Сянката на бурята

Глава 23

Сабрина излезе от стаята, вътре вземаха мерки за нова рокля на Луси. Братовчедка й щеше да е прекрасна в този сапфиреносин атлаз. Тя само се молеше Тим да бъде на тържеството и да я види. Трябваше да намери някакъв начин да ги помири. Трябваше да говори с Тримейн, дори ако й се наложи да преглътне гордостта си, за да го накара да помогне. Дори ако трябваше да легне с него. Противно на очакванията, кръвта закипя във вените й при тази мисъл. Да сподели леглото му, едва ли бе някаква жертва. Но можеше да се окаже опасно.

Слънчевите лъчи струяха през малките стъклени витрини на магазина за дрехи „Мадам Дювалиер“, блестяха по стъкления тезгях и огряваха малките бутилки, които го задръстваха.

Из въздуха се носеха най-различни аромати, слънцето топлеше парфюмите и превръщаше магазина в лятна градина, изпълнена с рози, лилии, жасмин и какво ли още не. Зад щанда стоеше продавачка и помагаше в избора на една дребничка жена със синя коса.

Дали ще й е трудно да си намери работа? — чудеше се Сабрина. Ако си промени името и се кандидатира за място в „Дювалиер“ или „Стюартс“ или на някое друго място? Искаше да покаже на Тримейн, че нито иска, нито се нуждае от парите му, но беше трудно да му докаже независимостта си, когато имаше само петдесет и два долара.

Сабрина се поколеба пред една от масите. „Дювалиер“ беше най-изящният, най-скъпият магазин за мода в града и това си личеше по платовете и аксесоарите, изложени на витрината. Когато пристигна, лейди Джулия си купи една рокля от същата жена. Само това можеше да си позволи. Сега й се искаше да е спестила тези пари.

Една изумрудена коприна хвана погледа й и го привлече. Тя прокара пръсти по пищния плат, и си представи как би го усетила върху раменете и краката си като някоя от великолепните комбинации на мадам.

— Да, това ще ви подхожда чудесно — каза Делия и застана до нея. Тя погледна през рамо. — Какво ще кажеш, Керълайн?

Керълайн пусна бродираната дантела, която се плъзна по дантеленото море, разстлано на една от другите маси.

— Харесахте ли нещо? — попита тя и се приближи до младите жени.

— Не, аз… — започна Сабрина.

— Погледнете тази коприна — каза Делия, повдигна изумруденото платно и го доближи до брадичката й. — Ще й стои прелестно, нали?

— Да — Керълайн наклони глава. — Ще свърши чудесна работа.

Сабрина поклати глава.

— Не ми трябва рокля.

Делия зяпна, сякаш Сабрина току-що бе направила самопризнания за убийство.

— За бога, никога не казвайте това, ако Ранд може да ви чуе.

— Не ставай смешна, Сабрина — прошепна Керълайн рязко. — Няма да се появиш на собствения си бал в рокля, която хората вече са виждали.

Сабрина почувства, че лицето й пламва.

— Предпочитам да не купувам рокля сега — нямаше пари, за да я плати. Не искаше да вземе нари от Тримейн. Не искаше да му бъде държанка.

Керълайн я сграбчи за ръката.

— Мила, нямаме много време за приготовления. Не можеш да протакаш.

— Аз… — Сабрина погледна прелестната коприна. — Точно сега не мога да си го позволя.

— Искате да кажете, че на Ийън му се свиди да ви купи една рокля? — Делия притисна ръка до сърцето си. — Не мога да повярвам. Нима е похарчил толкова пари за онази филантропична дивотия, че да не може да ви купи рокля.

Бузите на Сабрина се изчервиха.

— Не е така. Вие не разбирате — въпросът беше принципен. Това беше символът на нейната независимост.

— Допадна ли ви нещо? — попита мадам иззад гърба й. — О, да, при вашия тен, изумруденото е най-подходящо.

— Е? — попита Керълайн, очите й изразяваха толкова, че и цял ден не би й стигнал да го изкаже.

Сабрина погледна дребната тъмнокоса собственичка.

— Извинете мадам, но днес само разглеждам.

Около Сабрина се възцари тишина. Другите жени я зяпаха. Лицето на Дювалиер изразяваше лека изненада, Керълайн беснееше, а Делия беше любопитна. Сабрина искаше да се обърне и да избяга, но гордостта й я държеше като прикована. Накрая Делия наруши тишината, като помоли мадам да й помогне при избора на няколко нови рокли.

— Държиш се глупаво, младо момиче — каза Керълайн, когато останаха насаме. — Хората ще си помислят, че мъжът ти е скъперник.

