Сянката на бурята

Глава 17

Ще се оправи, убеждаваше се Сабрина, докато гледаше белведера, кацнал в средата на розовата градина. Ийън Тримейн беше твърде упорит, силен и жизнен, за да умре. Тя се намести на стола с ветрилообразната облегалка, отпусна бузата си на воднистосиньото кадифе и нагласи пулсиращия глезен по-удобно на столчето с кадифена възглавничка.

Лекарят пристигна преди повече от час и отпрати всички от стаята. Сабрина остана в съседната приемна заедно с Хана, Мак и Лутър — главен иконом и неин пазач. Топлият вятър долиташе от градината, разнасяше ухания из въздуха и къпеше лицето й с омайния аромат на рози, огрени от слънцето. Отново трябваше да бди над някого — помисли си тя, докато се мъчеше да отхвърли спомените, които заплашваха да размразят спокойното й изражение.

Вик на болка долетя от стаята на Ийън. Сабрина сви ръце в скута си. Какво ставаше вътре? Щеше да е много по-спокойна, ако познаваше лекаря и ако можеше сега да е до Ийън. Ако му беше жена, нищо нямаше да може да я откъсне от него. Нищо!

Байрон я побутна с носа си, погледна я тъжно, сякаш искаше да я утеши. Дори кучетата знаеха какво става. Шекспир лежеше на пода пред вратата на стаята и притискаше нос към цепнатината на прага. А Гуинивиър куцукаше напред-назад, свила уши към лъскавата си глава.

— Само да пипна това копеле, което е стреляло в майора… — устните на Лутър се свиха на черта и почти изчезнаха в гъстата брада. Повдигна ръце и пълните му пръсти се извиха като нокти. Сабрина се сети за мечката. — Ще го убия със собствените си ръце.

Тримейн със сигурност знаеше как да накара прислугата да му бъде вярна, мислеше си Сабрина. Или пък може би тази вярност имаше други корени.

— Заедно ли служихте в армията?

Лутър кимна.

— Да. Аз и Мак. Ако не беше той, сега щяхме да сме мъртви.

— Пък и не само ние — каза Мак, подпря ръце на кръста си и стрелна злобно Сабрина. — Няма да намерите по-добър човек от него.

Сабрина погали Байрон и вдигна очи към Лутър, който седеше на ръба на едно тапицирано кресло и сякаш не бе сигурен дали му се седи, или му се стои.

— Какво се случи? — попита тя почти шепнешком. Искаше и едновременно се страхуваше да научи повече за човека, който лежеше ранен в съседната стая. Опасяваше се, че чувствата й ще се разпалят.

— Опитвахме се да превземем Ричмънд, когато старият Макклеърън дал заповед за отстъпление — започна Лутър. — Но нашият батальон въобще не разбра за нея. Понякога се случват такива неща. Оттеглихме се да нощуваме в гората. На сутринта ни събудиха тръбите на врага.

Мак кимна.

— Бяхме обкръжени.

— Но майорът не е човек, който лесно губи самообладание. Нареди да си стягаме нещата и да се омитаме, преди ония да са ни усетили. Трябваха ни цели два дена, за да прекосим противниковата територия и да се върнем до лагера — Лутър стисна юмруци. — А там цареше страхотна бъркотия. Войниците бяха отделени от командния състав. Бригади, дивизии — всичко беше разбъркано. Този Макклеърън можеше и главата да си забрави някъде… — той се усети, че е зяпнал Сабрина, и бузите му се покриха с червенина над тъмната кафява брада. — Генералът понякога не успяваше да ни ръководи добре.

Сабрина не се стърпя и се усмихна на едрия мъж, от което той направо пламна.

— Всичко беше много объркано — продължи Мак и се премести на дивана. — И докато генералите се чудеха как да се справят с положението, бунтовниците разположиха артилерията си на един нисък хълм и започнаха да ни обстрелват, сякаш сме патици в езеро.

— Майорът направо побесня. Яхна коня си и тръгна съвсем сам да изкачва хълма. Като го видяхме как се хвърли направо към смъртта, ние го последвахме — устните на Лутър се разтегнаха в широка усмивка. — Изпратихме бунтовниците обратно на юг.

