Сянката на бурята

Глава 20

Сабрина усети, че каретата свърна от пътя и погледна през прозореца. Високи порти от ковано желязо се издигаха от двете страни на застлана с тухли алея, която водеше към къща, сякаш останала от други времена. Сред широка сочна ливада се издигаха четири етажа от дялан варовик и оформяха френски замък от петнадесети век, липсваха само овалните зелени хълмове на френската провинция. По южното крило се издигаше скеле и обвиваше една от кулите като черна паяжина. Следобедното слънце позлатяваше влажния камък и блестеше в стотиците прозорци. Замъкът изглеждаше като в приказките.

Докато каретата наближаваше приказния дворец, Сабрина си помисли, че той й е странно познат и в същото време — чужд. Струваше й се, че някога е живяла тук. Усещането бе така силно, образите — така ярки, че кожата й настръхна.

Когато каретата спря пред стилния портал, Сабрина се обърна към Ийън:

— Това ли е къщата ти?

Той се усмихна.

— Знам, че не изглежда завършена, но може да се живее в нея.

Сабрина се опита да се отърси от силното чувство и непреодолимото усещане за близост, което я владееше, но не успя.

— Защо сте строили толкова далече от цивилизования живот? — попита Керълайн, когато Ийън й отвори една от високите дъбови врати на входа.

— Исках да ми е просторно — Ийън отстъпи, за да пропусне двете дами. — За жалост, градът скоро ще се разпростре и насам.

Приемната и широката стълба пред тях беше настлана с бял мрамор с гранитни нишки. Слънцето блестеше през високите оловни стъкла на партера, лъчите му се отразяваха в дъбовата ламперия и огряваха стоманената плетеница и позлатения бронз на перилата, които се извисяваха и обгръщаха очертанията на стълбището.

— След десет години тази част на Пето авеню ще е така пренаселена, както е на юг от Петдесето — каза Ийън.

Керълайн го погледна подозрително.

— Нямате ли никаква прислуга?

— Още не са пристигнали от Дънкелд.

— Да не искате да кажете, че непрекъснато ги разкарвате от къща в къща? — каза Керълайн.

Сабрина едва слушаше, докато Ийън обясняваше на Керълайн за прислугата. Тя погледна простата рокля, с която бе облечена, а после мъжа, поставил на пръста й златния пръстен. Той вървеше до леля й, отговаряше на поредния въпрос и като че ли изглеждаше малко несигурен. Леля й Керълайн можеше да накара всеки да се почувства така, та бил той и най-самоувереният мъж.

Странно, мислеше си, сега е жена на този човек, за когото винаги бе мечтала. Днес трябваше да е най-щастливият ден в живота й. Но вече знаеше, че мечтите и сънищата са само измамни видения през нощта, които се стопяват в светлината на зората.

Ийън се обърна, сякаш беше усетил, че го гледа. Погледът му я прикова и сърцето й се преобърна. Независимо че се опитваше да се прави на безразлична, целият й актьорски талант не би я спасил от унизителното й желание. Отмести поглед от него и го последва на няколко крачки разстояние, докато той показваше къщата на Керълайн.

Разходката из този дом беше като разходка в полузабравен сън. Не беше способна да се отърси от злокобното чувство, че е живяла тук и преди. В една къща, която още не бе завършена? Пълна лудост.

С изключение на кабинета, библиотеката и семейната трапезария, целият първи етаж беше празен, паркетът и мраморният под бяха голи. В една от стаите, която според Сабрина щеше да е музикален салон, имаше палисандрово пиано и нищо повече. Къщата беше красива като празна раковина.

— В къщата на баща ви има прекрасни мебели — каза Керълайн и огледа балната зала, която се ширеше на повече от тридесет квадратни метра в задната част на къщата. — Кога смятате да ги пренесете?

— Не смятам. Взел съм всичко, което ми хареса от къщата на баща ми.

