Сянката на бурята

Глава 6

Май, 1866, Ню Йорк Сити

— Да не би да се опитваш да се откажеш от всичките пари, Ийън?

В трепкащата светлина на газената лампа лицето на Ийън се отразяваше в огледалата, монтирани върху рафтовете, които покриваха стените в библиотеката на чичо Хенри. Той не обърна внимание на последния въпрос на братовчед си Рандъл, като го сметна за риторичен, и погледна в огледалото заглавието на една от книгите. Доколкото си спомняше, Ранд се беше нагълтал със сериозни романи, като беше започнал от Едгар Алан По. Като деца той и братовчед му се ровеха в библиотека всяка седмица в търсене на книги, които им бяха забранени.

— Просто не разбирам как може човек да работи толкова много, за да забогатее, и накрая да хвърли всичките пари ей така.

Ийън смръщи лице при забележката на Ранд. Братовчед му бе започнал да говори като един от старите частни учители, които ги обучаваха навремето. Вече дори очакваше, че Ранд ще потропа с линията по стената точно като г-н Холуърт.

— Хората те смятат за ексцентричен, Ийън. Не можеш възстановиш Юга, като разчиташ само на собствените си пари.

Докато братовчед му крачеше из стаята, Ийън се вслушваше в приглушените му стъпки и гледаше чашата бренди. Това ли беше човекът, който му бе помогнал да промъкне тайно три проститутки в библиотеката посред нощ? Дори и сега миризмата на прашните томове извика в съзнанието му образите на лица с начервени и разтворени бледи бедра в трепкащата светлина на нощта.

— Ранд, парите са на Ийън и си е негова работа какво ще ги прави.

— Но, татко, не става дума само за нисколихвените заеми, а и за къщи на вдовици, приюти за сираци, къщи за инвалидите от войната.

Ранд отиде до отворените френски врати и перна с ръка зелените кадифени завеси, които потрепваха от вятъра. Той беше с три месеца по-млад от Ийън, но сега изглеждаше по-стар и от чичо му, дори достатъчно стар, за да му бъде дядо. За първи път Ийън забеляза сивите нишки в светлокестенявите коси на Ранд, които сякаш подчертаваха гнева в сивите му очи.

— Колко си построил досега, Ийън? — попита го Ранд. — Три на изток, пет-шест на юг и още няколко господ знае къде. Колко прави това, общо десет ли? Дванадесет? Петнадесет? Говори се дори, че си решил да превърнеш сградата на Медисън Скуеър в дом за вдовици и сираци.

Четирите години, през които Ийън бе на фронта, а Ранд си бе вкъщи със семейството, явно някъде по това време, когато всеки бе трупал различен опит, връзката помежду им беше изчезнала.

— Кажи ми, че това са само клюки. Нямаш намерение да превърнеш къщата в приют за сираци, нали?

Ийън се усмихна.

— Напротив, имам.

— Та това е къщата на баща ти! — Ранд го гледаше така, сякаш току-що е станал свидетел на изключително жестоко убийство. — Ийън, само земята струва милиони.

— Това е прекрасна, просторна къща с много спални — Ийън нямаше намерение да живее там вече. Не и в къщата на баща си.

Ранд притвори очи и въздъхна.

— Знаеш, че всички ще кажат, че си полудял, нали?

Откога братовчед му се бе пристрастил толкова към парите? Ийън недоумяваше. Подозираше, че това се е случило скоро, след като е поставил венчален пръстен на нежната ръка на Делия Мейтленд. Делия беше като леярска пещ и имаше нужда редовно да й се подават лопати пари, за да се поддържа температурата й.

— Ние май всички сме полудели — каза Хенри и потъна в кожената тапицерия на един стол близо до изгасналата камина. — Гордея се с постъпките ти, Ийън.

Ийън повдигна рамене.

— Ако не помогнем на хората от Юга да се възстановят, ако не ги накараме да се почувстват отново като част тази страна, войната е била напълно безсмислена.

В съзнанието на Ийън изплува образът на един ангел — създание с тъмни очи и коси като цвета на залеза. Нуждата на Сабрина се бе превърнала в негово бъдеще. Имаше моменти, в които искаше никога да не бе разбрал истината за нея, искаше да я види, да я докосне отново. Жалък глупак.

— Зле ли ти е? — попита Хенри, като оглеждаше лицето му зад очилата си. — Всичко ли мина добре в Ню Орлийнс и Сан Франциско?

— А, нямаше никакви проблеми.

— Радвам се да го чуя — Хенри премяташе чашата между дланите си, докато се вглеждаше в Ийън. — Може би сега ще останеш за малко в града, вместо да кръстосваш щата. Не сме се виждали като хората, откакто… е, откакто се върна от фронта. Не се отчуждавай от нас.

