Сянката на бурята

Глава 11

Сабрина стоеше изправена на перваза на прозореца си, дланите й се опираха на стената, пръстите на босите й крака се бяха вкопчили в хладния камък. Беше оставила в стаята обувките, копринените чорапи, подплатата и нощницата, която Хана й донесе. Топлият вечерен ветрец шумеше в листата на вековния дъб, повдигаше подгъва на роклята й, от милувката му кожата й настръхна. Тя бавно коленичи.

„Просто не изпускай от поглед този клон — каза си тя и се наведе, за да го хване. — Не поглеждай надолу.“

Клонът се клатеше под тежестта й, докато тя пълзеше към ствола на дървото. Дъбът изскърца с приглушено стенание, от вибрациите по гърба й полазиха тръпки и далечни спомени я завладяха. Този път нямаше кой да я спаси, никой не би подложил гърба си, за да падне на него, ако клонът се счупи. Едва дишаше, напредваше сантиметър по сантиметър и се молеше клонът да издържи.

Лунната светлина пронизваше листака и тя от време на време можеше да види тъмните очертания на клоните. Щом веднъж се озова до ствола, започна да се спуска, опъваше крака надолу и опипваше внимателно в търсене на следващия клон, на моменти увисваше само на ръце, докато краката й се вееха, за да намерят поредната опора. Накрая се оказа на не повече от три метра над земята.

Както си седеше на клона с гръб към дънера, спусна крака по дължината му. Когато увисна само на ръце, пусна се и падна в гъстата трева.

Претърколи се на една страна, едва смогваше да си поеме въздух, но тихо благодареше на Господа. Беше се поожулила на няколко места, сърцето й биеше до пръсване, но трябваше да превъзмогне изкушението да остане в меката, хладна ливада. Опасността още не беше преминала.

Изправи се на крака и се опита да се ориентира. На другия край на алеята започваше гората, високите дървета се сгъстяваха и образуваха плътна преграда. Под лунните лъчи конюшните, до които водеше друга чакълеста алея, се забелязваха само като очертания на около стотина метра от къщата.

На втория етаж на дългата сграда не трепкаше нито един светилник, конярите спяха. Между нея и конюшните имаше голямо открито пространство. Ако успееше да се добере дотам, без да я забележат, да вземе един кон и да стигне до града, все още имаше някаква надежда.

Ийън не можеше да заспи. Отвори бюфета за алкохол в кабинета на дядо си и се усмихна, когато наля брендито от кристалната бутилка в малката чашка. Странно, тази къща бе негова от три години, но все още си оставаше на дядо му. И това щеше да бъде така завинаги. Всеки камък, всяко парче дърво говореха за Ийън Макклеърън.

В безмълвен поздрав към своите баба и дядо Ийън повдигна чашата и погледна портрета, който висеше над камината. Ребека Станхоуп Макклеърън се усмихваше на внука си, косата й, златиста като мед, падаше навита върху рамото й, сините очи не изпускаха нито едно от движенията му и тя изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да се впусне в някоя лудория. Беше прекрасна, упорита жена с достатъчно силна воля, за да се опълчи срещу аристократичния си баща и да се омъжи за един шотландец без пукната пара в джоба.

Ийън Макклеърън бе вперил в съименника си светлозелени очи, усмихваше се, опрял ръка на рамото на Ребека, сякаш знаеше тайните на всички векове. И сигурно беше така. Може би тайната му бе, че е открил най-подходящата жена. И поне дядо му изобщо не е могъл да се притеснява, че жената, която обича, се е омъжила за него само заради издутата му кесия.

— Чудя се, дядо, какво ли би казал, ако знаеше, че съм заключил една красавица горе? — запита той и излезе на каменната тераса. Без съмнение дядото, който бе шегобиец по душа, щеше да одобри.

Байрон и Шекспир, които се изтягаха на терасата, се обърнаха към него. Байрон размаха пухкавата си опашка в знак на радост, докато Шекспир само го погледна. Закръгленият душевадец се изпълваше с енергия само в часовете за хранене. Ийън отпи от брендито, приятна топлина се разля в гърлото му, докато се наслаждаваше на свиренето на щурците. Обичаше това място. Тук винаги цареше спокойствие. Но сега му беше трудно да се успокои.

Гуинивиър докуцука от френските прозорци, за да легне до него.

— Ти си рядка находка, Гуен — каза Ийън и я погали по главата. Кучето притвори очи, изви гръб и притисна муцуна до крака му. — Ти си една вярна жена, за разлика от моята красива червенокоска.

След онази нощ със Сабрина на борда на „Бел“ не бе поглеждал друга жена. Не че нямаше възможност. Имаше три удобни случая да се люби с различни жени, едната, от които бе много хубава червенокоса вдовица от Сан Франциско, но тя просто не беше желаната.