Тонът му бе много решителен и това изненада Сабрина. Може би му бе твърде тежко да си спомня за баща си всеки ден. Вероятно са били твърде близки.

Стъпките на Сабрина отекнаха върху полирания палисандър, когато прекоси балния салон. На отсрещната стена имаше шест френски прозореца, които водеха до голяма каменна тераса с изглед към градините навън. На тези два акра земя тревните площи се редуваха с частично засадени лехи. На няколко метра от терасата до един каменен водоскок с играещи херувими бяха оставени за разсаждане повече от осемдесет розови храста с корени, увити в платно.

Странно, Сабрина знаеше, че пред балната зала има розова градина, можеше да си представи всяка стая в къщата, картините по стените и мебелите във всяко помещение. Сякаш отново се бе прибрала у дома, макар че кракът й не бе стъпвал тук. Поне не в този живот.

— Ще вземем всичко, което ни трябва за бала, от „Стюардс“ — каза Керълайн, докато ги водеше обратно към главния коридор. — Но иначе трябва да си поръчате мебели от Европа. Тази къща ще е великолепна, ако е подходящо мебелирана.

Ийън спря на най-долното стъпало. Устните му трепнаха в усмивка.

— Нямах много време да помисля за такива неща.

Защитните сили на Сабрина се сринаха при вида на тази усмивка. Тя погледна встрани и през пречките на парапета видя един щит, на който бе изобразен Пегас в полет.

— Нека погледнем и втория етаж — каза Керълайн, развълнувана като момченце, което се е сдобило с ключ от сладкарница.

— Оставям всичко на ваше разположение, госпожо ван Кортленд. Чувствайте се като у дома си — той се обърна и се упъти към изхода.

— Къде отиваш? — попита Сабрина.

— Липсвам ли ти вече? — той я погледна през рамо.

Тя стисна ръце до тялото си. Колко лесно се издаваше.

— Надявах се, че ще опънеш платна и ще отплуваш за Китай.

Ийън се изсмя.

— Много е хубаво, когато знаеш, че си обичан.

Сабрина се обърна и срещна настойчивия поглед на леля си.

— Не можеш да очакваш да се държа мило с него и когато сме сами.

Керълайн се усмихна. Звукът от отварянето и затварянето на вратата проехтя в залата.

— Мисля, че се страхуваш да изглеждаш мила.

Сабрина повдигна роклята си и последва Керълайн по мраморното стълбище.

— Какво искаш да кажеш?

Леля й спря на площадката, през прозорците върху нея се изсипваха потоци светлина. Оттук стълбата се раздвояваше в две противоположни арки и отиваше към втория етаж.

— Мила, ти си влюбена в него.

Сабрина повдигна брадичката си.

— Ненавиждам го.

Керълайн поклати глава.

— Освен това той също те обича.

Сабрина издаде гърлен звук, който едновременно наподобяваше и смях, и хлипане.

— Никога нямаше да се ожени за теб, ако не те обичаше.

— Много си романтична — погледна пръстена на ръката си. — Той иска домакиня, кобила за разплод, проститутка. Иска съпруга, която няма да му хленчи, че си има любовници.

— Така ли каза?

Сабрина потриваше пръстена с палеца си, златната плетеница блестеше в жълто и червено на слънцето.

— Да, точно това.

— От мъжка гордост е.

Сабрина продължи след леля си по десните стълби.

— Той е пълен негодник. Ти не го познаваш.

Керълайн сякаш не чуваше. На втория етаж сви вдясно по дълъг коридор.

— Имаш ли представа какви чудеса ще трябва да извършим, за да въведем ред на това място? — с ръце на кръста се завъртя в кръг и огледа белите дъбови стени, които бяха съвсем празни.

— Лельо, ти се лъжеш за него. Керълайн не чу.

— Но аз обичам предизвикателствата. Смятам, че две седмици, считано от петък, ще ни стигнат.

— Лельо, Ийън Тримейн не ме обича. Представата ти за него е погрешна.

