Сянката на бурята

Глава 27

Сабрина стоеше пред тоалетката в стаята си и се оглеждаше. Опитваше се да убеди изплашената жена в огледалото, че не среща янки за първи път, но това не я успокои особено.

Зад нея се движеше Еджи, огледалният й образ прекоси стаята, в ръцете й трепкаше изумрудена коприна.

— Казах ти, че няма да облека тази рокля.

Еджи дори не я погледна.

— Направо е срамота, дето и двамата се отнасяте така с клетия човек — каза тя и постави дрехата на винената завивка.

Пристъпи към Сабрина, но тя се обърна към огледалото.

Еджи живя заедно с Дънкан в пансиона, а после се премести в къщата на Ийън. Оттогава непрестанно укоряваше Сабрина.

— Защо? За какво говориш?

Еджи грабна четката.

— Не се прави, че не знаеш за какво ти говоря — каза тя и прекара четката през гъстите коси на Сабрина. — Той се опитва да се помири с теб, а баща ти ходи по петите ти, сякаш ти е бавачка — поклати глава и зацъка възмутено с език. — Срамота, Брина.

Еджи не знаеше, че Ийън се е съгласил да я пусне. Не каза никому, защото самата тя не бе сигурна, че иска такава свобода.

— Той вече те е спечелил на своя страна, нали Еджи?

Еджи опъна косите й, докато се опитваше да ги събере в слабичките си ръце.

— Имам му пълно доверие, ако това те интересува. Ама и ти си един инат — точно като онова старо магаре Макдафъл. Да си кажа право, ние излязохме веднъж-дваж, откакто съм тук.

— Ти май го харесваш.

— Какви ги приказваш?

— Ако опънеш още малко, очите ми ще се затворят — каза Сабрина и хвърли на Еджи ядосан поглед в огледалото.

— Те и без това са слепи от дълго време, Брина.

Сабрина се нацупи като глезено дете.

— Не мога да повярвам, че си готова да влезеш в съюз с този янки срещу мен.

Еджи поклати глава.

— С теб съм, детенце. Само искам да му дадеш още една възможност. Няма да бъдеш щастлива без него.

Сабрина постави ръце на бялата тоалетка и се вгледа в тях. Разтвори пръсти и погледна скромния златен пръстен. Истината. Понякога на човек му е трудно да я осъзнае. Но беше вярно, че не иска да напусне Тримейн. Искаше да даде шанс на своето семейство.

— Никога не си била малодушна, Брина.

Ще събере ли смелост да рискува отново?

— Как да съм сигурна, че наистина се е променил? Той ме изостави, след като ми беше наговорил най-прекрасните неща, които можеш да, си представиш?

— А нима вината е изцяло негова? Ако е разбрал за картите, с основание не ти е повярвал.

— А откъде да съм сигурна, че не иска просто да ме унизи? Може би иска да поласкае честолюбието си — пръстите й се сгънаха върху полираната повърхност. — Когато се ожени за мен, ми каза, че му трябва… че му трябвам само в леглото. А сега… Сега твърди, че ме обича.

— Мисля, че е вярно, мила. Най-сетне е прогледнал. Видял е каква ценност държи в ръцете си.

Може би наистина съжалява, че я остави на борда на „Бел“. Може би наистина я обича. Тя пое дъх и потръпна. Може ли един пират да се превърне в принц? Дали имаше някакъв друг избор, освен да провери сама? Сабрина погледна в огледалото и срещна очите на Еджи.

— Смятам да облека роклята, Еджи.

Еджи притисна лице до нейното и обгърна с тънките си ръце раменете й.

— Всичко ще бъде наред, Брина.

Сабрина затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Надявам се, Еджи — надяваше се, че може да се довери на Ийън Тримейн толкова много, колкото го обичаше.

След като нави косата й на тила, Еджи й помогна да облече роклята. Деколтето й бе обточено с ивица нежна кремава дантела. Широка лента от черна коприна подчертаваше пристегнатата й талия. Необикновена изумрудена мрежа, осеяна с брилянти, се спускаше над полите, блестеше на светлината и зелената коприна под нея стоеше като замръзнала.

Точно когато Еджи закопчаваше последните копчета на гърба й, в стаята влезе Хана, за да види дали всичко е наред.

— Всички мъже ще ви гледат прехласнато тази вечер. Прическата й е направо чудесна, Еджи — каза Хана и сключи ръце под брадичката си. — Много е красива.

Сабрина искаше да впечатли само един мъж и да живее с него цял живот. Молеше се той да оправдае доверието й.

