Сянката на бурята

Глава 1

Октомври, 1865 г., някъде по Мисисипи

Не можеше да отлага повече. Като затвори вратата на кабината си, Сабрина О’Нийл влезе в главната каюта на „Бел Анджелин“. За напрегнатите й сетива лекото изщракване на ключалката прозвуча като гръм.

Виновна. Искаше да се убеди, че не се издава. Вината не беше като белег от жигосване по челото, дори и когато човек усещаше парливото й присъствие. Около нея елегантно облечените хора, които си седяха толкова кротко, се чувстваха сигурни и едва ли знаеха за намеренията й. Но тя беше съвсем наясно. И това, че се опитваше да го забрави, нямаше никакво значение.

От трибуната на оркестъра, разположена по-високо в другия край на дългата зала, се разнасяше ритъмът на валс, който пулсираше в тъпанчетата на Сабрина сред цялата смесица от басово ръмжащи мъжки гласове и писклив женски смях. Стисна силно месинговата дръжка на вратата на кабината си, погледна баща си и смелостта й сякаш се възвърна: сега беше напълно зависим от нея.

Външността на Дънкан О’Нийл не издаваше петдесетте му години: нито тъмнорижата му коса бе посребрена, нито бръчки прорязваха изящното му лице. Беше висок и слаб. Някои от жените се обърнаха след него, но той не забеляза. Сабрина знаеше, че вече е завладян от ловната страст, и битката, която предстоеше, го е погълнала изцяло. Той предвкусваше сладостното опиянение на отмъщението.

— Часът наближава, коте — каза Дънкан с усмивка и предложи на Сабрина чаша лимонада. — Вече бях започнал да си мисля, че ще избягаш.

Тя пое кристалната чаша и ленените й ръкавици се овлажниха. Ръката й трепереше, лимонът и бучките лед се тресяха, по ментово зелената й копринена рокля се посипаха капки.

— Кой е той? — попита тя и стисна чашата с две ръце.

— Седи сам, на петата маса зад моята, вдясно. Видя ли го?

Сабрина кимна. Онзи янки седеше с гръб към нея и гледаше към оркестъра. Тя постоя още миг, отпи малко от питието с вкус на лимон и усети, че сетивата й се успокояват, а гърлото й вече не е така пресъхнало.

— Пожелай ми късмет.

— С това личице успехът ти е вързан в кърпа.

Но тя не бе съвсем убедена. Една грешна стъпка — и щяха да се озоват зад решетките.

Докато вървеше към масата му, на Сабрина й се стори, че го познава отнякъде. Светлината от сферичните газови глобуси над главите им трептеше по гарвановочерната му коса, гъстата, дълга грива, която в момента не беше на мода, падаше на вълни като коприна по яката му. Раменете, които изпълваха тъмносиньото му сако, изглеждаха твърде широки — ефект, който едва ли бе постигнат чрез уменията на изкусен шивач. Чудеше се колко ли е висок. Седеше изправен, изглеждаше направо грамаден и като че ли не беше от притеснителните.

Само след миг щеше да види лицето му. Погледна лимона и бучките лед, които се люлееха в чашата, и стомахът й се сви от безпокойство. Ако сега се препънеше или разлееше от питието си, щеше да има повод да го заговори. Беше лесно да се преструваш на несръчен. Трудността дойде, когато разбра кой е попаднал в капана на баща й.

Внезапно стените на залата се разтърсиха от гръм, свещниците звъннаха от силния грохот и оркестърът заглъхна. Изплашена от внезапната експлозия, Сабрина се сепна. Тя погледна към люковете, вградени в сводовете над кабините, и видя залата, която се оглеждаше в гравираното стъкло.

Навън вилнееше буря.

Тръпки полазиха по гърба й, тъй като гледката събуди у нея далечни спомени. Всичко свърши! Тя трябваше да се бори със страха си. През тези две години не бе успяла да се отърве от ужасните си нощи. Докога ли щяха да я преследват сенките и призраците? Имаше ужасното предчувствие, че никога няма да се освободи и да се почувства пълноценна.