— Така ли? — Керълайн опря ръка на бузата на Сабрина и от нея се разнесе уханието на рози. — Ами ако не е? Ако той ти каже, че много те обича? Тогава какво ще правиш?

Вълна от копнежи избликна от дълбините на душата й и я заля. Тя поклати глава, отблъсна ужасното чувство и се вкопчи в болката си. Чувстваше се сигурна така.

— Но как да му повярвам? Той е същински дявол. И е хитър. Ако ми каже, че ме обича, сигурно ще има някаква друга причина. Това ще е средство за постигането на някаква извратена цел. Ще е пълна глупост, ако отново му повярвам.

— Имате нужда от ново начало. Трябва да погребете миналото и да мислите за бъдещето.

— Ние нямаме бъдеще заедно.

Керълайн въздъхна.

— Може би времето ще излекува раните.

Първите няколко стаи бяха съвсем празни. В края на коридора Керълайн отвори една врата и въздъхна.

— Най-после обзаведена стая.

Стъпките на Сабрина отекваха по дъбовите дъски между голите стени. От високия таван със спираловидна украса до белите дъбови дъски долу циментовите стени не бяха варосани. Пердетата на прозорците, балдахинът над широкото бяло и златно легло и завесите на френските врати, които водеха към балкона, бяха от винена коприна с релефни шарки.

Сабрина дръпна пердето и слънчевите лъчи нахлуха вътре.

— Обзаведена? — попита тя и огледа недостатъчната мебелировка.

— В сравнение с другите е направо претъпкана. Трябва да решим коя е най-подходяща за тоалета на дамите.

Коя ли стая бе предвидил за нея? — чудеше се Сабрина. Тя тръгна вляво и отвори вратата между тази и съседната стая. На пода бе застлан брюкселски килим в синьо и слонова кост. Завесите на френските прозорци и балдахинът на голямото резбовано легло бяха от леденосиня коприна. Без да й кажат, знаеше, че това е стаята на Ийън. Беше съвсем сигурна.

Стъпките на Керълайн ехтяха по голия под.

— Поне има баня. Разбира се, смятам, че е редно всяка спалня в тази къща да има баня.

Сабрина затвори вратата на спалнята на Ийън и се обърна към леля си. На лицето на Керълайн се появи странно изражение, когато тя отвори вратата на банята. Сабрина не можа да сдържи любопитството си и се приближи. На ръба на ваната имаше рокля от розов органдин, бели бермуди и фуста, бяла като слонова кост. Тя пристъпи, роклята я привличаше като магнит. Кръвта й кипна.

— Някоя от предишните му гостенки — вдигна един от ръкавите и се изненада, че е мокър.

Керълайн се намръщи.

— И друг път съм виждала тази рокля.

— Вероятно ще трябва да свикна да намирам изоставени женски дрехи — остави роклята и се отдалечи от леля си. — Този човек е… негодник!

— Скъпа, сигурна съм, че…

Преди Керълайн да довърши, вратата вляво се отвори. Влезе Луси, облечена в широка непоръбена риза, която се влачеше по пода. Рошавата й коса се спускаше по раменете и падаше до кръста. Като видя майка си, замръзна.

— О, боже — прошепна тя и притисна пръсти до устните си.

— Какво правиш тук? — попита Керълайн, стресната почти колкото нея.

— Само исках да проверя дали роклята ми е изсъхнала — отвърна Луси и премести треперещата си ръка на шията. Зад нея се появи Тим, който предпочете да бъде до нея, отколкото да седи предпазливо в съседната приемна. Бялата риза, която носеше, му бе с няколко размера по-голяма, ръбовете на раменете висяха, ръкавите му бяха запретнати, крачолите на черния му панталон бяха навити. И той беше шокиран колкото Луси.

— Госпожо ван Кортленд какво правите тук?

Керълайн сключи ръце пред себе си.

— Смятам, че е по-добре вие да отговорите на този въпрос, младежо.

