Сянката на бурята

Глава 31

Сабрина спря на първото стъпало пред гробницата. Лунните лъчи огряваха бялата мраморна арка, дъбовата врата изглеждаше като тъмна сянка. Хладният вятър откъм реката шумолеше в короните на дърветата над нея и развяваше роклята й. Младата жена се изкачи и хвана месинговата дръжка. Облъхна я миризма на рози и прах, когато вратата се отвори със скърцане.

Светлината на луната се промъкна вътре като сребърно острие и освети гладките стени, по които имаше затворени ниши — там спяха мъртвите. На прага на тясната крипта тя се поколеба. Толкова й приличаше на пещерата, където живя — студена, тъмна като самата смърт. И Ийън бе тук, заключен на това усамотено място.

Обичам те, Сабрина.

Думите му сякаш се носеха от вятъра. Тя затвори очи и се вслуша в сладостния спомен.

Ще те обичам, докато съм жив. Ако мога, ще те обичам и в гроба.

Като се опита да превъзмогне страха, тя последва лунния лъч до ковчега на Ийън. Черната копринена рокля се докосна до месинговите вази до стените. Бяха пълни с рози, но въпреки аромата им, се усещаше потискащият мирис на гниене.

Заключен под мрамора, Ийън почиваше до майка си. Красивите му очи бяха затворени за слънцето. Призрачният им блясък бе запечатан завинаги в паметта й. Тя прокара пръсти по гравираните букви на името му. Ако само можеше да докосне лицето му, само още веднъж. Ако можеше…

— Не исках да кажа всичко това… — прошепна тя и думите й нежно отекнаха между стените. — Трябваше да ти се доверя. Много исках, но… Беше ме страх.

Нека те любя, Сабрина.

Разкайваше се за много неща. Сега спомените режеха в паметта й като крехки парчета начупено стъкло. През цялото време бе вървяла против него. А сега… Горещата й длан се притисна до студения камък. Нямаше нищо, освен спомени.

— Казах ужасни неща… Ако можех да… Ти не знаеш какво ми беше. Не знаеш колко те обичах… колко те обичам — тя притисна лице до мрамора и потърси топлината му, но усети само хладина.

Нямаше го.

Отиде си. Не за ден, за месец, за десет години, а… завинаги. Тази истина сякаш я вледени. Никога нямаше да докосне лицето му, да чуе гласа му, да преживее чудото детето му да порасне в утробата й.

Сълзи рукнаха от очите й и мраморът под ръцете й се овлажни. Виждаше живота пред себе си студен, мрачен, опустял. Никога няма да се омъжи отново. Не можеше да погледне очите на друг и да си представи бледозелените листа. Не беше способна да чувства ласките на друг мъж и да си мисли, че е Ийън. Нямаше да преживее подобна лъжа.

— Обичам те, Ийън. Боже, колко те обичам — прошепна тя. Знаеше, че не може да я чуе. Никога нямаше да чуе думите, които така отчаяно искаше да му каже. Беше много късно.

Нямаше го вече.

Пръстите й се сгърчиха на камъка и черните дантелени ръкавици се скъсаха. Дори и след като дойде тук, болката, която раздираше душата й, не се успокои. Тук нямаше нищо. Само студен мрамор и тленните останки на мъжа, когото обичаше.

Беше си отишъл. Завинаги.

— Ийън… О, боже… не.

— Колко трогателно.

При звука на хрипливия шепот Сабрина подскочи. Притисна ръка до шията си и се вгледа в черния силует на входа. Той носеше черна шапка, нахлупена ниско, черно сако и панталони. Лицето на непознатия бе забулено в сенки и Сабрина не можа да го види.

— Кой сте вие? Какво правите тук? — прошепна тя и се опита да го огледа. Дали този тъмен нощен призрак изобщо имаше лице?

— Аз съм този, който ще изпълни желанието ти.

Ледени тръпки я полазиха. Сграбчиха я страховете, погребани в онази част на съзнанието й, до която рядко се докосваше — суеверията, вярата в призраци и мрачния силует на смъртта, която държи сърп в ръката.

— Нямате право да идвате тук.

Непознатият вдигна ръка и на светлината блесна дулото на пистолет.

— Ще те изпратя при Ийън. Нали това искаш?

Устата й пресъхна. Той се приближи и Сабрина отстъпи. Това не беше дух, а човек. Човекът, който й отне Ийън.

— Вие го направихте. Вие го убихте.

Приглушен смях прокънтя между стените.