След завръщането си в Ню Йорк една вечер дори се отби в „Лувър“, чийто сатенени постели неведнъж го бяха приютявали с безименни момичета, но сега напусна елегантния бордей, без да отведе нито една по стълбите.

Не можеше да си обясни защо му е да се държи като монах. Може би просто не искаше да се убеди в правотата на едно ужасно предположение — имитацията на нещата няма да облекчи болката му. Никога досега не бе изпитвал такива чувства заради жена. Тя възбуждаше не само плътта му, достигаше най-съкровените дълбини на душата му.

Защо, след като познаваше толкова жени, съдбата му бе отредила да стане зависим именно от тази безсърдечна чаровница? Защо трябваше образът й да го преследва денонощно? Защо, когато не беше с нея, имаше чувството, че не живее пълноценно?

— Кажи ми, Сабрина, защо? — прошепна той и погледна чашата си. Защо го беше измамила? Заради пари? Предполагаше, че след мъките през войната парите бяха станали най-важното нещо в живота й. Беше почти готов да й прости. Почти. — Просто не знам какво да правя с теб, Сабрина.

В този миг Байрон се разлая и изтръгна Ийън от болезнения размисъл. Изправено, кучето се взираше през балюстрадата към нещо извън къщата. Като се надигна на кривите си крака и притисна кръглия си нос о парапета, пълничкият Шекспир също взе да приглася с дълбок гърлен лай.

„Сигурно е елен“ — помисли си Ийън и се загледа в ливадата, която се ширеше около къщата.

— По дяволите! — прокле той, когато луната освети една бягаща женска фигура.

Сабрина беше изминала половината път до конюшните, когато откъм къщата се надигнаха първите викове. Спря на алеята и се загледа натам. Сърцето щеше да изхвръкне от гърдите й, когато видя, че на терасата има човек. Нямаше съмнение, че този висок мъж с широки рамене е Ийън Тримейн.

Луната осветяваше лицето му. Дори от това разстояние можеше да се забележи, че кипи от гняв. Не смееше и да помисли какво ще стане с нея, ако я хванат. Обърна се, повдигна роклята си и хукна към конюшните. Виковете на Ийън разбудиха двама от конярите, които излязоха от оборите. На няколко крачки от сградите те спряха, за да закопчаят панталоните, нахлузени направо върху пижамите. Гледаха я, сякаш беше призрак.

— Спрете я! — изкрещя Ийън.

Тя нямаше намерение да им се остави. Когато пресече алеята и се озова в гората, високите дървета закриха луната. Насреща й се изпречиха тъмни силуети. Камъни и клони нараняваха краката й. Тревите омотаваха глезените й. В тъмното зад нея сякаш тътнеха виковете, кучешкият лай и бягащите стъпки на цяла потеря, които бумтяха в ушите й и се сливаха с бесния шум на кръвта.

Тръпки я побиха от страх и болка. За да ги надмогне, тя прехапа долната си устна. Нещо я хвана за косата, главата й отхвръкна назад и тя изпищя. Обърна се, за да отстрани своя преследвач, и ръцете й се натъкнаха на един крив клон.

— Натам!

Писъкът я беше издал. Тя задърпа овързаната си коса, закърши с треперещи пръсти крехките вейки. Тропотът зад гърба й се усили. Едно последно дръпване и косата й се освободи.

Ийън беше наблизо, така близо, че можеше да почувства дъха му по шията си. Тя се хвърли в гората като лисица, преследвана от разярени ловни кучета. Въздухът, напоен с аромата на мъх, дъб, бряст и кария, навлизаше през ноздрите и изпълваше дробовете й. Нещо прошумоля в шубрака от лявата й страна. Тя се опита да не мисли за съществата, които се криеха в тъмното.

— Сабрина!

Хукна слепешком. Страхът от Ийън бе по-голям от всичките й други страхове. Когато излезе от гората, луната й се стори ослепителна като слънцето. Наоколо бе пълно с полски цветя, които под нощното светило изглеждаха ефирни като снежна дантела — лютичета, теменуги и детелина, чийто аромат се носеше по ветреца. Към реката водеше стръмен скален склон, на места пръстта бе осеяна с речни камъчета, тук-там се виждаха млади фиданки и избуяла трева. Тя погледна зъбатия скат, усети пулсирането на уморените си крака.

— Сабрина!

Лъскавата синя коприна блестеше като пътеводен лъч под луната. Тя започна да се спуска надолу. Ако само успееше да се спусне до реката, до прикритието на дърветата, тогава… Камъните под крака й рязко се претърколиха, остра болка прониза глезена й. Тя се строполи на земята с вик, обърна се настрани, камъните се посипаха върху нея, прокъсаха роклята, нараниха я.

Пясък и чакъл се изнизваха между пръстите й, докато се опитваше да се хване за нещо. Накрая успя да се вкопчи за някакви корени, които спряха кошмарното падане. Опря се на здравия крак, вдигна коляното на другия към гърдите си и опипа болното място. Точно под кокалчето на глезена усети такава остра болка, че дъхът й спря.

