Сянката на бурята

Глава 2

— Котенце, той те гледа така, че за теб ще бъде детска игра да го подмамиш — каза Дънкан, когато Сабрина затвори вратата.

Тя се опита да си поеме дълбоко дъх, но въздухът се процеди в гърдите й като гъст сироп. Погледна бюрото — там върху дантелена покривка стоеше единствената вещ от дома им, която бе успяла да спаси — в орехова рамка имаше снимка на семейството пред белите колони на двуетажна тухлена къща. Това бяха нейните роднини и нейната къща. Сега всичко беше само спомен.

Сабрина разбираше жаждата на баща си за мъст. И тя искаше същото. По време на обсадата на Виксбърг двете с майка й живяха няколко месеца в една пещера. Когато се върнаха в Роузбрайър, откриха, че в дома им са настанени федерални войски. Местоположението на къщата беше стратегическо, тъй като от капитанския пост, разположен на покрива, се виждаше реката на север от Нечиз.

Сабрина и майка й получиха позволение да останат, но видяха само как войниците секат вековните дъбове и магнолиите, за да се топлят през зимата, как тъпчат розите, които бяха семейна гордост, и спят в леглата на братята й, почиващи сега някъде по бойните полета. Майка й почина от пневмония, а по дъбовия под на салона, който беше точно над стаята й, тропаха войнишки ботуши.

Само седмица след смъртта й къщата бе опустошена от пожар. Янките й казаха, че е злополука. Само че за Сабрина не беше тайна, че един от тях разби газена лампа в една от стаите, защото не му се удаде да спечели благоразположението й. Той просто не можа да приеме, че се е провалил пред една жена от Юга. Завинаги запомни пламъците, които ближеха прозорците на къщата, и гадната усмивка на лейтенанта. Те оставиха в съзнанието й незаличим спомен и я изпълниха с омраза.

Янките разрушиха дома й и трябваше да си платят за това — такава беше логиката, с която тя и баща й оправдаваха деянията си. Но сега, когато Ийън беше тук, този мотив й се струваше неубедителен.

Погледна баща си.

— Предпочитам да не играеш карти с мистър Тримейн.

Дънкан поглади единия край на мустаците си, рижи като гъстата му коса.

— И защо да не играя?

Как да му обясни какво изпитваше към Ийън? Към един янки!

— Той познава леля Керълайн.

— Че нея я познава половин Ню Йорк — Дънкан я погледна изпитателно. — Само не ми казвай, че тази е истинската причина.

— Може би просто се е уморила да краде — каза Еджи, която се бе разположила на долното легло. — Мястото й не е на корабите. Тя трябва да приеме поканата на мис Керълайн и да заживее почтено.

— Смяташ, че ще бъде много щастлива в гнездото на осите — отвърна Дънкан и погледна старицата гневно.

Еджи вирна носа си и на свой ред го изгледа ядосано.

— Ти сигурен ли си, че точно янките са твоят проблем?

— Мога и сам да се грижа за дъщеря си — рече той и тропна с юмрук по бюрото. — Няма нужда Кери да ми помага.

— Мисля, че е време вие с мис Керълайн да се помирите за доброто на Брина. Не можеш да казваш…

— Еджи, моля те! — Сабрина стискаше пулсиращите си слепоочия. Тези разправии й бяха познати до болка. Изкушението, което изпитваше при мисълта за поканата на леля й, не й даваше мира. Отново щеше да има дом и да бъде близо до Ийън. Но не можеше да приеме. Баща й хранеше твърде голяма омраза към сестрата на майка й, тъй като на младини тя го беше изоставила заради друг.

— Сабрина, не разбирам какво толкова намираш у този нещастник — обърна се Дънкан към нея.

Трябваше да го накара да проумее. През последните девет години споменът за Ийън й даваше сили да оцелее в един свят на разруха. В мечтите той я прегръщаше и закриляше и това беше единственото й спасение. В тези мъчителни и кървави дни имаше моменти, когато вече не знаеше дали Ийън изобщо е съществувал, или е просто плод на безкрайни детски фантазии.

— Ийън ми напомня каква бях някога — тя погледна баща си. — Спомням си каква исках да бъда, а сега виждам каква съм станала.

— По дяволите! — Дънкан отвори дъбовата врата с такъв замах, че тя се върна обратно и за малко не го удари, докато излизаше към палубата.

— Ама че темперамент! — вметна Еджи, приглаждайки кичур коса, който се бе изплъзнал от прошарените й кестеняви плитки, хванати в стегнат кок. — Дори и като млад гордостта го заслепяваше до такава степен, че не можа да разбере какво е добре за теб.