— Имах това удоволствие. Макар, че полицията ще си помисли, че си ти. И баща ти. Направил съм всичко необходимо.

Беше слаб и висок горе-долу колкото нея.

— Кой сте вие?

— Няма значение — фигурата пристъпи. — Само след секунди ще си мъртва. Самоубийство, предполагам. По-късно баща ти ще го обесят.

Гневът я разтърси като мълния.

— Копеле! — изкрещя Сабрина и тръгна срещу него.

— Не мърдай — каза той и насочи пистолета към сърцето й.

Тя замръзна и сведе очи към смъртоносното оръжие. Убиецът на Ийън! Не трябваше да се измъкне! Не можеше да го остави да убие и баща й.

— На колене.

„Не трепвай“ — каза си Сабрина и бавно коленичи. Все имаше някакъв начин да го спре… Докосна с ръка една от месинговите вази, хвана тънкото гърло на съда и усети студения месинг между пръстите си. Изщракване, рязко, металическо. Пистолетът беше зареден. Сърцето й спря. Сега!

Тя хвърли вазата в лицето му. Водата и розите се посипаха върху него. Последва звук от тъп удар и глух стон.

Изстрел разтърси въздуха и рикошира между мраморните стени. Куршумът прелетя над главата й и се удари в стената. Само след миг тя беше на крака. Блъсна мъжа с рамо и той се строполи отново. Изхвръкна от гробницата й чу проклятията му.

Лунната светлина се процеждаше през листата на дърветата. По мрамора и гранита играеха бледи петна. Сабрина повдигна полите си и се втурна през прошарените сенки. Краката й потъваха в гъстата трева, сърцето й биеше в гърлото. Каретата я чакаше на пътя, двата коня бяха навели глави и пасяха от тревата до чакълестата алея. Още няколко метра.

Изстрел разтърси нощта, изплашени врани се вдигнаха с крясък от гнездата си. Куршумът засегна ръката й. Сабрина се препъна и падна по очи на влажната трева. Тялото й се тресеше от болка, дъхът й секна.

Разбра, че непознатият е отчаян. Вече не го интересуваше дали ще изглежда като самоубийство. Искаше само да е сигурен, че тя няма да се измъкне. Сабрина се изправи и се хвана за ръката. Топла и лепкава, кръвта бликна по дланта й.

Наведе се до един гранитен свод и спря, за да си поеме дъх. Стомахът й се сви от болка. Инстинктите я подтикваха да се крие. Но не можеше. Щеше да я намери и да я убие. Животът на баща й беше изцяло в нейни ръце.

Тя се приведе и хукна, придържаше се към тъмните места, използваше надгробните камъни и паметници за прикритие. В черните дрехи изглеждаше като дете на нощта. Ако успее да излезе на главния път, някой може да я забележи. Но кой беше главният път? Пътеките бяха твърде много и всички криволичеха в различни посоки.

Пред погледа й се изпречи каменна стена. Едва стигаше до коленете й. Сабрина излезе от прикритието на дърветата под бялата лунна светлина. Зад стената имаше стръмен склон, виждаха се камъни и избуяли плевели. Бяха се прихванали и няколко дръзки фиданки.

Върху чакъла на повече от тридесет метра под нея блестяха железопътни релси. До тях спокойно течеше реката. О, небеса, беше объркала пътя. Понечи да се върне. Непознатият изскочи от сенките и сърцето й спря. Сабрина отстъпи, кракът й докосна каменната стена. Той приближи.

— Ще скачаш ли? — грубо прошепна той.

— Май няма да изглежда много като самоубийство — каза Сабрина и се обърна към него, докато отстъпваше към стената. — Не и с прострелна рана в ръката.

Непознатият наклони глава. Луната го освети и Сабрина видя причината за глухия говор — долната част на лицето му бе омотана с черен шал. Кой беше той?

— Не е повече от драскотина. Може би си се ударила в някой камък — насочи пистолета към главата й. — Докато те намерят, вече няма да се вижда.

Сабрина затвори очи. Очакваше да чуе изстрела, който ще я убие. Вместо това чу дълбок глас, който можеше да бъде плод само на въображението й.

— Пусни пистолета.

Тя отвори очи и видя призрака, който стоеше на границата между светлото и тъмното. Луната го огряваше, виждаше се всяко очертание на лицето му, бялата риза сияеше. Мъртва ли беше вече? При вида му непознатият се изплаши не по-малко от нея.

— Ти си мъртъв — прошепна той.

Ийън премести пистолета и го насочи към главата му.