Понякога Ийън наистина се чувстваше като чужденец. С хората, които познаваше бегло, се чувстваше по-добре, отколкото с роднините си. Той се взря в тъмнината навън. В стаята от време на време лъхваше топъл ветрец и донасяше от балната зала галопиращия ритъм на танците и звуците на пронизителен смях. Ийън си помисли, „Кога ще му се наложи да се присъедини към тях тази вечер“ и стомахът му се сви. Беше прекарал по-голямата от живота си с тях и ги познаваше, но за тях той вече беше чужд.

— Надявам се да получиш по-голям дял от банката — каза Хенри и се усмихна на племенника си.

— Какво има, татко? — Ранд погледна гневно баща си и очите му се свиха на черта под кафявия мустак. — Нима не смяташ, че аз мога да се оправям с банката?

Хенри сведе поглед към чашката с бренди.

— Печалбите ти не излязоха точно такива, каквито ги виждаше миналата година.

— Но все пак реализирахме печалба. Така че неуспешните ни инвестиции не са чак толкова много — Ранд погледна Ийън с леденостудените си сиви очи. — Това можеше да се случи на всеки. Дори и на теб.

Ийън почувства, че старото съперничество пак се заражда помежду им. Това беше същото напрежение, което се усещаше между него и брат му Джон, който собственият му баща въздигаше като пример, достоен за подражание от всеки мъж. Той се усмихна на чичо си.

— Сигурен съм, че Ранд се справя отлично с работата си.

Хенри повъртя чашата между пръстите си, погледна Ийън и смръщи вежди.

— Ти си съдружникът с най-голям дял, Ийън. Две трети от банката и всичко, което сме инвестирали, ти принадлежи. Тъй че полага ти се по-големият дял от печалбите.

На Ийън никак не му харесваше, че е станал част от спор, който се водеше между Хенри и Ранд.

— Точно сега съм обвързан с други дела.

— Опитваш се да убедиш законодателите да гласуват обединяването на Хъдсън и Харлем — Хенри се усмихна и повдигна брендито към Ийън в безмълвен поздрав. — Както виждаш, не изпускам от очи делата на момчето си.

Също като дядо му Макклеърън, Хенри винаги се бе опитвал да компенсира дистанцията между Ийън и баща му. Семейството на Евърет и Брена Тримейн бе отгледало двама сина и една дъщеря. Но на Ийън му бяха нужди години, за да проумее, че в сърцето на баща му имаше място само за едно дете — за най-големия му син, който му беше наследник. Пръстите на Ийън се свиха около чашата с алкохол, когато си спомни последния разговор с баща си.

Ийън се бе върнал от Ченсълърсвил, за да съобщи новината за смъртта на Джон. Съсипан от мъка, Евърет взе една бутилка бърбън и оттук нататък всички опити, които Ийън направи, за да го успокои, се оказаха напразни. През нощта, преди да се върне в лагера, Ийън направи последен опит да поговори с баща си. Той си седеше зад бюрото в кабинета и гледаше недовършения портрет на Джон, който висеше над камината. Едва когато Ийън го докосна по рамото, баща му се сепна и го забеляза. Той вдигна поглед към единствения си син и нанесе последния удар, разбивайки и последните му надежди:

— Не можеше ли теб да те погребат някъде по бойните полета? — говорът му беше провлечен и неясен от алкохола. — Ти си виновен за смъртта на сина ми.

Думите пронизаха Ийън като нож. В този миг той се почувства нищожен, ужасно глупав. Ако сега можеше да си вземе назад всичките опити да бъде добър и полезен! Но не можеше.

След два месеца получи писмо от сестра си Елън: баща му се спънал в най-горното стъпало на високата вътрешна стълба и се простил с живота. Това ги лиши и от последната възможност да се помирят.

— Ийън, сигурен съм, че баща ти би искал ти да ръководиш делата му — каза Хенри.

Ийън не искаше нищо от фамилията Тримейн. Джон беше избраникът, той беше предопределен да получи царския дял.

— Не съм сигурен, че от Ийън ще излезе банкер — каза Ранд и се усмихна на братовчед си, но в очите му се четяха други чувства. — Доколкото си спомням, именно той каза, че никой не може да го накара да се зарови в банковите дела и да не помръдне цял ден.

Ийън посрещна гнева на братовчед си с усмивка. Прекрасно разбираше, че този гняв не е нищо повече от самозащита.

— Преди няколко години изобщо нямах представа, че ти ще се ожениш или ще работиш в банката.

Ранд сви рамене и погледна в пода.

— Виждаш ли какви изумителни неща може да постигне една подходяща съпруга.

