Сянката на бурята

Глава 25

— Щях да се радвам, ако не бях принуден да сторя това — каза Уолтър Стриклънд и седна в едно от кожените кресла пред бюрото на Ийън.

Ийън очакваше това посещение от три дни. Но все пак го чакаше с радост.

— Ще пийнете ли нещо? — попита той и отвори барчето.

— Да.

— Бренди?

Уолтър кимна. Ръката му потрепери, когато пое чашата. Ийън забеляза и съжали за това. Той седна зад бюрото и го погледна в очакване да направи първия ход. Чудеше се дали вече не го е сторил. Той ли се опитваше да го убие — първо в Дънкелд, а сега тук, на тъмната пътека?

Преди да погледне домакина, Уолтър пресуши чашата си.

— Знаете защо съм тук.

Ийън се облегна.

— Да, почти съм наясно.

— Подцених ви — Уолтър погледна празната чаша. Повъртя кристала в ръка, докато не улови слънчевите лъчи, които струяха през отворените врати зад гърба му и обливаха лицето на Ийън в светлина. — Това ще ми е за урок.

— Принудихте ме.

Уолтър кимна, без да вдига поглед от чашата.

— Ревността може да направи от мъжа пълен глупак.

— Да, жените могат да вдъхновят един мъж за велики неща — Ийън глътна наведнъж брендито и погледна Гуинивиър, която лежеше на килима до него. Докато говореше, тя го погледна, топлите й кафяви очи преливаха от любов. — Но могат и да ни провалят напълно.

— Ийън, ще се разкрия напълно пред вас — каза Уолтър, наведе се напред и подпря ръце на краката си. — Аз…

— Искам да говоря с теб, Тримейн — Сабрина влетя в кабинета и така затръшна вратата, че една от картините на стената се разклати и Гуинивиър скочи на крака.

Ийън гледаше смаяно червенокосия ураган, който заплашваше да го помете. Беше задъхана, бузите й пламтяха, очите й хвърляха искри, гърдите й се повдигаха под светлосиния поплин. За миг той забрави Уолтър, седеше и се любуваше на дивата й красота.

— Как се осмеляваш! — кресна тя и подпря ръце на бюрото. — Ако… — думите й замряха, когато видя Уолтър Стриклънд, седнал до нея. Изправи се и вдигна нежната си ръка към шията. — О, не видях, че имаш гости.

— Госпожо Тримейн — каза Уолтър и стана.

— Радвам се отново да ви видя, господин Стриклънд — отвърна Сабрина и подаде ръка. — Надявам се, че нямате нищо против да открадна няколко минути от времето на съпруга си.

Уолтър ги погледна, когато Ийън хвана Сабрина под ръка.

— Не, не разбира се.

— Ийън, скъпи — каза тя и отвори вратата към съседната библиотека.

Ийън я последва, като се чудеше за какво е ядосана, гледаше полите й, които се люлееха, и чувстваше как желанието сграбчва слабините му. Не беше я докосвал цяла вечност.

Сабрина затвори вратата на библиотеката и се обърна към него.

— Как се осмеляваш? — сърдито прошепна тя.

Той стоеше до зелената мраморна камина и я гледаше така, че сърцето й се обърна в гърдите.

— За какво говориш?

— Днес след обяд получих тази рокля от „Дювалиер“ — тя пристъпи към него, застана съвсем близо, отметна глава и го погледна в очите. — Ще се притесниш ли особено, ако се появя на тържеството ти, облечена в една от собствените си рокли?

Ийън се намръщи.

— Не може ли човек да купи рокля на жена си?

— Аз няма да ти бъда държанка.

— Да ми бъдеш… По дяволите, та ти си ми съпруга.

Сабрина махна с ръка на думите му.

— Не ми трябват твоите рокли — господи, тя самата едва вярваше, че е способна да направи такъв проблем от една рокля. Но нещата не бяха толкова прости. Той успя да разкрие чувствата й.

Усещаше, че кожата й тръпне, сякаш се е пекла гола на слънцето. Точно както преди време с Беки Шеридън се съблякоха и се къпаха в езерото зад тяхната къща. Бяха на десет години и изгоряха от глава до пети. Трудно й беше да изрази това, но сега се чувстваше така.

— Не искам парите ти, Тримейн.

— Знам.

— Имам си рокли, и то достатъчно добри, за да се покажа пред всичките ти приятели.