Сабрина едва пое дъх през пресъхналото си гърло.

— Няма да взема парите му — Ийън Тримейн можеше да направи всичко, за да я накара да се почувства като куртизанка, но тя възнамеряваше да му покаже, че все още има гордост.

Тази вечер Ийън остана в кабинета си, за да изчака Сабрина. Искаше да я заведе на опера. Утре щяха да са на театър, а вдругиден — на балет. Искаше да я разглези, да й даде всичко, което е по силите му, да я накара да забрави годините на мъки и лишения. Може би това щеше да изличи ужаса на кошмарите й. Може би тогава ще спечели любовта и ще погребе собствените си демони.

От джоба на палтото си извади една тънка и широка кадифена кутия. Керълайн ван Кортленд го посети днес. Очевидно Сабрина не искаше да похарчи и петак за себе си. Когато вдигна капака, светлината огря диаманти и изумруди, които блестяха на черното кадифе. Той трябваше да й купува нещата.

Вдигна очи, когато вратата се отвори. Дънкан влезе така, сякаш беше собственик. Носеше официален черен костюм и изглеждаше безкрайно доволен от себе си.

Преди да погледне Ийън, зърна кадифената кутия.

— Подарък за дъщеря ми? — попита и се отправи към барчето за алкохол, вградено над бюрото.

— Да — Ийън пъхна кутийката в джоба си.

Дънкан се усмихна и се отдалечи от барчето, в ръцете си държеше гарафа с бренди и малка кристална чаша.

— Ще пийнете ли малко?

— Не, благодаря — Ийън облегна хълбок на дивана. — Радвам се, че се чувствате като у дома си.

Дънкан си наля щедро, преди да остави гарафата на място.

— Отлично — каза той, след като си сръбна. — Избата ви е превъзходна.

О’Нийл искаше да го подмами. Хвърляше му ръкавица на всяка крачка.

— Радвам се, че ви харесва.

Дънкан седна на тъмночервения кожен стол и вдигна краката си на гладкото махагоново бюро. Гневът премина като тръпка по гърба на Ийън и заплаши да помете спокойствието му. О’Нийл искаше да се заяде и да разпали вечна война между дъщеря си и нейния съпруг.

— Знаете ли, няма да ви мине номерът — подаръците, богатата къща, операта — Дънкан глътна брендито. — Щом дъщеря ми веднъж си науми нещо, никой не може да я отклони. А тя е сигурна, че сте негодник.

— Аз обичам дъщеря ви.

В гърлото на Дънкан заклокочи пресилен смях.

— Безспорно, обичахте я толкова много, че я съсипахте и я захвърлихте като парцал — очите му горяха гневно. — Тя ви обожаваше. Аз съм нейна плът и кръв, а тя се опълчи срещу мен, за да не ви сторя нещо. И какво направихте вие?

— Грешка, която можех и да не направя, ако не бяхте оплели дъщеря си в планове за отмъщение. Смятате ли, че хазартът на речните кораби е добър живот за нея?

Дънкан удари чашата си на бюрото и разля бренди по разпилените чертежи.

— Нямате право да ме разпитвате. Знаете ли какво остана от дома и семейството ми след янките?

— И вие решихте, че като отмъстите, ще си ги върнете? А замислихте ли се някога какво вършите спрямо Сабрина? Какво бъдеще имаше тя на тези кораби?

— Бъдете проклет! — Дънкан се изправи. — За моите неща се грижа аз.

— Може би се оплетохте в собствената си омраза и разбрахте какво сте сторили на Сабрина — Дънкан заобиколи бюрото и Ийън се изправи. — Какво ще стане, ако я заведете пак в долината на Мисисипи?

Дънкан спря на една крачка и го погледна злобно.

— Няма да ви позволя да я унищожите.

Като потисна гнева, който се надигаше в душата му, Ийън издържа погледа му.

— Искам само да мога да я обичам.

— По дяволите вашата любов! Единственият униформен северняк, на когото можеш да се довериш, е мъртвият.

— За бога, О’Нийл! Войната свърши.

— Дявол я взел, ако е свършила!

В този момент на вратата леко се почука и двамата се обърнаха.

— Влез — каза Ийън. Гласът му трепереше от едва сдържана ярост.

Сабрина отвори вратата и застана на прага, огледа и двамата внимателно. Бледата тюркоазна коприна оголваше раменете й. От прибраното, скромно деколте се спускаше дантела с цвят на слонова кост, която се повдигаше от дишането й. Тъмната й коса беше вдигната нагоре, а част от гъстите къдри се спускаха по гърба й. Изглеждаше изумително. Ийън видя объркването в тъмните й очи и болката, която проблесна в тях, като погледна баща си. Той преглътна гнева.

