Сянката на бурята

Глава 5

След три седмици. Ню Йорк Сити.

— Значи ти се провали.

Бени се размърда на столчето, като се опита да види лицето на загадъчния човек, който го беше наел и сега му шептеше така хрипливо и грубо. На стената до вратата гореше само една лампа и събеседникът му оставаше изцяло в сянка.

Стаята миришеше на уиски и душлив дим от пури. Беше горещо, дори твърде горещо, и Бени погледна към прозорците с желанието да отдръпне тежките завеси, да ги отвори и да пусне ноемврийския вятър вътре. Чувстваше се така, сякаш е погълнал горещ въглен, който сега пареше стомаха му.

През дъските на пода се чуваха женският смях и мъжки гласове в бара отдолу. Барът на Фленъри беше едно най-големите свърталища на хулигани. Неведнъж юмруците на Бени се бяха обагряли с кръвта на някои от шефовете му. Неведнъж бе смазвал от бой разни контета на уличката зад бара. Това беше начин да припечели нещо повече към докерската си заплата. Но тази вечер го бяха извикали за друго.

— Както ти казах, Ед загина, когато се опитваше да убие Тримейн. Оня го хвърлил през борда — Бени повдигна едната си ръка. — А ето мен какво ме сполетя. Страхотен късмет извадих, че само с това ми се размина. Ти не си споменавал, че да го пречукаме е все едно да отидем да се бием с Пета кавалерия.

— Предупредих ви, че ще е трудно. — В тъмнината се чу плъзгането на стъкло по плота на масата. Ръце в черни ръкавици побутнаха една чаша и бутилка към светлината, докато работодателят му си оставаше скрит. Всичко, което се виждаше, бе един тъмен силует с широка шапка, нахлупена над лицето тъй, че чертите му да не се забелязват.

— Пийни още едно, Бени. Имам чувството, че ще ти се отрази добре.

Грубият глас сякаш престъргваше вътрешностите му. Грабна бутилката, наклони я към чашата. Лявата му ръка бе несигурна и той разля част от уискито на масата, върху чиято изранена повърхност се образуваха тъмни локвички. Той пресуши чашата. Наля си още една. Пресуши и нея. Може би стомахът щеше да го поотпусне от уискито.

Бени обърса устни с опакото на ръката си. Определено щеше да се почувства по-добре, когато получеше парите си и се измъкнеше оттук.

— Слушай, направих каквото ми каза. Смятам, че си изкарах парите, които ми обеща.

— Тримейн е още жив.

— Виж какво, повече с него няма да се занимавам.

— Изглежда, че сам ще трябва да се оправям с него — мъжът се размърда в тъмното. — Като се върне, ще му се случи малка злополука.

— Искам останалата част от парите си.

— Платих ти, за да го убиеш.

Бени се изправи. Чувстваше краката си омекнали като водорасли. Подпря ръка на масата и се опита да запази равновесие. От челото му се стичаше пот и се смесваше с уискито по дървото.

— Нещо май не е наред, Бени? Да не си ял нещо лошо? — попита грубият глас от тъмното. — Или пък да си го изпил?

Стомахът му се разкъса от остра болка. Той се преви, обгърна се с ръце, простена, удари се в масата и се строполи. Чашата се счупи, уискито се разля, бутилката се претърколи по пода и се удари в стената с глух звук.

— Какво… какво имаше… вътре?

— Арсеник — дървеният стол изскърца. Мъжът се надигна. — Казах ти, че ще е доста болезнено. Но не се притеснявай, няма да продължи много дълго.

— По дяволите… — тялото му се гърчеше конвулсивно. Стомахът му се изду. Той повърна на пода.

— Ех, че забавно ще бъде да видя Тримейн в твоето положение.

През насълзените си очи Бени съзря силуета на своя убиец. Опита се да пропълзи и да сграбчи черния му крак.

— И все пак по-добре ще е, ако претърпи злополука — каза шефът и се дръпна от ръцете на умиращия. — Може дори да се окаже по-забавно.

Бени внезапно пропадна в някаква болезнена тъмнина. Тялото му потръпна още един-два пъти. После движенията му замряха и дъхът му го напусна като спукан балон. Очите му, които вече не виждаха, замръзнаха в светлината на лампата и отразиха един черен силует.