Обърна се точно в момента, когато мъжът се запъти към вратата в другия край на стаята. Движеше се с ловкостта на пантера, която дебне. Нещо в него сякаш й се присмиваше и тя се напрягаше да си спомни защо. Изкушението да разбере кой е странният непознат се оказа твърде голямо и тя го последва.

Когато Ийън Тримейн стъпи на палубата, вятърът го удари в лицето и задърпа краищата на палтото му. В небето, тъмно като индиго, се вихреха черни облаци, които обвиха луната и потопиха земята в мрак.

Ревът на гръмотевиците и бляскащите светкавици събудиха у него спомени, които таеше в най-скритите кътчета на душата си. Усети парливия вкус на барут, примесен със сладникава кръв. Стисна зъби, вдъхна влажния нощен въздух и се опита да избистри ума си. Кога ли ще свърши всичко? Кога най-сетне ще бъде свободен?

Никога. Има спомени, от които не можеш да избягаш. Част от него винаги щеше да остане забулена в мрак. Светлината от люковете му позволи да се насочи към стълбите, водещи до гребната перка. Щом приближи, усети, че косата му настръхна. Инстинктите, които бе придобил на бойното поле, се събудиха.

Светкавица разсече свода, сребристият й блясък освети земята и сенките оживяха. Той си представи, че в небето хвърчат снаряди — красиви като падащи звезди, но които те разкъсват на парчета, щом се разбият в земята.

— Внимавай! — изкрещя някаква жена само миг преди небесната артилерия да прогърми.

Боецът у него се събуди. Ийън се завъртя — срещу него беше насочен пистолет; хвана брадичката на мъжа и отблъсна главата му назад. Когато нападателят се огъна, той сграбчи ръката с пистолета. Дръпна я рязко към коляното си и костта изпращя остро. Мъжът не изпускаше оръжието. Ийън се обърна — въпреки че поваленият викаше от болка, той усети, че се приближава втори.

В светлината на люковете блесна нож. Ийън успя да парира първия удар. Стоманата се вряза в плътта му и болката го захвърли назад във времето на битките, където земята бе напоена с кръв. Превърна се в звяр.

Хвърли се напред и стовари юмрука си в челюстта на мъжа, който залитна и се блъсна в парапета. Ийън не го остави да се съвземе, атакува го с рамо и му изби ножа.

Биеше се като в някаква алена мъгла и сипеше удар след удар върху врага си, без дори да усеща какво става със собственото му тяло. От време на време глухите стенания на борещите се надмогваха воя на вятъра. Един последен удар с лакът и мъжът полетя с вик през борда към придошлите води.

Ийън се вкопчи в перилата и се загледа в тъмния водовъртеж, където беше изчезнал нападателят му. Пое дълбоко хладния нощен въздух и се зарадва на първите капки дъжд, които бръснаха лицето му. Искаше да се успокои, да усмири звяра, който го владееше. Някой докосна ръката му. Той се обърна и замахна.

— Не!

Юмрукът му замръзна във въздуха — интуитивно разбра, че насреща си има приятел. Това беше жена, ръцете й бяха вдигнати пред лицето и в едната имаше пистолет, насочен нагоре.

— Спокойно! — каза той и й взе оръжието. — Не нападам жени с револвери — отдалечи се от парапета и огледа тъмните ъгли за първия, който искаше да го убие. — Видяхте ли накъде отиде?

— Не. Търсих пистолета и това бе погълнало цялото ми внимание. Можехте да изпаднете в затруднение.

— Да, благодаря ви, че извикахте — Ийън пъхна револвера в джоба си и усети остра болка. Хвана се за лявата предмишница и между пръстите му се стече топла, лепкава кръв.

— Добре ли сте?

— Никакъв проблем — огледа скъсания ръкав и палтото, почерняло от кръвта.

Облъхна го аромат на жасмин, когато тя се приближи. На светлината от люковете не можеше да види ясно фигурата й. Формата на рамене й събуди интереса му. Беше висока и стройна — точно негов тип. Гласът й също беше хубав. Звучеше с атлазена мекота, а колоритно провлеченият говор извикваше във въображението му представата за широка бяла веранда, обляна от лунна светлина.