Докато Ранд говореше, вратата се отвори, на прага застана Елън и се усмихна на братовчед си:

— Точно по тази причина дойдох да потърся Ийън.

Ийън се намръщи, когато сестра му се запъти решително към него. Зелените й очи му подсказваха, че трябва да бъде нащрек, защото все още е ерген — инстинкт, който измамата на Сабрина бе изострила до крайност. Светлината от газеника хвърляше отблясъци върху черната й коса, копринената й одежда с цвят на кайсии и сметана се носеше около нежните й форми.

— Искам да те запозная с една жена — каза Елън, взе чашата от дългите пръсти на Ийън и я постави на ореховата маса до Хенри.

— О, само това не. Последната, с която ме запозна, беше бъбрива като сврака.

— Тази жена е различна — каза Елън и му се усмихна. — Още първия път, когато я срещнах, си помислих, че е създадена за теб.

— Точно същото ми каза и за свраката — Ийън се намръщи в отговор на усмивката й. Елън беше на петнадесет години, когато майка им почина. Макар че тогава все още беше дете, тя се опита да влезе в ролята на майка за двамата си братя, които бяха на седем и пет години. На седемнадесет се омъжи и ги напусна, но дори и двадесет години по-късно някои от навиците й не се бяха променили.

— Просто не мога да гледам как се съсипваш — каза тя и го подръпна за ръкава. — Вече от две седмици си в града, а не си посетил и едно тържество. Ще завършиш живота си като самотен стар ерген.

Ийън въздъхна и поклати глава.

— Само ако съм късметлия.

— Няма да ти позволя да станеш отшелник — каза Елън и го подкани да излязат.

Отшелник — никога не си го беше представял, но сега тази идея му хареса.

— Трябва да се подстрижеш. Само една халка на ухото — и съвсем ще заприличаш на пират.

Ийън прокара ръка през рошавата си грива. Беше предвидил да си остави малко време, за да я оправи, но все забравяше.

— Притесняваш се, че дамата няма да ме хареса.

Когато сестра му го погледна, светлината от газената лампа се отрази в очите й.

— Миличко, не познавам жена, която не те обожава.

Да, в най-лошия случай обожаваха парите на Тримейн, помисли си Ийън. Докато двамата вървяха, подметките им потропваха по шахматно подредените черни и бели мраморни плочи. Из дългия коридор, който водеше към балната зала, врати от полирано орехово дърво се съчетаваха с орехова ламперия. С всяка стъпка музиката ставаше все по-силна.

Ийън хвърли един поглед към залата за карти — изпитваше желание да избяга там и да се занимава като всички мъже. От месеци не бе ходил на бал. И тази вечер нямаше да е тук, ако Делия не бе настояла. На нея баловете й харесваха. Това й даваше възможност да блесне в светлината на цялото си великолепие и тя не можеше да пропусне случая.

Преди войната майчиците много се притесняваха от Ийън. Освен че беше вторият син във фамилията, за него се носеха слухове, които една почтена жена обобщи: „Той е красив и изкусителен като сатаната и точно толкова опасен за младите момичета.“ Но сега, когато беше наследил богатствата и на Тримейн, и на Макклеърън, всяко маменце в града, което гледаше да задоми дъщеря си добре, я насочваше към него. Парите можеха да направят изумителни неща за доброто име на един мъж.

— Изглеждаш така, сякаш съм те повела към бесилото — каза Елън.

— А нима не си?

Ийън започваше да си мисли, че Ню Йорк е една фабрика за производство на млади дами, които за първи път се появяват във висшите среди. Тези госпожици с усмихнати лица, подканващи очи и празни глави неизбежно му задаваха все същите въпроси за войната. Защо всички си мислеха, че един мъж обича да говори за големите и славни битки, в които е участвал? Войната изобщо не беше славно нещо.

— Тя наистина е забележителна. И е истинска английска графиня — дъщеря на граф. Мис Джулия Уиндъм е тук само от три седмици, а вече цял Ню Йорк е в краката й.

Ийън се намръщи. Тази сутрин племенникът му бе прекарал цял час в кабинета му, за да му говори за английската красавица.

— Това да не би да е същата жена, по която Тим се е побъркал?

Елън гледаше право пред себе си.

— Тимъти и всички мъже с някакво положение в Ню Йорк.

— Може би има и други причини да желаеш толкова много да ни запознаеш.

— Не бих ви срещнала, ако не смятах, че ще я харесаш — тя го погледна и една отвесна бръчица проряза гладката кожа на челото й. — А и не мисля, че е за Тим. По-възрастна е от него и е твърде изтънчена, твърде омайна. Мисля, че може да го нарани доста дълбоко.