Тя застана до френските прозорци и се загледа в градината. Летният ветрец полюшваше стотици рози — розови, жълти, бели и червени цветове танцуваха по капризния ритъм. Беше нервна и неспокойна. Вече седмици не можеше да заспи нощем. Той идваше в сънищата й, в леглото, притискаше силно топлото си тяло до нея, прегръщаше я, целуваше я, любеше я. Тя се събуждаше и виждаше, че е сама. За да не се втурне към него, прегръщаше една възглавница и чакаше болката да премине.

— Толкова дни се бъхтя, за да организирам това тържество, макар че то нищо няма да промени — тя сви ръце пред кръста си. — Твоите приятели биха ме изяли жива. Само заради това ще дойдат.

— Това пък какво е? Моята красива бунтовница се страхува от шепа янки.

— Не се страхувам! — изкрещя тя и погледна през рамо негодника, който я вбесяваше.

— Напротив! — той тръгна към нея бавно и я гледаше многозначително.

Сабрина се обърна към него, насили се да изпъне тялото си, едва издържаше. Не изпитваше страх. Не би подвила опашка, за да побегне. Не!

Спря до нея.

— Мисля, че се страхуваш от мен.

Изпищя, когато ръцете му я хванаха през кръста. Точно като котка и мишка, помисли си тя и се дръпна.

Слънцето, което нахлуваше през френските прозорци, огря ленивата му пиратска усмивка.

— Мисля, че точно от това се страхуваш — той сведе устни към нейните.

Сабрина блъскаше раменете му с юмруци, бореше се с него и със собственото си желание, докато устните му нежно я докосваха. С една ръка я държеше през кръста. Тя се опита да се обърне настрани, но той хвана главата й, целуваше я и се опитваше да вмъкне езика си между здраво стиснатите й устни.

Няма да се разтвори пред него. Няма да се поддаде на настойчивостта му. Няма да поеме езика му. Няма да се удави в обещанието на тази целувка. Господи, усещането е прекрасно!

Това беше като искра, хвърлена в барут. Горещината проблесна в нея, хиляди трепкащи, пулсиращи пламъчета възкръснаха за живот. Всеки удар на сърцето й изпращаше огнени струи, които препуснаха по вените й. Дланите на раменете му се разтвориха. Пръстите й се плъзнаха по бялата риза, за да почувстват кадифената мекота на кожата му. Подхванаха гъстата коса на тила му, затвориха се около копринените кичури и се свиха в юмруци.

Ийън изръмжа тихо и гърлено — примитивният звук отключи онази част от природата й, която винаги щеше да остане дива. Ръцете му се плъзнаха около кръста й. Тя прегърна раменете му. Той я притисна до себе си, но не достатъчно близо. Това не беше и частица от близостта, за която тя тръпнещо жадуваше.

Виеше се около него и го притискаше с набъбналите си гърди. Искаше повече от това. Искаше да почувства сладостното триене на телата им, твърдите къдри, сгорещената кадифена плът. Искаше да почувства мощния му пулс дълбоко в себе си.

— Разбираш ли какво правиш с мен, Сабрина? — пошепна той дрезгаво до лицето й. Гърдите й потръпнаха от този глас. Ийън хвана хълбоците й, синият поплин се смачка в ръцете му, придърпа я към пулса в слабините си. — Обичам те. Толкова те обичам, че изпитвам болка — той се отдръпна и я погледна в очите. — Желая те, когато си лягам, събуждам се и пак те желая.

Тези нежни лъжи развалиха магията. Внезапно тя си спомни всички причини, поради които не можеше да му повярва и да му даде още веднъж власт над сърцето и душата си. Той се опита да я целуне, но тя се отблъсна от гърдите му и извърна глава. Сърцето му блъскаше дланта й с шеметния ритъм на нейния собствен пулс. Усещаше учестеното, накъсано дишане по лицето си. Дъхът му беше горещ и влажен и тя си представи, че лежи гол в прегръдките й. Изправи гръб.

— Всяка може да облекчи болката, която пулсира в панталона ти — каза тя и сви юмрук до гърдите му.

Той си пое дъх с усилие. Ръцете му се разтрепериха, преди да я пусне. Погледна я. Тя видя болката в очите му и се сви, сякаш някой я удари с камшик. Учуди се на усилието му да се усмихне.

— Ще ме харесаш ли повече, ако не се възбуждам от близостта ти? Така ли да ти доказвам, че те обичам? — той вдигна ръце настрани. — Какво искаш, Сабрина? Евнух?

— Искам да се освободя от теб — тя се завъртя на пети и го докосна с рамо в гърдите, преди да се запъти гордо към изхода.

— Мисля, че се страхуваш да откриеш, че твоят враг е човекът, когото обичаш.

На прага тя се спря, пое дълбоко дъх и се обърна.