— Не по-мъртъв, отколкото ще си ти, ако не хвърлиш оръжието.

Сабрина го гледаше. Зави й се свят. Жив ли беше? Или вече е полудяла от мъка?

— Сабрина, ела тук — каза Ийън, без да изпуска непознатия от очи.

Сабрина направи крачка, но мъжът насочи пистолета към бузата и изви главата й на една страна.

— Едно движение, Тримейн, и тя е мъртва.

Ийън огледа лицето на Сабрина, после пак погледна непознатия и очите му се свиха.

— Няма да ти се размине. Полицията претърсва гробището.

— Мисля, че ще ми се размине. Хвърли пистолета.

— Ще ни убие и двамата — изкрещя Сабрина. Гласът й трепереше от напрежение. — Застреляй го! Спасявай се!

Ийън се поколеба за момент, погледна Сабрина и пусна пистолета. Мъжът се изсмя, приглушените звуци прозвучаха зловещо в нощния въздух.

— Човек трудно може да те убие, Ийън Тримейн — насочи пистолета към гърдите му. — Я да видим дали ще преживееш един куршум в сърцето.

— Бягай, Сабрина! — изкрещя Ийън и тръгна напред.

Но тя знаеше, че куршумът ще се окаже по-бърз. Изпищя и скочи към мъжа, блъсна ръката му, връхлетя върху него с цялата си тежест. Пистолетът стреля безсилно във въздуха. Непознатият падна назад, удари се в стената, прекатури се през нея и повлече Сабрина със себе си.

— Сабрина! — сърцето на Ийън се превъртя в гърдите. Той се затича, но напредваше толкова бавно, че секундите му се сториха векове, докато гледаше как Сабрина изчезва зад стената сред вихър от черна коприна.

Женски крясък разцепи въздуха, разнесе се надалеч и сърцето му се сви. Чуваха се стонове и звук от свличане на камъни. Ийън залитна, тялото му още не беше укрепнало след отравянето.

— Сабрина — прошепна той, когато стигна стената и се вгледа надолу. Очакваше да види разкъсаното й тяло под скалата, но видя само един труп — облечен в черно. Лежеше до релсите. — Сабрина!

Един камък се откърти и просвистя във въздуха, преди да се стовари глухо на чакъла. Видя, че нещо се движи, Сабрина вдигна лице и светлината падна върху бледата кожа. Беше няколко метра по-надолу. Държеше се за корена на млад дъб. Жива! Усети, че в очите му парят радостни сълзи.

— Ийън! — викна тя.

— Дръж се, скъпа, само се дръж — каза Ийън и прескочи стената.

Камъчетата под краката му се пързаляха. Той се подхлъзна и се понесе по гръб надолу.

— Не! — изкрещя тя и вдигна ръка към него.

Камъните деряха кожата му, пясък и чакъл преминаваха между пръстите му, докато търсеше за какво да се хване. Едната му ръка се добра до голям вкопан камък. Тялото му задра в него и спря. Лежеше по гръб и едва дишаше. Изчака да премине замайването му. Губеше равновесие от резките движения.

— Връщай се — извика му Сабрина.

Той погледна през рамо към мястото, където се бе хванала. Нямаше да издържи дълго. Кръвта му препусна с нови сили във вените. Като вкопаваше крака в склона, хващаше се за камъни и жилави треви, той се приближи и се пресегна към нея.

— Дай ми ръка.

Сабрина се примъкна по-близо, обхвана с една ръка ствола на дървото и протегна другата към него. Острото изпращяване на стъблото в нощния въздух бе последвано от писъка й. Дървото се прекърши.

Ийън се вцепени, като видя, че тя падна назад. Пусна и двете си ръце, хвърли се към нея и я сграбчи за китката. Двамата се търкаляха няколко метра, преди той да успее да хване с другата ръка корените на падналия дъб. Затвори очи. За да намери на какво да стъпи, тя се мяташе, увиснала на ръката му като пъстърва на въдица. Той пое дълбоко дъх и започна да я дърпа нагоре, докато успя да хване дървото със свободната си ръка.

— Всичко е наред — каза й и я хвана през кръста.

— Ийън — прошепна тя. — Ти си наистина тук.

— Сещам се и за други места, където няма да ни е зле — той я стисна още по-здраво и се вгледа в стръмнината.