— Господарят ще се гордее — каза Хана, докато се суетеше около копринените рози, скупчени на едното рамо на роклята. — Боже, колко се радвам за вас двамата. Знаех си, че нещата ще тръгнат добре. Вие сте всичко, от което той се нуждае.

Но беше ли той всичко за нея? Сабрина излезе от стаята. Трябваше да се движи, да изразходи част от напрежението. Критично огледа балната зала. Светлината от шестте кристални полилея се отразяваше в дванадесет огледала с позлатени рамки и грееше в палисандровия паркет, който бе лъснат до блясък. На трите отрупани маси стояха големи златни вази, изпълнени с бели рози. В ъглите на салона имаше порцеланови саксии с високи палми. Ламперията, креслата и диваните, украсени със злато — всичко беше бяло. В този вид залата бе като от Версайския дворец.

Навсякъде тичаха прислужници, които носеха подноси със сладкиши и различни напитки. Изваян от лед еднорог красеше средната маса, отрупана с апетитни розови скариди, хайвер, златни блюда с попарени омари, плодове, шоколадови бонбони, шампанско в златни купи. Еднакви малки шадравани, изработени от злато, лееха от двата си чучура розова лимонада и бяло вино. Парите на Ийън не бяха отишли напразно.

Скоро всичко щеше да бъде готово. Освен домакинята. Тя излезе от стаята, потривайки влажните си длани.

Когато стигна библиотеката, Сабрина видя, че Ийън се рови в подвързаните томове на отсрещната стена. Беше готов за бала, но без сако. Светлината на лампите трепкаше по лъскавата, гладко сресана коса, която се спускаше по ръба на снежнобялата му яка и примамваше пръстите й да го погалят.

— Мак, да си виждал дневниците на баща ми? — попита той, без да се обръща.

— У мен са — каза Сабрина.

Ийън се обърна. Погледът му се плъзна по лицето и тялото й. Макар че очите му бяха студени, желанието пламна дълбоко в нея. Само един поглед беше достатъчен, за да я съживи.

По устните му трепна усмивка, когато погледите им се срещнаха.

— Благодаря.

Караше я да се чувства като най-желаната жена под слънцето. Тя погледна връхчето на зеления копринен пантоф, което се подаваше под полите й.

— Аз трябва да ти благодаря. Роклята е много красива.

— Само защото ти я носиш.

Огнена вълна я заля цялата.

— Надявам се, нямаш нищо против, че прочетох дневниците.

— Не. Малко съм изненадан.

— Исках да науча нещо повече за теб — тя пристъпи към него. Съзнаваше напълно, че говори откровено.

Ийън я гледаше, без да разкрива чувствата си напълно.

— Съмнявам се, че можеш да научиш много от дневниците на баща ми.

Тя спря на няколко, крачки.

— Човек може да прочете някои неща между редовете. Премълчаното също говори.

Сабрина погледна портрета над камината. Млад човек беше положил ръка на гърба на висок сив жребец. Слънчевите лъчи огряваха гъстата му руса коса. От симетричното лице със строги черти я гледаха тъмносини очи. Нежна усмивка играеше по устните му.

— Това е Джон, нали?

— Да. Портретът беше започнат една година преди войната. Художникът го завърши след смъртта на брат ми — той замълча за малко и погледна картината. В очите му все още се четеше мъка.

— След смъртта му си участвал доброволно в много опасни операции, нали? Тогава си бил и шпионин.

Той отговори, без да я погледне:

— Тази работа трябваше да се свърши.

Ийън не е имал желание да се върне жив от тази война. Знаеше още преди да го е чула.

— Той е бил вече мъж, Ийън. Направил е сам своя избор. Ти нямаш вина, че е тръгнал да воюва, и не се е върнал.

Той я погледна смаяно. Дълго не я изпусна от очи, преди да сведе глава.

— Не всякога ми се удава да повярвам в това.

Искаше да отиде до него, да го прегърне и да му каже колко е щастлива, че е оживял. Но не можеше да помръдне, разкъсана между две желания — да даде сърцето и душата си, да се слее в едно със своя любим или да се предпази, да не открива чувствата си, да отхвърли любовта. Мили боже, толкова искаше да му се довери.

— Пристигна госпожа ван Кортленд — съобщи Ормсби от вратата.

Сабрина погледна натам с благодарност за отлагането на решенията, които все още не бяха узрели.

— Леля Керълайн искаше да е тук преди всички останали.

— Почакай — каза Ийън, когато тя се обърна да си тръгне. Беше метнал сакото си на едно от зелените кадифени кресла. Извади от джоба черна кутия и се приближи.