— Изглеждаш прекрасно, коте — каза Дънкан и тръгна към нея.

Тя погледна Ийън, когато баща й я хвана за ръката.

— Татко обича операта, а и от толкова дълго време не е имал възможност да отиде. Надявам се, нямаш нищо против да дойде с нас.

— Разбира се, че няма нищо против — каза Дънкан и потупа Сабрина по ръката. — В ложата му има много място. Нали така?

Ийън стисна зъби и пристъпи към Сабрина. Хвана я за лявата ръка и погледна Дънкан над главата й.

— За мен ще бъде удоволствие.

През 1851 година Джени Линд пя в Методистката църква в Нечиз. Сабрина беше на представлението, седеше в нишата за хора, гледаше и слушаше като омагьосана. Оттогава се влюби в операта.

Ийън имаше собствена ложа — една от осемнадесетте в Музикалната академия. Седнаха на полираните столове, тапицирани с алено кадифе. Изходът на ложата беше забулен от същия цвят завеси и даваше възможност на присъстващите да се почувстват усамотени.

Сабрина седна на ръба на седалката и се вгледа в потоците от хора, които се изливаха в залата, жени в пищни рокли се тълпяха по пътеките между редиците, бижутата им блестяха на светлината.

Когато увертюрата започна, Сабрина усети, че косата по раменете й трепна. Дългите червени завеси се вдигнаха от арката на авансцената и откриха декорите. Само след миг музиката на „Фауст“ я погълна.

Повечето от хората, които имаха ложи, пристигнаха късно, почти преди антракта, и си тръгнаха рано. Сабрина отбеляза това и Ийън й обясни, че повечето от тях идват на опера само за да ги видят. За тях операта просто запълваше времето между вечерята и бала.

Странно, да живееш с такива привилегии и да не ги цениш. Може би прекалено дълго бе живяла с малките неща и сега й беше трудно да разбере тези аристократични северняци. Ако можеше, щеше да ходи на опера, театър и балет всяка вечер.

Пристигнаха вкъщи малко преди полунощ. Тя вървеше по дългия коридор към стаята си, стъпките й кънтяха по дъбовия под и звукът им се сливаше с уверените крачки на Ийън. Съкровен момент — съпруг и съпруга отиваха към леглото си. Само дето тази сватба не беше по-истинска от събитията, които се разиграха на сцената.

Ийън отвори вратата на стаята и изчака Сабрина да влезе. Ръката й докосна гърдите му и кожата й настръхна. Това, че така реагираше на негодника, разпали гнева й. Тя дори не можеше да го предизвика. Никога не успя. Един допир я превръщаше в обезумяло животно, бе готова да даде всичката си гордост за няколко мига екстаз.

Но повече няма да е така. Вече няма да играе по свирката му.

От двете страни на леглото горяха светилниците и го превръщаха в златен оазис. Светлината трептеше по чаршафите. Тя спря в сенките на няколко крачки от леглото, гледаше го като бойно поле и призоваваше цялата си смелост.

Вратата се затвори с прещракване. Стъпките му прекосиха пода бавно, ритмично, уверено. Въздухът трепна от топлината на кожата и аромата му, когато се приближи. Тя усети, че по цялото й тяло тръпне очакване — горещо, кипящо очакване, което я обричаше. Пое дълбоко въздух и се опита да се успокои, но успя само да вдъхне мириса на кожата му. Почти подскочи, когато той докосна раменете й.

— Ухаеш приятно — устните му докоснаха извивката на шията й.

Дъхът му помилва рамото й. Ниско по гърба й изби горещият филиз на желанието. Върхът на езика му пробяга по рамото й, ръцете му я галеха все по-нагоре по тюркоазната рокля. Пръстите му се разтвориха, милваха гърдите й и разпалваха огньове след себе си. Обземащото я желание се преля с болката. Тя се опита да потърси закрилата на яростта си. Но това беше пясъчна кула.

По вените й бликна разтопено злато, потече надолу, уталожи се в сърцевината на женствеността й и съпротивата й се стопи. Бог да й е на помощ, желаеше го.

— Усещаш ли какво правиш с мен? — дрезгаво прошепна той до шията й. Пръстите му се сключиха около нейните и отведоха ръката й до лицевата платка на панталона. Дланта й усети ритмичния пулс на желанието му. Той раздвижи бавно и предизвикателно бедрата си, горещият плат се плъзна по ръката й и възбудената плът изгори дланта й.