— По дяволите, Сабрина, ще се нараниш сама тук!

Това почти я разсмя. Един навехнат глезен не беше нищо в сравнение с това, което щеше да я сполети, ако Ийън я разкрие. Не биваше да я залови.

Тя видя, че вдясно, малко над главата й между пръстта и скалите зее вход на тясна пещера. Като се вкопчи с ръце в камъните и заби пръстите на краката си в почвата, можа да допълзи до тъмния вход на убежището.

Накрая опря дланите си в хладната спечена земя и отпусна уморените си до болка колене. На самия вход на пещерата тялото й се строполи върху гладкия гранитен под, тя положи глава върху студената скала и гърдите й се изпълниха с въздух.

Навън камъните все още се сипеха по склона. Тя сложи длан на устата си и задържа дишането си от страх, че всеки шум можеше да я издаде.

Нещо се размърда зад нея, тръпки я побиха, когато чу шума на лапи, които дращеха по скалата. Разнесе се хъркащ звук, от който пещерата закънтя. Сърцето й се вкамени. Тя пое дълбоко дъх и се обърна. Насреща й блестяха две точки — очите на мечката отразяваха лунната светлина. Онемяла от ужас, Сабрина започна бавно да се измъква, все още с гръб към изхода.

„Не трябва да я уплаша“ — помисли си тя.

Каменните стени се разтресоха от ниско ръмжене. Сабрина изпищя. Стигна до ръба и се изправи на крака. Когато се опита да побегне, болката прониза глезена й. Кракът й се прегъна и тя падна.

Ревът зад нея приближаваше…

Като се опитваше да надмогне болката, отново се изправи на крака. Една лапа перна рамото й, отново я повали и дъхът й секна. Кръвта бучеше оглушително в слепоочията, но тя успя да чуе и някакъв друг зловещ рев, който разцепи въздуха. Какъв ли още звяр бе дошъл за плячката?

Вдигна очи и видя Ийън, който стоеше на ръба на скалата пред нея. Нямаше никакво оръжие, беше разперил ръце, пръстите му бяха свити. Така, както стоеше бос срещу нея, изглеждаше много по-свиреп от мечката, изправена до краката й. Широките му гърди бяха покрити с бял лен, вятърът развяваше ръкавите на ризата и черната му коса. Беше самата дива, необуздана мощ и ловкост.

— Не мърдай! — прошепна той, без да откъсва очи от звяра.

Сабрина лежеше просната на земята. Той започна да се придвижва, размахваше ръце и крещеше зловещо, докато накрая застана до нея. Мечката изръмжа. Ийън пристъпи напред, продължаваше да вика и да пляска с ръце. Някъде над тях се разнесе лай. Дори и кучетата се оказаха достатъчно разумни и не се спуснаха по склона.

Сабрина хвърли един поглед през рамо и видя как мечката стъпи на предните си лапи. Ийън продължаваше да крещи и тя се заклати и бързо побягна назад към сигурността на леговището си.

Преди Сабрина да успее да каже и дума, Ийън я вдигна от земята и я метна на рамото си. Чувстваше твърдите му плещи. Когато се изкачиха по билото на хълма, той я положи на земята.

— Ама че глупава жена! — кресна и отметна косите от лицето й. Подхвана главата й и я загледа загрижено в очите.

— Какво, по дяволите, беше решила да правиш?

— Да избягам! — тя отблъсна ръцете му и удари Байрон по муцуната, без да иска. Кучето отстъпи, а после легна до Шекспир, който вече се бе тръшнал сред цветята. Гуинивиър стоеше на разстояние, беше няколко метра вляво от Ийън и гледаше жената пред себе си така, сякаш е змия, готова да нападне.

Ийън огледа внимателно лицето й, пръстите му милваха предпазливо брадичката.

— Зле ли се удари?

Тя повдигна очи и срещна грижовния му поглед със студено предизвикателство.

— Има ли значение? Направо се изненадвам, че не оставихте мечока си да ме схруска за вечеря. Предполагам, че го държите специално, за да впечатлите гостите си.

— Признавам, че е така. Цяло лято съм дресирал мечките из околността. Искаш ли да видиш как тази ще потанцува менует?

— Искам да си ида вкъщи.

Той погали нежно краката й и кожата й настръхна.

— Какво правите? — перна го и се опита да придърпа разкъсаната си рокля. Едната страна на полата й представляваше само раздрани ивици.

— Във всеки случай не онова, за което ти мислиш — каза той и й се ухили. Зъбите му, бели като на див звяр, блеснаха в тъмното. Наведе се и топлите му длани обхванаха навехнатия глезен.

Тя спря да диша и се опита да потисне вика на болката.

— Според мен няма нищо счупено. Но трябва да почиваш.

— Вашата загриженост ме трогва.