тя е лейди Ребека Станхоуп — дъщеря на английски маркиз — докато говореше, той погледна жената от портрета. — И все пак се отказа от всичко — богатство, потекло, титли, за да се омъжи за един шотландец без пукнат грош.

— Сигурно много го е обичала.

Погледна я с очи, в които се таеше безмълвно предизвикателство.

— Никога не е имал опасения, че парите са основната причина да му стане жена.

Сабрина вдигна глава и нацупи долната си устна.

— Такива ли са вашите опасения, Тримейн? Смятате, че някоя ще се омъжи за вас заради парите?

Ийън погледна в чашата и срещна отражението си в кехлибарената течност.

— Много е вероятно.

— Разбирам. Вероятно нямате нищо друго, което да представлява ценност за една жена — вярност, съчувствие, любов.

Пръстите му се стегнаха около чашата.

— Бих дал всичко и дори повече на тази, която е най-подходяща.

— И коя е тя? Най-подходящата? Да не би да е някоя от вашите натруфени и глезени госпожички?

— Ами сигурно не е някоя очарователна измамница.

— Сигурна съм, че едва ли ще я познаете, дори и да ви се хвърли на шията.

— А нима можем винаги да се доверяваме на инстинктите си?

Сабрина му показа с очи портрета.

— Тя е направила точно това.

— Те са притежавали рядък природен дар — Ийън се вгледа в картината, самотата отекваше в най-глухите кътчета на душата му, където бе тъмно и пусто. — Дядо дошъл в тази страна само с петдесет долара в джоба. Заедно основали цяла корабостроителна империя. Започнали само с един-единствен кораб, който направил със собствените си ръце.

— Сякаш му завиждате.

Погледна я изненадано, в тъмните й очи имаше невероятна прозорливост. Дали разбира как му се иска да я прегърне? Осъзнава ли, че желанието му е направо болезнено, че агонията в душата му направо го изгаря?

— Допускам, че е така. Когато наследиш пари, никога не си сигурен дали си способен да ги изкараш сам.

За момент Сабрина го изучаваше мълчаливо, между тънките й вежди се появи бръчка.

— Щяхте да успеете. Вие имате неговия инстинкт, импулса, дръзката безцеремонност — като на гладен лъв — устните й трепнаха. — Или на разбойник. Вас също могат да ви нарекат Зеленоокия дявол.

Той вдигна чашата си към нея и се опита да се усмихне.

— Ще приема това за комплимент.

Тя погледна встрани, бузите й пламнаха.

— Да, сигурна съм, че не греша.

В този момент влезе Ормсби и съобщи, че вечерята е готова. Независимо от съпротивата, Ийън грабна Сабрина и я понесе по дългия коридор към официалната зала. Но полираната маса от черешово дърво, която можеше да побере поне петдесет души, не бе приготвена. Прекосиха дългата стая и през френските врати излязоха на терасата.

Точно до вратата имаше кръгла маса с плот от черен мрамор и крака от ковано желязо. Под ъгъл около масата в очакване бяха разположени два ковани стола, чийто меки части бяха изпълнени с треви. Върху бялата покривка кристалните чаши блестяха в светлината на залеза, сребърният свещник в средата преливаше в червени оттенъци, а на двете му рамена стояха незапалени свещи.

Всичко беше така приятно подредено, съвсем по неин вкус. Колко ли жени са паднали в клопката му тук, под лунната светлина? — мислеше си Сабрина.

— Често ли се забавлявате с гостите си на открито? — попита, докато Ийън я полагаше на стола.

За миг остана така, ръцете му се притискаха в извития й гръб и тя се питаше дали може да почувства как пулсът й се учестява от това докосване.

— Рядко имам гости — седна до нея.

— Навярно трябва да се чувствам привилегирована.

Ийън издаде дълбок гърлен звук.

— И все пак май не се чувстваш така.