— Но преди това един снаряд рани майора в крака — Мак сведе глава и се загледа в сплетените си пръсти. — Едва го спасихме.

В стаята се възцари тишина, обви ги като черен саван, едва смогваха да дишат. Сабрина си спомни грубия белег на бедрото му и болката, която го е измъчвала. Дали раната му сега беше по-лоша? Ще се оправи, уверяваше се тя. Господи, трябва да се оправи!

— Тая работа никак не ми харесва. Първо онези двамата на кораба, после катастрофата преди няколко седмици, а сега и това — Мак поклати глава. — Човек започва да се чуди дали всичко е само съдба.

— Каква катастрофа? — Сабрина погледна Мак, който седеше на канапето до камината.

— Някой едва не го премазал. Една нощ срещу него изскочил файтон без фенер. Конете наранили майора и го изблъскали на улицата, а коларят дори не спрял — веждите на Мак се сключиха над носа и очите му се впериха в нея. — Но вие не знаете нищо за това, нали, госпожице?

Сабрина потрепери и си спомни ледените тръпки, които я побиха преди изстрела. Някой се бе притаил в тези гори, наблюдаваше, дебнеше.

— Нали, госпожице? — повтори Мак и я изгледа злобно.

Този човек я мразеше и не се опитваше да го прикрие, помисли си Сабрина.

— Искам да видя Тримейн зад решетките, господин Макдафъл, а не в гроба.

— Оставете девойчето на мира, Джеймс Макдафъл — Хана се надигна от стола. — Ако не беше тя, господарят Ийън щеше вече да е мъртъв.

Мак кимна и промърмори нещо под носа си.

— Видяхте ли някого, госпожице?

— Не — тя погледна петната от кръв по полата си. Трябваше да е станало случайно. Алтернативата беше направо ужасяваща. — Той каза, че е бракониер.

— Бракониер? — Мак поклати глава. — Хич не ми звучи убедително.

Сабрина скръсти ръце пред себе си и вътрешно потръпна. Хана сложи ръка на рамото й и тя вдигна очи.

— Не оставяйте Макдафъл да ви разстрои. Щом господарят казва, че е бракониер, значи е така — Хана се усмихна. Погледът й бе изпълнен с нежно разбиране. — Просто не е за вярване, че някой ще иска да убие такъв прекрасен човек като господаря.

Но според Сабрина нещата стояха другояче. Ако баща й е тръгнал след нея, Ийън нямаше да оживее и до залез. А пък и човек като Уолтър Стриклънд едва ли би оплаквал смъртта му. Колко ли още искаха да го убият? Кой знаеше, че е в Дънкелд?

— Ела, мило. Приготвила съм гореща баня и чисти дрехи.

— Не сега — Сабрина се отскубна от нежното подръпване на Хана. — Искам да чуя какво ще каже лекарят.

Хана се усмихна още по-широко.

— Разбирам.

„Може би твърде много“ — помисли си Сабрина. Вратата се отвори и удари горкия Шекспир по носа. Кучето подскочи, отдръпна се, застана на пълните си крака и вдигна тъпата си муцуна в очакване като всички останали.

Доктор Бримли влезе в стаята, тесните му рамене бяха прегърбени под черното сако. Мършавото му лице беше мрачно. Той погледна Сабрина, очите му бяха засенчени от гъсти бели вежди. Тя притихна и зачака думите, които толкова пъти бе чувала. Всички мълчаха, сякаш се ужасяваха от отговора на въпроса, който таяха в мислите си.

— Бихте ли дошли за момент, млада госпожице? — попита Бримли. — И вие, госпожо Уейкът.

Сабрина стана и закуца към него. Всички я последваха. Бримли вдигна ръка и пропусна само нея и Хана.

На прага Сабрина се спря. Въздухът бе напоен с тежката миризма на кръв, в съзнанието й изплува споменът за плитките гробове. Стисна юмруци и се насили да влезе.

Слънчевите лъчи струяха през прозорците и хвърляха златни отблясъци върху мъжа, който лежеше на широкото легло под балдахина. Дрехите му бяха една кървава купчина, захвърлена до чизмите близо до раклата. Бял чаршаф покриваше голите му хълбоци.