Ийън знаеше какво означава това. Сабрина беше изтръгнала сърцето от гърдите му и сега на мястото му зееше огромна кървяща рана.

Елън спря в коридора само на няколко крачки от вратата на залата и го докосна по ръката.

— Наред ли е всичко? — запита го тя, когато погледите им се срещнаха.

— Да, да, напълно — Ийън се усмихна пресилено. — Просто си мислех за работата, това е всичко.

— Затрупал си се с работа, отбягваш приятелите си, семейството. Това не е добре. Понякога си мисля, че тръгваш на тези делови пътувания само за да се отървеш от нас.

В работата той се чувстваше сигурен, че владее положението. Там никой не го насилваше да бъде такъв, какъвто не е. Никой не очакваше от него да бъде онзи младеж, изпълнен с идеали, който яздеше по Пето авеню заедно с други идеалисти на неговата възраст, за да се впусне във войната, така изпълнен с основателно възмущение от опитите на Юга да унищожи страната, готов да се бори и да умре. Само дето не загина.

— Липсва ми този весел юноша, който често ме дразнеше и изпитваше удоволствие от всичко, което правеше. Липсва ми усмивката ти — тя се поколеба за миг и огледа лицето му, преди да продължи. — Безпокоя се за теб.

— Няма нужда да се тревожиш. Вече съм голямо момче и се оправям чудесно.

— Винаги можеш да разчиташ на мен, Ийън — тя притисна към бузата му ръката си в ръкавица. — Желая ти само най-доброто, искам да те видя щастлив и спокоен.

Той задържа дланта си върху нежната й китка.

— Мислила ли си, че на някои от нас може би им е писано да си останат ергени?

— Не и ти. Ти винаги си имал толкова много любов в себе си. Ще бъде чудовищно престъпление, ако нямаш възможност да я дадеш на някого. Просто трябва да намериш най-добрата жена.

Най-добрата жена. Само преди няколко месеца беше сигурен, че я е намерил — тази единствена жена, която му бе определена от съдбата, за да я обича до края на живота си. Изглежда, че не само младият човек беше способен да върши глупави неща. И все пак имаше моменти, в които се чудеше дали изобщо ще му се удаде да пречисти душата си от магията на тази червенокоса вещица. Сабрина все още го преследваше в сънищата, появяваше му се дори наяве, когато най-малко я очакваше.

— Съжалявам, Ел.

Искаше да си отиде, да се оттегли в безопасното си леговище, където никой не можеше да го пришпорва и да го принуждава да дава от себе си нещо, което не искаше.

— Наистина нямам настроение да се срещна с една английска графиня тази вечер. Може би е добре да го отложим за друг път.

— Ийън, моля те! — каза Елън и го сграбчи за ръката, когато той се обърна, за да си върви. — Наистина се притеснявам, че Тим си е загубил ума по нея. Поне се опитай да я опознаеш. На теб тия неща ти се удават по-добре. Понякога жените се представят по един начин на мъжете и по друг — на жените. Ти можеш да разбереш дали е подходяща за Тим, дали е безопасна. А може дори и да откриеш, че е подходяща за теб.

Ийън поклати глава.

— Ел, аз…

— Престън ван Хорн не ми излиза от ума.

Лицето на Ийън се смръщи, щом си спомни за младежа. Преди шест години Престън се бе застрелял заради изгубеното разположение на една млада дама от Ню Йорк, която всъщност за нищо не ставаше.

— Тим не е Престън ван Хорн. Той е по-здравомислещ.

— Нима? Толкова добре ли го познаваш?

Ийън гледаше отворените врати, през които се влизаше в залата. Изобщо не искаше да е тук. Нямаше намерение да си лепне предразполагаща усмивка на лицето и да бъбри за това-онова.

— Ел, сигурен съм, че Тим е по-разумен и няма да…

— Ти познаваш момчето, което обожаваше чичо си Ийън, с което прекарвахте заедно летата в Дънкелд, яздехте и ходехте за риба, и ти му построи къща на едно дърво.

Думите на Елън извикаха в паметта на Ийън разбъркани образи — слънчевите лъчи, които играеха по повърхността на реката, топлия летен ветрец, който носеше аромата на сено и полски цветя, смях и детска невинност. За Тим той беше герой, нещо като по-голям брат, за който момчето винаги бе мечтало.

— Не знаеш колко чувствителен е станал. Моля те, остани за малко. Поговори с тази жена и ми кажи какво мислиш. Чувствам се толкова неспособна да обуздавам поривите на Тим. Ако Пол беше тук… — гласът й заглъхна, очите й гледаха призрачно бялата ръкавица, вкопчена в черния ръкав.

Пол Рейнолдс за него беше нещо повече от съпруг на сестра му. Той му беше добър приятел. Още един от добрите приятели, които загинаха, докато той се бе прибрал жив у дома.