— Госпожо ван Кортленд — Тим погледна Сабрина и лицето му пламна. — Лейди Джулия, ние… Искам да кажа, че ще обясня.

Керълайн си пое въздух дълбоко.

— Направете го, млади момко.

— Бяхме в една лодка в парка — Тим прегърна Луси през раменете, сякаш за да я предпази от опасност. — Обърнахме се.

— Вината беше моя — Луси погледна Тим. — Той ми спаси живота.

Бузите на Тим потъмняха от нежния поглед на Луси.

— Като заваля, помислих, че е добре да дойдем тук, защото е по-близо.

— Звучи правдоподобно — Сабрина погледна леля си. Керълайн я стрелна и отново прикова очи в Луси.

— И ти дойде тук без придружителката си?

— Нищо лошо не се е случило — казаха Тим и Луси в един глас.

— Сигурна съм, че всичко е наред, лельо Керълайн. Луси никога не би… — Сабрина млъкна, защото Тим я гледаше с широко отворени очи и зяпнали уста.

— Произношението ви. Чичо Ийън ми каза, че сте от Юга — той спря, без да сваля очи от нея. — Вярно е нали? Вие сте Сабрина.

— Нейната самоличност няма нищо общо с това — каза Керълайн. — Младежо, вие…

— Ти си ме излъгала? — Тим погледна Луси и свали ръка от раменете й. — Защо не ми каза истината, Луси?

— Не можех. Обещах на Сабрина.

Тим отметна русата си коса от челото.

— Значи всички вие добре сте се посмели на глупавото момченце, което е хлътнало първо по лейди Джулия, а след това по братовчедка й. Имаш ли представа колко се измъчвах през последните дни? — той изстреля последното изречение към Луси.

— Вината е моя. Луси няма нищо общо.

По дългите черни мигли на Луси блеснаха сълзи.

— Тим, моля те, опитай се да разбереш. Не можех да измамя доверието й.

— А аз? А моето доверие? Ти си участвала в това — отблъсна треперещите й ръце и се обърна яростно към Сабрина. — А вие какво искахте да направите? Да се омъжите за мен, за да си отмъстите на чичо ми?

— Нямах намерение да се омъжвам за когото и да било. Смятах, че Ийън ще се влюби в Джулия. Исках да го надхитря — спря и преглътна буцата на унижението, заседнала на гърлото й. — Но той ме надхитри.

Тим погледна Луси, лицето му бе изкривено от гняв.

— А ти си й помагала!

Луси поклати глава, по страните й се стичаха сълзи.

— Това, което чичо ви е направил, не е добро.

Тим гледаше Сабрина, в очите му блестеше омраза.

— Сигурен съм, че чичо Ийън е имал достатъчно основания да го направи.

Сабрина пристъпи към него.

— Моля ви не обвинявайте Луси. Вината е изцяло моя.

Тим вдигна ръка, за да не я допусне по-близо. Пръстите му се свиха в юмрук.

— Трябва да ви благодаря за безценния урок. Нищо не е такова, каквото изглежда — погледна Луси. — Дори и котето, което изглежда така красиво и невинно, има нокти.

Луси сведе очи.

— Съжалявам — шепотът й премина в хлипане.

Тим се обърна и се запъти гордо към вратата.

— Няма да си тръгнете от тук, млади човече — Керълайн се обърна, докато минаваше покрай нея. — Трябва да обсъдим някои неща.

Тим дори не я погледна. Излезе от стаята и затръшна вратата.

— От всички… — Керълайн вдигна глава и изправи рамене. — По мое време младежите имаха по-добро възпитание.

Луси притисна ръка до устните си и захлипа. Сабрина погледна братовчедка си и се почувства неловко, защото знаеше, че е причина за нещастието й. Всеки сподавен стон, изплъзнал се от устните на Луси, стягаше сърцето й.

Отмъщение.

Тя живя с тази мисъл в продължение на години, отмъщаваше си за всичко. Но нищо не можеше да й върне братята, майка й, Ейдън, дома. И какво постигна в крайна сметка? Луси се оказа права. Омразата може само да руши. Най-малко от всичко искаше да нарани Луси със своята себичност.