За човек, несвикнал да посреща гости, Тримейн беше направо талантлив. Въпреки гнева, тя усети, че компанията й е приятна, харесваше й да слуша за момчешките му лудории, да отклонява въпроси, свързани с миналото й, да измисля легенди за лейди Джулия Уиндъм, да играе с него на котка и мишка. Той и без това скоро ще научи истината. Тя просто се надяваше, че дотогава ще е изчезнала.

Когато слънцето се стопи в последните златни и алени отблясъци, Ормсби дойде, за да запали свещите. Свиренето на щурците и шума на реката бяха като музика, която ги заобикаляше.

Третото блюдо се оказа бита сметана, залята с плътен слой топен шоколад. Докато Ормсби й сервираше, тя погледна Ийън. Нима бе запомнил, че това е любимият й десерт? Или всичко е просто съвпадение?

Светлината на свещта трептеше по лицето му, зелените очи я гледаха предизвикателно. Този мъж не правеше нищо случайно. Надяваше се, че ще я подведе, ще я разкрие и играта ще свърши.

Тя погледна сметаната. Какво ли друго бе запомнил от тези три дни, които бяха прекарали заедно?

— А къде се състоя двубоят? — Сабрина внимателно се опита да насочи разговора отново към него.

Ветрецът от реката донасяше уханието на рози от градината.

— В една ливада на няколко километра от къщата — споменът за това го накара да се усмихне. — Около една седмица се занимавахме да опъваме палатки и шатри, това беше полето на битката. И Ланселот би се почувствал като у дома в този лагер. Дядо беше по-запален по тази идея дори от мен. Мисля, че тайно се радваше на мисълта да бъде крал.

— Изглежда ми като нещо, което много би се харесало на братята ми.

Ръката с чашата му замръзна, преди да я поднесе до устните си.

— Не знаех, че имате братя, лейди Джулия.

Сабрина смачка салфетката на краката си. Внимателно. Трябваше да бъде по-предпазлива с този човек.

— Братята ми починаха, господин Тримейн.

Краят на устните му леко се повдигна.

— О, разбирам.

— Потънаха при едно корабокрушение заедно с родителите ми. Бяха на път за Кале.

— А вие оцеляхте.

Тя се изчерви.

— Аз не бях с тях. Имах… простуда.

— А, значи ви оставиха и се издавиха по пътя за Кале.

Не. Това не беше корабокрушение. Но те бяха мъртви.

Сабрина се вгледа във водната чаша, кристалът блестеше на светлината.

Спомени замъглиха съзнанието й, побиха я ледени тръпки. В отраженията по кристала съзря бледото лице на майка си. Сините й очи бяха отворени широко и оглеждаха търсещо всичко наоколо, сякаш бе загубено дете. „Къде са те, Брина? — това бяха думите, които прошепна, преди да умре. — Защо баща ти не идва да ме види? Къде е Денис? А Брендан? Не знаят ли, че искам да ги видя?“

На Сабрина се бе наложило да напръска челото й със студена вода. Треската вече я довършваше. Майка й бе забравила най-ужасното в живота си. Как да й каже, че Денис е мъртъв, убили са го в една праскова градина. А Брендан…

— Лейди Джулия? — гласът на Ийън я изтръгна от мрачните спомени.

За момент го гледаше, без да разбира нищо.

— Моля?

Ийън се намръщи.

— Говорехте, че семейството ви е загинало при корабокрушение.

Гърлото й се сви.

— Точно така.

— Колко ужасно.

Сарказмът му я жегна: знаеше за загубата на майка й и братята, но бе така студен и безсърдечен, че не го беше грижа.

— Не ми беше хрумнало, че загубата на семейството може да ви се стори забавна, господин Тримейн — тя захвърли измачканата салфетка пред себе си и бутна назад стола, който изскърца о камъка. Докато Сабрина се изправяше, глезенът й се огъна. Тя залитна и се хвана за масата, за да не падне. Преди ветрецът да отнесе стенанието й, Ийън вече бе на крака до нея.

— Нямам нужда от помощта ви! — отблъсна силната ръка, подадена й в подкрепа. — Просто стойте настрана.