Сабрина се подпря на една от колоните на балдахина и бавно погледна Ийън. Страх сковаваше сърцето й. Кърпите, сложени под него, за да пазят дюшека, бяха напоени с кръв, както и кожата над широката превръзка около кръста му.

Ийън лудешки мяташе глава на бялата възглавница, мачкаше с ръка чаршафа, клепачите му се отваряха и затваряха треперливо. Краката му се гърчеха под завивката. С какъв ли демон се бореше в мрака на съзнанието си?

Един тих стон се изплъзна от устните му, перна Сабрина като бич и тя се озова до леглото му. Седна в края, сложи ръка на здраво стиснатия юмрук и поглади челото на Ийън, за да отхвърли назад тъмните коси.

— Ще се оправиш — прошепна и се помоли думите й да се сбъднат. За съжаление много пъти надеждите й оставаха излъгани.

Ийън ту припадаше, ту се връщаше в съзнание, плуваше в сгъстената, пулсираща болка, потъваше в тъмни и накъсани спомени. Отново беше на фронта. Но къде? Все едно. Всички времена се сляха.

Кой град? Кое сражение? Коя окървавена земя щеше да го приюти завинаги?

Виждаше лицата на хора, които се въртяха вихрено около него — приятели и врагове. Въздухът сладникаво миришеше на кръв, уханието се сливаше с вкуса на барут по езика му. Крясъците, предсмъртните писъци на хора и коне, пукотевицата на пушките, ревът на оръдията — всичко се сля в един гръмотевичен тътен и го превзе. Навсякъде около него падаха хора, търкаляха се като топки, преглъщаха задавено собствената си кръв.

Толкова много мъртъвци. Толкова много умиращи… Увиваха се около краката му, заплашваха да го повлекат в своя кървав свят.

Той повдигна очи към небето, слънцето не се виждаше от барутните пушеци. Кога ще свърши всичко? Господи, кога най-после ще свърши?

Тишина.

Стоеше сам в светлината на утрото. Тялото му беше цяло, някои от крайниците си бяха негови, а други — на хората, които бе убил. Над зелената някога поляна се вдигаше мъгла и се виеше над купища мъртъвци. Бяха навсякъде около него, лицата им — черни от барута, обагрени с кръв, отворените им очи гледаха изгрева.

Приятели и врагове — все същите изцъклени погледи, всеки от тях паднал в жертва на различна кауза. Колко благородно изглеждаше всичко това в едни други времена. А колко трудно му беше да си спомни тези идеали, като гледаше безжизнените очи.

Той коленичи и пое на ръце един от труповете. Срещна студените сини очи на Джон. Докато носеше брат си, от мъглата изскочи човек. Баща му. Приближаваше се навъсен.

— Защо? Защо теб не те сполетя съдбата на сина ми?

Ийън погледна към Джон. Вината беше негова. Изцяло негова. Болката заседна в гърлото му. Гальовен глас прошепна името му. Една нежна и хладна ръка помилва челото му и го изтръгна от кошмара.

Отвори очи. Над него трепетно сияеше ангелско лице. Слънчевите лъчи струяха по тъмночервените коси. Беше дошла за него. Щеше да го отведе от този земен ад.

Той опита да вдигне ръка и да докосне лицето, но тъмнината го завладя отново.

— Не! — нямаше да се откъсне от нея. Не отново.

Но тъмната бездна го призова, болката го завъртя шеметно, потопи го, откъсна го от червенокосия ангел.

— Ийън, чуваш ли ме? — прошепна Сабрина и погали челото му с ръка.

— Така ще е днес и може би утре — каза Бримли и се наведе над Сабрина. — Вие много добре сте се погрижили за раната, млада госпожице. Ако не бяхте спрели кръвта, той вече щеше да е мъртъв.

Тя се изправи, обърна се към него и стисна юмруци. Бяха почти еднакво високи, макар че прегърбените рамене на доктора го правеха по-нисък.

— Ще оживее ли?

Бримли се вгледа в пациента си, лицето му бе сериозно.

— Раната беше чиста. Няма засегнати важни органи — пое дълбоко въздух. — Ако дробовете му се запазят чисти, има значителни шансове.