Сабрина го гледаше, опитваше се да обуздае кръвта, която бучеше в ушите й, вълнуваше се от близостта му.

— От две седмици я нося със себе си, но не намерих подходящ момент да ти я подаря — каза той и й подаде кутията.

Тя я поддържа за малко, без да събере смелост да я отвори. Когато повдигна капака, пръстите й се разтрепериха. Погледна вътре и дъхът й замря в гърлото.

— О, небеса — прошепна тя. Сякаш всички звезди бяха събрани в кутията.

Върху черното кадифе лежеше огърлица — по-красива от всички, които бе виждала. В центъра сияеше голям овален диамант. До него имаше квадратни изумруди, които се редуваха с кръгли брилянти до края на първия наниз. Вторият ред също беше от диаманти, подредени в спираловидни извивки. Всяка от тях завършваше с капковиден изумруд. От централния камък се спускаха три полукръга от брилянти, които завършваха с голям капковиден изумруд.

Ийън повдигна огърлицата и камъните блеснаха в най-различни цветове.

— Ще я сложиш ли?

Тя кимна и затвори очи, докато той я постави на шията й, диамантите я обгърнаха, последният изумруд се докосваше до ръба на корсажа. Топлите му пръсти стегнаха закопчалката.

— А, ето ви и вас — Керълайн влезе и разруши мимолетната магия.

Ийън отстъпи, когато тя се приближи. Погледна ги и двамата, в очите й блесна разбиране.

— Обърни се, Сабрина, искам да те разгледам.

Сабрина се подчини. Изумрудената коприна трепна в грациозен пирует.

— Великолепно, просто смайващо — каза Керълайн и сключи ръце пред гърдите си. Погледът й попадна на бляскавото колие.

— А това какво е? — приближи се и огледа огърлицата критично.

През рамото й Сабрина хвърли поглед към Ийън. Той стоеше и леко се усмихваше.

— Подарък от… съпруга ми.

— Изключително! — Керълайн се обърна към Ийън. — Вие умеете да цените красотата.

Той се усмихна на Сабрина.

— Да, положително.

Керълайн насочи вниманието си към него и видя къдрите, които опираха яката му.

— Виждам, че косата ви е подстригана.

Ийън прокара ръка през гъстите кичури.

— Фризьорът дойде днес след обяд и не знаех какво да му кажа.

— Сигурно аз му дадох адреса — Керълайн се усмихна, като погледна първо Сабрина, после него. — Хайде да вървим. Зная, че не искате да закъснеете за собствения си бал.

Никой от елита на Ню Йорк не можеше да устои на обединените усилия на фамилиите Тримейн и ван Кортленд. Шестстотин души дойдоха в дома на Ийън, за да поздравят господарката. Ийън беше прегърнал Сабрина през кръста и не я изпусна, докато посрещаха гостите. Това недвусмислено изразяваше подкрепата му.

Някои от мъжете, които бяха ухажвали Джулия преди, сега поздравиха Сабрина сдържано, но не можеха дълго да устоят на чара й. Скоро дори и тези, които най-разпалено я критикуваха, се усмихнаха и започнаха да се шегуват за хитрия номер, който е погодила на Ийън. Никой не си отиде с мисълта, че и той самият е бил изигран.

Някои от жените, особено тези, които искаха да се омъжат за Тримейн, се държаха високомерно. Но в обществото на Ню Йорк имаше много представителки на Юга, които подкрепяха отделянето му от федерацията, докато съпрузите им се бореха за запазването й. Те веднага я приеха в средите си, възхитени от смелостта й да направи такъв театър.

Докато гледаше как съпругата му се носи по дансинга с Питър Уорън, Ийън изпитваше едновременно гордост и ревност. Остроумието, красотата и пленителната усмивка на неговата южна дама завладяха сърцата на янките. Гордееше се с нея. И въпреки това едва издържаше миговете, в които други я прегръщаха или я гледаха с копнеж. Броеше усмивките, които раздава. Не знаеше още колко часа ще може да се възхищава на това усмихнато лице.

— Тя се справя отлично — каза Делия.

— Да, така е — Ийън хвърли един поглед към Сабрина, която танцуваше на няколко крачки от тях. Тя, изглежда, усети и се обърна към него. Погледите им се срещнаха и светът сякаш започна да пулсира около своя център, който беше тя, всичко се сля в неразбираема смесица от цветове и шум. Твърде бързо партньорът й я отнесе нанякъде и трептящото напрежение помежду им се стопи. Ийън остана сам, обнадежден повече от всякога. Може би… — беше само предположение — може би ангелът с червени коси ще остане с него.