Тя вдигна глава, когато Сабрина докосна рамото й, сините й очи плуваха в сълзи.

— Не знам какво да кажа — прошепна Сабрина.

Раменете на Луси се тресяха от плач.

— Миличка, не плачи — каза Керълайн и обви с ръка крехките рамене на Луси. — Сега той е сърдит, но ако те обича, ще се върне.

Луси поклати глава.

— Той… ме мрази.

— Ще видиш — Сабрина я погали по ръката. Молеше се тази бъркотия да се оправи.

Може би Ийън ще поговори с Тим, помисли си тя. Сигурно може да усмири малко младока. Но можеше ли да се надява на помощта му? Тим я мразеше.

Ийън подпря ръка на бялата мраморна камина в гостната на Елън. Намръщи се, когато сестра му прекоси стаята.

Тя спря до прозорците и се обърна, бледожълтият лен се поклащаше, роклята й докосна подгъва на пердетата.

— Не мога да повярвам, че си се оженил за нея — тя млъкна и го погледна. — Нали каза, че била измамница.

— Точно така!

Беше ли Сабрина измамница? Сети се как изглеждаше сутринта — лицето й, ръцете. Мислеше как се е почувствала в прегръдките му. Спомни си и други неща.

Спомни си как една жена свеждаше лице над него, докато лежеше окървавен и се бореше за живота му. В тъмните й очи имаше отчаяние и страх да не го загуби. Нима всичко е лъжа? В сърцето му се бяха прокраднали съмнения, че не го е измамила. Може би искаше да повярва, че зад лъжите се крие нещо повече. Сигурно искаше да й повярва. Глупаво ли постъпваше?

Елън въздъхна.

— Да не би да го направи заради Тим?

— Не. Имам собствени съображения — искаше да си вземе своето и да се махне. Само че не искаше да се маха. Нито сега, нито когато и да било.

Елън го огледа внимателно. Лицето й се отпусна в израз на разбиране.

— Сигурно много я обичаш.

— Да я обичам? — Ийън погледна върха на ботуша си. — Може би съм хипнотизиран, луд. Истината е, че червенокосата направо ме омагьоса. Мисля, че това е по-лошо от любов.

Елън се намръщи.

— И трябваше да се ожениш за нея?

— Това е най-безопасното нещо, което можех да направя.

И единственото, което му оставаше. Не можеше да я пусне да си отиде. В това поне беше сигурен.

— Не знам как Тим ще приеме това. Напоследък той се виждаше с… — тя спря, когато някой тресна вратата.

По паркета в коридора прокънтяха стъпки, които приближиха гостната. Миг по-късно Тим влезе. Стоеше на прага, лицето му гореше, дишаше тежко, сякаш е пробягал километри.

— Ти беше прав — каза Тим и прокара пръсти през косата си. — Тази жена, Сабрина, е у вас.

— Знам — Ийън се намръщи, като позна ризата и панталона си. — А ти какво правеше там?

— Дълга история. Хвана ме бурята и… — Тим седна на дивана до камината. — Човек си мисли, че познава една жена и може да й се довери. Дори я пита дали ще се омъжи за него, а тя изведнъж се оказва различна. Какъв глупак съм!

Ийън стисна зъби. Сабрина разкъса Тим на парчета по същия начин, както направи и с него преди време. Независимо в какво искаше да вярва, истината беше пред очите му — Сабрина не е нищо повече от една малка интригантка. Трябваше да го осъзнае най-сетне. Трябваше да се примири с нея и с чувствата си.

Елън постави ръка на рамото на Ийън.

— Не бива да…

— Не сега — каза той и се изправи. — Не искам да говорим за това сега.

Ийън стисна юмруци, докато гледаше как Тим излиза от стаята. Специалитетът на Сабрина беше да унижава. Може би е време някой да й върне заради сторените злини.