— Но вие сте ранен — тя докосна ръката му. От допира болката го обля като вълна.

— Не е фатално.

— Трябва да превържем ръката ви. Кабината ми е съвсем наблизо — каза тя и посочи към редицата врати от тази страна на парахода. — Нека ви помогна.

— Но това е само драскотина — и тъй като имаше и по-лоши неща на света от една загрижена жена с атлазен глас, Ийън я остави да го поведе. Стъпките им прокънтяха като пушечен откос по дъбовите дъски на палубата.

— Еджи! — извика тя и затропа по заключената врата. — Еджи, отвори, Сабрина е!

— Е, че какво правите навън? — запита Еджи, докато дърпаше резето. Тя отвори широко вратата и се намръщи. — Какво, по дяволите, сте…

— Еджи, двама души нападнаха този мъж — Сабрина го въведе вътре и застана под лампата зад вратата. — Моля те, уведоми капитана… — думите й секнаха, щом видя Ийън, очите й се разшириха, сякаш срещу нея имаше призрак. — Вие!?

Ийън на свой ред също се смая, но не защото я позна. Не помнеше да са се срещали преди, но лицето й беше толкова хубаво, че едва ли имаше мъж, който би я забравил.

— Брина, няма ли да престанеш да зяпаш човека и да ми кажеш какво да правя?

— Кажи на капитан Андерсън, че единият от нападателите е избягал.

— А другият? — Еджи сложи ръце върху тесните си хълбоци, наклони глава на една страна и загледа Сабрина като лястовица, която гордо се готви да нападне лебед.

— Той вече е преполовил пътя до Ню Орлийнс — каза Ийън и се усмихна на дребната прислужница.

Еджи го измери от главата до петите и като видя рошавата му коса и лъснатите обувки, усмихна се и в ъгълчетата около сините й очи се появиха ситни бръчици.

— Май не са били големи умници, щом са нападнали такъв едър и силен мъж като вас.

— Еджи, моля те, побързай — каза Сабрина, докато помагаше на Ийън да си съблече дрехата.

— Аз съм Еджи Фицпатрик — тя направи скован реверанс и повдигна единия край на тъмносинята си муселинова пола. — На вашите услуги, сър.

— Еджи! — викна Сабрина и прекъсна Ийън, който бе започнал да се представя.

— Тръгвам — каза прислужницата и се запъти към вратата, като им помаха с ръка. — Но няма защо да бързам. Ако бандитът не иска да сподели съдбата на приятелчето си, няма да отиде много далеч — промърмори нещо за припряността на младите, отвори вратата, която водеше към големия салон, и остави Ийън и Сабрина сами.

Известно време тя не свали поглед от него, само стискаше дрехата му, сякаш беше безценна. Големите й очи го гледаха прямо и същевременно с необикновена мъдрост, която напомняше на Ийън за кошута, потърсила убежище в гъста гора. Нещо го смущаваше в този поглед, но той не можа да определи какво е, може би защото никога досега не беше го виждал. Поне не и върху лицата на другите жени, всяка от които искаше да вземе нещо от него — тялото му, за да й затопля леглото, златото — за да се накичи, инициала му — за да го добави към собствения си монограм.

Но какво толкова имаше у тази жена? Сияние? В очите й имаше нещо властно — там трепваха искри, щом го погледнеше. Пламъкът на искрената любов? И то към мъж, когото не познаваше?

— Виждали ли сме се?

Тя сведе поглед към палтото, което държеше.

— Да.

— Сигурна ли сте?

— Ако ме оставите да ви превържа ръката, ще ви подсетя за първата ни среща — каза тя и закачи дрехата му зад вратата, между белите и червените рози на тапета.

А да, ръката. Почти я беше забравил.

— Дадено.

Той се настани на едно високо кресло точно до вратата и като се отпусна върху твърдата тапицирана облегалка, напълнена с конски косми, се вгледа в нея.