— Добре.

Елън се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Не знам какво щях да правя без теб — каза тя и преди да го поведе към дъното на коридора, го хвана под ръка.

На най-високото от трите широки стъпала, по които се слизаше в балната зала, тя спря и заоглежда множеството, за да открие лейди Джулия. От стратегическото си място Ийън също търсеше с очи и се чудеше каква ли е тази английска графиня, дори си позволи да почувства известно любопитство. Според племенника му тя беше същински ангел.

Десетки редове от лят кристал блестяха с отразената светлина на газениците високо над главите им, четири канделабри сипеха златистата си светлина над повече от петстотин представители на елита на Ню Йорк. Огледалата в златни рамки върху белите стени отразяваха светлите лъчи. Такова беше схващането на Делия за скромно празненство.

Валсов ритъм се носеше от балкона на музикантите и се смесваше със смеха и високите гласове на тези, които разговаряха. В средата на залата мъже, облечени в черни вечерни костюми, въртяха в танц дамите, пременени в пъстри, феерични рокли, по лъснатия орехов дансинг. Ийън се чудеше дали изобщо ще може да се почувства добре в такава обстановка. Тази вечер беше чужденец между хората, които бе познавал цял живот.

Елън го поведе през гостите към една група, близо до широките френски врати, през които се излизаше в градината. Застаналите в полукръг мъже, които ухажваха лейди Джулия Уиндъм, закриваха от погледа на Ийън канапето, на което бе седнала. Поне в едно можеше да бъде сигурен — тя предизвикваше огромен интерес.

Двама мъже се отдръпнаха, за да сторят път на Елън, която ги потупа по раменете, и Ийън успя да види дамата. Само един поглед — и дъхът му секна, сякаш парче от оръдеен шрапнел го бе ударило в гърдите. Беше толкова смаян, че направо онемя и за момент беше способен само да се взира в лицето, което смяташе, че никога вече няма да види.

Графинята се усмихна и го погледна с големите си тъмнокафяви очи, които не му даваха мира нито денем, нито нощем. Лицето й започна да изразява любопитство, тъй като той не сваляше поглед от нея. Ийън реагира инстинктивно. Забрави всичко и всички, освен жената, която му се усмихваше.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Извинете ме, но не съм сигурна, че ви разбирам.

В някаква ниша от съзнанието си, която не бе помрачена от гнева, Ийън осъзна, че произношението й не бе същото.

— Не знам каква игра играеш този път, но твоята няма да я бъде, Сабрина — той я хвана за ръката и я повлече от жълтия брокат на канапето.

— Сър, изглежда, ме бъркате с някого — каза девойката, спъвайки се, докато той я дърпаше към най-близката врата. Ийън я хвана и я придърпа към себе си, тялото му потръпна от допира на гърдите й, които се опряха о неговите.

— Върви по дяволите! — промърмори той и я оттласна от себе си, като че ли беше отровна.

— Но какво означава всичко това? — настоя Керълайн ван Кортленд и препречи пътя на Ийън. — Как се осмеляваш да се държиш с лейди Джулия по този безобразен начин!

— Ако имаше и най-малка представа за истинската същност на тази жена, щеше да ме разбереш — каза Ийън и дългите му пръсти се вкопчиха още по-здраво в ръката на Джулия.

— Сър, опасявам се, че е станало ужасно недоразумение. Може ли да ме пуснете, сигурна съм, че…

— Но защо говориш с британски акцент, Сабрина?

Тъмните й очи светнаха от изумление.

— Може би защото съм родена и израснала на острова.

— Ийън Тримейн, веднага махнете ръцете си от лейди Джулия! — повели Керълайн и при нейните пет фута и два инча й се наложи доста да се изпъне, за да внуши на Ийън, че може да се мери с неговите шест фута и три инча.

Ийън се поколеба, объркване и гняв се бореха в душата му. Мъжете, които ухажваха Джулия, предпочитаха да не стават жертва на гнева му и следяха събитията от почетно разстояние. Без дори да ги погледне, Ийън усещаше присъствието им, осъзнаваше, че около него се събират други хора, които, затаили дъх, го гледаха с любопитство.

— Мистър Тримейн, ръката ми изтръпна — каза хубавицата и му се усмихна.

— Ийън, моля те — пошепна Елън и го докосна по гърба.

Ийън отпусна ръка до тялото си, но не преставаше да гледа красивата глава с огнените коси. Пое дълбоко дъх, като се опитваше да овладее чувствата си.

— Ийън Тримейн, никога през живота си не съм ставала свидетел на по-скандално поведение — каза Керълайн и наклони тъмнокосата си глава на една страна. — Настоявам моментално да се извините на кръщелницата ми.