— Той прави всичко, което е по силите му, Еджи.

Сабрина последва баща си на палубата. Вихърът бе докарал спокоен дъжд, луната проблясваше от време на време иззад абаносовочерната завеса, но някъде надолу по реката светкавиците продължаваха да разсичат сивите облаци. Бурята още не бе преминала.

Дънкан стоеше облегнат на парапета, обгърнал с ръка един от гравираните подпорни стълбове на горната палуба.

— Моля те, татко, опитай се да разбереш — каза тя и постави ръка на гърба му. Той се стегна и напрежението на мускулите му се почувства под вълненото черно палто. — Изпитах силно чувство още първия път, когато срещнах Ийън Тримейн.

Той продължи да гледа тъмните очертания на бреговете.

— Тогава ти си била още дете. Нямаш и най-малка представа що за човек е сега. Може би е дошъл, за да заграби и последното, което е останало в земите ни.

— Но аз трябва да знам. Искам да разбера какъв е сега и дали изобщо имаме някакви шансове.

Той се обърна и я загледа настойчиво.

— Нима забравяш майка си и братята си? Или споменът за тях избледнява при вида на този янки.

— Нищо не забравям — такива неща не се забравят. Спомените бяха всичко за нея. Сълзи и дъжд замъглиха очите й, но издържа погледа му. — Може би трябва да се откажем от борбата — думите едва излязоха от устата й. — Не е ли време да забравим омразата си и отново да се почувстваме щастливи? Може би раните вече заздравяват?

— Проклятие, Сабрина! Този може би е убил Денис и Брендън — Дънкан вдигна очи нагоре и луната освети болезнено изкривеното му лице. — Не искам дъщеря ми да се забърква с някакво съюзническо копеле.

Яростта му я шибна като камшик и тя се отдръпна.

— Не очаквай да ти помогна сега, татко.

Устните му се разтегнаха в усмивка. Гневни искри бляскаха в погледа му.

— Не се нуждая от твоята помощ, за да одера кожата на този униформен мръсник.

Сякаш я бяха блъснали в пропаст — нищо не можеше да я удържи и тя шеметно летеше към дъното на бездната. Нищо, освен може би любовта й към Ийън.

— Татко, моля те, не искам да си разваляме отношенията!

— Тогава не преминавай в противниковия лагер!

— Не мога да ти позволя да му сториш зло!

Дънкан проклинаше целия свят.

— Той ще те повлече към провал, Брина. Дори и ако не играя карти с него, дори и ако го оставя да си върви с парите си, между вас нещата няма да потръгнат.

— Мисля, че грешиш. Не мога да ти го обясня, дори и аз самата не го разбирам, но чувствам, че ние с Ийън сме създадени един за друг. Разбрах го още първия път, когато го видях.

— Ти си създадена, за да може той да ти разбие живота. Но аз няма да допусна това да се случи — и като удари стиснатия си юмрук в перилата, продължи: — Добре ще го подредя този син мръсник.

Сабрина се облегна на колоната и загледа баща си, който се устреми към главната зала. Парещи сълзи се търкаляха по бузите й и се смесваха с хладната мъгла. Може би с времето щеше да го накара да я разбере, но сега той искаше война и щеше да я има.

Нещо в изящно гравираните бели сводове на голямата зала напомняше на Сабрина за методистката църква в Нечиз, където всяка неделя сядаше на семейната скамейка и слушаше проповедите на отец Маршал към поверените му вярващи. Тази вечер тя, глуха за музиката и смеха, които я заливаха, седна на една маса почти в дъното на залата и загледа с безразличие някакъв стюард в бяла униформа, който поставяше пред баща й едно тесте карти и поднос с цветни жетони. На Дънкан му отне по-малко от десет минути, за да въвлече Ийън в игра на покер.

— За първи път ли слизате по течението на Мисисипи, мистър Тримейн? — запита Дънкан, поемайки чаша бърбън и вода от стюарда.

— Не, от четири месеца насам това ми е второто пътуване — Ийън кимна на чернокожия, който му поднасяше чаша бренди.

— Спекулации със земя? — Дънкан стрелна Сабрина над ръба на чашата си и в очите му проблесна омраза. — Цените са доста ниски напоследък.

Ръката на Сабрина стисна чашата с лимонада. Ийън беше добър и почтен човек, а не някой противен и изпечен изнудвач.

— Заедно с няколко души се опитваме да възстановим железопътните линии на Юга — отвърна Ийън.

Сабрина си отдъхна.