Срещу леглото имаше шкаф от палисандрово дърво. Сабрина го отвори и смъкна ръкавиците си.

— Само ръката ли е ранена? — попита тя, докато изваждаше от дъното една орехова кутия.

— И гордостта — Ийън дръпна окървавения си ръкав и сгъна ръката пред себе си, за да не изцапа копринения брокат, върху който имаше същите рози като на тапета.

— Не разбирам защо се чувствате засегнат — тя остави кутията на пода и му подаде една ленена кърпа. — Нападнаха ви двама души, освен това те бяха въоръжени.

Ийън притисна кърпата върху раната.

— Не това ме засегна — усмихна се той.

— А какво?

Светлината от газена лампа се плъзна по косите й и те пламнаха като бургундско вино.

— Никой уважаващ себе си мъж не може да срещне толкова красива жена и да я забрави.

Тя сведе очи, но не престорено, а с неподправен свян. Ийън не беше свикнал с подобни реакции. Напоследък поддържаше връзки с жени, за които любовта беше само сделка. Нямаше нищо против това — просто взаимно си плащаха за услугите. Смяташе дори, че такива жени са по-почтени от онези, които даваха мило и драго да се омъжат за някой богаташ и да му вземат парите.

— Е, може би нещо ви е попречило да ме запомните — тя прехвърляше зелената панделка, стегнала талията й, между пръстите си.

Вероятно е бил пиян. Но дори и тогава със сигурност не би я забравил.

Навън изтрещя гръм и жената впери поглед във вратата. Стоеше, допряла нежната си ръка до шията, и гледаше така, сякаш нещо ужасяващо ще влезе в стаята всеки момент.

Тръпки побиха Ийън. Усети, че у него се заражда чувство, което му бе чуждо. Искаше да я прегърне, да погали лъскавата й коса, да й каже, че нищо лошо няма да й се случи поне докато той диша на тази земя. Никоя друга не бе успяла да събуди у него точно такова желание. Досега бе проявявал само плътската си стихия. Изпита странното усещане, че нещо ги свързва, сякаш бяха сродени. Коя ли е?

Роклята и атлазените й фусти прошумоляха нежно, когато отиде до мивката от палисандър. Ийън следеше внимателно грациозните й движения и се опитваше да си представи извивката на голия ханш и дългите крака, покрити с коприна и сатен.

— Как е фамилното ви име, мис Сабрина?

— О’Нийл — отвърна тя, надипляйки една дебела бяла кърпа върху ръката си. — Това говори ли ви нещо? — продължи, докато наливаше вода от каната в порцелановата купа.

— Сабрина О’Нийл — името се търкулна по езика му като глътка вино. — Не, нищо не ми говори.

Тя го погледна праз рамо, усмивката й го разтърси. Имаше чувството, че мечтите, отдавна захвърлени като ненужни вещи на някой тъмен таван, пълен с паяжини, сега ще възкръснат. Изкушаваше се да извади тези вехтории на бял свят и да ги избърше от праха, за да блеснат на светлината. Това го изпълни с подозрения.

Откакто свърши войната и той остана единственият наследник на фамилията Тримейн, всички момичета в Ню Йорк мечтаеха да се омъжат за него. Той беше обектът на любопитството, копнежите и домогванията им. Алчността за злато можеше да направи с човека чудеса. Вече не помнеше колко носни кърпички са паднали пред краката му, колко жени са го преследвали, за да се запознаят с него, колко са припадали от горещината само за да ги поеме на ръце. Една дори се бе довлякла пред вратата му, като симулираше амнезия. А тази пък твърдеше, че го познава. Какво ли целеше?

Сабрина вдигна пълната купа от бялата мраморна поставка и се поколеба за миг, преди да пристъпи. Точно тогава Ийън усети, че я гледа като лъв, който дебне плячка, пропъди мрачните си съмнения и кимна да се приближи. Нямаше причини да смята, че невинността й е просто преструвка.

— Сега знам. Срещали сме се на бал с маски.