— Не смятам, че се е случило нещо лошо — каза въпросната дама, докато разтриваше ръката си, върху чиято бледа кожа под фестона, с който завършваше късият й буфан ръкав, бяха останали отпечатъците от неговите пръсти. — Очевидно е, че господинът ме обърка с някого.

— Нима? — Ийън се извърна и погледна Керълайн ван Кортленд. — Това е вашата племенница.

Керълайн леко повдигна вежди.

— Аз съм й кръстница.

— Това е вашата племенница Сабрина О’Нийл — поправи я Ийън.

— Това е лейди Джулия Уиндъм — каза Керълайн така, сякаш се опитваше да преподава английски на изоставащо дете. — Тя е дъщеря на един от най-близките ми приятели. Баща й е графът на Ланчестър.

— Джулия Уиндъм — прошепна Ийън и се взря в Сабрина. — Що за номер е това?

— Номер? Не съм сигурна, че ви разбирам.

— Наистина ли? — лампите осветяваха кожата й, нежна като коприна, тъмночервените коси и гъстите къдри, които бяха хванати отзад, лумнаха като пламъци. Нямаше никакви съмнения, че това беше Сабрина.

— Произношението не може да послужи като особено добро прикритие.

— За първи път разбирам, че се нуждая от подобно нещо — лейди Джулия докосна брадичката си с дантелата, която обточваше края на ветрилото й. — Изглежда, че Сабрина ви е направила огромно впечатление.

— Което в никакъв случай не беше добро.

Тя се засмя.

— Да, очевидно е така. Познавам Сабрина или по-точно — познавах я преди много години. Косите ни имат един и същи цвят. Може би това ви е объркало.

— Същата коса — той стисна ръцете си в юмруци, за да се въздържи да не я докосне. — Същото лице — сведе очи и обходи тялото й с поглед, изпълнен с презрение. — Същата фигура.

— Наистина ли? — каза Керълайн.

— Забележително. Чувала съм, че всеки от нас си има двойник, макар че предпочитаме да се смятаме за неповторими — отвърна дамата и му се усмихна. — Моля да ме извините, мистър Тримейн. Може би ще имаме възможност да поговорим за това по-късно. Обещала съм този танц на господина зад вас.

Червенокосата чаровница заобиколи Ийън, тъй като той не помръдна, и хвана ръката на Тимъти Рейнолдс. Преди да отведе лейди Джулия на дансинга, Тим се поколеба и за миг се вгледа в чичо си.

— Беше крайно непочтено от твоя страна да се държиш така — каза Керълайн и го погледна ядосано. — Ако само можеше да осъзнаеш какъв скандал е това. Хайде, Луси.

Луси ван Кортленд заобиколи Ийън, сякаш беше бясно куче. Керълайн се завъртя на пети и се отдалечи, а Ийън остана загледан в изправения й гръб, докато думите й все още кънтяха в съзнанието му. За какъв скандал му говореше тя?

Ийън се обърна и загледа племенника си, който бе прегърнал червенокосата и се носеше лудо с нея в ритъма на валса. Значи това бил ангелът на Тим. Погледът му се отмести от бургундската грива към бледите й рамене. Сапфиреносиня коприна обгръщаше повдигнатите й гърди, рязката извивка на малката талия и се надигаше като вълна около ханша й, преди да се спусне по дългите крака. Но той знаеше какво се крие под тази одежда.

Виденията му го завладяха отново — коса с дъхав аромат, която се разстилаше като червена коприна по възглавницата му, нежни устни, които се разтваряха, за да го посрещнат, светлината от газената лампа, трепкаща по бледите гърди, чийто розови върхове се повдигаха в безмълвна покана, атлазени бедра, които се отваряха под него и обхващаха гърба му, докато той потъваше в нейната стегната и трептяща сърцевина. Усещане, прилично на болка, го бодна в гърдите и после стегна слабините му.

— Е, със сигурност направи впечатление — каза Елън.

— Ел, сигурна ли си, че тази жена е същата, за която се представя? — попита Ийън, без да сваля очи от лейди Джулия.

— Ако има нещо, което без съмнение съм научила още от дете в този град, това е да уважавам Керълайн ван Кортленд и да се страхувам от нея. Щом тя казва, че тази жена е лейди Джулия Уиндъм, това наистина е така.

Ийън поклати глава.

— Просто не може да е тя.

Елън го докосна с ветрилото по рамото.

— Моля те, не се опитвай да негодуваш. Ще се опитам да изгладя нещата с мисис ван Кортленд.