Заедно се изкатериха нагоре и прескочиха стената. Бяха в безопасност. Щом стъпиха на твърда земя, Ийън я придърпа към гърдите си и я целуна. Почувства вкуса й, топлината й се просмука в кръвта му. Ръцете й се плъзнаха в косата му, тя сякаш искаше да го погълне, притисна се към него с такава сила, че за малко не отне крехкото му равновесие.

— Ийън — пошепна и леко се отдръпна.

Хвана лицето му и се вгледа в него. Луната я осветяваше, погледът й преливаше от чувство. Любовта в очите й изпълни опустелите дълбини на душата му.

— Ти си жив — каза тя. — Как? Не разбирам как?

Той се засмя.

— Дълга история.

— Дълга история? — тя премигна. Лицето й се изкриви, облекчението и възторгът се смениха с ярост. — Защо не ми каза? — изкрещя и го отблъсна. — Защо ме остави почти да умра от мъка при мисълта, че си мъртъв?

Той хвана раменете й и я задържа, когато се опита да се отдръпне.

— Щяха да арестуват теб и баща ти.

— Да не мислиш, че аз съм го направила или баща ми?

Ийън поклати глава и веднага съжали, че го е сторил.

Хвана рамото й по-здраво, за да се закрепи.

— Споразумях се с Юинг. Казах му, че ще се престоря на мъртъв, за да му помогна да хване истинския убиец.

Тя нацупи устни.

— Можеше да ми кажеш. Трябваше да ми кажеш. Имаш ли представа на какви мъки ме подложи? Мислех, че си умрял, без да успея да ти кажа, че… — тя прехапа устни.

Той постави ръка на лицето й и прокара палеца си по устните й.

— Какво да ми кажеш?

Тя го перна през ръката.

— Че си жесток, подъл, безсрамен… — липсваха й думи. — Янки!

— Сабрина — последва я към гробището. В светлата трева лежеше пистолетът, който му напомни за мъжа в пропастта. Ийън го взе и го пъхна в джоба на панталона, докато подтичваше, за да настигне жена си. — Ти какво очакваше да направя? Да ги оставя да те вкарат в затвора?

Сабрина се хвана за лявата ръка под рамото, дланта й се плъзна по напоената с кръв коприна.

— Ти трябва да отидеш в затвора.

— Ти си ранена — каза той и подхвана ръката й под скъсания ръкав. Извади кърпа от джоба си. Искаше да превърже раната.

— Това е само драскотина в сравнение с онова, което ти ми причини, Тримейн.

— Слушай — каза той и хвана здравата й ръка. Спря я точно преди да навлязат в тъмното. — Ако смяташ, че ще…

— Господин Тримейн! — извика Юинг от дърветата пред тях. — Господин Тримейн!

— По дяволите! — измърмори Ийън. Изкушаваше го мисълта да изчезнат двамата в тъмното, но непознатият лежеше мъртъв в пропастта. — Насам!

След няколко мига Юинг и Ярдли излязоха на светлината. И двамата държаха пистолети.

— Господин Тримейн, мисля, че се разбрахме да ме оставите да си свърша работата — Юинг погледна първо Сабрина, а после Ийън. — Трябваше да сте в източното крило на къщата в леглото си.

Ийън усети, че Сабрина е напрегната.

— Никога не ми се е удавало да изпълнявам заповеди.

Особено ако не ги намирам за основателни.

Юинг наклони глава, луната блесна в очилата му.

— Господин Тримейн, убиецът е на свобода. Чухме изстрели.

— Човекът, когото търсите, е в подножието на хълма, инспекторе. Предлагам ви да слезете по стъпалата — каза Ийън и посочи към стълбите на около четиридесет метра вляво.

— Проверете — Юинг погледна, през рамо към Ярдли. Младият детектив тръгна на бегом по стълбите.

Юинг си пое дъх и ги погледна.

— Глупаво беше да излизате във вашето състояние, господин Тримейн.

— Вашето състояние? — прошепна Сабрина и го погледна. Тревожните й очи се взряха в лицето му. — Добре ли си?

Ийън сметна, че един разумен човек не би скрил факта, че му е трудно да се държи на крака. Но не изгаряше от нетърпение да се прави на сакат.

— Зависи.

Сабрина се намръщи.

— От?

Преди Ийън да отговори, още един човек се появи между дърветата. Като видя групата в лунната светлина, Дънкан О’Нийл спря. Прикова поглед в Ийън и смаяно зяпна.

— Какво, по дяволите, става?

Ийън усети, че силите го напускат като прилив, който се връща обратно в морето.

— Господин О’Нийл, слуховете за смъртта ми бяха малко преждевременни.