— Не — отново се усмихна пленително. Коленичи до стола му, постави купата на пода и полите й с леко шумолене се настлаха като вълни наоколо. — Срещнахме се в една градина по пълнолуние. Беше много отдавна — постави една кърпа върху дръжката на стола.

Ийън положи ръка върху кърпата, а тя взе от кутията ножици.

— Срещали сме се в градина по пълнолуние и аз нищо не помня?

Сабрина го погледна в очите, зелени като първите пролетни листенца. В продължение на девет години този човек я беше спохождал само на сън. И все пак чувстваше присъствието му почти навсякъде. Сега изпълваше малката кабина, жизнеността му пулсираше във въздуха, омайваше сетивата й и я караше да диша с пълни гърди. Сякаш беше пробягала километри, докато намери това място, за да си отдъхне, и най-сетне бе спряла зашеметена, без дъх, пияна от щастие. Той беше тук! Той наистина беше тук! И се усмихваше.

— Причинявате ми болка — каза тя, докато разрязваше ризата му над раната. — Всяка жена обича да я смятат за незабравима — „… дори да е само на тринадесет“ — довърши наум.

— Повярвайте ми, мис Сабрина О’Нийл, вие наистина сте незабравима — думите му бяха последвани от кадифен смях, но си личеше, че е малко притеснен. — Защо ли не мога да си спомня за вас?

— Може би малко съм се променила оттогава — Сабрина разпра ръкава, махна изцапаната превръзка и я остави на дъбовите дъски, които се подаваха изпод бяло-червения килим.

Притисна леко раната с намокрената бяла кърпа и тя се напои с кръв. При други обстоятелства гледката сигурно би я накарала да припадне, но не и сега. Не и след Виксбърг, където постъпи като помощничка в болницата и за първи път дрехите й бяха така напоени с кръв, че трябваше да ги изстиска. Може би твърде много неща се бяха променили, откакто се видяха.

— В Ню Орлийнс ли сме се срещали?

— Не.

— Саратога Спрингс?

Тя се втренчи в тавана, защото погледът му я стресна, сякаш Ийън се опитваше да я докосне, да я прегърне, да й внуши, че може да я гледа така, докато е жив. Сърцето й се качи в гърлото.

— Изглежда, срещате твърде много жени.

— Но не и като вас — не я изпускаше от очи.

Така можеше да пресече всеки опит за преструвка, да разкрие и най-съкровените й тайни. Това беше мъж от плът и кръв, а не образ от сънищата или фантазиите на някое момиченце. Можеше да погуби и нея, и баща й, ако не е достатъчно предпазлива. Беше време да спре да се държи като недорасла ученичка или като плаха стара мома, която за последен път е виждала мъж преди стотина години…

— Коя си ти? — запита той и погали с пръсти бузата й.

Нежното докосване разбуди копнежите й. Коя ли беше? Вече и тя се чудеше. Тя не беше станала жената, за която тогава му говореше и която той трябваше да чака толкова дълго.

От големия салон се разнесе валс. В онази нощ също звучеше валс… Щеше ли да се сети? Наивно беше да си мисли, че е запомнил някакво глупаво момиченце. И все пак се надяваше!

— Помниш ли сватбата на Елинор ван Кортленд?

— Та това беше преди години.

Докато я оглеждаше, тъмните му вежди се смръщиха, над дясното око имаше сърповиден белег. Но това не грозеше мъжественото му лице, а само му придаваше по-дяволито изражение — като на закоравял пират. Това внушение се подсилваше и от леко изкривените му пълни устни.

— В градината на ван Кортленд почти преди десет години — постепенно объркването отстъпи място на прозрение. — Ти! — той се разсмя и кабината се изпълни с мъжествена музика. Без да иска, Сабрина също се усмихна. — Е, значи пак се видяхме, дяволче.

Все още с усмивка на уста, тя взе бинт и започна да превързва ръката му.

— Май те помолих да не ми казваш така.

— Но ти, изглежда, си го заслужаваш. Погледна го.

— Нима?

— Накара ме да мисля, че съм си загубил ума. Само луд би могъл да забрави жена като теб — поклати глава той.