Значителни шансове. Думите я боднаха в сърцето. Беше ги чувала и друг път. Не можеше да умре! Не и той!

Гъстите мигли се открояваха като черни сърпове на лицето му, кожата сивееше, чувствените устни бяха разтворени. Сабрина следеше повдигането на гърдите му и това я уверяваше, че наистина е жив. Преди да си тръгне, докторът даде на двете жени наставления и каза, че отново ще се отбие привечер.

— Трябва да го изкъпем — Сабрина огледа тъмните петна по широките му гърди. Златният пръстен стоеше спокойно в тъмните къдри. Изглеждаше невероятно мъжествен на белите чаршафи с черната си коса и тъмна кожа. Ранен и кървав. Дори и сега от него се излъчваше някаква първична мъжка сила.

— Но аз не мога да понасям кръв — каза Хана и взе легена с окървавената вода от махагоновата ракла до леглото. — Мога да помоля Макдафъл, но той е груб като бивол. Чудя се дали можете да ми помогнете, милейди. Ще съм ви признателна до гроб.

Сабрина изобщо не помисли, че молбата на Хана е направо неприлична. Не забеляза и очите й, които блестяха от любопитство. Единственото важно нещо за нея бе Ийън, който се нуждаеше от помощ. — Разбира се, че ще ви помогна.

След минута Хана се върна с топла вода, гъба и чисти кърпи. Като постави легена на раклата до леглото, Хана остави Сабрина и Ийън сами.

Сабрина седна на леглото до него, вдигна ръката му, пръстите й се свиха нежно около неговите. Бавно прокара гъбата по гърдите му, внимателно изми кръвта от ръката и всеки пръст поотделно.

„Такива красиви ръце“ — помисли си тя и положи ръката му на чаршафа до него. Пръстите му леко се свиха. Бяха способни на невероятна нежност. Можеха да запалят кръвта й само с едно докосване. Можеха да изцедят от нея и последната капка живот. Ръцете на врага й.

Водата в легена почервеня, когато Сабрина изстиска гъбата. Повдигна завивката, откри хълбока и дългия му крак, нагъна мекия лен на корема му, без да го опорочи, като го разкрие. Сякаш у него бе останало нещо неопорочено, помисли си тя. Отми кръвта от бедрото, кожата му бе много по-нежна от тази на гърдите, по-гладка, като сатен, опънат върху дъбова плоскост.

Слънчевите лъчи го прорязваха с една ярка линия, която тръгваше от кръста му и се спускаше по крака. Спомените изплуваха пред очите й, устните й пресъхнаха, сърцето й заблъска в гърдите. Ръката й сякаш се повдигна от само себе си.

Сабрина проследи с пръсти тази слънчева ивица, докосна кожата на гладкия хълбок, премина в твърдите къдри по бедрото му, почувства отново мускула, изпъкнал под ръцете й.

Беше лудост да си припомня.

Трябваше да погребе тези спомени, помисли си тя и метна чаршафа отгоре. Гънките застлаха крака и скриха от погледа й голата плът. Но как да предпази сърцето си от спомените.

Изцеди гъбата и повдигна пръстена от тъмните му гърди. Той блесна като въглен в ръката й. След миг постави финото бижу на възглавницата до рамото му, преметна ланеца през врата му, не можеше да откъсне очи от простата плетеница. Коя щеше да го носи? Що за човек ще бъде? Коя ще избере? Тя знаеше коя няма да бъде избраната…

Черните къдрици се огънаха, докато се опитваше да почисти кръвта. А защо да я интересува? Защо ревнуваше при мисълта, че някоя друга може да носи пръстена? Не, не ревнува, помисли си тя и прокара гъбата отстрани. Ийън простена и сърцето й се сви от болка.

— Съжалявам — прошепна тя и постави ръка на бузата му.

Гледаше как вените под гърлото му пулсират. Колко крехко можеше да се окаже стеблото на живота! Дори Ийън, който изглеждаше толкова силен и непоклатим, можеше да загине от едно нищожно парченце олово.

В съня си той обърна лице към ръката й, сгуши се в дланта — топлият му дъх овлажни кожата й. Нещо трепна в нея — дива, болезнена жажда, която я подтикна към него. Обърна главата му, наведе се над него и почти го докосна с устни.