Ийън се обърна и се загледа в лейди Джулия, която се плъзгаше по дансинга в прегръдките на племенника му. Тя хвърли поглед към него и усмивката й сякаш окова сърцето му. Не е възможно! Просто не можеше да е вярно. Нямаше две жени, които да си приличат до такава степен.

— Безопасно ли е да се приближа? — попита Делия, която бе застанала зад него.

Ийън се обърна към нея и примига стъписано, когато срещу него струйнаха потоци светлина. При първия поглед остана с впечатлението, че срещу него се движи полилей. Светлината, която се сипеше от тавана, се отразяваше от малката диамантена коронка, поставена в тъмните коси на Делия, плъзваше се по диамантените й обици, по синьо-белите камъни, които опасваха нежната й шия, и продължаваше по стотиците брилянти, с които бе посипан белият брокат на роклята й. Ийън се чудеше дали това не бяха печалбите на Ранд от миналата година.

— Не мисля, че някога си правил по-силно впечатление на някоя жена — каза Делия и плъзна ръката си под неговата.

— А ти срещала ли си някога жена, която поразително да прилича на някоя друга?

— Не — Делия повдигна изящната си вежда и му се усмихна. — Но съм чувала доста мъже да го използват като претекст да говорят с една жена.

— Но те са напълно еднакви — прошепна Ийън и се обърна към тази, която наричаше себе си лейди Джулия. Нима тя наистина си мислеше, че може да се върне в живота му и да го накара да повярва, че е някоя друга?

— Да не искаш да кажеш, че лейди Джулия ти напомня за друга жена?

— Не. Тя е точно другата жена и се казва мис Сабрина О’Нийл.

— Искаш да кажеш, че тази Сабрина е дошла в Ню Йорк и е убедила Керълайн ван Кортленд да се присъедини към нейния театър? — Делия повдигна вежди. — Именно госпожа ван Кортленд — страшилището на висшето общество?

— Тя наистина е племенницата на Керълайн.

Делия тръсна глава и една тъмна къдрица погали рамото й.

— Мислех си, че Керълайн й е кръстница.

— Не, Сабрина О’Нийл е нейна племенница.

Делия поклати глава.

— Но ако приемем, че не е Джулия, защо й е да се държи по такъв начин?

— Отмъщава си.

— Да, разбирам — ветрилото на Делия се отвори с изщракване и тя му се усмихна над позлатения ръб. — Тази жена е успяла да те уязви?

Ийън се намръщи и продължи да гледа дамата, за която бе убеден, че е Сабрина. Да, тя бе успяла да го уязви и острието на меча й го бе проболо право в сърцето.

— А ти пожела ли да се ожениш за нея?

Той извърна глава и стрелна Делия с поглед, който ясно й даваше да разбере, че това не е нейна работа.

— Значи си пожелал — ветрилото й рязко се затвори. — Чудя се какво ли толкова ценно си открил у нея, което аз не притежавам.

— Ти предпочете Ранд.

— Ти беше призван да бъдеш герой. Ранд се оказа доста по-здравомислещ — тя плъзва пръсти по бялата му вратовръзка и претърколи изумруда, който висеше на шията му, по гънките на снежната му риза. — Жалко, че никога няма да разберем какво сме пропуснали заедно. А може би още не е късно?

Когато за първи път влезе в техните среди преди една година, Делия беше най-известната млада дама в Ню Йорк. Като повечето несемейни мъже в града, Ийън бе придружавал русата красавица на няколко приема. Но докато той не се върна от армията, тя не си бе позволявала нищо повече от някой и друг безобиден флирт.

— Делия, аз…

— Знам. Забрави, че съм го казала — тя се обърна и се загледа в Джулия, преди отново да проговори. — Замислял ли си се изобщо, че тя може наистина да е лейди Джулия? Смятам, че Сабрина би се опитала да прикрие по някакъв начин самоличността си, като може би ще си боядиса косата. Поне така трябва да постъпи, ако се опитва да те убеди, че е някоя друга. А и аз все още не си представям, че госпожа ван Кортленд ще поощрява подобни игрички.

Ийън също не си го представяше, но просто беше трудно да повярва на очите си. Очевидно Сабрина беше измислила каква роля да играе. А и кой би се усъмнил в думата на госпожа Керълайн ван Кортленд?

— Разбирам, че просто ще трябва да проверя дали тази дама казва истината.

— Ако тя наистина е тази Сабрина, би ли допуснал, че е способна да прибегне до насилие или дори да те убие?

Ийън поклати глава.

— Не, нейното отмъщение ще бъде от доста по-друг характер.

— И все пак никога не можеш да бъдеш сигурен, че няма да опита… — Делия се поколеба, защото забеляза нещо вляво от Ийън. — О, боже, май ще си имаме главоболия — прошепна тя.