— Ще ми се един ден да видя железопътна мрежа, която да обхваща страната — Ийън повдигна чашата към устните си и светлината от газените лампи се отрази в кристалния ръб като многоцветна дъга.

— Значи вие работите за железниците — отбеляза Дънкан и побутна тестето към него. За да приспи подозренията, той никога не използваше собствени карти, но корабните си бяха като негови. Срещу нищожно заплащане барманът му пазеше няколко комплекта белязани карти, също като на останалите мъже, които се прехранваха по реката.

— Страната ни е голяма и сега значителна част от нея е изолирана — каза Ийън, като прие картите си. — Смятам, че в крайна сметка влаковете ще се окажат най-доброто транспортно средство както за стоки, така и за хора.

Дънкан поклати глава.

— Аз предпочитам удобството на речните кораби.

— Не е далеч моментът, в който и влаковете ще са толкова удобни — докато говореше, той разбърка тестето и картите сякаш оживяха в дългите му пръсти, политайки леко като каскади от бяло и червено.

Ийън не беше някой неопитен новак. Сабрина почувства лека паника при мисълта, че той може да разкрие играта на баща й.

Погледите им се срещнаха, когато той започна да раздава, и устните, които преди малко бе притискал о нейните, сега се усмихнаха. Ужасът й се стопи и гърдите й се изпълниха с пърхащо вълнение. Внезапно представата за това, как Ийън бе целунал онази жена в градината, възкръсна в паметта й така ярко, сякаш това беше вчера.

Без да откъсне очи от нея, Ийън продължи:

— Разработваме една система за превозване на пътниците в луксозни условия, ще има гостни, столови, а също лични кабини. Влаковете ще са като хотели на колела.

Сабрина го гледаше в устата и запомняше всяко изменение на чувствената им форма, докато изричаха думите. Ийън беше прегръщал онази жена, беше я целувал с устните си, с езика си; беше галил с ръце гърба й, притискайки я към своето стегнато тяло, докато от гърлото й се изтръгваха тихи хленчещи звуци. По гърдите й премина гореща тръпка. Искаше й се и тя да получи същите прегръдки и целувки, и то само от този мъж.

Когато срещна погледа му, сякаш я порази мълния.

Той я беше разбрал! По очите му си личеше, че знае. Беше способен да долови мислите й, да разгадае тайните, скрити в сърцето й. И тя откликна с готовност, като разкри душата си. Той плъзна поглед по устните й — едно неизказано обещание.

— Всичко, което казахте за железниците, звучи възхитително — гласът й бе така пресипнал от вълнение, че самата тя се изненада. — Не са много хората между нас, които имат възможност да допринесат с нещо за бъдещето.

Ийън извади една карта от своите и погледът му за малко се отклони, преди да се върне отново, за да я обгърне.

— Ние всички допринасяме с нещо за бъдещето — както за нашето собствено, така и за това на околните.

Сабрина разбираше, че той е нейното бъдеще. Чувстваше го така, както първия път, когато го видя. Имаше още три дни, докато пристигнат в Сейнт Луис. И през това време трябваше да защитава Ийън от гнева на баща си и да го убеди, че е до него по волята на съдбата.

Ийън взе първите няколко ръце, но това влизаше в плановете на Дънкан. Това беше първото действие на една пиеса, в която Сабрина беше играла твърде много. На глупавите овчици им се позволяваше да спечелят, да добият увереност и да почнат да залагат по-смело; и тогава им остригваха пухкавите кожухчета, а те дори не смогваха да видят ножиците.

Сабрина раздаде следващата ръка, от която на Ийън се паднаха каре попове, а на баща й — чифт двойки. Дънкан видя картите си и я погледна мрачно, но тя го посрещна с усмивка — участваше със собствено тесте.

Той й се усмихна на свой ред, облегна се и поправи маншетите на сакото си.

— Ще играя с тези — беше отговорът му, когато тя го запита дали не иска нови карти.

Сабрина знаеше, че баща й е скрил картите си в дланта и сега седи удобно, и се радва на каре аса. Миналата седмица й беше показал и този трик, който не беше нищо повече от една добавка към големия му репертоар.

— Аз искам още две — тя изхвърли две от картите си.

При раздаването втората карта се преобърна и върху изумруденото зелено на покривката падна асо купа. — О, боже, много съм несръчна — и тя си прибра картата.

— Да, наистина — отвърна Дънкан, като потриваше мустаците си.