Една целувка. Това е всичко. Само една целувка, преди да се събуди. Но преди да усети този чувствен допир, тя се дръпна стреснато и прехапа устни. Какво правеше? Та този човек е неин враг!

Обърна се, потопи гъбата във водата, пръстите й трепереха. Трябваше да намери начин да се освободи от него. Трябваше да го забрави. Но как? Как да забрави гласа му, ръцете, вкуса на устните? Как можеше човек да изтръгне сърцето от гърдите си и да живее?

В шест вечерта докторът се върна да прегледа пациента. Нещата не бяха претърпели съществено изменение. Предпазливият оптимизъм на доктора само обтягаше нервите на Сабрина.

Седя цяла нощ до леглото му, броеше дългите часове, отпращаше Хана, която се опитваше да я накара да си легне. Страхуваше се, че Ийън ще умре, ако свали очи от него. Малко след полунощ Ийън се събуди и тя успя да му даде няколко глътки говежди бульон, преди тъмнината да го погълне отново. Малко след това сънят надви Сабрина и я повлече в света на сънища, изпълнени само с неговия образ.

Призори се събуди и повдигна натежалите си клепачи, за да погледне неподвижния мъж в леглото. През прозорците зад гърба й се процеждаше сивкава светлина, смесваше се със златното сияние на лампата над леглото и осветяваше гърдите му, които се повдигаха ритмично. Сабрина изпусна една дълго сдържана въздишка. Бяха изкарали нощта.

Изправи се, за да се раздвижи, тялото й бе схванато от дългото седене в креслото. Щом мръдна, трите кучета също надигнаха глави. Бяха изкарали бдението заедно с нея — Байрон и Шекспир лежаха отстрани на стола й, а Гуинивиър лежеше по-далеч на пода, близо до леглото.

Сабрина я погледна, чудеше се дали кучката ще й се довери някога, но моментално отхвърли тази мисъл. Нямаше да се задържи още дълго тук. Не достатъчно дълго, за да промени нечий живот. За нея тук нямаше бъдеще.

Скръбта се загнезди в душата й, обви всичко наоколо в гъст мрак, загърна я като плащ, задуши я. Трябваше да спре да копнее за нещо, което не й принадлежеше, нещо, което бе само една детска фантазия.

Кичур коса падаше на челото на Ийън и сякаш я подканваше да го докосне. Сабрина седна на леглото до него и пръстите й отметнаха абаносовата коприна от челото му. Той въздъхна и отвори очи, премига сънено, погледна я, пръстите й все още бяха в косата му.

— Ти си тук? — прошепна и се усмихна.

Тя дръпна ръката си и сви пръсти.

— А вие къде мислехте, че съм, господин Тримейн?

Клепачите му се затвориха, сякаш не можеше да издържи тежестта им.

— В сънищата.

Думите му сякаш се отнасяха точно до страстта, която пулсираше дълбоко в нея. Коя ли го преследваше в сънищата? Чие лице бяха видели очите му? Стана от леглото и почувства как кръвта се отдръпна от крайниците й. Животът й зависеше изцяло от него. Единственото бъдеще, за което мечтаеше, бе да живее с него, но то не можеше да стане реалност.

Сабрина се обърна и се загледа през прозореца към розовата градина, белият белведер сияеше в светлината на зората. Сигурно имаше начин да се отърве от тези чувства, от ужасното желание, от тази любов, която все пропълзяваше в сърцето й и не можеше да остане погребана под гнева и болката. Трябваше да намери начин отново да се почувства свободна.

Беше късна сутрин. Ийън го усещаше и без да отваря очи, чувстваше топлината на слънцето по лицето си, виждаше златистото сияние, което играеше по затворените му клепачи. Докато тялото му бавно се събуждаше, усети болката, която пулсираше някъде отстрани. Спомняше си, че някой стреля по него. Спомняше си Сабрина, допира на ръцете й. Пръстите й трепереха, леки и нежни, докато се грижеше за него.

— Сабрина — прошепна той. Очакваше да я види като в предишните три утрини. Премигна и изчака чертите на лицето до него да се избистрят. То беше мило и усмихнато, бе обикнал това лице още от дете, но не очакваше него.