— Открих истината преди много време. Разбрах, че човекът, когото обичах и на когото се доверих, е негодник — излезе и удари вратата след себе си.

Лъжец! Негодник! Измамник! Затвори очи и се облегна на вратата. Той очакваше, че пак ще му повярва и отново ще се хвърли в прегръдките му.

И тя искаше същото.

Дори още по-лошо. Вече наистина започваше да вярва в тези прекрасни топли лъжи за любов. Копнееше силните му ръце да я докоснат, да я целуне, да я люби. Вече вървеше по пътя на собственото си унищожение. А може би това беше спасението?

Някой прочисти гърлото си достатъчно силно и многозначително и я изтръгна от унеса. На няколко крачки от нея стоеше Ормсби, до него чакаше гостенка. Сабрина се дръпна от входа, сърцето й се качи в гърлото, когато очите й попаднаха на Елън Рейнолдс.

Вратата на библиотеката бе останала отворена по време на целия разговор. Сабрина се почувства неловко, тъй като зелените очи на Елън издаваха, че е чула всичко.

— Госпожа Рейнолдс дойде да ви види, мадам — каза Ормсби. Сабрина се хвана като удавник за този спокоен и хладен глас. — Да накарам ли да приготвят чай?

Милият Ормсби — винаги беше като спасителен остров сред буря.

— Да — прошепна Сабрина.

— Не — гласът на Елън се сля с нейния.

Сабрина отстъпи смутено.

— Благодаря, Ормсби.

Ормсби се обърна, тъмните му очи се впериха в Елън, преди да ги остави насаме.

Елън се опита да се усмихне.

— Знам, че сигурно сте ужасно заета в момента. Дойдох само да… — тя погледна в тавана. — … Да ви приветствам в семейството.

Думите не прозвучаха по-убедително от усмивката й.

— Благодаря.

Те стояха така една срещу друга, без да се погледнат. Тишината помежду им беше пълна с неизречени думи. Слънчевите лъчи се плъзгаха по дължината на коридора през отворените врати и по прошарения с червени жили мраморен под се редуваха светли и тъмни петна. Гласът на Керълайн се чуваше между махагоновите ламперии от далечината на балната зала, даваше тихи, но строги заповеди като генерал. Подготовката беше в разгара си, защото балът предстоеше утре вечер. Той трябваше да докаже на цял Ню Йорк колко са щастливи младоженците.

— Сигурна ли сте, че няма да пийнете нещо? Чай? Лимонада? — Сабрина наруши неловкото мълчание.

Елън поклати глава.

— Трябва да бъда откровена с вас. Тук съм, защото Ийън ме помоли да дойда.

Сабрина изпъна гръб.

— А ако зависеше от вас, щяхте да изпратите алчната бунтовница в щатите на Юга, където й е мястото.

Устните на Елън се разтвориха, отпуснаха се и се изпънаха като тънка черта.

— Аз много обичам брат си. А вие дойдохте тук, за да му причините зло.

— Дойдох, за да постъпя с него така, както той постъпи с мен.

Елън вдигна глава.

— Не зная какво точно се е случило, когато сте се срещнали за първи път, но Ийън обвинява себе си за вашите постъпки.

— Да, но вие сте сигурна в друго. Вие си знаете, че скъпият ви брат не е способен на никакво безчестие.

— Той просто не може да върши такива неща — Елън пристъпи напред — стройна като рицар, който защитава честта на брат си. — Той е благороден човек и чудесен мъж.

— Предложи ми женитба само за да ме прелъсти. Това ли е вашата представа за достоен човек?

— Той никога не би постъпил така.

— Брат ви е негодник.

Елън се пое дъх през зъби. Замълча за малко, без да изпуска Сабрина от поглед. Дишаше като боксьор след мач от шест рунда.

— Както казах, нямам представа какво е станало между вас. Но знам, че Ийън ви обича много. Ето това е причината за моето желание да ви приема в семейството.

Ийън е казал на сестра си, че я обича! Сърцето на Сабрина се изпълни с надежди, които разрушиха съмненията и последната й воля за съпротива. Ако му повярва, това значи да сложи оръжие и да изложи душата си на показ пред него. Не можеше да постъпи така.

— За вас може би е изненада, че селянка като мен не желае да влезе в такова царствено семейство, госпожо Рейнолдс.

— Да, знам за това — Елън се завъртя и млечнобялата рокля се развя около нея. Като войник на парад тя тръгна към главния коридор, след няколко крачки спря и колебливо се обърна.

— Когато за първи път ви видях, почувствах, че прекрасно подхождате на брат ми.

Елън млъкна, а Сабрина се вцепени в очакване да бъде заклеймена завинаги.