Ийън отмести очи от Сабрина и се намръщи, когато видя, че към него приближава Фелисити Стриклънд. Преди известно време той би я посрещнал с отворени обятия. Но това беше отдавна. Всичко свърши още преди пет години, когато тя обяви годежа си с Джон. Фелисити си бе наумила чрез Джон да спечели богатствата на Тримейн, а с Ийън да поддържа само неофициални интимни отношения. Ийън просто сложи край на връзката им.

След смъртта на Джон тя се опита да се помири с Ийън, но той не изпитваше никакви чувства към красивата блондинка. Като крайна мярка да предизвика ревността му и да го извади от равновесие, тя обяви годежа си с Уолтър Стриклънд. Ийън й пожела всичко най-добро.

След осем месеца семеен живот тя изобщо не бе променила вижданията си. Фелисити все още се опитваше да убеди Ийън да подновят връзката си, която бе приключила още преди години.

— Зяпнал си я като ястреб, който е видял мишка. Нима вече те омая? — попита Фелисити и го погали по ръката. — Разбирам, че всички състоятелни мъже на Ню Йорк вече са в краката й.

— За кого говориш? — попита Ийън, като много добре знаеше, че Фелисити е наблюдавала всяко негово движение.

— Въпросната Джулия Уиндъм, нима не знаеш? — думите й бяха изпълнени със злоба и ревност. — Наистина не знам с какво толкова е по-особена.

— Допускам, че вече имаш проблеми със зрението — каза Делия и се усмихна на Фелисити. — Чувала съм, че подобни неща се случват с възрастта.

Бадемовите очи на Фелисити изгледаха Делия по начин, който недвусмислено й казваше да отиде и да се хвърли от най-близкия мост. Изражението й се смекчи, щом погледна Ийън.

— Танцувай с мен — каза тя и положи ръка на рамото му.

— Ако човек не ти го каже изрично, ти май не си способна да проявиш търпение — каза Ийън.

Фелисити се притисна до ръката му и пълните й гърди почти изскочиха изпод плътно прилепналия жълт атлаз на корсета.

— Имаше моменти, когато това не ти правеше впечатление.

— Времената се променят.

— Но това не е необходимо — каза тя и гласът й премина в дрезгав шепот.

— Смятам, че е — каза Ийън и постави ръка върху нейната. Имаше намерение да се освободи от нея, но преди да успее, съпругът й внезапно се появи от една групичка зад гърба й. Няма що, това беше просто чудесно! Един ревнив съпруг — и вечерта му окончателно щеше да бъде провалена.

— Добър вечер, Уолтър — каза Ийън.

Уолтър кимна, устните му се сгърчиха и едната страна на мустаците му потрепери, мрачният му поглед бе вперен в Ийън. Чувстваше гнева на Стриклънд като нещо осезаемо, нещо толкова материално, колкото и ръката на Фелисити преди малко. Бяха почти еднакви на ръст, но Стриклънд беше почти двадесет фунта по-тежък от него. Ийън се чудеше до каква степен Уолтър можеше да използва тежестта си като преимущество в един двубой, но не знаеше дали последният има намерение да му покаже това.

— Мислех, че си прекалено увлечен в разговора с господин Елсбъри, Уолтър — каза Фелисити и се обърна към съпруга си.

Ийън се намръщи при мисълта за естеството на проблема, който Стриклънд е обсъждал със законодателя. Може би това нямаше значение. Но, от друга страна, Стриклънд може би се опитваше да провали усилията им да слеят железните пътища от Хъдсън и Харлем.

Стриклънд се бе навел на една страна и го гледаше надменно.

— Да, но току-що забелязах, че имам други неотложни задължения — тръгна към съпругата си така, както по принцип подхождаше към нещата в живота си — като кораб, чийто нос ще помете всичко, изпречило се на пътя му. — Извинете ме, искам да танцувам с жена си.

Стриклънд хвана Фелисити за ръката и я заведе на дансинга. Прихвана я здраво като за танц и я повлече след себе си. Макар че Ийън не чуваше думите на Уолтър, изразът на лицето му беше по-красноречив и от истеричен крясък.

— Тази жена няма да миряса, докато ти и Уолтър не застанете един срещу друг с извадени пистолети.

Делия просто облече в думи мислите му.

— В сравнение със Сабрина тя е съвсем безобидна.

— Изглежда, че тя вече води Тим за носа.

Ръцете на Ийън се свиха в юмруци. Чувство, опасно близко до ревността, се впи в сърцето му при мисълта за близостта на Сабрина, с който и да е друг мъж.

Независимо от всичко щеше да намери начин да свали маската й. И щом го стореше, тази красива червенокоса магьосница щеше да проклина деня, в който се е родила.