Докато играеха, Сабрина усети, че един мъж, който седеше няколко маси зад Ийън, ги наблюдава. Рядката му, вече прошарена кестенява коса, която разкриваше високо чело, беше така прилежно вчесана назад, сякаш всяко от тъничките кичурчета си имаше точно определено място. Сабрина усещаше постоянно вперените в нея тъмносини очи. Макар че самият той не беше дебел, лицето му беше кръгло, с налети бузи — изглеждаше като човек, който добре се храни или като закръглен булдог.

Мъжът прехвърли погледа си върху Ийън, сбърчи чело и сви тънките си устни. Капитанът им беше предал, че една от лодките липсва и че нападателят на Ийън е изчезнал. Изглаждаше твърде възможно този човек да се окаже съюзник на негодниците.

— Мистър Тримейн, един мъж ни наблюдава — тихо каза Сабрина.

Ийън вдигна очи от картите и погледът му се изостри.

— Къде е?

— Зад вас — прошепна тя.

С леко плъзване бутна един от жетоните върху зелено — златистия брюкселски килим. Наведе се да го вземе и погледна към масата, на която седеше мъжът, но когато се изправи, се усмихна и му кимна да дойде при тях. Тогава Ийън запозна Сабрина и Дънкан с Джеймс Макдафъл.

— Смятах, че ще прекараш вечерта в кабината на прислугата, Мак — каза Ийън и го погледна.

— Реших, че ще е по-добре, ако ви държа под око, майоре — Мак изгледа подозрително Дънкан О’Нийл и Сабрина. — Човек никога не знае откъде го дебнат опасностите.

— Мак съпътства семейството ми отпреди да се родя — каза Ийън и се усмихна на Сабрина, която гледаше дребния човек така, сякаш всеки момент ще се нахвърли върху й. — Той е нещо като моето куче пазач. Последва ме дори във войната.

— Все някой трябва да се грижи за вас, майоре.

— Нали ви казах! — въпреки че Сабрина се усмихваше, тревогата й не можа да му убегне. Очевидно Мак я смущаваше. — Върви да се забавляваш, Мак.

— Но, сър…

— Хайде, хайде — каза Ийън. — Мога и сам да се погрижа за себе си. Съмнявам се, че семейство О’Нийл възнамеряват да ме пребият и да ме хвърлят през борда.

Преди да напусне стаята, Мак хвърли още един настойчив поглед на Ийън, после се обърна и кривите му крака затропаха възмутено към изхода. И без друго Ийън беше наясно, че Мак няма да се откаже току-така. Независимо какво му се говореше, старецът щеше да направи всичко необходимо за сигурността му. И все пак, ако О’Нийл бяха такива, каквито изглеждаха, нямаше значение, че Мак ще ги шпионира…

Когато Дънкан поднови играта, Ийън се вгледа в него. На О’Нийл не му отне много време да го въвлече в покера. Наистина ли Сабрина беше толкова невинна? Ийън се двоумеше.

Тя седеше и гледаше картите си, потропваше с един от тънките си пръсти по тях и леко бърчеше гладкото си чело. Формата на устните, съвършеният овал на лицето, тъмните самурени мигли на фона на белите като слонова кост бузи — закръглените и изострени форми бяха като нарисувани от ръката на майстор и изглеждаха пленителни. Лесно беше да се насладиш на красотата й, но трудно — да проникнеш в същността й.

Тя като че ли усети погледа му и вдигна очи — тъмни, дълбоки и много, много уязвими. В тези очи имаше обещание за бурни изживявания и дори нещо повече. Само един неин поглед беше достатъчен, за да прогони спотайващия се у него цинизъм.

Видя как внезапно се изчерви и руменината пропълзя по гладката кожа на шията й, страните и извивките на ушите. Представи си я с разпусната коса, разпиляна като коприна върху възглавницата му, да протяга ръце към него.

Разбра, че дишането му се е учестило. Опитваше се да долови аромата й, докато усети мириса на жасмин. Под дрехите топлината го заля, опари слабините му, корема, напрегна мускулите му и го изпълни с желание.

Първата целувка беше разпалила жаждата му за още. Искаше да я докосне, да почувства топлината на руменеца й, вкуса й, да усети как тялото й се прилепва о неговото, докато светлината на девството й го удави.

Имаше нещо особено в тази жена и в начина, по който го караше да се чувства, и той не желаеше да го назовава или да си задава въпроси. Не сега. Все още не. Нека й се наслади за малко. Искаше да повярва в момиченцето, което някога му каза, че ще обича само един мъж. Искаше да се довери на очарователната жена, в която се бе превърнало. Погледна картите си и за първи път видя флош рояла, който Сабрина му бе раздала. Очевидно тя му носеше късмет.