— Инспекторе! — изкрещя Ярдли отдолу.

Те вкупом се втурнаха към стената. Ярдли беше коленичил до черната фигура. Шапката и шалът бяха в ръката му, коприната се вееше на вятъра като опашка. В млечната светлина на луната се виждаше лицето. Очите гледаха безжизнено към хората високо горе.

— Делия — прошепна Ийън и краката му се подкосиха. Чувстваше се странно, като знаеше, че това е човек, когото обича, мислеше, че и тя споделя отношението му. А е искала да го убие. Болка прониза сърцето му.

Юинг и Дънкан се спуснаха към стълбите. Ийън се облегна на стената и обърна гръб на мъртвата жена долу. Чувстваше умора. Бе изтощен и тялом, и духом. Топла дантела докосна лицето му, след миг нежни пръсти се плъзнаха по шията. Той погледна красивото лице на Сабрина, по него сякаш бе изписана собствената му болка.

— Съжалявам — каза тя. Беше разстроена.

— Сабрина — прошепна той тихо. Устните му се притиснаха към черната дантела, която покриваше дланта й. — Обичай ме.

— Наистина те обичам — тя коленичи пред него. Обгърна го през кръста и притисна лице до гърдите му. — Обичам те повече от живота си.

Той я прегърна, усети нежната й топлина, зарови лице в косите, вдъхна аромата й. Сълзите й намокриха ризата му, крехкото й тяло се тресеше. Беше чакал този миг цял живот. Тази смела жена го дари с любов. Никога не би я пуснал да си иде.

— Войната май свърши.

Юинг и хората му продължиха разследването, за да проверят дали Делия не е имала съучастник. В следващите няколко дена Ранд беше заподозрян. Ийън подкрепи с всички сили чичо си и братовчед си, който бе покъртен от загубата на съпругата си. В деня след смъртта й полицията откри тъмночервена перука в едно заключено чекмедже на бюрото й. Откриха и дневник. В него бе отбелязан в подробности целият план за убийството.

След приключването на следствието Ийън получи дневника. Мисълта, че може да се сдобие с цялото богатство на Тримейн, бе хрумнала на Делия след смъртта на Джон. Тя беше блъснала Евърет Тримейн по стълбите. Бе паднал и издъхнал пред очите й. Ийън потръпна, като разбра колко се е радвала на убийството. След Евърет Ийън бе единственият, който стоеше на пътя й.

Наближаваше полунощ. Ийън седеше в гостната и четеше последната страница от дневника на Делия.

Днес погребахме Ийън. Беше толкова млад, толкова красив. Много трудно го убих. Направих го! Най-сетне го направих! Целият план, цялото чакане, всичко свърши най-сетне. Ще взема банката и всичките пари. Абсолютно всичките! И то само благодарение на себе си!

Глупаци. Юинг с малките очички и всички други подозират хубавата вдовица и разгневения й баща. Заради мен! Само заради мен! О, как ми се иска да можех да кажа на някого. Аз бях. Аз го направих! Планирах всичко сама. До най-малката подробност. И сега е време да си получа наградата. Време е да чуя завещанието и да изглеждам потресена от смъртта на скъпия Ийън.

— Ийън, добре ли си? — попита Сабрина от вратата на спалнята му.

Ийън погледна съпругата си. Тя стоеше в рамката на бялата дъбова каса, зад гърба й цареше мрак. Косата й бе пусната и стигаше до хълбоците. Светлината от лампата до вратата блестеше по винените къдри. Изглеждаше сънена като стреснато момиче. Но тялото й изглеждаше по-женствено от всякога.

Млечнобяла коприна закриваше бюста й и се спускаше по краката. Дантелената платка от шията до пъпа разкриваше изкусителните върхове на гърдите и гладката й кожа. Той стана и остави дневника на стола. Бяха се любили допреди по-малко от час и после тя заспа в ръцете му. Но видът й пак разбуди жаждата в слабините му.

Тя се усмихна, като видя, че идва.

— Какво си намислил, янки?

Той спря на сантиметри от нея. Топлото й тяло го зовеше.

— Предай се, красива бунтовнице! — с опакото на дланта погали гърдите й. От красивите устни се изтръгна въздишка. — Напълно и безусловно.

Тя се наведе и захапа брадичката му, докато ръката й се плъзна по белега на гърдите до пояса на панталона.

— А сега кой ще трябва да се предаде, янки?

Той се усмихна в косите й.

— Има ли значение?

Сабрина го прегърна и се отпусна в ръцете му.

— Никакво.