— Красотата е преходна — тя погледна надолу, за да завърже краищата. — Само това, което е в душите ни, остава до края на живота — но в момента не беше сигурна, че харесва това, което е в душата й. Бе живяла в омраза толкова дълго и сякаш нищо друго не й бе останало. — Готово. Утре трябва да я сменим.

Ийън докосна лицето й и пръстите му се плъзнаха по кожата като летен ветрец. Сабрина вдигна очи. Той се доближи и дъхът й секна. Палецът му галеше скулите, а погледът му сякаш проникваше до дъното на душата й. Дълбоко в нея, където всичко беше загадка, тлеещият въглен трепна и се разгоря, като обля вените й с топлина.

Подхвана главата й и я придърпа към себе си. Искаше да я целуне така, както хиляди пъти бе правил в сънищата й. Само че сега беше наистина. Топло и истинско чудо. Наведе се към нея, черните коси хвърляха перести сенки върху лицето му. Устните му се разтвориха, тя почувства влажния дъх по страните си и усети първия допир на целувката.

Устните му се движеха по нейните, галеха нежно като самурена четка, която едва докосва платното, и раздухваха пламъка в гърдите й. Времето сега нямаше значение. Инстинктивно тялото й откликна — притисна се о неговото, за да потърси топлината му. Ето значи какво е да те докосва и да те целува една мечта…

— Благодаря ти — прошепна той, докато устните им все още не се бяха разделили.

Тя също изпитваше странната потребност да му благодари. Сега валсът се чуваше по-силно. Ийън я отблъсна от себе си с усмивка. Замаяна, Сабрина осъзна, че вратата към салона се отваря, и това я върна към действителността, но развали магията. Стъпи твърдо на крака, обърна се на другата страна, за да скрие руменината си, и се зае да оправя аптечната кутия.

С периферното си зрение долови влизането на Еджи, последвана от Дънкан и капитана. Еджи застана до леглата и леко се отдръпна встрани, за да направи място на другите. Когато Сабрина вдигна глава, капитан Андерсън й се усмихна. Устните му изглеждаха като цепнатина сред рошавата руса брада.

Тъй като преди това бе служил в конфедеративната флота, капитан Ейвъри Андерсън знаеше, че Сабрина и баща й се препитават, като обират златото на янките. Но той приемаше нещата по друг начин, според него раняването на един янки не беше престъпление.

Докато Ийън разказваше на капитана за случилото се, Дънкан стоеше до бюрото и погледът му хищно се стрелкаше наоколо. Сабрина видя, че нищо не му убегна, дори и тайната усмивка на Ийън — така топла и сърдечна, както и целувката само миг преди това. Но тя знаеше, че баща й разбира нещата по съвсем друг начин — за него жертвата вече беше в капана.

— Ще се радваме, ако ни придружите в салона, за да се повеселим заедно, мистър Тримейн — каза Дънкан, щом капитанът излезе. Това беше ход на хищник, който е надушил жертвата и е готов да нападне.

— Татко, мисля, че господин Тримейн има нужда от почивка.

— Не, добре съм — каза Ийън и облече сакото си. Като погледна окървавения и раздран ръкав, добави: — Но няма да е лошо да се преоблека.

— Чудесно — каза Дънкан. — Ще се срещнем в салона.

След като го изпрати, Сабрина остана със свито гърло. Думите сякаш се гърчеха и я пареха при опита да се изплъзнат. Длъжна беше да му каже, да го предупреди. Но как би могла? Как да предаде баща си?

Ийън прекрачи прага, обърна се към нея и хвана дясната й ръка в голямата си топла длан.

— С нетърпение чакам да те опозная по-добре, дяволче — докосна с устни пръстите й и дъхът му я парна.

„Ако можех да променя нещо“ — мислеше си Сабрина и докато гледаше как Ийън се стопява в мрака, топлият отпечатък на целувката му изстина от хладния вятър. Ако само можеше да бъде пак онова момиче, за което мечтите и надеждите бяха всичко… Но животът я беше променил.