— Сабрина, аз…

— По дяволите! — извика тя, обърна му гръб, изправи се и закуцука към вратата. Стискаше зъби, защото болката я пронизваше като с нож при всяка стъпка.

— Нека да… — той пое ръката й.

Тя се завъртя на пети, замахна и отворената й длан изплющя по лицето му. Ударът беше така силен, че главата му отхвръкна на една страна, а ръката й пламна. Объркване, гняв и болка бушуваха в душата й. Нахвърли се върху него, заблъска гърдите и раменете му с юмруци. Ийън устоя на този изблик, поемаше ударите като каменна статуя, докато ръцете на Сабрина премаляха и увиснаха безсилно.

— Ужасен сте — прошепна тя.

— Зная — нежният му глас разпали искрата на нещо дълбоко и опасно интимно в нея — нещо, в което много й се искаше да повярва, но не можеше. — Знам как се чувства човек при загубата на близък, когото много е обичал.

— Това са думи, Тримейн. Нищо не разбирате.

Той я хвана за лактите с болезнена нежност.

— Брат ми умря в ръцете ми.

Точно така стояха нещата и при нея. Милият Брендан — той я научи да танцува. Една негова усмивка — и всичко наоколо засияваше. Бяха във Виксбърг, янките ги обсипваха със снаряди, а той умираше в ръцете й. Сърцето й се сви от болка. Тя се опита да удържи сълзите, готови да рукнат от очите й. Нямаше да се издаде пред този янки.

— Пуснете ме!

Ийън я хвана още по-здраво.

— Не мога — гласът му прозвуча странно и измъчено. Без да продума, я взе на ръце.

Тя извърна очи от него, скръсти ръце, не искаше нито прегръдките, нито топлината, която струеше от цялото му същество. Той я понесе по коридора и стълбището до стаята й така, сякаш го гонеше огнена ламя. Леглото беше оправено, запаленият светилник над него хвърляше златни отблясъци по белите чаршафи.

Наведе се с нея към това светло място, прегръщаше я силно, устните им едва не се докосваха. Очите му безмълвно говореха за нежност и жажда — послания, които намираха отзвук и в нейната душа. Тя потисна желанието да обвие ръце около врата му, да го придърпа до себе си, да облекчи ужасната болка, която пулсираше в сърцевината й. Може би това бе поредната му измама. Това, което истински жадуваше, й бе отказано.

— Ще се съпротивлявам до последно — прошепна хрипливо тя, макар и да осъзнаваше, че трудно ще преодолее собственото си желание.

Ийън зяпна. Изглеждаше така, сякаш е пробола гърдите му с нож. После на лицето му се изписа ярост и заличи следите от всяко друго чувство. Подхвана бузите й в шепи и впи устни в нейните. Допирът на целувката бе твърд и настойчив като наказание.

Тя се вкопчи в ръцете му и се опита да се освободи. Нямаше да се предаде. Няма да остави собствената й слабост да я завладее. И все пак… желаеше го. Желаеше тази мъж повече от всичко на света.

Преди да я сломи напълно, той се отдръпна и обърса устни с опакото на ръката си, сякаш искаше да изтрие всеки отпечатък от целувката й. Дълго стоя така, вперил поглед в нея, дишаше тежко, очите му горяха от ярост и страст, която не можеше да прикрие.

— Следващия път ще си моя, Сабрина. И няма да е изнасилване.

— Трябва да сте луд, ако си въобразявате, че ще отстъпя.

— А ти въобразяваш ли си, че можеш да устоиш на мен и на собственото си желание? — устните му бавно се извиха в чувствена усмивка. — Желаеш ме. Тези красиви крака искат да ме притиснат. Ти цялата го излъчваш, Сабрина, чувствам го само като те докосна.

Тя сви ръцете си в юмруци, презираше го за това, че й каза истината, която искаше да скрие.

— Мразя ви!

— Когато приключиш с този фарс, ще бъдеш моя. И не си втълпявай глупости. Изобщо няма да те насилвам.

— Нищо няма да постигнеш!

— Времето ще покаже кой е прав.

А времето наистина работеше за него.