— Знам, че няма да ми повярвате, но все още чувствам, че вие сте жена за Ийън — тя се усмихна. — Наистина се надявам, че можете да изгладите противоречията си. Той не е като другите. И заслужава много… Искам да бъде щастлив. А вие сте единствената жена, която може да му даде това. Чувствам го.

А Ийън беше човекът, способен да я съсипе. Обзета от съмнения, Сабрина скръсти ръце, докато гледаше как Елън излиза.

Ийън влезе в кабинета, Гуинивиър го чакаше до вратата. Уолтър стоеше до барчето с гарафа в ръка.

— Надявам се, че не възразявате.

— Не, изобщо — каза Ийън и се наведе да почеше кучето по главата.

— Вие ще пийнете ли? — попита Уолтър и си наля бренди.

Ийън поклати глава. От това едва ли би се почувствал по-добре. Той се настани в креслото зад бюрото си и зачака Уолтър да събере смелост. Зад гърба му пердетата пърхаха от вятъра и из стаята се носеше сладостно ухание на рози.

— Изпаднал съм в голямо затруднение — каза Уолтър и затвори барчето. Взе чашата и седна. — Ако ме принудят да изплатя всички акции, които се задължих да продам, ще се разоря — той млъкна и се загледа в чашата. — Ще ме пратят в затвора.

Ийън го изгледа. Представяше си какво ще направи Уолтър, ако сега е на негово място.

— Това е нормално, при положение че продавате нещо, което не е ваша собственост.

Уолтър превъртя кристалната чаша в ръце и се загледа в движението на течността.

— Нуждая се от помощта ви.

Ийън прокара ръка по гърба на Гуинивиър. Кучето притвори очи и повдигна нос към дланта му.

— Вие се надявахте аз да съм разореният.

Уолтър кимна, без да вдига очи.

— Сметнах, че Фелисити най-сетне ще се откаже от вас, ако сте разорен.

Това беше още един човек, когото любовта бе подтикнала към провал. Какво ли ще стане с него, щом така обича Сабрина? Не знаеше.

— Колко акции сте обещали?

Ръката на Уолтър замръзна.

— Петстотин.

Ийън издиша през зъби.

— Сутринта на борсата една се продаваше за двеста и четиридесет. Можете ли да платите?

Уолтър кимна.

— Ще ми излезе солено, но ще успея. Стига да се сдобия с акциите.

— Имам и акциите и предварителните договори — Ийън бръкна в горното чекмедже на бюрото си и извади чекова книжка. Наведе се и я подаде на Уолтър. — Напишете ми чек и ще разваля договора.

— Това ли е всичко? — попита Уолтър, като му подаде чека.

Ийън погледна сумата и прибра чека в средното чекмедже.

— Това е.

— Изглежда, отново ви подцених. Мислех, че ще ме одерете жив.

— Аз не изпитвам нищо лошо към вас, Уолтър — Ийън го погледна в очите. — И никога не съм изпитвал.

Уолтър го гледаше втренчено, лицето му се изкриви от злоба. Жестът на Тримейн бе засегнал честолюбието му. Ийън усети, че косите му настръхват. Този човек щеше да опита пак, нямаше да се примири, докато не го съсипе.

— Колко ще вземете от това, Тримейн? Милион? Два?

— Това едва ли ще ме утеши — той се облегна на стола и погали Гуинивиър зад ухото. — Ако гласуването бе минало по друг начин, щях да съм по-щастлив.

— Това не ме успокоява много.

Уолтър бавно се надигна от стола. Излезе, без да се обърне, с изпънат гръб и глава, вдигната нападателно. Беше като петел, готов за битка.

Ийън завъртя стола си към отворените балконски врати. Градинарите навън стрижеха моравата и подготвяха градината за тържеството утре вечер.

Уолтър беше платил много за любовта си към Фелисити — далеч повече от стойността на чека в чекмеджето. Ийън се чудеше какво ще му струва това, че обича Сабрина. Сърцето? Гордостта? Живота? Без значение какво е, щеше да го даде, за да спечели любовта й.

Хауърд Нийли гледаше след жената, която излезе от магазина му. Не можа да види добре лицето под черното було. Дантелите и черният сатен събудиха богатото му въображение и той си представи не само женствените форми под тях, но и други неща. Светлината на отмиращия ден се процеждаше през витрините до вратата и трепкаше в косата й. О, да, той имаше слабост към жените с рижи коси.

— Смятате ли, че наистина купува толкова арсеник, за да убива плъхове?

Хауърд погледна младия продавач и се усмихна.

— Момко, та тя вече е вдовица. За какво друго може да й трябва?