— Добро утро, момко — Хана се наведе над него и притисна ръка до челото му. — А-а, хладно и приятно. Треската е преминала.

— Къде е тя? — попита Ийън и се опита да седне, но болка простреля раздраната му плът. Хана подпря още една възглавница под главата му и му помогна да се настани удобно.

— Откакто те простреляха, това мило дете не се откъсна от теб нито денем, нито нощем — Хана взе паницата от шкафа до леглото. Върху него имаше порцеланова ваза, пълна с всички видове рози, които растяха в градината — червени, жълти, бели и розови цветове напояваха ветреца от прозорците с аромата си. — И ако питаш мен, представите ти за нея са изцяло погрешни.

— Да не сте я пуснали да си иде? — за първи път Ийън почувства паника. Хана не обърна внимание на въпроса му и подложи под брадата му една салфетка — като на бебе. Боже, да не е пуснала Сабрина да си отиде? Ами ако е? — Да не сте се хванали на лъжите на тази малка…

— Яж — Хана вдигна лъжицата, в която имаше залък препечен хляб, напоен с мляко.

Ийън я отблъсна.

— Не съм чак толкова зле, че да ям тези неща.

— Не си зле! Мислехме, че ще те загубим. Хайде, изяж си препечения хляб като добро момче.

— Хана, къде е…

Тя бутна лъжицата в разтворената му уста. Ийън почти се задави. Преглътна лигавата смес и едва отвори уста, за да възнегодува, когато Хана му бутна втора лъжица.

— А сега ще ти кажа нещо, Ийън Тримейн — рече тя, като приготви поредната лъжица разкашкан хляб. — Хич не ме е грижа кое е това момиче — лейди Джулия Уиндъм, Сабрина О’Нийл, царицата на Египет или която и да било друга. Тя е прекрасна, почтена млада дама. И ако мислиш, че може…

— Хана, аз… — тя се засили с лъжицата, но той затвори уста и попарата се посипа по брадата му.

Хана бързо загреба друга.

— Не знам какво се е случило между вас — държеше лъжицата като пистолет до стиснатите му устни. — И не ме интересува. Ти си влюбен в нея, а на всичкото отгоре — и тя е влюбена в теб. И ще ти кажа, че си най-големият глупак, който се е раждал на земята, ако не се ожениш за нея.

Ийън и без това не се съмняваше много, че е най-големият глупак на земята, защото вече започваше да вярва на хубавата червенокоса. Вдигна ръка, че се предава. Хана свали лъжицата.

— Искам само да знам къде е. Моля те, не ми казвай, че си я пуснала да се върне в града — попи брадата си със салфетката.

Хана се изправи и посочи към прозорците.

— Можеш и сам да се убедиш. Тя е в градината и Лутър я пази, сякаш това мило създание е някоя престъпница.

Ийън се облегна на възглавниците и погледна навън. Долу в лъчите на предобедното слънце, сред розите, стоеше Сабрина. Широкополата сламена шапка засенчи лицето й, когато тя се наведе да отреже една роза. На Ийън му се искаше Сабрина да вдигне глава. Искаше да я види. Помисли си, че иска да я вижда всяка сутрин, като се събужда, и вечер тя да е последното нещо, което е запомнил, преди да заспи.

— Къщата е пълна с рози — промълви Хана. — Тя ми каза, че е направо грехота да ги оставим да увехнат, без да ни порадват с красотата си.

Сабрина се обърна, фигурата й се открояваше в профил на фона на зелените храсти. Тя постави една жълта роза в плетената кошница в ръцете на Лутър. Ийън огледа гърдите й, раирана коприна в гранитни и бели цветове скриваше формите, които той копнееше да помилва. Изпитваше болезненото желание да я прегърне. То пулсираше в него — по-силно от отворената рана.

— Ако тя е лейди Джулия Уиндъм, нямам друг избор, освен да се оженя за нея.

— А ако не е?

Ийън се отпусна на възглавниците и се загледа в гънките на тъмния балдахин. Какво трябва да прави човек с една еретична вещица, когато има достатъчно доказателства да я изпрати на кладата? Да я изгори?

— Нека се надяваме, че това е Джулия.