— Нека да те любя, Сабрина — прошепна той и ухапа леко ухото й. — Искам да ти покажа колко те обичам.

Той разиграваше безумна комедия.

— Време ли е да отдам дължимото на дявола? — попита тя и отстъпи от него, за да потърси убежище срещу притегателната сила на мъжествеността му.

— Къде ще ме накараш да си разтворя краката този път, Тримейн? На пода?

— Мисля, че подът е малко твърд дори и за мен. Но ако ти харесва, ще го направим и там, нека само го застелем с килим. Ти поръча килим, нали, любов моя?

Обърна се към него. Резултатът беше фатален. Лицето му сияеше.

Тя се опита да събуди гнева си като призове болезнените спомени. Беше успял да я омагьоса, обеща й любовта и целия си живот. И всичко това се оказа измама. Този човек умееше да лъже.

— Искаш ли да се изкъпеш? Една чудесна, топла вана?

— Какво ти става, Тримейн? Не съм ли достатъчно чиста за теб?

— Достатъчно чиста, достатъчно красива и умна. Достатъчно женствена, за да не мога да се откъсна от теб за цял живот.

Сабрина почувства, че гърдите й се стягат, чувствата заседнаха на гърлото й. Трябваше да преглътне, преди да успее да проговори.

— Знам докъде стига любовта ти, Тримейн.

— Наистина ли? — той пристъпи към нея.

Сабрина се бореше с желанието да се предаде. Не и този път. Сега щеше да го посрещне с извадено оръжие. Той нямаше да я победи.

— Знаеш ли колко много те обичам? — застана на една крачка от нея, без да я докосва, наполовина в сянка, наполовина в трептящата светлина. — Цял живот те търся. Ти изпълваш сънищата и всичките ми мечти.

Ветрецът нахлу през френските прозорци, заигра в завесите, плъзна се по нея като призрачна прегръдка. Но мъжът пред нея беше действителен, дори твърде много. Топлината на тялото му я обгръщаше, подканваше, мамеше я да предаде собствената си кауза.

— Тогава защо ме изостави?

— Сгреших. Това беше недоразумение.

— Не, аз сгреших. Аз ти повярвах.

— Сабрина — дългите му пръсти се плъзнаха под устните й. — Дай ни още един шанс.

Тя перна ръката му.

— Веднъж ме измами и това е жалко за теб. Няма да ти го позволя втори път.

— Сабрина…

Този шепот съдържаше неизразим копнеж. Той я проникна и се докосна до собствената й болка. Толкова искрен. Толкова нежен. Как му се удаваше да лъже така убедително? Искаше да се хвърли в прегръдките му, да го притисне, да го люби, да повярва на всичките му лъжи. О, небеса, тя наистина беше много наивна.

— Ти прекрасно уточни какво искаш от този брак — докато говореше, тя започна да сваля дългите ръкавици с цвят на слонова кост. — Искаш някой да ти затопля постелята, да те дари с наследници. Не мога да те спра — тя хвърли ръкавиците си на леглото. — Вече ми е ясно, че не мога.

— Казах го, за да се защитя.

— Нещо специално ли искаш този път? — тя дръпна гребените от главата си и ги захвърли на пода. — Още не съм много веща в занаята, но съм сигурна, че мога да се науча.

— Не се дръж така, Сабрина.

Тя поклати глава и гъстите й къдри се посипаха по раменете.

— Защо? Аз ти давам това, което искаш.

— Искам те като моя съпруга.

— Това ще рече — като венчаната за теб куртизанка.

Тя плъзна пръсти по отвора на панталона му и погали пулсиращата издължена плът под гладкия черен плат. Почувства възбуда, която сладостно нахлу между краката й — проява на собствената й слабост.

— Ще започваме ли? — гласът й прозвуча студено, сякаш правеха сделка.

За момент той не отговори. Не сваляше очи от нея. Беше почти неспособен да реагира, чувствата му бяха изложени на показ, лицето му го издаваше, блясъкът в хубавите зелени очи помръкна от дълбока тъга. Душата й омекна. Собствените й защитни сили се разклатиха при тази нова атака.

— Не, не мисля така.

Той я докосна с устни, обърна се и без да я погледне, отвори вратата към съседната стая и я остави сама. Сабрина се облегна на колоната и се вгледа в голямото празно легло.

Спечели.

Или пък не?

Мъжът, когото обичаше най-много от всичко на света, беше съвсем близо. Но все пак не можеше да го докосне. Около тях бяха разпилени разбити мечти и надежди.

С унила въздишка тя влезе в банята. Една хладна вана щеше да й дойде добре.