— Клетницата знае ли, че се ожени за нея само защото трябваше да ме замениш с нещо?

Ийън с усилие откъсна поглед от жена си и сведе очи към Делия. Тя го гледаше, красивата й глава беше наклонена, пълните й устни загатваха усмивка. Той подозираше, че ако не изцяло, то поне отчасти, тя вярва в това, което говори.

— Нека го запазим в тайна.

Тя го следваше, леко и гъвкаво се справяше със завъртанията и приклякванията на танца.

— Съпругата ти сподели, че е ходила на лов някога по Мисисипи. Може би сега ние с Ранд ще успеем да ви накараме да дойдете с нас. Или пък вие ще ни поканите в Дънкелд на лов за фазани.

— Ще бъдете добре дошли по всяко време. Но аз вече съм загубил интерес към лова — беше видял толкова смърт, че му стигаше и за още десет живота.

— Ще се почувстваш по-различно, когато видиш какви трофеи ще донесем.

— Може би.

Ийън погледна към Сабрина и си представи топлите й очи. Тази вечер щеше да разбере дали войната е свършила завинаги. Не можеше да я остави да си иде. Не и преди да й покаже стойността на това, което оставяше зад гърба си.

— Толкова се притеснявах за тази вечер — каза Луси и взе чаша лимонада от масата. — Ако някой можеше да ми каже, че така добре ще се справиш…

Сабрина се усмихна.

— Изненадах се, когато никой не попита откъде идва това ужасно дрънчене, докато ги поздравявам.

Луси я погледна с широко отворени очи.

— Какво дрънчене?

— Коленете ми трепереха.

Луси се разсмя звънливо и гласът й се смеси с музиката, която долиташе от нишата на оркестъра.

— Сигурна съм, че това не е истина.

Сабрина кимна.

— Утре вероятно ще имам синини.

— Ти можеш да се справиш… — Луси млъкна, усмивката й изчезна, когато погледът й се натъкна на нещо зад гърба на Сабрина.

Сабрина хвърли един поглед през рамо. До масата стоеше Тимъти Рейнолдс и говореше с Алайза Рензълиър. Ниската блондинка се смееше и обточеното с дантела ветрило докосваше гърдите му. Тим погледна към тях и очите му казаха на Сабрина всичко, което й трябваше.

Вече бе опитвала да говори с него, но той й обърна гръб. Сега вече не се вживяваше толкова в съдбата му. Обърна се към Луси:

— Сигурна съм, че иска да те накара да ревнуваш.

Луси се загледа в лимонадата си.

— Де да беше така.

— Време е да престанеш да излагаш чувствата си на показ — тя взе чашата, сложи я на масата и хвана ръката на Луси. — Той не се вслушва в разумни съвети и може би ще е по-добре, ако го накараме да пострада малко.

— Какво искаш да кажеш? — попита Луси, когато Сабрина я отведе от масата.

— Виждам един много симпатичен господин, който стои сам до дансинга. Казва се Питър Уорън. Сигурна съм, че възможността да потанцува с теб ще го очарова.

— Не ми се танцува много.

— Тимъти Рейнолдс прекрасно знае това — Сабрина погледна братовчедка си. — Ти ще бъдеш красавицата на този бал. Ще се усмихваш и ще се забавляваш чудесно.

Луси се колебаеше.

— Но аз не знам как.

— Разбира се, че знаеш. Усмихни се. Сега ще видим дали господин Рейнолдс може да легне, на каквото си е постлал.

Сабрина я запозна с тъмнокосия младеж и, както предположи, Питър веднага я покани на танц. После се обърна, погледна Тим и се усмихна, като видя внезапното напрежение, което се изписа по лицето му. Той скоро щеше да разбере, че това е война.

— Сабрина, непременно трябва да се видиш с един човек. — Керълайн я повлече за ръката.

— Лельо Керълайн, не мога точно сега, трябва да…

— Налага се да дойдеш — каза тя и я поведе към главния вход.

Сабрина едва не се задуши от напрежение, но намери сили да прошепне:

— Какво има? Нещо лошо ли е?

Не получи отговор, докато не излязоха в коридора. Токчетата им чукаха по мрамора в забързано стакато.

— Баща ти играе покер с гостите — каза го така, че само Сабрина я чу.

— Боже мили! — Сабрина притисна гърлото си с ръка.

— Успокой се, скъпа — Керълайн я поведе по коридора. — Но го измъкни оттам, защото ще те съсипе.

Сабрина се молеше вече да не го е направил.